ЛИСА И ПАЛЬОКА
Имал съм досега около половин
дузина котки, и все котараци, но първа бе Лиса – дребна гальовна писанка с
дълга пъстра козина. Когато се роди Вера – първата ми дъщеря, и проходи, взе да
шета по двора срещу черквата "Свети Георги" в Мараша; Лиса пък извеждаше
четирите си малки котенца. И понеже все завъждаха бълхи, пък се опасявах за
дъщеричката, турих един ден Лиса в кашонче с четирите й мъника и с колата я
откарах край ресторанта насред горичката над село Първенец, двайсетина
километра от Пловдив.
Пренесох кашончето през придошлата речица и на отсрещния бряг отворих капака. Котетата плахо се измушиха едно по едно, поогледаха се, па сетне се стрелнаха в храстите. Лиса отначало не искаше да излиза от картонената си къщурка, та грубо разтръсках кашона. Небето тъкмо се бе снишило; допреди час слънчево и спокойно, времето бързичко се разваляше, както често става по нашия край между пролетта и лятото.
Затупкаха едри капки дъжд. Стоях насред местността притеснен, че такова време баш сега се случи, и само гледах какво прави котката. А тя присви уши, знак, че й е притеснено, и се притисна към пръстта. Дожаля ми, рекох си: няма що, ще ги върна обратно вкъщи. Посегнах да я погаля, да я примамя, но тя злобно изсъска и замахна с лапа, одра ме с острите си нокти и като стрела се метна в гъсталака.
Много пъти съм ходил на онова място. Има там разкошни поляни със сочна трева, а в рекичката – удобни за къпане вирчета. Най-напред баща ми, докато бяхме още деца със сестра ми, веднъж ни закара с първата си жигула. После, десетина години по-късно, захванах и аз там да водя двете си дъщерички или приятели в хубавите слънчеви дни. Райско местенце е.
И досега, ида ли там, се оглеждам да зърна котка с цветовете и козината на Лиса; минава ми през ум: какво се е случило, дали Лиса и четирите й игриви малчугана са се приспособили към дивата природа, или са станали плячка на скитащите в онази местност сюрии песове и циганчета? Подхванах тази тема заради изненадата колко бързо кротката и любвеобилна писанка ме отблъсна като приятел и как прие участта си, без да се обръща назад, без да показва, че страда. В онзи мрачен ден с внезапно изсипалия се пороен дъжд и грижата по четирите й невръстни душици никак не ще й е било леко. Какво ли всъщност знаем за животните?
Куче само веднъж понечих да си имам. От улицата прибрах пале-помиярче с доста едри лапки, сковах му колибка на верандата откъм южната страна на апартамента. Първия път, когато изведохме пальока край Марица с моите две щерки, тумба циганчета се боричкаха наблизо, те примамили откъм храстите пальока, докато моя милост щастлив съм се цамбуркал в реката, и повече не го видях. Дъщеричките ми казаха. Но не ми е жал. Може пък сред циганите да му е по-добре, отколкото в колибка на шестия етаж сит, къпан, сресан, може и да е по-щастлив, свободен сред проскубаните кучешки глутници на гетото!
Пренесох кашончето през придошлата речица и на отсрещния бряг отворих капака. Котетата плахо се измушиха едно по едно, поогледаха се, па сетне се стрелнаха в храстите. Лиса отначало не искаше да излиза от картонената си къщурка, та грубо разтръсках кашона. Небето тъкмо се бе снишило; допреди час слънчево и спокойно, времето бързичко се разваляше, както често става по нашия край между пролетта и лятото.
Затупкаха едри капки дъжд. Стоях насред местността притеснен, че такова време баш сега се случи, и само гледах какво прави котката. А тя присви уши, знак, че й е притеснено, и се притисна към пръстта. Дожаля ми, рекох си: няма що, ще ги върна обратно вкъщи. Посегнах да я погаля, да я примамя, но тя злобно изсъска и замахна с лапа, одра ме с острите си нокти и като стрела се метна в гъсталака.
Много пъти съм ходил на онова място. Има там разкошни поляни със сочна трева, а в рекичката – удобни за къпане вирчета. Най-напред баща ми, докато бяхме още деца със сестра ми, веднъж ни закара с първата си жигула. После, десетина години по-късно, захванах и аз там да водя двете си дъщерички или приятели в хубавите слънчеви дни. Райско местенце е.
И досега, ида ли там, се оглеждам да зърна котка с цветовете и козината на Лиса; минава ми през ум: какво се е случило, дали Лиса и четирите й игриви малчугана са се приспособили към дивата природа, или са станали плячка на скитащите в онази местност сюрии песове и циганчета? Подхванах тази тема заради изненадата колко бързо кротката и любвеобилна писанка ме отблъсна като приятел и как прие участта си, без да се обръща назад, без да показва, че страда. В онзи мрачен ден с внезапно изсипалия се пороен дъжд и грижата по четирите й невръстни душици никак не ще й е било леко. Какво ли всъщност знаем за животните?
Куче само веднъж понечих да си имам. От улицата прибрах пале-помиярче с доста едри лапки, сковах му колибка на верандата откъм южната страна на апартамента. Първия път, когато изведохме пальока край Марица с моите две щерки, тумба циганчета се боричкаха наблизо, те примамили откъм храстите пальока, докато моя милост щастлив съм се цамбуркал в реката, и повече не го видях. Дъщеричките ми казаха. Но не ми е жал. Може пък сред циганите да му е по-добре, отколкото в колибка на шестия етаж сит, къпан, сресан, може и да е по-щастлив, свободен сред проскубаните кучешки глутници на гетото!
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 3 jan. 2007 – edited 2 jan. 2018
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар