– Казваш за тази част: много разсъждения.
Ами Библията – най-четената и най-стойностна книга на света, какво е без
разсъжденията? Ето ти завършека на тази част вече окончателно редактиран (на три
пъти тази нощ сядам пред клавиатурата, за да подредя думите в него тъй, че да
звучат без предвземка, но и да не звучат мекошаво).
...И се обръщам вече към себе си. А ако Бутова-Вутова е права; къде
си тръгнал, драги? Мнозина не биха ти простили, дори и да докажеш истината.
Мнозина са се приспособили или са в процес на приспособяване да живеят мижаво,
както дойде, в атмосфера на духовна смрад. И приспособилите се няма да ти
простят, че си осветил отвътре жалката им лична драма. Проблем оттук насетне ти
е да докажеш, че си един от тях, въпреки мизериите им, че – от обич към съгласилите
се да бъдат унижавани от новите ни властници, от новите герои на деня, не бива
да ги настройваш срещу себе си, оттам срещу представата ти за човечност, което
ще рече: за справедливост.
Замених и цитата от ап. Павел най-горе,
който е есенция на тази част, а той се отнася до онова, което едва ли знаеш за
учителите – че и учителите са като всички други, само че много повече изложени
на опасността да грешат или да се огъват пред властта.
…Защото, мисля, че нас, апостолите, Бог
постави най-последни, като осъдени на смърт; понеже станахме зрелище на света –
на Ангели и човеци. Ние сме безумни зарад Христа, а вие сте мъдри в Христа; ние
сме немощни, а вие сте силни; вие сте славни, а ние безчестни. Дори до тоя час
и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се
трудим, работейки с ръцете си. Злословени – благославяме; гонени – търпим;
хулени – молим се. Станахме като измет на света, измет за всички досега. Не за
да ви посрамя пиша това, а ви поучавам като мои възлюбени чеда. (гл. 4, ст.
9-14). Хвалбата ви не е добра. Не знаете ли, че малко квас заквася цялото тесто?
(...) Нека празнуваме, прочее, не със стар квас, нито с квас от злоба и
лукавство, а с безквасни хлябове от чистота и истина. (гл. 5, ст. 6 и 8)*
Колят ни като нация, като етнос, като нормални мъже и жени, които желаят да отгледат поколение от българи, а не отродници и хора без ориентир. Размахалият секира в романа на Достоевски е образ и на онези, които превърнаха Отечеството в територия на невежество, на опиянените от власт маргинални персони, склонни да разпродават България на всеки, който може да им плати. И затова учителят тук е сред най-унижаваните.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Пловдив, 19 януари 2018
г., 06,38 ч.
–––
* Из Първо послание на ап. Павел до коринтяни, стр. 1407 от Библия, изд.1993 г.
…Защото, мисля, че нас, апостолите, Бог постави най-последни, като осъдени на смърт; понеже станахме зрелище на света – на Ангели и човеци. Ние сме безумни зарад Христа, а вие сте мъдри в Христа; ние сме немощни, а вие сте силни; вие сте славни, а ние безчестни. Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим, работейки с ръцете си. Злословени – благославяме; гонени – търпим; хулени – молим се. Станахме като измет на света, измет за всички досега. Не за да ви посрамя пиша това, а ви поучавам като мои възлюбени чеда. (гл. 4,
ст. 9-14). Хвалбата ви не е добра. Не знаете ли, че малко квас заквася цялото тесто? (...) Нека празнуваме, прочее, не със стар квас, нито с квас от злоба и лукавство, а с безквасни хлябове от чистота и истина. (гл. 5, ст. 6 и 8)*
СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (6.)
02.06.2000.
