Публицистика – ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ

In memoriam

ГОЛЕМИЯ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ

          1.

      Заговорихме завчера с Емил* за отиващите си напоследък от този шарен свят значими за Българската ни нация личности. Наскоро, на 82 години, тежко болен от рак, издъхна Николай Хайтов (1919-2002). В началото на седмицата погребаха актрисата Катя Паскалева (1945-2002). По новините снощи съобщиха: издъхнал поетът Христо Фотев (1934-2002). Вече три часа в днешния следобед, а и досега… вали. Небето плаче. 

     С кончината на политик или мафиот драматично се разтърсва само тъничка прослойка от общественото пространство; докато физическата смърт на артист, човек на изкуството – да го кажа ясно, бележи началото на низ от равносметки в сферата на масовото съзнание. Живият актьор, писател, музикант, художник, поет в известен смисъл сам ни пречи да възприемем обективно творчеството му. Налепи от делнична врява, непремерени речи, самолюбиви изригвания на кофти характер или – обратно: пози на скромност, пози – казвам, не така естественото смирение на простосмъртен, по всякакъв начин пречат на оценката ни. Ето го и жалкия факт: големите личности придобиват сред нас ореол едва след като буците суха пръст изтрополят върху капака на сандъка с мъртвото материално тяло, едва след като роднини и приятели изплакнат очи от сълзите и след като траурните речи отшумят.

     Животът продължава, и значи, същинският, не набеден! – творец заживява в духа на нацията истински едва подир разпването му на кръста. Така е при нас, българите. А може би навсякъде по света е тъй.

     – Бих поставил, да речем, името на Катя Паскалева до името на Жоро Слона (Георги Божилов, 1935-2001) върху мраморната плоча – казвам. Пием си кафето, ръми дъждец, по булеварда със свистене и шлейф от сребърна мъглица прелитат леки коли, неделя е: тъкмо временце за равносметки. – А Хайтов – продължавам, – за Хайтов бих отредил високо усамотено място. Които идват при неговата тлен, да им се наложи да се позадъхат от изкачването.

     – Как никой не каза, че е велик, когато беше жив! – въздъхва Емил, докато пали цигара.

     – Е, велик! – дразня се. – Това "велик" отблъсква. Другояче го усещам; събрат по дух как да наречеш велик!

      2.

     Николай Хайтов е от онзи тип значими автори на днешна България, които са възможно най-неподходящи за адвокати на собственото си творчество. Какви непримирими сблъсъци, каква настървеност да смачкаш нищожеството, Боже мой! Тъй избухлив, вулканичен темперамент, и все докрай убеден в своето, в оценките си. А естеството на живота е измамно и гъвкаво, на приливи и отливи; както сочат мъдреците, сътворили Библията: има си време за събиране на камъни, има и време за разхвърляне на камъни...

     Не виждам по-чувствителна, по-изпълнена с тревога и напрежение личност сред писателите ни, доживели третото хилядолетие тук, в разграбена България. Чарът му е в неговата невъздържаност и предизвикателствата идат откъм онази страна на унижените и оскърбените обикновени българи, из чиято среда Хайтов се втурна в идиличния следдеветосептемврийски, подреден йерархично пейзаж на родната култура. Можеш и да не се съгласиш с него, но не можеш да отминеш, да го пренебрегнеш, да го заобиколиш. Затънали до уши в това пошло тържество на травестити и курви, на сламени палячовци, насилващи се да говорят на света уж от името на българина, велики пигмеи с пура в ръка, разни Тошо-Тошевци и Иван-Славковци, говорещи с изкусно задебелен глас, напращели от ехидничене, пошлост и сарказъм с циничен подтекст, персони с претенции, но без домашно възпитание... Затънали до уши в преднамерено създавания по поръчение отвън вече четвърт век хаос от прекатурени нравствени стойности, чак сега разбирам, страшно ни е нужен Николай Хайтов като духовно излъчване.

      3.

