ЗА ГЪСКИТЕ НА ДРЕВНИЯ РИМ И ЗА ПЛЪХОВЕТЕ НА ЧУМАТА
И колкото по-напористи, и колкото
по-веселяшки и саркастични, толкоз по-нелепи са реакциите на почувствалите се
засегнати. Полският есеист Казимеж Брандис в есеистичната си книга "Писма до г-жа Z." говори за тъничка прослойка полски
интелектуалци, уподобявайки тази тъничка прослойка мислещи на...
гъските от Легенда за спасяване на Великолепния Рим от варварите: гъските с крясъците си
разбудили спящата нощна стража за дебнещата опасност от разруха и
унижения.
Албер Камю (1913-1960) представя необходимостта от тревога за
случващото се с нас и около нас чрез обширна картина – метафора на съвременния модерен, но
и опиянен от глупостта си свят:
Откъм потъналото в мрака пристанище се издигнаха първите
празнични фойерверки. Народът ги приветства с възторжени викове. Котар, Тару,
всички те, както и тази, която Рийо бе обичал и загубил – всички, мъртви или
виновни, бяха забравени. Старият астматик имаше право: хората си оставаха
същите. Но в това се криеше тяхната сила и тяхната невинност; и сега на това
място, превъзмогнал цялата си болка, Рийо почувства , че се присъединява към
тях. Сред засилващите се викове, чийто ек се повтаряше многократно, докато
стигне до терасата, и сред разноцветните светлини, увиснали на все
по-многобройни гроздове в небесния простор, д-р Рийо реши да напише настоящия
разказ, за да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелства в полза на
загиналите от Чумата, да остави поне спомен за несправедливостта и насилието,
извършено над тях, и най-сетне – за да каже онова, което човек научава при
бедствие, а именно: че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за
презрение.
Но той все пак знае, че разказът не може да бъде
летопис на окончателната победа. Той свидетелства не за друго, а за онова,
което сам трябваше да извърши и което без съмнение бяха длъжни да извършат
срещу насилието и неговото неизтощимо оръжие, въпреки личните си терзания,
всички, които, като не можеха да бъдат светци и като не искаха да приемат бедствията,
се помъчиха да бъдат лечители.
И като се вслушваше в тържествуващите викове над града,
Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше
нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите:
знаеше, че Чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме
десетки години в мебелите и бельото, търпеливо да чака в стаите, в мазетата,
куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато –
за нещастие и поука на човечеството – чумата отново ще събуди своите плъхове и
ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град.*
Албер Камю (1913-1960)
За тотално безхаберие у управляващите днес България ли да говорим, или за нещо далеч по-жестоко – планирано съсипване на Българския ни етнос и държава!
Днес обаче едва
ли можем да сме сигурни, че става въпрос за невежество, а не за стратегия спрямо Европа на лоби в управлението на най-могъщата военна сила на планетата. Вж. http://www.otizvora.com/2012/02/3893/
Пловдив – европейска културна
столица 2019
Plovdiv, 6 noe. 2012 – edited
10 sep. 2017
–––
* Вж. Албер Камю (1913-1960), краят
на романа "Чумата" (1947).
Едва
изпълзял от утробата,
сбръчкан,
току-що отворил уста и очи,
бях лаком,
страхлив,
беззащитен,
а за толкоз...
за толкоз неща имах да питам,
че наддадох рев. И оттогаз
да крещя не съм спирал аз.
Жал ми е за залостващия вратите,
който се прибира на Смъртта
в непрогледната самота,
обезверен от това Ветрило
на егоизма – в сегашно и било,
и от онези атлазени протяжни пространства
на жаждата по пясъчни запознанства,
драскотини от незарастващи рани,
мазоли от гняв,
задъхвания по висини,
тресавища от лишения,
реки от печал
и смут пред небето с надвисналите
гроздове от звезди...
дето били сме вече някога преди,
мили глухарчета –
сперматозоиди шеметни...
Докато един между нас съгледал
тази миниатюрна планетка,
голяма колкото яйцеклетка
сред могъщите, масивните,
тягостно движещите се
според
небесната механика
груби космични тела
в мълчанието на пустинната им мъгла.
И сме си избрали,
разбира
се, не точно някое от тях,
а това незначително кътче в Безкрая,
дето да си направим и Ада, и Рая
като деца на морския пясъчен бряг.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv,
20 аvg. 2008 – edited 9 sep. 2017
___
* На родения два дена преди 20 август 2008 г. внук Борислав, но писано поне десет години преди това.
Бел.м., tisss.
…край всеки голям град има поне едно такова
селце или квартал, където се заселва елитът на местната власт и местния бизнес.*
Реплика:
Дребната ти душица не може се радва на
чуждите успехи, драги, това личи с поглед отстрани. И упорито продължаваш да
пишеш, бълваш количество, само количество, като социалистическо цехче, бълващо
прах за газирани напитки "Ехо".