Фразичка, изречена тичешком от Глория, докато препускала по училищния
коридор сред рояк любопитни съученици да си получи подаръка... Та Глория
изкрещяла: "Я да видим кого пак ще бия!" Ах, как съответства това на
изреченото от майката пред инспекторите: "Настоявам той, като учител,
да се извини на дъщеря ми. Така тя ще получи един добър урок в живота. Ако
не се извини, консултирала съм се с двама добри юристи, макар да не ми се ще да
предприемам по-сериозни действия срещу него. Но ако се наложи..." Фразата на
дъщерята е изчистена, звучи в известен смисъл свежо, докато фразата на майката
е "Плетение словес"**, витийна като змия. Ами жалбата до Министъра Методиев! Проблем от жизнено значение за
държавата.
Двете реплики са израз на отношение към света, на един и
същ манталитет. В политическия живот напомнят фразички от еуфоричните лозунги:
1) Ний пак сме тук! на пребоядисалите се комунисти; или
2) Кой не скача, е червен! на нахъсаните под трибуните на СДС маргинали. Думите на "Сюзън Сарандън" впечатление не направиха на
инспекторите от регионалната "Просвета", а изкрещяното от Глория
приеха, че не може да е истина, щом майката настоява, че дъщеря й не лъже. Какво,
че тази закана твърдят да са я чули шестима петокласници: Ивайло Ангелов,
Георги Юруков, Ирина Онова, Христина Манолова, Радостин Димитров, Симеон
Чобанов!
Г-жа Емилия Бутова-Вутова за пръв път видях в
инспектората – при разговора, в който можех да не участвам. Каква длъжност заема тя,
къде? Нищичко не знам за нея. И си мисля: учителят е обществена фигура; не е подробност от пейзажа, а личност с особени функции. Доста народ го вижда какво
върши, как говори, как дрехите си носи, как си пие кафето, как кашля или си замълчава, как гаври и унижения пропуска край ушите си. Не е случайна личност учителят; това тук разбира ли се?
Пък може би не ми е работа да задавам въпроси. И на
себе си хванах да се чудя: какво правя в този Регионален инспекторат? Пред Глория (лат. Gloria значи Слава; помня го от
хилядолетния възглас Sic transit Gloria mundi, на български: Така отминава
световната слава. Слава – ключово понятие; Суетата се стреми към слава.
Помня ги онези лозунги: Вечна слава на героите!, Слава
на БКП!, Слава на КПСС!, славната и нерушима
българо-съветска дружба, славния ни възход към комунизма, славните ни марксисти-ленинци, славните ни гробокопачи на капитализма, славните ни герои на комунистическия
труд... Какво общо с живота има всичкият този камуфлаж,
всичката вата, т.е. подплънки, които трябва да очертаят славни мъжествени
рамене, липсващи иначе под празничния костюм за пред множеството по стъгдите на света?
Та пред Глория или Слава още отсега пътят е застлан с
килим от унижени и оскърбени. Отрано я готвят да отстоява своето на всякаква
цена, да е жестока, да не прощава, да не се смирява пред нищо и с всякакви средства. Виждам подир години как от грижливо отглежданото и зорко охранявано интелигентно хлапе израства бъдещият
лидер, Командирът на политическа партия, безкрупулният Бизнесмен, Командосът от специалните части, изобщо, заможният господар на Републиката, егоистът с високо
съзнание за собственото аз, вероятно истинският Герой на новото време.
04.06.2000.
В петък след занятията поканих родителите на моите
ученици в класната си стая. Прочетох им преписани на пишещата ми машинка
записки по Случая Глория. Предполагам, родителите, дето не се появиха, сериозно
са били възпрепятствани. Предполагам, не са си рекли: Какви са тези
глупости, що ли ни губят времето, като нищо няма да се
получи! Предполагам.
Научавам, вече от майките, какво рекли децата
им вкъщи. Особено разгневени са жените от начина, по който – привиквани едно по
едно, уж за да не си влияят едно на друго, именно за изясняване на Истината,
осмина от класа ми били "убеждавани" да съкратят
автентичните реплики на Глория, по-ясно казано, били принуждавани да
преиначават, да лъжат. Ситуацията... Директорският кабинет. Влиза 11-12-годишно
дете. Вижда трима възрастни, най-важните хора в училището – административната
власт, плюс училищния психолог, плюс председателката на един от двата
учителски синдиката Наси Маркова, учител по география. Последната е тук случайно сякаш, да успокоява обстановката. Ето как
протича разпитът на 11-годишния Ивайло Ангелов.
Карат го да напише какво чул от Глория, какво му сторила. Когато възпълничкият Ивайло пише фразата "Дръпни се да мина бе, тлъст педал", педагогическият съветник Йоана Георгиева му казва да задраска последната дума. Вземат листа, нов лист слагат пред него, и
когато Ивайло отново пак пише фразата "Махни се да
мина..." и спира в колебание, намесва се председателката на СБУ към КНСБ в училището ни г-жа Наси Маркова: "Хайде сега, моето момче,
постави удивителна след "мина", я виж, чудесно се
получава". Четири пъти нареждат на Ивайло да разкаже една и съща
случка – как Глория го изгонила с ритници от училищната спортна площадка. В разговора
два дена след това в инспектората училищният психолог, госпожата с библейското
име Йоана обявява: "Четири пъти чух разни версии от
Ивайло. Така че – обобщава психоложката, – на децата не може да се вярва, понеже си противоречат, което означава или че са манипулирани,
или че казват онова, което желае да чуе възрастният. В тази възраст психиката
им е такава: силно желаят да бъдат харесвани."
От разпита в директорския кабинет едно
от девойчетата – петокласничката Илияна Видева, изнася нещо любопитно:
психоложката до такава степен се вживяла в ролята си на следователя
Свидригайлов***, че в един момент шефката, по думите на момичето, изсъскала към
престараващата се Йоана Георгиева: "Престани! Ако не престанеш, ще те
изгоня от кабинета!" При разпитите географката Наси Маркова
обръщала всичко на майтап, кискала се, казаното от децата й създавало приповдигнато настроение.
Това е от споделеното между
разпитваните деца и родителите им у дома. Не съм бил на разпитите, научавам го чак
на родителската среща в петък. До срещата ми с родителите, понеже не съм
знаел подробности от форменото следствие, водено зад гърба ми, мислех си, че –
защитавайки учениците си, защитавам и колегиалността, и самоуважението, и
достойнството на учителя. И какво се получава! Виждам се сред объркани хлапаци и девойчета, сред притеснени ядосани родители, опасяващи се от
неприятни последици за детето им, дори само че са ми казали какво са
чули у дома. Тъй че поглеждат ме с тревога: що ли съм разбунил гнездото с
оси, какво ли мога да очаквам с тази донкихотовщина, с тази наивна вяра в
доброто!
Искаше ми се да защитя позицията на младата училищна
директорка, обвинена от Бутова-Вутова и от двамата печени служители в
Пловдивския регионален инспекторат Хаджиничев и Заркова, а оказа се – от страх
или от малодушие, тази, която тръгнах да защитавам наред с нашите ученици, съвсем
не ми е помагала. Какво всъщност става? Какво принудило училищният директор да се притеснява
от Бутова-Вутова? А може би не от самата Бутова-Вутова, а от инспекторите се
притеснява? Но онези двамата, те от кого пък са наплашени? Могъщо животно
от върха на държавата ли се е размърдало? Или посвоему тълкуват какво е
демокрация? Толкова непосилно ли е да разберат, че чрез натиск върху двайсетина
деца амбициозна дама се е втурнала да руши не просто какво да е, а училището като храм
на нравствеността и културата!
И се обръщам вече към себе си. А ако
Бутова-Вутова е права; къде си тръгнал, драги! Мнозина не биха ти
простили, дори и да докажеш истината. Мнозина са се приспособили или
са в процес на приспособяване да живеят мижаво, както дойде, в атмосфера на духовна смрад. И приспособилите се няма да ти простят,
че си осветил отвътре жалката им лична драма. Проблем
оттук насетне ти е да докажеш, че и ти си един от тях, въпреки мизериите им, че
от обич към тях, съгласилите се да са унижавани от новите властници, от новите Герои на
деня, не бива да ги настройваш срещу себе си, оттам срещу представата ти за човечност, което ще рече: за справедливост.
