Публицистика – ЧОВЕКЪТ Е МНОГО САМОТНО ЖИВОТНО

От вътрешния джоб (1.)

ЧОВЕКЪТ Е МНОГО САМОТНО ЖИВОТНО

       Преди години, било е през лятото на 1975 или 1976 г., пътуваме с първата жигула на баща ми Кирил към София, по негова си (на баща ми) важна работа, а и да се видим с роднините, с четвъртия от петимата харманлийски братя – чичо ми Стефан, и с братовчедите Валентин и Соня. Та спускаме се с татко по стария път и по нанадолнище току преди Ихтиман внезапно на 300 метра пред нас по пътя от падината изведнъж се вдигна облак прахоляк, огромен сандък се мерна в прахоляка, завъртя се високо във въздуха, чу се грохот, колите пред нас забавиха ход и спряха като на парад в две идеално прави ленти. Баща ми, без да ме поглежда, спокойно рече да си седя на задника, ами да не се правя на герой. Изскочих. Търча като вятър поне стотина метра надолу, а гледам, и други наскачали от колите, ама стоят, само аз си топуркам по стръмното.

       Посред склона – възстаричка бяла тойота комби с турски регистрационен номер, със смачкана предница седи напреки по средата между двете ленти на платното. Сред ламарините – момче на моята възраст, и не мърда. Само охка. Не, не крещи, охка си турчето, ей тъй, съвсем нормално си охка. Подхващаме го трима мъжкари от две страни. Отнесохме го както го и открихме – заклещен сред тенекиите зад волана. И го облягаме седнал на дръвче край пътя. Гръбнакът му дано е цял, мисля си.

       Впечатление – кой знае що! – ми направи, че е вдървен, че на бос крак е обул износени гуменки. От колата му върху асфалта се разпилели стотина пакета лигнин; това карал, пътувайки към Европа може би. Няма кръв, няма рани, само тихичкото охкане на втрещения пострадал човек. И ни думица.

       Понеже стотина метра надолу, в канавката отляво, огромна светлосиня товарна ифа лежи, вирнала колелетата си към небето, хукнах край ремарке, изскубнало се от камиона, забило се с теглича си в ниския насип, отвъд който е дерето вдясно. Изпъват врат към ифата, гушат се в храсталака неколцина нашенци. Откъм задницата на камиона – други; тези па люти, та и гневни. Следят зорко хавата от почетно разстояние. Нафтата вони мазно, в жегата се не диша; за едното чудо, ще вземе тази нафта да гръмне нашенците. Колко му е! Опасности дебнат отвсякъде.

       Кабината беше с муцуната си към мен, мернах, че там вътре нещо шава, и докато тичешком приближа, показаха се главата, раменете на шофьора, който мъчи да изпълзи. Подавам му ръка, прихванах го под мишница, помогнах да се измъкне. След главоломната каскада изумен съзерцавах този дребосък: прашен, брадясал, умирисан на кисела пот, и той като мене по онова време младо, пълно с живот българче, и нищо, ама нищо му няма. Ни драскотина! 

       Шепна (че още сме сами, пък кибиците заничат издалеч, маят се дали да приближат, че ги гони шубе резервоарът на камиона да не гръмне). Тихичко му подвикам на туй нашенче: "Абе, приятел, що стана?" Нещо игриво злобничко припламна в зъркелите му, загледа се към смачканото пикапче с турските регистрационни номера, застинало с помляна предница насред пътя: "Цунахме се, кво! Ма я пак го не пущих да ма изпревари, д`ейба мамичката му манафска!" И после още нещо рече на неговия си шопски диалект.

       Почакахме около половин час. Откъм София се появи катаджийска кола. Излязоха от нея двама омачкани, сънливи, появи се и цивилен канцеларски плъх някакъв, взе да записва в джобен бележник, попита за свидетели. Като не съм от баш преките очевидци кое как е станало, върнах се при баща ми в жигулата. В асфалта скъсалият се карданов вал на камиона бе издълбал педя дълъг дълбок 15-сантиметров улей; затова светлосинята ифа с високата си каросерия се бе превъртяла на 180 градуса във въздуха.