Велислава Дърева (1953): Уличих Хайтов в кражба...**

      В деня подир поклонението сврели сме се десетина колеги в хранилището на училищната библиотека. Ваканция. Отварят дума за онова, което излъчили по националната телевизия предната вечер, и между другото госпожа на средна възраст се учудва, че не забелязала официалните ръководители на държавата, ала виж, господин... назова името на един от големите босове, някогашно борче, което днес може да купи, да кажем, презокеански лайнер за рождения ден на любимата Дарина. Та и този господин Биг Мафиот се вмъкнал в редичката опечалени, положил скромно букетче в ковчега, мълчаливо и със сведена глава постоял минута, и пак тъй мълчаливо излязъл от полезрението на тв-камерите.

     – Каква работа има тарикатът, да се мотае из онова осветено пространство в такъв момент! – извиках. Сам себе си изненадах. И веднага съжалих. Леле, такава реакция от моя страна! Що, бе, викам си, даскале!

     – Що бе? – изрече на глас колегата Димитър Радев. – Представи си, човекът наистина цени Хайтов. Що Илия Павлов да не отиде на поклонението? Що като е бандит! То си е негово човешко право. Кой си ти, че да му забраниш!

      Нямаше къде да отстъпвам, съжалявах вече, преди още Митко Радев да ме засече. Тъй де, ама наистина кой съм! Нима е забранено на мафиота да изпитва съчувствие, съжаление, почит към писателя Николай Хайтов, човещина, лично пристрастие? Слушал съм, и между бандитите имало мъжки момчета, пък и най-гледаните трилъри нали все утвърждават образа на симпатичното лошо момче! Та ей по този повод ми се наложи да разправя, доколкото мога, сцена от класически трилър с Робърт де Ниро (1943).

      Значи, двама братя се срещат в миниатюрната гостна у майка си. Дошли поотделно, случайно се засичат тук. Наконтеният, лигав като плужек, хитрец на дребно, провален тип, вече си сърба кафенцето, когато се появява Биг босът. Босът (Робърт де Ниро) е могъща фигура, дон, един от страшните кръстници в престъпния свят. Майката туря и нему кафенцето, и сетне значи, прибира се пак да трака там нещо си, да готви в омърлявената кухничка. Като фон, от съседното помещение долита говор и сладникав някакъв шлагер от местна радиостанция. Непретенциозна, скучна, делнична ситуация.

      Какво ли в такава ситуация може да се случи?

      И тъй... Големият внимателно поема чашката с кафенцето и започва да си разбърква захарта; много бавно крачи няколко стъпки наляво, няколко надясно по дължина на масата, където се е настанил кокошкарят, зализаният тарикат. Две минути трае цялата сцена. Онова конте явно се е появило пак да изкрънка нещо от брат си. Още не се е обадило, но се разбира: следи с кучешки предан, влажен поглед крачещия из стаята настръхнал свой брат. Потракването на лъжичката в кафената чашка, бъбрежът от радиото, мълчанието... Тръпки ме побиват, колчем си припомня точно този епизод. Спокойно големият Робърт де Ниро произнася, вероятно ужасно неточно предаден от мен, онзи страховит монолог. Повтарям, всичко е изречено с равен тон, почти кротко:

     – Братко! Ти си мой брат и аз не мога да променя това положение. Нищо, което си пожелал досега, не съм ти отказал. Защото си ми брат. Защото сме синове от една майка. Имал си, и пак ще имаш и занапред, всичко, което си пожелаеш. Пари? – Пари. Мацки? – Мацки. Екзотични пътешествия? – Всичко, всичко, което си пожелаеш: лимузини, яхти, замъци, добри адвокати, висока длъжност в директорски борд, банки, заводи. Всичко, разбираш ли! Едно обаче оттук-нататък да ти е ясно: не искам да те виждам, когато идвам при майка ни. Ще й се обаждам да я предупредя да ти каже кога ще идвам, за да те няма. Не ща да усещам миризмата на твоето тяло, дъха ти, лафовете ти, парфюма ти, шегите, оплакванията ти. Нищо твое, ясно ли е! Каквото ти е нужно, обаждай се на моите хора, и ще го имаш. Но за пръв и последен път те предупреждавам: видя ли те още веднъж да се мотаеш около майка ни, когато идвам да говоря с нея, ще те убия.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 7 uli 2002 – edited 24 uni 2017, Еньовден***

____

* Емил Калъчев (1932-2013).

** Велислава Дърева: Уличих Хайтов в кражба, уволниха мен, главния редактор и зам.-главния, http://e-vestnik.bg/6224/%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D1%83%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D1%85-%D1%85%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D0%B2-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0/

*** Тази нощ небето се отваря и се случват чудеса, https://www.edna.bg/svobodno-vreme/praznici/utre-e-eniovden-tazi-nosht-nebeto-se-otvaria-i-se-sluchvat-chudesa-4648969

БЕЛЕЖКА: Текстът е отпечатан в бр.6-8 от 2002 г. на в. "Арт-клуб" – Пловдив. На 30 юни се навършват 15 години от смъртта на Хайтов. 

Опит (есе) – ПШЕНИЧНА НИВА

ПШЕНИЧНА НИВА

       Представи си готиното заглавие на подтема от ръкописа публицистика – "Пшеничната нива". Колко неща се случват покрай всяка узряла или зрееща пшенична нива!

   Спомням си полето край Пазарджик и с дядо тъкмо сме разпрегнали кончето, свалили сме плуга от талигата. Ама аз съм едва петгодишен. Още няма нива, а ще орем. И чучулигите са там горе. И кончето се казва Дорчо, пайтак, замята си левия преден крак: колкото и да се пазя, да внимавам, все ме настъпва по петата, запрята ми обувчицата. И дядо ми крещи зад гърба, че не водя кончето правилно за юздата. Ама то какво ти водене – от време на време току увисвам на юздата. Понеже буците чернозем – ей такива огромни, лъскави, та ги обикалям, минавам между тях. И онзи страшен човек зад гърба ми, който ми крещи не, ами като мечка нещо все ръмжи и върти камшик над главата ми, е всъщност моят дядо Борис, когото много обичам.

    И нищо от онези аромати, звуци, запъхтявания, не съм успял досега да опиша както си заслужават. Описвам откъслеци някакви, парчетии, и все нещо ми се губи от картината. Виж, описах погребението на дядо, на което така и не съм присъствал, и някакви местни тарикати рекли, това му е най-силното стихотворение в сборника, който местното издателство "Христо Г. Данов" издаде май по милост, когато станах на 36 години, а три месеца след това баща ми горя в жигулата, вързан с идиотския колан за облегалката. А толкова се гордееше с книгата, раздавал я на момичетата, онези от мебелния магазин отсам прелеза край булеварда към Братската могила.

   Пшенична нива е животът ми дотук, вместо зърна сял съм букви.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 1 fev. 2007 – edited 3 fev. 2018

Story – МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО

МЕЛОДИИТЕ

НА ДИНО*

     Ще ви издам една тайна: мелодиите. Те се появяват някъде дълбоко у мен и ме изпълват със светлина като голяма черква; всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, не ви познавам, нищо не бих ви казал, понеже очите ми са затворени за вас и другите наоколо.

     Когато открай-докрай се изпълня от една мелодия, изпитвам най-сладко блаженство, на Седмото небе съм и всички хора с техните дребни грижи, и всички хора с техните дребни радости са ми чужди... защото – независим и от себе си, се издигам нагоре-нагоре, над всички, над всичко тук и... пея.

     Те не могат да се чуят. Чувствам ги у мен, но не съм сигурен къде точно ги чувствам. Появяват се толкова рядко, а и живеенето в материалния свят е нещо прекалено угрижено.

     Когато умря Дино, седмица подир смъртта му си наложих да съм добър и мил. Ставах преди останалите, измивах се тихо в банята и излизах навън. Опитвах се никого да не безпокоя, светът да не ме забелязва. На тролейбусната спирка заставах мирно и кротко, обърнат към себе си; не се взирах в очите на хората, както правех преди, а гледах право пред мен, като се стараех да мисля безобидни неща, например, как добре му стои вратовръзката на някой политик.

     Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на едно място – градската Чифте баня, постройка от ХV или ХVІ век. Оттук поемах пътя си през града. А пътят ми не бе сложен: най-напред минаваше през телефонната кабинка вдясно от Тунела, просвредлен под Трихълмието. Влизах, вдигах телефонната слушалка, набирах напосоки шест цифри, и когато мъжът или жената отсреща се обаждаше: "Ало, кой е на телефона?" – казвах тихо: "Смилете се, моля! Дино умря".