Следва
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 18 jan. 2018
Илюстрация
горе: Ап. Павел (5-67 г. от Хр.).
___
* Из Първо послание на ап. Павел до коринтяни, стр. 1407 от Библия, изд.1993 г. ** Израз, въведен от Евтимий Търновски, означава витийно
слово.
** Ключов образ в "Престъпление и
наказание" на Ф. М. Достоевски. Бел.м., tisss!
За втори-трети
път днес звъня в инспектората да търся регионалния шеф по образованието г-н Павлин
Бакалов; предадох на секретарката му, че се налага да
разговарям с него. Казах да запишат трите ми имена и длъжността
"учител", оставих номера на домашния си телефон, та г-н Бакалов да ме търси
по всяко време, когато му е удобно; добавих, че с моята си жигула ще се явя
където и когато той реши. Повторих, важно е да се срещнем. "Да,
господине. Нали преди час ви казах, господин Бакалов не е в инспектората.
Обадете се в понеделник" –
рече секретарката. Дали записа телефона ми! Мисля си.
Отклонение или Казус из Основи на психологията. Тази
"епопея" започва с фразичка. По време на състезание по народна топка в Спортния полуден между ІV-д и V-е Глория подхвърлила: "Вижте я тая камила гърбава! Не
може да улови топката. Нищо не може". Казаното се отнася до Даниела, която едва от седмица е на
училище, понеже близо два месеца отсъстваше по болест. Даниелка приказва като
мушица, дълго се колебае, преди да отвори устенца, движенията й са плахи,
несръчни. Изригналата от Глория обида кара Росица, която е председател на моя V-е, да
настръхне. Росето отвръща: "А ти си маркуч!" към едрата Глория. И оттам ела, че гледай!
На пръв
поглед силите са неравни. Глория е сама. Никой от нейния ІV-д не се включва в
заяжданията край волейболната мрежа. От другата страна са всички хлапета от моя V-е (без непукиста
Петър). Парадоксалното за мен е, че Глория в течение на месец се явява
предизвикателна и активно търсеща навсякъде – във физкултурния салон, по училищните коридори, край главния вход
на училището, на улицата... сблъсък с Росица, която веднъж само й
се е противопоставила.
Глория е
любимка на класната, която я сочи за пример на хлапетата от ІV-д, понеже е интелигентна, едра, силна физически; за такива казват "роден
лидер". Зад този лидер с добро самочувствие обаче освен майката на Глория
и класната Виолета Еневска друг не открих; не само съучениците от ІV-д клас, но и
децата от жилищния блок, където живеят Бутови-Вутови, отбягват Глория за сприхавия й характер. А може би заради онова, което децата интуитивно
усещат по-силно от възрастния – склонността у Глория да се представя за
нещо, което не е. Да не става дума за дете на десетина години, бих отсякъл: хищник в лъскава
козина.
Че как
да тръгне да хленчи, да се оплаква момче на дванайсет – кротушкото Ивайло Ангелов, че Глория го прогонила от училищната спортна площадка! Как възпълничкият Тихомир да разгласява, че Глория
му рекла: "Дръпни се да мина бе, тлъст педал"! На кого да се жалват девойчетата от V-е, когато по стълбища и коридори или в училищния двор чуват: "Пък тия курви не мога да ги гледам"! И прочие от този сорт. В училищния коридор на
втория етаж край стаята на ІV-д Росица е ударена с юмрук в гръб; като се
обърнала, Глория я ритнала и й рекла, че ще я пребие. Росица
се връща с двете си приятелки Нина и Поля. Опитвам се да си представя
Росито с ръце на кръста: Давид срещу Голиат, и хем ме досмешава, хем яд ме хваща. Росица към
Глория: "Нали се заканваше да ме пребиеш? Ела да се биеш, де!"