       Мислел съм си после: леле, до каква степен човек може да освирепее, че да потроши тежък камион, живота си да помеле, а и живота на друг някой да съсипе! Ей тази, в хубавия слънчев ден изригнала като че от нищото злост, която неведнъж и мене ме е обземала, трудно мога да обясня.

   
       Към два след полунощ се будя от остри болки в корема. От зор легнах на цимента в банята. И както си лежа, плувнал в студена пот, в ярко оранжево си представям колко лесно е да пукна, да ритна бакърчето, и как в многолюдния прекалено шумен свят нямам ни един човек под ръка, комуто да се оплача, по телефона макар, да му разправя накратко какво ми е, как несправедливо съм пренебрегнат от раждането си досега, колко подло са ме предавали и лъгали, как този корем адски ме боли. И тъй, защо да троша грешни пари за супер-модерен джиесем, като никой не ме търси. Нали!

       Живеем в самота. Любим в самота. В самота умираме. Пред съвестта си пак си сам и гол, и беззащитен като пале. Любовница, приятелчета, компания веселяци... не е ли всичко това илюзия, с която безсмислено и крадешком да прецапаме през живота? Математиката, хороскопите, врачките, философията, поучителните разкази на древни и сегашни мъдреци, красивите политически идеи не заблуждават ли, че сме общество, нация, семейство?

       Zoon politikon*... Вятър и мъгла, драги! Човекът е много самотно животно. Надникни в бездната, в ада на болестите и страданията на душата, и ще видиш колко за кратко сме тук, преди да изчезнем, както сме се и появили. След три-четири години те забравят. Подир трийсет години няма вече кой да си спомня за тебе. А какво са трийсет години! Всичко наше, над което залягаме с много труд да го удържим, е нетрайно, понеже е тлен. Духът единствено е нетленен, в духа е истинската свързаност помежду ни.

       Не ме е толкова страх от бясно препускащото време, колкото от лигавата, озверяла или самовлюбена паплач, шестваща из днешните медии. Но образа на идиота ни го представят всеки ден като модел за успешен живот: духовността е изблъсквана от ума не съвсем случайно чрез всякакви възможни медиуми на днешния свят, кажи-речи, чрез всичките ни средства за комуникация.

ПОСЛЕПИС

    Моето поколение българи, родени в десетилетието подир Втората световна война, по-малко се самосъжаляваме. Били сме заблудени, и пак сме склонни да бъдем заблуждавани, но сме имали (и имаме) нашите смешни за останалия свят красиви илюзии, романтични мечти. А тези тук мили патета – още с жълто около човката, и сянка на илюзия си нямат. 

    От личен опит научих: отнемеш ли у едного илюзията, че и с недостатъците си макар, и с лошите си страни дори, може да бъде любим, може да бъде прегръщан, целуван, приеман с любов, изгуби ли си илюзията, че може да е обичан – тутакси зейват у него с озъбената си муцуна и цинизмът, и агресията. 

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 20 maj 2001 – edited 4 maj 2017

–––––

* Човекът по природа е политическо животно е идея на Аристотел (384 г. пр.Хр. -322 г.) – философ и енциклопедист на Древна Елада. Zoon politikon e негов израз.

Story – ПОЕТЕССА

Книгата, на която не било писано да види бял свят

ПОЕТЕССА

     Редакторката на "Ласка" – популярно дамско списание за сноби, литература, политика и кулинария, Сийка Мазникова в течение на година издаде последователно три книжки, с които запълни някои поизпразнени ниши на книжевния ни пазар. Първата бе "Уютният дом – рецепти и плетива", втората – "За идеалния тон в семейството", трета и последна засега се появи стихосбирката "Невинна нежност", която идеше като ответ срещу напористия поетически цикъл "Гръм, трясък и разруха" на най-любимия поет за президента на Републиката ни Бате Петьо (П. Стоянов), иконообразния Доброслав Тонов.

    Многообещаващият, според местната лит.критика, Тонов бичуваше загниването на обществото, еснафщината, депутатите (по принцип, като най-мразени), липсата на нравствени ориентири, разлялата се надлъж и шир безнравственост и дивна простотия, продажното ни чиновническо съсловие. 

    Мазникова – обратно, заложи на градивното: изтъкна душевната разкрепостеност и благородство на българската жена къщовница. Поемката й "Бледи анемони", с която начева сборникът тихи душевни оргазми, имаше за мото Ботевото "Какви е деца раждала, раждала, ражда и сега българка майка юнашка", но то си беше за камуфлаж. В действителност "Бледи анемони" представяше рев и вопъл поради отритнатата любов на госпожата – майка на близначета и достопочтена съпруга на известен бизнесмен с цветни метали, към поета на свободна практика Лазар Шонов – неспокойна волна душа, заклет ерген, обитател на тавански квартири, на крепки питиета, излокани с многообещаващи млади поетеси в лоното на природата, за да слушат как свирят нощем щурците и как тихо никне тревата, автор на пет много бойки, заядливи стихосбирки и три копелдака, авер и пръв съидейник на Тонов.

    Сийчето се подписа с псевдонима Грациела Любима-Рилска, и това също бе показателно: наблягаше се върху християнската философия, а именно: че Любовта ще спаси затъналата в батаци, разруха и грях наша България, докато псевдонимът Рилска бе плах намек за едноседмичния семинар в пазвите на Рила миналата есен, дето с обладания от сексуални пориви Шонов си поиграха на Майстора и Маргарита по Миша Булгаков.

    Дотук добре.

    Тутуруткин излезе в снобското списанийце за мъже-паралии "Клуб Нюню" със снизходителен, но все пак благ отклик. Двайсет абзаца общи лафове, мешани с цитати из "Невинна нежност" и "Бледи анемони" в обзорна статия от две вестникарски страници отдели и Генко Т. Пункин – дежурен извънщатен сътрудник на официозите "Демокрация", "Дума" и софийското "Дарак-радио" на китариста Кирчо Марчинков. Ласкаво цвилене се зачу и откъм зеленчуковия парник "Литературен Фишек". Никой не ръмжи, не хапе, къчове не хвърля, искри в пространството не изпуска. И продажбите не вървят и не вървят. Е, ми как да вървят при такава скучна, до болка позната идилия на литературното тържище! 

    И Сийчето се видя принудена да съчини кратко кръвосмразяващо, откровено злобно заяждане със собственото си творение, тъй да се каже, изправи се очи в очи срещу себе си, срещу собствената си суета и капризи на завяхнала мадона. Пасквила помести в списание "Ласка", с което преследваше двоен ефект: 1) да изкуши пишещите братя и сестри да я защитят и похвалят; и 2) редовият читател да си рече: "Значи, щом критиката я заръфала тъй гнъсно, я да си купя стихосбирката, че да си се покефя! " Понеже след завистта злорадството е втора по ред стихия сред тъй нареченото културно общество у нас.

    Статийката бе поместена в априлския брой на "Ласка". Нейде си около началото на май продажбите ле-е-еко мръднаха, но подир ден-два пак зациклиха около нулата. В областния всекидневник "Нова Марица" Федя Куришкинов отпечата, както се и очакваше, похвално слово под възторжения надслов "Плодове на демокрацията в Града под тепетата". Ей я есенцията на въпросния опус! 

     Редакторка от списание дава ход на отвратителни инсинуации срещу собствената й книга, принципът на демокрацията тържествува. Нашата Рилска постъпва в стила на Уинстън Чърчил, който се обърнал към опозицията в английската Камара на общините със следните думи: "Може и да не съм съгласен с вас, дами и господа от опозицията, може и да ми иде с шутове да ви изгоня от парламента, но ще сторя всичко по силите си светът да узнае и вашето калпаво мнение". 