     В най-добрия случай чувах гласа на възрастен човек: "Бог да го прости!" – но не съм набожен, не вярвам, че Бог съществува, и този отговор ме натъжаваше още повече. Такъв отговор е като сламка, за която се лови удавникът, знаем, че въпреки усилията му, удавникът все пак ще се удави, затова е удавник; но е тъй сантиментален онзи момент, когато обреченият посяга възрадван към нещо, което изобщо го няма в света.

     И тъй, хората до един (с изключение на някое старче) се дразнеха, заканваха се, обиждаха ме с фрази, които трябваше да докажат колко не ги вълнува моята мъка, колко малко ги интересува кой страда в този объркан материален свят, псуваха ме. Звучните ругатни и клетви в този непознат за страничен човек град съпровождат моите мелодии от най-ранното ми детство.

     На втората утрин някакъв мъж рече: "Върви по дяволите с твоя мъртвец! Аз съм жив и не ме интересува нищо друго".

     На четвъртата утрин женски глас унило рече: "Защо настояваш и ние да страдаме? Имам две дечица. Не ни безпокой, моля. Достатъчно грижи си има всеки, достатъчно болка. Повече не безпокой хората".

     И аз понасях в себе си тъгата по Дино. Вървях по тротоара с надвисналата над него гъста, непрогледна мъгла. И ми беше чоглаво. Чувствах се в плен на болезнена печал. Беше ужасно, понеже мисълта за един мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите.

     А те ме заобикаляха от всички страни. Вървяха с мен задъхани по улиците, задминаваха ме, избутваха ме от пътя си в някоя локва, без да се извинят, без да ме забележат. Толкова съсредоточени в своя мираж, в някоя своя особено важна цел! Сблъскваха се на някой ъгъл, със зъби и нокти воюваха помежду си. Случваше се понякога да ги погледам как се налагат първом с думи, после с юмруци.

     Повечето – запъхтени, потни, опиянени от своята, според тях – чудесна идея, пресичаха срещу червените светлини на светофара. Леките коли, камиони и автобуси със свистене, със занасяне на колелата върху влажния асфалт заковаваха муцуна насрещу им. Тези хора рискуваха живота си за някоя фантастична глупост, само понеже фантастичната глупост ще накара съседът да се пука от завист. Да-а, повечето рискуваха живота си при всяка непредпазлива стъпка, но бяха доверчиви, вярваха, че Бог е над тях, че Ангел Спасител е разперил красивите си белоснежни крила, та и не мислеха колко рязко може да приключи това шоу животът.

     Никой не мислеше защо сме на този свят. Може би единствен виждах как цялото това множество с хилядите си уста и бели дробове пъшка в тролея, мърмори, окайва се, гневи се, хленчи, докато чака да докарат вестниците и да чуе последните новини по радиото, бърза да грабне нещо преди другите, ще си строши нозете да препуска, само и само да докопа трошица власт, богатство, слава преди врабците. И защо тича? Закъде е забързало това множество!

     Ала тъгата по Дино не ми позволяваше да мисля дълго за тези неща; тя ме принуждаваше да се страхувам. Времето на живота си разделих на две: Слънчево детство и юношество до смъртта на Дино и Ерата на мъглите подир смъртта на Дино.

     Когато съм се появил на белия свят, Дино вече бил възмъжал физически и дори го наричали мъж. Вземал ме на ръце, разглеждал ме като крехка и чуплива вещ, опитвал да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее една война и да започне втора – войната за моя и неговия живот. От първата – Голямата война, се отървал с някои драскотини по душата и купища спомени, които ми разказваше понякога, подир настояване и обещания от моя страна да съм послушен син, такъв син, какъвто светът до този момент не е виждал.

     Та ето една от тези истории.

     Взводът на Дино бил изпратен да заеме позиция срещу известна с умението да воюва безмилостно немска част. Късно вечерта с осем леки и няколко тежки картечници нашите атакували врага край реката Драва и край селца с ей такива имена: Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. Куршумите светели досущ като поток Коледни фойерверки.

     Докато направи първите няколко крачки, изскачайки от калния окоп, всеки от взвода се страхувал да не загине; в разгара на сражението обаче, когато наистина били наранявани и убивани от куршумите, когато били разкъсвани от шрапнелите, страхът изчезнал. Да се чудиш как у плахия допреди миг мил човек се буди разгневеният хищник, освирепял за кръв, ненаситен да убие всеки, оказал се пред очите му.

     Дино дотолкова се увлякъл да се придвижва напред, че направил онова, което канцеларските плъхове в тила, онези канцеларисти с по две и три звездички върху пагоните си описват с изпъчена гръд в Историята чрез израза "постигнахме пробив на локалния фронтови участък". Нямаше да ме има, да не бил прикладът на леката му картечница "MGМ". Заблуден немски куршум уцелил приклада и го пръснал на късчета, понеже куршумът "дум-дум"е предназначен все пак да троши и раздробява човешки кости.

     Така започнало продължителното отстъпление на Дино, което никой от околните не усетил. Било изтрезняване като утро подир нощ на тежко пиянство.

     Малката война се оказала не по-малко опасна. Двегодишен, у мен се появило твърдото намерение да се отърва веднъж завинаги от пикливите пелени, както и веднъж завинаги да престана да чувам как Дино се горещял, че ще ме изхвърли от прозореца и колко досадно ревливо нещастно същество съм. Преживял съм и мимолетния изблик на отчаяние у него от собствената ми посредственост, докато Дино едвам преживял малария.

     Спасили сме се по чудо. Впрочем, за миналото ние с него рядко говорехме. И не че сме се страхували, а простичко казано, твърде много обичахме живота.

     Когато навърших първите си десет години, Дино ми издаде най-голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това!

     Той срещна една рядко хубава жена. Жената вероятно също го хареса, и за мен необяснимо защо, двамата все потъваха в някоя гориста местност да се любуват един на друг, да се прегръщат и целуват, да се галят сред поляните и песните на щурците, сред лекия лъх от пеперудени крилца.

     Губеше се с жената дни и нощи. Отначало се правех, че нищо не забелязвам, но един ден ми стана непосилно да подтискам самолюбието си и му казах: или нея, или мен! Тогава, като помълча известно време, за пръв път ми спомена за мелодиите. Когато бил с Нея (присъствието й да съм бележел с голяма буква, настояване на Дино)... Та когато бил с Нея, мелодиите зазвучавали и го изпълвали целия като черква, погледът му се отвръщал от дребните хорски грижи, той се издигал нависоко и все по-високо, като хлапак се радвал на дъгата, на вятъра, който рошел косите му, на облака, който плува в небето, което му се струвало бездънно, любувал се на земята, която пред очите му се откривала хем необятна, хем майчински ласкава със своите цветя, треви, храсти, насекоми, птици, влечуги. В такива моменти плачел от щастие.

     Опитах се да го разбера, но докато ги виждах заедно с Нея, бягах и сядах в някой ъгъл да изплача пред мишлетата своето нещастие и самота.

     За бъдещето с него не говорехме. Дино никога не каза: "Това ще направя". Предпочиташе да върши нещо вместо да мечтае. Спомням си как веднъж ходихме на лов...

     Тръгнахме да бием зайци, но край пенлив ручей съзряхме вълк и тогава Дино ми рече: "Убием ли вълка, ще сторим нещо добро за този свят". Никой не ни беше учил как се убива вълк. Тръгвам, значи, към вълка, като си придавам безразличен вид. Бях примамката и треперех от страх, а Дино трябваше да стори по-лесното: да стреля, но трепереше като в пристъп на маларична треска.

     Противно на очакванията ни, вълкът подви опашка и избяга. "Не е бил вълк, а куче" – усмихваше се Дино. Лицето му в онзи миг бе рязко очертано, мъжествено; и това няма как да забравя.

     Той имаше и ловно куче. Двуцевката си държеше окачена над миндера в кухнята, а кучето дремеше пред вратата върху проскубана ярешка кожа. Към това куче Дино бе милостив: носеше му храна от работническия стол край стария мост на Марица в Пловдив, с кокалено гребенче решеше козината му и го наричаше Джон. Джон бе едър сетер на бели и черни петна, аристократ сред глутница помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино, бе, че не джафкаше по крадците, по циганите зад оградата, лаеше много рядко с дрезгав глас и обикновено дремеше умислен като елински философ.