Това – в сряда, 17 май. Какво ли следва
по-нататък. Мисля си, у дома Глория разправя: три момичета искаха да ме бият; да е рекла, че е бита, не мога
да си представя при такъв нетърпящ и намек за отстъпление характер. На следващия ден майката се появява в училище. Идва по едно време Радка Пенева, помощник-шефка и математичка, готин характер, в хранилището на училищната ни библиотека и от вратата още: "Господине,
търси ви една хубава майка". Защо
съм й на хубавата майка? Майка на мой ученик ли е? – питам. "Не, майка е
на ученичка от четвърти клас." Е, не ме интересува хубавата майка точно защото е хубава; не ща
срещи с непознати хубавици. Ами че тук работя, скъпа!
Ей, че отговор! Не съм подозирал с кого се разминавам онзи четвъртък, 18 май!
Бутова-Вутова казва каквото има да каже на помощник-директорката; Радка Пенева
от своя страна веднага след това ми предава оплакването. Обещавам й следващия час при моите
петокласници да разбера какво е станало. И така. Едва рекох: Деца,
нещо да се е случило напоследък? – и първо плахо, после все
по-разгорещено един през друг моите хлапета хванаха да се оплакват от неизвестната
Глория. Глория кого навикала, кого изблъскала, кого прогонила, кого изритала,
на кого се заканила: че "ако се наложи майка ми да се разправя, тия трите курви моментално ще изхвърчат от училище". Трите курви са 11-12-годишните Росица, Поля, Нина от класа ми. Седят, гледат ме, устните прехапани.
Колкото
повече слушам пороя от възмутени гласове, толкова по-неясно ми става. Записвам върху половин лист от ученическа тетрадка: от подвизите на непознатата четвъртокласничка до
заканата какво щяла да стори госпожа майка й. И тръгнах да се видя с класната на ІV-д. Откривам я във
фоайето на по-горния, третия етаж, питам: Абе, Вили, какво ти е
мнението за твоето момиченце Глория? "О-о, Глория е чудесно дете – отвръща колегата и приветливо ми се усмихва. – Виж там, поговори
с твойте калпазани*. Глория е рядко възпитано и умно дете." Да,
бе – казвам, – деца са; днес се карат,
утре са заедно. Ще видя да измисля как да се сдобрят... И се разминаваме с любезната Виолета Еневска; ама не само в буквалния смисъл, разминаваме се оттук-насетне, та на мене си ме е яд, че губя етичен, мил и
приятен образ... в дотогавашните ми представи, просто изведнъж видях действителния човек. Госпожата и досега вероятно ще да е категорична, че Глория е идеал за отлично възпитан млад човек, еталон, образец, може би най-доброто, което днешното Българско училище е в състояние да произведе.
Каквото
измислих да сторя, описал съм го в предишните редове, както съм описал и
продължението, получило се от срещата между моите наивни илюзии за нравственост и самочувствието на homo
ludens**тип Бутова-Вутова, красив като Сюзън Сарандън, пък май и по-красотен от американската актриса. Следва
Днес за първи път очи в очи ще се видя най-сетне с майката
на Глория от четвърти клас. Срещата е в инспектората. Разговор между двама
инспектори, Емилия Бутова-Вутова, шефката на училището, училищната психоложка и
аз в качеството на класен ръководител на V-е . Вчера шефката ми съобщава, че
нито тя, нито аз сме длъжни да участваме в тази среща, казва, че се колебае
дали да отиде. Настоявам, че по-добре ще е да присъстваме на разговора.
Към тази
сгледа с Бутова и двамата инспектори подхождам като към място, дето ще се види
истината, ще се изясни на какъв натиск са били подложени учениците от моя V-е
само заради амбицията на любяща майка да оневини на всяка цена грубото
поведение на дъщеричката си. Сега, когато записвам това, е един след полунощ,
вече е 1 юни – Ден на детето. Намирам, че съм говорил с глухи и слепи.