    Намеси се и тежката артилерия. Върху "Невинна нежност" и "Бледи анемони" печен столичен езиковед и културолог наниза осемстотин и петдесет страници реферат, да му повишат научната степен. Приложил бе към научния труд свежи мисли и идеи от типа "Като се има предвид обстоятелството, че родните писатели сме си взаимно неизвестни, а и светът не ни брои за писатели – жалваше се г-н доцентът, – ситуациите на превеждане и тълкуване са разбираеми и логични, но с това не се изчерпва херменевтичната задача. Творбата е построена като астеизъм и инвектива, съчетава самопохвала чрез привидно порицаване и нападка на група лица. Критикът я прочита като вътрешна, неизговорена, обаче ясно артикулирана реч. Поетесата пресътворява своеобразна конектура (conjectura), възстановява непрочетена реплика въз основа на общите правила за речево поведение. Тази дистинкция обхваща и някои по-ниски йерархични равнища, за да стигне до неделимата единица "наше-чуждо"... Херметичната и ретроградна затвореност на героя спрямо Европа рефлектира огледално и реципрочно в прекомерната му привързаност към милото, родното. Той, оказва се, е предвидлив протекционистичен потребител".

    Следват типичните за литературнокритическия нашенски научен етюд заврънкулки, като да речем: "хомологична на културата и творчеството" или чудесния израз "анихилация на националната идентичност". Ега си!*

    Тези оплетени като кучешки черва велики размисли приключваха все пак с простодушното, понятно и за простосмъртния наш българин: "Мене книжката определено ми допада". Боже, пази! Щом толкова мъдър човек, хем университетски изследовател на родна литература като г-н доцента, я харесва тази словесна плява, наистина трябва да има в нея нещо си бая ценно в непреведимите на нормална Българска реч научни тълкувания. 

    През следващите два пролетни месеца (май,юни) Сийчето се радваше на всеобща благосклонност и състрадание. От четирите местни вестника разпратиха като настървени конски мухи млади репортери по следите на пасквила в списание "Ласка". И ах!... не откриха ни крилце, нито кълка от автора, та публично да го разпнат като Иисус Христос на кръста. Което неминуемо би повишило, естествено, търсенето на съответния парцал.

   Читателят просто претръпна към битовите свади и към набезите на изгладнялото племе от четирите затънали в собствените си фекалии и помия цигански гета. Просто свикна! Като изключим случаен някой нов удавник в Гребната база, опозорил се поради непохватност в просията неопитен полицай или изпаднал в крайна наглост и лакомия общински съветник, общо взето, нищо интересно напоследък в чудния Град под тепетата, ама нищичко! В тези летни жеги на читателя му се свиди да се бръкне за вестник. Понеже междувременно беше дошло лятото.

    То и какво ли любопитно да види! Даже и т.нар. лайнохвъргачки от Петьо-Блъсковите вървежни вестници се задръстиха: взеха да ръсят и те брадати вицове, очевадни лъжи и махленски тип клюки и слухове. Заради кръстословицата, резултатите от тотото и дневния хороскоп струва ли си да се ръси българинът за вестник? Отнюд! Не си струва.

    Пасквилът бе подписан с името Георги Иванов. Сийчето Мазникова предвиди, че гьоргиивановци у нас, в България... с лопата да ги ринеш; под всеки български комин, ако не Гошо, Гочето, Гогата, Гошенценцето, Ванчо, Иванчо, Ванюшата ще е. И репортерчетата душеха за плячка, но се връщаха оклюмали в редакцията при шефа си по отдел с празни торбета и туристически раници от поход за скандална някоя вест. 

    – Гьорги Иванов... Гьорги Иванов... – прехвърля на глас и лирикът Добри Вечерников. – Тоз па кой ли ще да е, мамицата му? – И понеже авторът на критиката не се вместваше в провинциалната конюнктура, Вечерников задвижи своя аркадаш господин кмета Спас Гърмидолски (Гърмидолски му бе силно задължен, тъй като Вечерников дискретно му оправяше нестройните стиховце в чест на едва-едва прохождащата някога Синя метла на градското СеДеСе, ОДеСе, както и за дива радост на всички изключително прогресивни тукашни антикомунисти, които си бяха бивши първи мекерета на комунистите, ама то друга тема и обществена тайна).

    Кметът задейства главните редактори на местната преса, и понеже онези вдигаха раменца, врътна един телефон до шефа на Общинската полиция:

    – А бе, Монка! А бе, Добрев! Я вземи ровни там във вашия си архив от Шесто управление на ДеСе за ентилигентския контингент и ми обади кой па е тоз Гьорги Иванов, мааму стара, дет над облаците гаче лети, пък от наште съпартийци тук никой го не е срещал тъдява.