      И така, един тих ден в разгара на лятото Дино реши да умре. Почти всичките ни познати деликатно го подсещаха, че му е време да си ходи, така да се каже, да освободи място за друг някой с набръчкана кожа, току изскочил из майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малкото – герой с нагла усмивка. И Дино стори това отпътуване и нехайно, и кротко, както бе направено всичко, от което се състоеше животът му.

      Събраха се неколцина добри приятели и близки. Настояваха да го погребем колкото може по-бързо, да не се вмирише трупът му. Скръбта си е скръб, но има природни закони, които някак не се съобразяват с нашите чувства! Това говореха хората, но като негов син, не желаех да се разделя с Дино. Седях край трупа и го гледах със синовна обич и тъга.

     Отмина седмица. Мина месец, минаха два месеца. Трупът подпухна и посивя. Тогава се уплаших от него и казах на онези, че е дошло времето да го погребем. И те го вдигнаха на ръце от сандъка, угасиха свещите, почистиха восъка от пода и отидоха да го погребат. А аз всеки път при излизане от цветните сънища тръгвах подир скромната катафалка сам да го изпращам до старото Градско гробище край булеварда, който води към Цариград. Вървях в мъгливите предпролетни утрини, като се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Това обаче с всеки изминал ден, с всяка отшумяла седмица, с всеки приключил месец и отлетяла във вечността година вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една утрин се разделих с мисълта да приличам на Дино.

     Започваха моите Малки войни.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 15 uni 1968 – edIted 3 fev. 2018

Илюстрацията горе: 

авторът, фев. 1972 г., кеят в Балчик.

____

* Под това заглавие в "Софийски университет" през 1969 г., когато гл.редактор на вестника бе тогавашният доц. Симеон Хаджикосев, разказът е отпечатан при изричното условие да се избегне внушението, че сюжетът е от социалистическа България; и тъй принудих сe да нарисувам графика, представяща млад мъж, говорещ от улична телефонна кабинка, над която се мъдри на латиница надпис "Теlephone". "Разказът Ви е в стила на италианския кинематографически неореализъм" – бе късият коментар на Хаджикосев (1941), който все пак намери начин такъв тип четиво да измами строгата цензура, бдяща за прояви на т.нар. идеологическа диверсия в онези години. Вж. https://www.google.bg/search?q=%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD+%D1%85%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%B2&oq=%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD+%D1%85%D0%B0&aqs=chrome.1.69i57j0l5.4892j0j7&sourceid=chrome&ie=UTF-8

Ars Poetica – ТИ, ДЪЖД...

ТИ, ДЪЖД…

Ти, дъжд,
който се влачиш по корем над Европа,
над луксозно озъбения хотел Империал,
над гробището с мъртвите поети, 
без надежда, 
надвесен над афишите влажни, 
над малките сребърни локви, 
където играят децата...

Ти, дъжд от очите на небето резедаво,
дъжд на човешката доблест корава,
ти, дъжд в косите на моята малка любима...

Ти, скитник с цветя на нищожни цени
от магазинчета стари...

Ти, дъжд на моето щастие –
как ме сродяваш с облака черен,
с планината всесилна,
с нежността на гората,
с империята на хотелите, 

проснати вред по земята...

Ти, дъжд!
Ти, евреино – търговец на сребърни съдове,
на звънчета от пиринч,
трополящ и танцуващ по улеи горски,
по разнебитени гласовити олуци,
поръбвайки с пяна големите
асфалтови вени на Европа...

О, дъжд,
куче на моята човешка благонадеждност,
с теб най-после мога да скръстя ръце
на гърдите,
да вдигна глава
и високо във въздуха, 

тръпнещ от ухание на озон,
да погледна наоколо,
облечен в сияние.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, apr. 1985 – edited 1 fev. 2018

Ars Poetica – ЖИВОТЪТ НИ РАЖДА С КРИЛЕ

     ЖИВОТЪТ НИ РАЖДА С КРИЛЕ

         

По телевизията снощи претенциозен поет

два часа се пудреше върху темата Поезия

и усърдно чепкаше словесна дреб.