Съжалявам, че уговарях шефката на училището колко важно е да присъстваме на
разговора в Регионалния инспекторат. За себе си обаче, смятам, не съм
сбъркал – трябвало е до дъно да се потопя в еуфорията на наглостта. Безочие в
чист вид не се среща всеки ден, а наглостта живо ме интересува. Не съм
човекът, който ще пропусне идеален за професионалния учител шанс да се запозная
с наглостта.
Наглост не
е ли силна дума! Защо наглост? Ето защо.
1. Двамата
инспектори бяха подчертано благосклонни към Бутова-Вутова. Нейните аргументи
чуваха, аргументите на училищната директорка Игнатова не чуваха. Дразнеше се
мъжът инспектор, че напомняла за административни наредби и инструкции, наблягаше,
че е длъжна да прояви човещина. Ефектно се палеше този господин, чието
име тук съзнателно ще пропусна, но към инспекторката Заркова не бих проявил
снизходителност. И господинът, и възрастната Илияна Заркова все се поставяха в ролята
на майката, подчертаваха, че като родители биха действали по същия начин.
Напомних, че в училището ни са хиляда и двеста деца и наистина жалко за
човеколюбието, но се налага да се спазват правилата и вътрешният ред; това не им
направи впечатление.
2. Като
видя, че си драскам нещо върху листчето пред мен, Заркова надигна задник иззад
бюрото, дойде и ми размаха пръст под носа: "Много моля да не записвате
какво си говорим тук. Не желая утре да си видя преиначени думите в някой
вестник!" До онзи момент не бях отварял уста; вероятно бе известно кой
съм* и че не съм само даскал от подведомствения им вилает. За да я успокоя,
казах, че виждам съмишленици у тук събралите се, и особено в лицето на двамата
инспектори, тъй че да не се притеснява, но тя отново настоя, разгневи се, зачерви
се, с кавгаджийски глас заяви, че ако настоявам да водя записки, ще се наложи
да напусна кабинета й.
3. Показаха
ни на мен и на Игнатова от разстояние жалбата на г-жа Бутова-Вутова, па си я
прибраха. Не си направиха труд да ни предоставят и копие, макар разговорът да се водеше именно по тази, отправена с копие до Министъра
Веселин Методиев жалба. Между
другото, Бутова-Вутова се оказа доста красива, чаровна и сравнително млада жена. В
лице и маниери пред мен се бе живописно разположила с превъзходно самочувствие и в целия
си блясък наша родна, българска версия на американската киноактриса Сюзън Сарандън в
цялата си женственост. Боже, рекох си, и тази жена страда, че съм отказал да разговарям с нея!
4. Със
съдействието на училищната психоложка Йоана Георгиева, поради не знам
каква причина от нейна страна, инспекторите и Бутова се опитваха логично някак
да обосноват тезата, че 26 (двайсет и шест) петокласници лъжат, докато изреченото
от девойчето Глория е истина, понеже майката настоява: "Дъщеря ми не
лъже, тя е кротко, възпитано и добро дете".
5. Не
обърнаха внимание, че привикваните в директорския кабинет осмина мои петокласници са били поставени в стресова ситуация, подложени на кръстосан разпит от триумвират "следователи". Това става във вторник, 30 май, зад гърба ми, след шестия
учебен час на следобедната смяна. С "възпитаното добро дете" обаче провели разговор в присъствие на класната на ІV-д. Затова
пък инспекторите ми предлагаха, както се изразиха, да говорят с Глория в мое
присъствие; естествено отказах. С Глория ли да се разправям, или с тези тук!
6. Думите
на Глория преди да получи подаръците, купени с парите на моите петокласници,
тази пищна реплика: "Я да видя кого пак ще бия!" – потвърдена от
децата в онова шоу, не направи впечатление на инспекторите. "Сюзън
Сарандън" рече "Моята дъщеря това не може да го каже!" и тримцата, включително нашата училищна психоложка Йоана Георгиева отминаха ключовата фразичка в познатия стил: ритници, юмрук,
прозвищата дебел педал, камила гърбава, тъпи селяндури, свине, курви, които Глория отправяла не само към моите петокласници. Когато
Бутова-Вутова по повод тези думички рече: "Бе, чух и аз псувня от едно
дългокосо момиче зад гърба си" – то беше прието от принципната Заркова по
следния начин: "Ето! Казала го е ваша ученичка. Или майката лъже!?"