    – Три лица знам с туй име – рапортува новопроизведеният горд полковник. – Едното лице е Гергов, шеф на свинекомплекса "Манолец - 3". Другото лице ми е баджанак и в момента си пием ичкията, обаче баджанакът с изкуство не се занимава, че е шеф на банка "Славянка". Остава третото лице.

    – Куйе тва?

    – Е, ми куйе! Куйе!... Космонавтът Георги Иванов естественнно. Нашият космонавт бе, Гърмидолски. Нали хвърча над облаците, па нефела излезе цялата работа, ракетата се върна, без да уцели ай-толчав ми ти Космос, семенцето ни каръшко! 

    – Не може да е тоз – рече кметът (след консултация с изнервения Вечерников) при следващото си позвъняване до областното МеВеРе. – Рекох, че пише рядко, е-е, рядко-рядко, както писал бил някой си там Черноризец Храбър**, еднъж на илядо години.

    Спомена Черноризец Храбър, и Добри Вечерников, както бе кацнал върху широкото като фурнаджийски тезгях кметско бюро и до този миг си клатеше краката, се пресегна да тури среден пръст върху бутона за изключване на телефона:

    – Стой! Мина ми нещо през ум.

    От отсрещния край на жицата Монката Добрев повъртя-повъртя из ръце заглъхналата телефонна слушалка, па се обърна към гримираната късо подстригана особа, която – по сутиен и бикини, палаво му духаше в другото ухо:

    – Е-е-еби му мамата! Мен главата ми пуши от дертове, имам списък с две илядо и пестотин крадени коли за издирване в областта, а глей го онуй говедо кметът с кви глупости ме занимава!

    В августовския брой на седмичната лит. притурка към общинския вестник "Маришки лит. експрес" тресна есето "Де го чукаш, де се пука". Авторът Добри Вечерников, затаил обидата на отритнатия самец, че на онзи там семинар в Рила бе жестоко подигран от Рилска в най-нежните си чувства (дето най-боли), най-сетне успя да си го върне. Ето как!

    "Навъдили ми се някои т.нар. литератори сред нас, които – като не са им стойностни книжлетата, правят се на онеправдани. Етично ли е – питаше есеистът – да дигаме гюрултия около сборниче, за което няма що друго да речем на авторката, освен най-приятелски и съчувствено да я потупаме по рамо? В лириката на Грациела ги няма онези високи качества и достойнства, под стандарта е тя на модерното съвременно световно изкуство, че да издържи сериозен литературно-философски анализ..."

    В заключение идеше възгласът: "Да припомним латинското Amor vincit omnia (Любовта побеждава всичко), обаче да не забравяме: De mortuis aut bene, aut nihil (За умрелите или добро, или нищо)". 

    Подир съпоставка на поемката "Бледи анемони" с пасквила срещу стихосбирката "Невинна нежност" бай Добри Вечерников доказваше недостижимото, а именно: че с едни и същи шаблонни фразички можеш да сътвориш както посредствена поезия, така и убийствена критика.

    От схватката спечели пак Сийчето. Сборникът й сега вече бясно се харчи. Книжарите тъй напират, че се наложи общинската печатница да допечатва на три пъти по две хиляди екземпляра. И продължава да се харчи като топъл хляб, като прясно агнешко по Гергьовден, та едва ли допечатаните хиляди ще задоволят внезапно бликналия глад за изящна будоарна*** лирика.

    – Сладурана! – провикна се докаралият се на градус в кръчмето "Анасон" Лазар Шонов, известен с влиянието си сред ъндърграунд-обществото на пописващите филолози от местния университет, както и сред сексуално незадоволените съпруги на известни в държавата ни бизнесмени и мутри. – Ако беше посредствена, както твърди тахтабата Вечерников, щеше ли да го измисли тоя финт, а? Кажете ми, щеше ли!

    Така и на интимния фронт Сийчето пожъна успехи, за които г-н съпругът й – абсолютен профан в бохемските драми около кръчмите, едва ли се досеща. Като скрападжия, бандит, покерджия и шеф на банка за земеделски кредити, г-н Яко Мазников бе духовно силно ограничена личност, за да прозре истината за своята прогресивна поетесса.

