Документи – ЗА ГЪСКИТЕ НА ДРЕВНИЯ РИМ И ЗА ПЛЪХОВЕТЕ НА ЧУМАТА

Казимеж Брандис (1916-2000)

ЗА ГЪСКИТЕ НА ДРЕВНИЯ РИМ И ЗА ПЛЪХОВЕТЕ НА ЧУМАТА

    И колкото по-напористи, и колкото по-веселяшки и саркастични, толкоз по-нелепи са реакциите на почувствалите се засегнати. Полският есеист Казимеж Брандис в есеистичната си книга "Писма до г-жа Z." говори за тъничка прослойка полски интелектуалци, уподобявайки тази тъничка прослойка мислещи на... гъските от Легенда за спасяване на Великолепния Рим от варварите: гъските с крясъците си разбудили спящата нощна стража за дебнещата опасност от разруха и унижения. 

    Албер Камю (1913-1960) представя необходимостта от тревога за случващото се с нас и около нас чрез обширна картина – метафора на съвременния модерен, но и опиянен от глупостта си свят:

    Откъм потъналото в мрака пристанище се издигнаха първите празнични фойерверки. Народът ги приветства с възторжени викове. Котар, Тару, всички те, както и тази, която Рийо бе обичал и загубил – всички, мъртви или виновни, бяха забравени. Старият астматик имаше право: хората си оставаха същите. Но в това се криеше тяхната сила и тяхната невинност; и сега на това място, превъзмогнал цялата си болка, Рийо почувства , че се присъединява към тях. Сред засилващите се викове, чийто ек се повтаряше многократно, докато стигне до терасата, и сред разноцветните светлини, увиснали на все по-многобройни гроздове в небесния простор, д-р Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелства в полза на загиналите от Чумата, да остави поне спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, и най-сетне – за да каже онова, което човек научава при бедствие, а именно: че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.

    Но той все пак знае, че разказът не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелства не за друго, а за онова, което сам трябваше да извърши и което без съмнение бяха длъжни да извършат срещу насилието и неговото неизтощимо оръжие, въпреки личните си терзания, всички, които, като не можеха да бъдат светци и като не искаха да приемат бедствията, се помъчиха да бъдат лечители.

    И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че Чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, търпеливо да чака в стаите, в мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато – за нещастие и поука на човечеството – чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град.*

Албер Камю (1913-1960)

    За тотално безхаберие у управляващите днес България ли да говорим, или за нещо далеч по-жестоко – планирано съсипване на Българския ни етнос и държава! 

    Днес обаче едва ли можем да сме сигурни, че става въпрос за невежество, а не за стратегия спрямо Европа на лоби в управлението на най-могъщата военна сила на планетата. Вж. http://www.otizvora.com/2012/02/3893/

 Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 6 noe. 2012 – edited 10 sep. 2017

–––

* Вж. Албер Камю (1913-1960), краят на романа "Чумата" (1947).