БОЖЕ, ПОМОГНИ ДА ОБИКНА ГЛУПАКА, КОЙТО МЕ МРАЗИ!
Бележка от 7 октомври 2013 г.:
В онзи момент реших, че такива думи може да изстреля само ограничен тъпак; за огромна изненада,
оказа се: човекът е читав: на два пъти дружелюбно ми даде съвет за неща, които
не ми бяха ясни. И тогава реших, че – както се случва и с мен понякога,
човекът е бил в лошо настроение в онзи далечен ден и час, когато си писал репликата не точно срещу мен, а може би срещу личната си несрета и
моментна злост.
ПАРАДОКСЪТ НА ДНЕШНОТО
ВРЕМЕ
Боб Муурхед
Парадоксът на нашето време – имаме високи
сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим
повече, ала имаме по-малко, купуваме повече, ала се радваме на по-малко. Имаме си
по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но доста по-малко време.
Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша
преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но и по-малко
здраве.
Пием твърде много, пушим твърде
много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде
бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде
изморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде
рядко.
Увеличихме притежанията си, а намалихме ценностите си. Говорим твърде
много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, ала не
знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, а не добавихме живот
към годините. Ходихме на Луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим
улицата и да се запознаем с новия си съсед. Покорихме космическите ширини, но
не и душевните. Правим далеч по-големи неща, но не и по-добри неща.
Пречистихме въздуха, който дишаме, но
не и душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем много повече,
но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да
бързаме, но не и да чакаме. Правим компютри, складиращи повече информация, като
бълват повече копия откогато и да било, но общуваме все по-малко.
Това е време на бързото хранене и
лошото храносмилане, на яките мъже и дребните душици, на лесните печалби, но и на
трудните връзки. Време на по-големите ни семейни приходи, но и на повече
разводи, на по-красивите къщи, но и на разбитите домове. Време на кратки
пътувания, еднократни памперси и на еднократния морал, на връзките за една нощ
и на наднорменото тегло, и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни,
успокояват ни, убиват ни. Време, когато имаме много на витрината, но малко в
склада си. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но
ви позволява и да го споделите или просто да натиснете "изтриване".
Запомнете, отделете повече време на
онези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Кажете блага дума на човека,
който ви гледа отдолу-нагоре с възхищение – защото това малко същество скоро ще
порасне и вече няма да е край вас. Горещо прегърнете малкия човек до себе си,
защото жестът ви е единственото ви съкровище, което можете да дадете от сърце и
не струва и цент. .
Запомнете и казвайте "обичам
те" на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка
могат да поправят всяка злина, когато идват от сърце. Дръжте се за ръце и
ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до
вас. Отделете време да обичате, намерете време да си говорите и време да
споделяте всичко, което имате да си кажете.
Защото животът ни не се измерва с
броя на вдишванията, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.**
* * *
Какво да добавя към човека, който от
всичко добро наоколо предпочита омразата? Не зная. Наистина не зная.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 2 dec. 2013 – edited 9 sep. 2017
___
* Пасажът, разгневил човека, е от ръкописа „Историйките на ученика Ламски”, дето
Тотю – един от литературните ми герои, говори пред компания бедняци:
– Ти, Вичо, бил ли си в Марково, дето му викат
вече Милионерово? – рече тате. – Виждал ли си ти замъците триетажни, зъбчати, с
онез бетонни бункери и огради триметрови, с позлатени амурчета по кулите за
снайперисти и бодигардовете с автомат калашников пред железните порти ти виждал
ли си? Иди да ги видиш, ако не си.
– Седем милиона живеем живот втора
употреба, що някакви си двайсет хиляди заможни хора и техните любовници,
арабски жребци и песове да не са честити! – рече мама.
** Това слово е произнесено в
далечната 1995 г. от човек, за когото нищо не знам, освен че по онова време бил
свещенослужител в една от църквите на САЩ. “Парадоксът на нашето време” –
вечното есе на Боб Муурхед, който до пенсионирането си е пастор в Сиатълската
Overlake Christian Church. Според по-запознати обаче, автор на текста е
известният в САЩ устат комик от 70-те и 80-те години на XX век Джордж Гарлин след
смъртта на съпругата му.
Ако питат мен, автор е пасторът.
Защо ли! Защото ми писна от чудовищно разкривени гримаси на родни
трагикомични персони: шоумени, политолози, антрополози, политици, и особено някогашни университетски доносници, като тягостен тип, който осмърдява в безумни съдебни баталии моя роден Пловдив с хленчове, тупане по гърди колко праведен демократ е, какъв новатор в образователната система, защитник на човешките права и на неговите си въображаеми европейски духовни ценности.
Пловдив – европейска културна столица 2019