Пловдив – европейска столица на културата 2019 

Plovdiv, apr. 1994 – edited 3 maj 2017

____

Бележка: Текстът по-горе е епизод от романа "Ламски" (1994-2004).

* Оцветеният пасаж е заимстван от творчеството на доц. Живко Иванов (1957). Доц. д-р Живко Иванов  e декан на Филологическия факултет в Пловдивския университет, който е най-големият сред деветте факултета. В него се обучават 2500 студенти по 16 специалности в бакалавърска степен, 10 магистърски програми и 3 специализации. Преподавателите са повече от 110, от които 8 професори, 30 доценти, 48 доктори и 50 асистенти. Доц. д-р Живко Желев Иванов е роден на 13 юли 1957 г. в Чирпан. През 1982 завършва специалност българска филология в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Асистент в Катедрата по литература от 1983 г. Доктор по филология от 1993 година, хабилитиран (доцент) през 1998, хабилитационен труд: „Бай Ганьо: между Европа и отечеството“, 1998. От 1999 до 2007 е зам.-декан на Филологическия факултет, а от 2007 е негов декан. Лични страници (с повече информация) - zhivanov.blogs.uni-plovdiv.bg  Вж.и  http://hermesbooks.com/avtori/zhivko-ivanov.html.

 ** Черноризец Храбър – известен с единствена, стигнала до нас творба "О писменехъ" (За буквите). Предполага се, че с това име се подписва Симеон Велики: "Седял на трона Царят в мантия, обшита с бисер, със златен наниз на шията, гривни на ръцете, с кадифен пояс и увиснал на бедрото му меч” Описание на Екзарх Йосиф.
*** От фр. boudoir: 1. Неголяма добре обзаведена дамска стая, в която си правили тоалета богати дами. 2. Мебел за такава стая. 3. прен. Интимен кът. 

Story – ГУГУТКАТА

Книгата, на която не било писано да види бял свят

   ГУГУТКАТА*

     В местното провинциално списание "Ласка" редакторките бяха две, обаче имаха литературна сътрудничка, която им метеше канцеларията, почистваше пепелниците, подреждаше и проветряваше, переше веднъж месечно килима, сменяше водата във вазичките с карамфили, палеше печката и я ползваха за куриер, демек, като слугиня за всичко. Тази наужким литературна сътрудничка отнасяше готовите макети в печатницата, търчеше да се оправя с момците от отдела по разпространение в пощата, с безразличието на книжарите, бе задължена да следи за компютърния набор и оформлението – да не оплескат нещо умниците от фирмата за предпечатна подготовка. Пак тя правеше кафе на двете шефки, докато те с преправен глас лигаво капризничеха: "Уф, ама и този път силно си го докарала, мила!" Или: "Може ли с ей-ту-у-уничко сладичко, че напоследък ми се е вдигнала кръвната захар, та ми бръмчи в ушите!"

    Толкова ги мързеше, ама толкова ги мързеше двете повлекани и кафе сами да си сварят! Чакаха я премръзнала да дойде с градския автобус от крайния квартал, да тури джезвето на котлончето кафе да им свари. Ако се случеше да закъснее, чешат се от досада началничките, одумват я: "Къде ли се е запиляла онази! Някой глупак дали пак не се е заплеснал по нея". Онази на ръце ги носи, двенките нежно я презират.

    Тази душица преди години бе издала на собствени разноски стихосбирка, за която никой нищичко не написа: нито хубаво, ни лошо. Подир век праправнук, като се рови из старите скринове, може би ще открие бисерчетата искреност, подобни на магическата обикновеност у неизвестната за днешния читател на посредствени велики поети Емили Дикинсън. Нарича се нашата местна Емили всъщност Мария Гургутова – едноименничка на една от двете капризни кокони.