И друга една гарга – уж го критикуваше,

а пък очевидно толкова се вълнуваше,

че може да се поотърка о своя кумир,

та откровено и безспир

четкаше поета колко е неповторимо велик,

и глъбинно умеел да разкодира естеството

на тайнствено нещо, което зовем живота.

Наддавах ухо, съзерцавайки децата,

които се гонеха, квичейки пред блока

долу, в калта, боклуците, тъмнината.

Милите, още не знаеха що е изкуство,

изключително модерна поезия какво е,

какво са високи философски чюфства.

Те там просто живееха – падаха, ставаха,

и пак падаха, и пак ставаха

с драскотини и рани,

с подутини, синини,

понякога до кръв изподрани,

понякога и с избити зъби,

понякога нахапани

дълбоко, до костта,

от което ужасно боли и сърби...

Докато онези там двамата,

водещата в студиото госпожа, т.е. дамата

и онзи велик именит честит стихоплетец

в това предаване изключително тъпо,

явно съвсем не разбираха колко е скъпа

за всяко честно и храбро хлапашко сърце

илюзията, че животът ни ражда с криле.

И значи, най-високото поетичeско изкуство

е това именно възторжено крилато чувство.

Пловдив – европейска културна столица 2019

          Plovdiv, 1 fev. 2010 – edited 1 fev.2018 

Ars Poetica – ЗАГУБИ НЕПОПРАВИМИ

ЗАГУБИ НЕПОПРАВИМИ

Малка пеперуда синя
днес на рамото ми кацна
и това е много мило,
но и малко е опасно,

че възможно е тогава
най-случайно да се влюбя,
а в зелената морава
пърхат много пеперуди –

всяка каца да отпие
от сърцето ти нектара,
и това е поправимо
като в приказките стари.

Като в приказките стари
ти си мъничко момиче,
с кукли цял ден си играе
и цветята най обича.

Но цветята са красиви
ден до пладне и ужасно
после стават малко сиви,
после някак става ясно

колко преходни сме всички, 
как сме всички заменими,
а пък никой не обича
загуби непредвидими.

Чакала си да ти кацна...
Хайде, просто отмини ме –
да се влюбиш е опасно
в загуби непоправими.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 17 uni 2011 – edited 30 jan. 2018

Ars Poetica – РЪЖЕНАТА НИВА

РЪЖЕНАТА НИВА

Кой тичал в ръжената нива нощес под пълната луна?
Кой при любимия отивал, привързал с панделка душа,
ала косите си разпуснал, ветрецът с тях да поиграй
и кой ли с начервени устни оттука минал? Кой да знай!

Докато сън дълбок сме спали в очакване на любовта,
докато тъжно сме мечтали, край нас притичала е тя
с коси златисти или черни, разпуснати или на кок,
с очи учудено вечерни и дъх на сладък гроздов сок.

След нея като шлейф на рокля нощта отваряла се там
със силует на ловка сова подир мишленцето от свян.
Не знаем тя защо притичва дълбоко в нощния покой
и всъщност, тя ли го обича, обича ли я всъщност той?

Дали не е красив измамник, обзет от мъжки бесове,
съпруга той дали си няма, която нощем го зове
и Боже мой, какво тогава очакваме да обясни...
Не вярвате, ала такава е всъщност любовта, уви –

неопитно моме, кокетка или жена с опасен чар,
приятната на вид съседка, жената на приятел стар,
коя от тях би устояла, когато в тъмен нощен час
открие, че е пожелала плътта й някого от нас?

Да казвам може би не бива и се налага тук да спра –
откривам в ръжената нива една-единствена следа,
а стори ми се, че момиче е минало нощес оттук
и някой вече го обича, и някой е по него луд...

Какво тук има да се случва, не ми е работа, уви,
животът и така е скучен, животът просто си върви –
парици, слава уж си имаш, дом, вещи и какво ли не,
докато Ръжената нива случайно не те призове

и не откриеш най-случайно, че всъщност и не си живял,
като самотник сам в полята живота тъжно си проспал.
Къде е Ръжената нива? – остава да попитам аз. –

Когато всичко си отива, къде си ти, любовна страст?

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 20 mar. 2011 – edited 30 jan. 2018