Има нощи, когато се опитвам да заспя,
а не мога – всяка мисъл ме отвежда при теб и седя по стълбите към съня до късно, усещам, светът ми се смалява-смалява.
Има нощи като тази, когато една болка...*
"АМЕРИКАНКА"
Сто и трийсеткилограмова дама танцуваше снощи пред нашия жилищен блок. Очевидно беше толкоз пияна и звукът на касетофона бе толкоз висок, че се юрнахме крайно ядосани и много сънливи по балкончета и прозорци да разберем как може онези там двама да са толкова диви –
цоцоланата и нашият комшия серсем.
О!... Как пляскаше длани и се въртеше
пред фаровете на огромната му кола,
подскачаше като коза
и пискливо врещеше,
та чак потреперваха нашите стъкла.
Имал съм досега около половин
дузина котки, и все котараци, но първа бе Лиса – дребна гальовна писанка с
дълга пъстра козина. Когато се роди Вера – първата ми дъщеря, и проходи, взе да
шета по двора срещу черквата "Свети Георги" в Мараша; Лиса пък извеждаше
четирите си малки котенца. И понеже все завъждаха бълхи, пък се опасявах за
дъщеричката, турих един ден Лиса в кашонче с четирите й мъника и с колата я
откарах край ресторанта насред горичката над село Първенец, двайсетина
километра от Пловдив.
Пренесох кашончето през придошлата речица
и на отсрещния бряг отворих капака. Котетата плахо се измушиха едно по едно, поогледаха
се, па сетне се стрелнаха в храстите. Лиса отначало не искаше да излиза от картонената
си къщурка, та грубо разтръсках кашона. Небето тъкмо се бе снишило; допреди час
слънчево и спокойно, времето бързичко се разваляше, както често става по нашия
край между пролетта и лятото.
Затупкаха едри капки дъжд. Стоях
насред местността притеснен, че такова време баш сега се случи, и само гледах
какво прави котката. А тя присви уши, знак, че й е притеснено, и се притисна към
пръстта. Дожаля ми, рекох си: няма що, ще ги върна обратно вкъщи. Посегнах да я
погаля, да я примамя, но тя злобно изсъска и замахна с лапа, одра ме с острите си
нокти и като стрела се метна в гъсталака.
Много пъти съм ходил на онова място.
Има там разкошни поляни със сочна трева, а в рекичката – удобни за къпане
вирчета. Най-напред баща ми, докато бяхме
още деца със сестра ми, веднъж ни закара с първата си жигула. После, десетина години
по-късно, захванах и аз там да водя двете си дъщерички или приятели в хубавите
слънчеви дни. Райско местенце е.
И досега, ида ли там, се оглеждам да
зърна котка с цветовете и козината на Лиса; минава ми през ум: какво се е
случило, дали Лиса и четирите й игриви малчугана са се приспособили към дивата
природа, или са станали плячка на скитащите в онази местност сюрии песове и
циганчета? Подхванах тази тема заради изненадата колко бързо кротката и
любвеобилна писанка ме отблъсна като приятел и как прие участта си, без да се
обръща назад, без да показва, че страда. В онзи мрачен ден с внезапно изсипалия
се пороен дъжд и грижата по четирите й невръстни душици никак не ще й е било
леко. Какво ли всъщност знаем за животните?
Куче само веднъж понечих да си имам.
От улицата прибрах пале-помиярче с доста едри лапки, сковах му колибка на
верандата откъм южната страна на апартамента. Първия път, когато изведохме
пальока край Марица с моите две щерки, тумба циганчета се боричкаха наблизо, те
примамили откъм храстите пальока, докато моя милост щастлив съм се цамбуркал в
реката, и повече не го видях. Дъщеричките ми казаха. Но не ми е жал. Може пък сред
циганите да му е по-добре, отколкото в колибка на шестия етаж сит, къпан,
сресан, може и да е по-щастлив, свободен сред проскубаните кучешки глутници на
гетото!
Асен Станчев, баща му беше гробар,
мъртъвците за последното им шоу на този свят, за последно сбогом приготвяше.
Познавам Асен от 1963 или 1964 година. Беше гребец, та често се засичахме на
пловдивската Гребна база, където аз бях шампион сред юношите каякари, т.е. нямаше
кой да ми оспорва мястото при спринтовата за онези години 500-метрова
дистанция на единичен каяк. Имаше по онова време пет или шест дружества в моя
роден Пловдив и в Асеновград, които развиваха този спорт, кану-каяка: 1) Спортната
школа към местния Техникум по физкултура и спорт "Васил Левски"; 2) Клуб
"Марица" към спортно дружество на Текстилния комбинат; 3) Клуб "Академик"
към Висшия институт по хранително-вкусова промишленост; 4) Клубът на
асеновградските кануисти и каякари "Асеновец"; и 5) нашия отбор, чийто треньор беше Учкуна (Георги
Учкунов), треньор на кануистите и каякарите юноши и мъже от Армейски спортен
клуб "Ботев". Оттогава съм привързан към съчетанието жълто и черно.
Лодките ни бяха с опнато жълто платно над корпуса. Гребяхме в черни гащета и жълта фланелка с надпис АСК
"Ботев". Още ми ечат в ушите, само като си помисля, виковете на
пощурели от спортна страст и злоба наши фенове по време на регата. Страхотна тръпка е
да чуеш възторжените крясъци на тичащите или препускащи с велосипед покрай
Гребния канал, когато ти остават едва стотина метра до финала, физически си се изцедил докрай и единствено спортната злобичка те крепи да не се бухнеш отчаян с все сила в канала. Без хъз никой не е
прокопсал в онези схватки на мъжеството и издръжливостта.
Голяма работа за нас – момци на АСК"Ботев"
в онези негови златни години, беше представителният ни мъжки отбор по футбол, а и кануистите
и каякарите от "Ботев". По онова време за феновете на "Ботев" се появи прякорът "канарчетата", че преди всяка футболна
среща над трибуните и стадиона нон-стоп ечеше шлагерът от началото на
седемдесетте (около и след 1960 година) "Блу-блу, канари...".
Това е време, когато шведските
спортни вестници писаха, че пловдивският "Ботев" изнесъл спектакъл, атракция по футболно майсторство пред шведите на собствения им стадион в град
Малмьо. Е-ех! Можете ли да си представите сега, че заради билет за мача
"Ботев" – "Атлетико" (Мадрид) пред вратите на пловдивския
стадион "Ботев" българи от селата предлагаха на нашите майнички живо агне
или бъчве вино?
Асен гребеше към отбора на
пловдивския спортен клуб към ВИХВП "Академик", не му спореше кой знае колко с
каяка, та се прехвърли в академичното гребане на Висшия институт по
хранително-вкусова промишленост: скиф, скул, разпашна и тъй нататък. За късо сме
били съперници на 500-метровата дистанция при единичен и каяк-двойка
(двойка правехме с моя приятел и досега Тодор Ряпов). После не сме се виждали не години,
ами десетилетия с Асен, дето е година по-възрастен от мене. Чувах по
едно време, че станал масажист към представителния отбор на борците в местния "Локомотив"... и толкоз. Животът разпиля някогашните наперени момци от пловдивската Гребна база. Както и да е...
Асен се появи в готиното кафене на съседния комплекс "Тракия", дето си пиех преди години сутрешното неделно
кафе с приятеля-музикант Никола Бакърджиев на лаф-мухабет за певци, книги, естествено –
и за леки коли. Дойде, седна отстрани на масата ни и ей го, значи,
неговия монолог както съм си го записал вечерта същия
ден през 1999 г. Излишно е да казвам, но да се знае: пропуснал съм моите
реплики.
– О-о, Жоре! Какво правиш, бе? Откога
не сме се виждали, а!... Жоре, а пък мен ме нямаше. Десетина години възирах оттук на
Запад, на другата страна на света, Жоре. Като се залетях, та ча-а-ак в Канада
се спрях... Тръгнах човек да ставам. Ама какво знаеш ти! Бил съм келнер в
Сплит, автосервизаджия в Грац, разносвач на пици в Милано; в Ротердам се наех да правя мъжки стриптийз... В едно градче до Лондон, е-е, не мога да си
спомня името сега... бях строителен работник, после – изкопчия. В Ливърпул корабен готвач станах, няколко пъти с луксозен параход прекосявах океана, и накрая,
Жоре, "забравих" да се върна на кораба, останах в Торонто на пристанището, та едно седем
години в Канада бях.
Онзи град до Лондон се казва
Рочестър, сега се сетих; виж, дойде ми на ум! Ей, това англичаните добре си
живеят, да знаеш. Не съм видял по-подредена страна от Великобритания. Ще речеш:
калпаво, мъгливо и все дъжд вали, ама животът там подреден бе, Жоре. Вечер след
бачкане кръчмите... пъбовете им, пълни. Ядат, пият, веселят се, танцят.
Обаче аз взех, че се закотвих в Канада.
Знаеш ли ти какво е Канада? Пустош... Мраз
и пустош. От минус десет само за някакви си десетина минути пада
на минус четирийсет. На петдесет метра съм си от квартирата, а усещам, не мога да
ходя, мамицата му, ще загина от студ в снежната виелица, Жоре.
Не ги слушай какви локуми разтягат завалиите,
дето си идват оттам. Много били печелели... Вятър! Легенди, Жоре! Нашенецът там
яко си къта париците, ограничава се, жив скъперник е, че да може, като се прибере при своите на село, да се прави на милионер с лъскавата си кола. А колата
за онези там е нищо. Нищо не е, ти казвам.
Знаеш ли как си дойдох! Дойдох
си с новичък джип "Гран Чероки", супер кола, последен модел с всичките му там екстри. Четирийсет и осем хиляди долара ми струва това чудо. И тук, Жоре, на
втората седмица идиоти ми разбиха ключалката и ми изчезна колата. Ограбиха ме. Какъвто тръгнах, такъв
се върнах, ей ме, пак съм си същият. Гол охлюв нали си виждал! Ей това съм аз. Пак добре, че дъртият ми оставил една боксониерка в "Тракия" и ей ме на! –
тръгнал съм пак работа да си търся. От мен да знаеш, от родината по-харно няма, та вземи ги окачи лакърдиите, дето ти ги наразправих, като обеца на ухото,
Жоре, приятелю. Вярвай ми, ти едва ли съзнаваш колко си щастлив.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 4 sep. 2007 – edited 1 jan.
2018
Илюстрацията долу:
януари 1968 г., авторът на текста пред някогашната Гребна база.
Отблясъци сурови чертае по небето. Изтръгва от земята окървавени камъни. С нарастващ грохот бие в асфалтовите вени. Люлее планините. Разплисква океана.
Силуетите на хора, изчезнали отдавна, кръжат над нас и бавно от гробищните ями надига се пръстта.
...Но тя не идва. Вехне. Угасва небосклонът. Отлита младостта и средната ни възраст.
Додето се усетим, побелели сме от чакане. Но тя не идва просто защото е отминала – стопила се е нейде над други светове: запалила е нечия глава непреклонена, която ще ни свети векове.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 31 dec. 1977 – edited 31 dec. 2017
___ * Повечето нови комети са непредсказуеми и няма гаранция, че кометата NEAT няма да изчезне безславно. Въпросът, който вълнува астрономите в този момент, е дали голямата й активност е знак за наистина огромна комета или e просто нетрайно избухване. Комета, която никога досега не е преминавала близо до Слънцето, може да бъде покрита с лесно изпаряващ се материал – замразен въглероден диоксид, азот и въглероден оксид. Тези ледове могат да се изпарят далече от Слънцето, и когато кометата достигне до перихелия си, да излъже очакванията за своя блясък.