7. Заговореше
ли училищната директорка Аделина Игнатова, заговорех ли аз, сред инспекторите и
Бутова-Вутова наставаше настроение на болезнена досада като пред зъболекарски
стол, което се изразяваше с фрази, като "Ама ние сега си имаме и куп друга
работа, не може цял ден само с вас, драги, да се занимаваме!" Това не
попречи обаче след като ни отпратиха по-живо по здраво психоложката, мен и
училищната директорка, да поостанат с Бутова-Вутова, за да си продължат
мухабета.
Какво следва
от тези детайли? Ами остана ми усещане, че съм бил на боксов ринг
(състезавал съм се в този спорт) с вързани отзад ръце и в лицето с
юмручета ме е била двойничката на Сюзън Сарандън; да ме бие, наред
с пренебрежението на онези двама хубавци, които би трябвало да са наясно, преиначавайки истината, кого защитават.
Част от
репликите, които записах дословно преди г-жа Илияна Заркова да
разклати показалец под носа ми: "Ако ще записвате какво си говорим в тази
стая, ще бъда принудена да ви помоля да напуснете".
Майката: "Директорката
не ми обърна никакво внимание; думите й: че има хора в това училище, които ще
се заемат с моя проблем, не ме задоволяват. Разстроена, трябваше
да изхвръкна за пет минути от кабинета й и да хукна по коридорите да търся към
кого да се обърна за помощ. Страшно бях разстроена. Целият ми ден (Бел.м, tisss: – 22 май) беше
съсипан. Подадох жалба с копие до Министъра на МОН с единствената цел да не се случи нещо подобно и на друг родител. Аз не искам драстични мерки. Подхождам
изключително от морална гледна точка. И не желая господинът –
отправя ми многообещаващ презрителен поглед, – да-да, не искам господинът
да бъде санкциониран, но настоявам той, като учител, да се извини на моята
дъщеря пред класа, пред нейния ІV-д. Така дъщеря ми ще получи един добър
урок в живота. Какво пък! И учителят може да сгреши! – изречено с
окуражаваща усмивка. – Не по-малко достойно е, господине, все пак да имате
доблестта да си признаете грешката. – Замълчава.
Всички в канцеларията затаяваме дъх. Вече към инспекторите: – Ако той не се извини,
консултирала съм се с двама добри юристи, макар да не ми се ще да предприемам
по-сериозни действия срещу него. Но ако се наложи... Нали
разбирате?" – размахва ми пръстче с чудесно вапцан маникюр.
Г-н
инспекторът Хаджиничев (все пак ще му напиша името) към Игнатова: "От вас се иска да
проявите човещина, разбирате ли ме, госпожице!** И аз съм родител. Зная какво е
човек да изпадне в такава ситуация. От вас какво се иска! Като дойде родител,
да му обърнете внимание с необходимото уважение. Айде, стига сте ни говорили
само за инструкции и административни наредби. (Я, кой го казва! – рекох
си, та върху листчето съм забил две огромни удивителни на това място от словото, бел.м, tisss.)
Не ги
разбирам. Настояват, че децата масово лъжат. Чувствам се омърсен. Оказва се, че
казаното от кой да е наглец тези тук двама ненагледни приемат за истина, а като
учител на поне двайсетина випуска, не съм в състояние да защитя наплашените си, гледани с подозрителност ученици. Това ли е педагогика! Казвам, че със същото основание биха
могли да застанат двайсет и шест разгневени майки пред тези тук двама
чиновници, и чувам инспекторката Илияна Заркова: "Е, ама не са
дошли, това какво значи? Ако дойдат, ще ги приемем. Ама не идват! Значи, не
се чувстват засегнати".
Та ето как от
храм училището става инкубатор за подлеци. Понякога подир проливни
дъждове случва се фекалиите от някой стар селски кенеф славно да поемат по
бързея към мегдана. И тогава нормалният простосмъртен какво да стори? Захлопва врати и прозорци, па се свива в очакване познатият аромат в общественото
пространство да се разсмърди, налудува и... всяко чудо за три дни, кротко да
попие в нашите българчета или да поеме по широкия бял свят.
Господин Шекспир още
в 1600-1601 г. обсъждал и друг вариант: да се появи храбър принц, да влезе в
двубой с невежествената стихия, па да загине и ни остави с насълзени очи. За
съжаление, може би и поради натрупания от 53-годишния ми живот дотук*** в България ценен
опит от срещи с наглостта, да се правя на Хамлет, принц Датски, дип не ме изкушава. Очевидно не сме в Дания, та премълчавах тази история седем години, която сега, баш на
1 ноември – Деня на будителите, се случи да излезе на показ. Ангелите тъй решили. Епопеята около Случая Глория обаче не свършва
дотук. Случайно да не решихте, че това е краят?
Следва
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 16 jan. 2018
___
* Член на СБЖ от 1978 г., гл. редактор на един от първите
вестници срещу управляващата по онова време БКП/БСП, "Демократическо знаме",
орган на Демократическата партия – Пловдив, от 19.05.1990 до 26.02.1991
г.
** Отбелязах, че "госпожа" е официалното обръщение към
длъжностно лице в България и уважението налага да се обръщат
към училищната директорка не с "госпойце” (версия на "госпожице"). *** Когато съм писал текста. Бел.м., tisss.
С бившата (трийсетинагодишен,
тя – около двайсет и петте) трябваше да се срещна по работа с университетски професор
в кафенето на някогашния СБП (Съюз на българските писатели) на улица "Ангел
Кънчев" № 5. Понеже човекът* служебно бил нещо зает, настани ни край маса с
покривка и ален карамфил в порцеланова вазичка при едно бабе: "Запознайте
се, това е Дора Габе. Ще има какво да си бъбрят с жена ти, нали Ася е родом от
Добруджа!"
Мисля си: Леле, какъв малшанс! Знам, насреща ни е една от най-значимите поетеси в
Българската литературна класика, знам, кажи-речи, и почти цялата й пищна биография,
според както са я описвали изследователите, литературни критици и прочие народ,
който преживява от клюки. Обаче какво общо имаме двамата ние с притеснителното
ми женче и тази древна дама от върховете на литературния Олимп?
След
като мило се осведоми откъде точно е родом жена ми, бабето грейна, лъчезарно
усмихнато: "Ей, ама да не излезе, че сме роднини!" – рече не към мен, а на
смутената Ася и моята смутена Ася се поизпъчи, направо живна.
Как продължи
мухабетът не помня, но от петата минута нататък, докато да слезе от горните
етажи с редакции на половин дузина литературни списания въпросният професор, в
течение на около час престанах да виждам насреща сбръчкана дребна женица, ами се
дивях на кокетка с дяволита усмивчица, че и сладкодумница при това.
Какво общо има това със стиховете и
чувствеността ли? Сега ми иде на ум онова, което изпитах тогава от досега си с тази истинска духовна аристократка в Българската ни поезия. Накратко, големият творец, дори
и на деветдесет и кусур лазарника, продължава да излъчва флуиди на жизнелюбие и любов. Дора
Габе се държеше на онази маса като кокетка на двайсет години – с чар и предвземки, присъщи за момиче, което си знае цената и реши да е харесвано от мъж**.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 19 dec. 2012 – edited 16
jan. 2018
___
* Иван Сарандев (1934)
** Вж. и http://inlife.bg/%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BC-%D1%81%D1%8A%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D0%B3).
%D0%B0%D0%B1%D0%B5-%D0%BA%D1%8A%D0%BC-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5
.jpg)
.jpg)
.jpg)