    Грандоманстващите провинциални поети и кръжащите около провинциалните поети лит. теоретици от местния филологически факултет, които всъщност и хал хабер от поезия си нямат, я наричаха Гургулицата или Гугутката, според случая: първото – при мерак да й се пъхнат в леглото, второто – с ироничен оттенък на досада: нужни са и обикновени човеци като нея, че по-ярко да лъщят местните литературни хайлази, пияндета и вагабонти.

    Шеташе Пепеляшка, слугуваше на Двете грозни щерки на мащехата. Имаше си и тя своите похождения "като нормална, изтънчена и сексуално ориентирана зряла, хубава, справяща се сама в живота жена", както пишат феминистките. Макар да бе омъжена, от няколко години живееше сама с дъщеричката. Води я сутрин, взема я надвечер от детската градина, ходи с хлапенцето по библиотеките, гизди го, глези го, общо взето, посветила се на тези две – литературата и дъщеричката.

    Тази Мария съдбата я срещна с леяр от Комбината за цветни метали. Добри пари печели Мирко, но парите пилее по леки жени. Жена си отдавна не приема за жена, а за торба картофи, за възглавница със свлечени чорапи и чорлави коси, скрито я ненавижда, та покрай нея и двамата сина нищо не закачат от парите му. Провалените жени до шушка всичко опоскват.

    Не щеш ли, нашият човек да си науми, както се и заканил пред компанията михлюзи в кафене "Анасон", да й вирне краката на Харното Миче. За всеобща изненада, нещата му потръгнаха, емен-емен работата се пече, току-виж наистина й вирнал краката на Гугутката. Обещал, като осъществи тази авантюра, аверите да почерпи, бикините й за доказателство да им поднесе върху никелиран поднос.

    Поканил я на кино, веднъж я поканил да залагат в Бинго-зала "Балкан", две седмици до автобусната спирка срещу Чифте-баня я изпращал, докато най-подир я скланя тет-а-тет да хапнат в "Златното пиле" срещу бъканата с адвокатски кантори триетажната сграда в центъра на града, известна като Дом Левски.

    Седят, значи, двамката в "Златното пиле", Мирко пърха от кеф, че парашутът му току-виж се отворил, хвърля огнени погледи към дамата, намига й, няколко пъти пробвал да хвърли мост на близост под масата между своите и нейните колене, между патъците си и нейните обущенца, и от един момент насетне се занаплитал следният разговор.

    – Миличък, хубаво ме доведе ти тук. Добре си хапнахме-пийнахме – подхванала Мичето Гургутова, – обаче криви са ти сметчиците.

    – Кви сметки, кви сметки? – в скороговорка рекъл Мирко, чийто оченца вече лъщели като зъркели на лисица в курник от виното, омешено с гроздова за кураж.

    – Как какви! Не се ли досещаш?

    – Бе, сметката аз плащам. Ти за тва дерт да не береш! Аз съм те поканил, душко, аз и ще те поемна. Чудя се само в кой хотел да забием. В "Лайпциг" или "Марица". Може и до Асеновград да отскочим, а. Ей го дей Асеновград с неговия луксозен "Асеновец". Да ме питаш, и в "Новотела" няма да ни е зле, че е най-близичко. И в "Санкт Петербург" има лукс, ама па гъмжи от циганки шаврантии. Пикират бетер изтребители завалийките.

     – Не ме разбра – взела да увива крайчето на косите си.

    – Кой? Аз ли! Аз не те разбирам?! Че за теб аз, пиле, и в огъня влизам, морето ще излоча, океана ще преплавам брус или бътерфлай. Кво пък, да мръднем до "Тримонциум", а? Там никой няма да ни пречи. Чаршафите им са най-чисти от тукашните хотели, възглавниците им ей толкави, с пачи пух, не с овоняна на грес вата от текстилния комбинат.

    – Мили! – прекъснала го. – Много си ми приятен, симпатичен, галантен и тъй нататък, обаче тази, дето си я намислил, мили, няма как да стане. Ясна ли съм?

    – Ясно – поел дъх, изхълцал от отчаяние, отведнъж изгубил желание да се обяснява в любов. Бъбрив до този момент, млъкнал. Докривяло му за несретния му живот със законната домашна цоцолана, която едва търпи, камо ли да гушне и цуне. Станал да се разплати. Нажалил се, доплакало му се.