Няколко такива сгромолясвания са се случвали и през миналия век. Такъв е случаят с кометата Кохоутек през Коледата на 1973 година. По време на откриването й през март 1973 г. тя изглежда необичайно ярка за комета толкова далече от Слънцето (над половин милиард мили). Някои я наричат "Комета на столетието". Повечето астрономи решават, че ако е тъй ярка и необичайна по време на откриването й, тя ще запази яркостта си и в близост до Слънцето. Всъщност, освен по време на перихелия й, когато космонавтите от борда на космическата станция Скайлаб зърват нейната бляскава брилянтност точно до Слънцето, за човек на земята кометата Кохоутек е трудно достъпна за наблюдение.
...Според учебника
„Човекът и обществото“, предназначен за българчета от ІІІ клас, „Левски е
заловен от полицията“. Днешното дете уважава полицията, поне така трябва да е в
условията на победилата демокрация. Левски, демек, ще да е я крадлив циганин, я
насилник или наркодилър; очевидно е, та що да се обяснява защо Апостолът е
заловен и обесен! Виж, „Априлското въстание продължило кратко, потушено бързо,
избити са хиляди мъже, жени, деца“...и точка. Ама от кого потушено, защо се вдигнали
нашите българи на въстание – няма защо да се обяснява. А и Баташкото клане го
няма никакво, пропуснато. Логично. Защо ли? Ами за да има мир и хармония в
стила на турския сериал "Златният век". Което го не пише, то се не
състояло. Няма Батак, няма клане!
„Цар
Симеон водил продължителни войни с Византия, но те (войните на Симеон Велики)
не оставили трайни следи в Българското минало“. Трайни през вековете следи в
съзнанието на нашия българин не може друг да оставя освен дербито между двата
супер-мега-гранда на днешния Български футбол ФК"Левски" и ЦСКА. Има си
приоритети!
Да се
насладим на следния пасаж: „Хората в Западна Европа, Съединените щати и Русия
протестирали срещу Султанската власт“... „Протестирали” си е евфемизъм. Сега
мода са протестите; тъй че по тази логика нищо особено не ще да се случило! От
протести глава не боли. Hай-много я гумена полицейска палка да отнесеш,
я шут в задника от опонента. Много важно! Mазните шербетлии турски сериали или малоумният
испански сериал "Щурите съседи" по националните ни български телевизии
ще дообяснят на българското хлапенце онова пропуснато от учебникарските платени от
чужбина автори, за което изобщо и въобще не си струва в Българското училище да
се говори. POST SCRIPTUM: Как лично да приема тази гавра над спомена за избития заможен род Хаджи-Трендафилови в Перущица през април 1876 (като оцелял единствен от клането петгодишния Гочо – Георги, баща на баба ми Невена), както и клания на дръвник пред съселяните му Ангел от Керемидовия род в Калугерово – дядо на моя дядо Борис Ненков Ангелов?
ДЕГЕНЕРАТИ И ОТРЕПКИ РАЗВРАЩАВАТ НАЦИЯТА... С
КАКВА ЦЕЛ?
Чалга-идолите, дегенератите (от Митю Пищова до
Тодор Славков), чиито образи, житие и мнения всекидневно се тиражират по Българските ни медии днес, са само фон на същинското духовно опустошение, което
нахълтва в дома, в съзнанието с наукообразни претенции и обезценяване на
основни духовни начала в Българската историческа памет и традициите ни като
нация. Тази помия се излива целенасочено и се ръководи от един център, който се
намира Отвъд океана, това е същественото!
Ако в епохата на Татовизма ни плашеха
с т.нар. идеологическа диверсия, за да държат българина в
подчинение, в години на уж победила демокрация реалната идеологическа диверсия
разгражда нацията ни целенасочено чрез средствата за масова манипулация и пропаганда.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 31dec. 2014– edited
31
dec. 2017
Илюстрации:
горе – Емил Джасим, историк-новатор, любимец на Българските медии;
долу – две университетски светила, писали учебника по история за III клас.