     А Мичето продължава:

    – Знам какво си мислиш. Като под микроскоп те виждам. Мислиш, що ли си губих времето с тази? Толкова се старах да се покажа, тъй се охарчих да я водя насам-натам и... нищо. Това си мислиш, не е ли тъй?

    Зяпнал я като ударен с мокър парцал. До този момент му се струвала лесна, хем апетитно парче. Топял се от предчувствие за големия кеф. Олеле, как ще се изфука с бикините й, как ще ги развее като пленено вражеско знаме!

    Погледала го тя, погледала, чакала го навярно да отрича, за сърце да се лови, обаче нашичкият все тъй си седял, и тогава продължила тихичко и все по-тихичко да му говори. Гледала го в очите, посегнала и по ръкава да го погали:

    – Не се чуди, ами чуй какво ще ти река. Редичката при мен, мили, е дълга. Ако те туря в редичката, няма да си на второ или трето, ами чак на последно място.

    – Нищо – изсумтял, – ще чакам. Аз, пиле, много дълго мога да чакам. Нали все ще ми дойде и на мене редът! И тогаз двамцата с теб, е-ех, тъй ще си поживеем, ама тъй ще си поживеем! Щом съм в редичката...

    – Не те виждам в редичката – отрязала го. – Та хайде да си останем приятели! Че Любовта, мили, е от-до, а приятелството – до гроб, не знаеш ли?

    – Приказки, женски приказки! Не ми трябва мене мехлем – оклюмал се. – Кога една жена те не ще, от девет дерета с ведра причини ще мъкне да ти откаже.

    – Ще ти дам нещо – рекла тихичко. – Иска ми се да разбереш, че все пак те харесвам. Ето! – Бръкнала си в чантичката и край трохите и оглозганите крилца и кълки внимателно положила книжле, досущ черковно календарче. – Прочети тези нещица и надявам се да ти светне.

    – К-к-кво да ми светне? – заекнал. Досега в живота си само комикси бил чел, приказките на Братя Грим и Андерсен не бил отварял, камо ли, леле-мале, стихчета да чете. До този ден най-голямото му четене било да срича последната страница на вестника, дето пишат за нагласените футболни мачове между местните два отбора, за мутрите, певачките, и разбира се, цифрите от последния тираж на спорт-тото.

    – Ще видиш – рекла Мичето. – Ти само опитай!

    Станала, огладила гънките на полата, поспряла се пред засраното от мухи огледало, пооправила косиците си. Високите й токчета, които тъй изкусително издължавали нозете й, затракали към изхода. Пред вратата се обърнала, рекла закачливо през рамо, като жена, която си знае цената:

    – И ще чакам да ми се обадиш, кога си готов.

    – Да, бе! – изръмжал бесен от яд. – Как па не! Ще ти се обадя, що да не ти се обадя. Не стига, че ми се подиграваш, ами и ще ти се обаждам. Да не съм ахмак!

    Кимнал й все пак. Вяло помахал за сбогом, по-точно, замахнал по муха-месарка, която му кацала по носа и се мъчела да му влезе в устата.

    Когато с последния автобус кьоркютук пиян се довлякъл у дома, цоцоланата и двете й синчета кротичко похърквали. Докато се размотавал из антрето с патъци в ръка и ухаещи на леш чорапи, болнавата му майка излязла от кухнята, зашляпала подире му, замърморила угрижена:

    – Пак си идеш от гювендия. Децата заряза зарад туй пусто хойкане. И ти си като покойния си баща.

    – Ади, ма! – залитайки, облещил й се Мирко, както трудолюбиво се борел с крачола да освободи от плен левия си крак и все не успявал да удържи този непослушен ляв крак мирен. – Как па не! Баш онзи пиянгурник шъ й хареса на писателката.

Пловдив – европейска столица на културата 2019 

Plovdiv, apr. 1994 – edited 1 maj 2017

____

* Бележка: Текстът по-горе е епизод от романа "Ламски" (1994-2004).

Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да повтаряш цял ден своето име –
пред възхитена локва!

Стихотворение от Емили Дикинсън в превод на Цветан Стоянов (1930-1971), за когото поетът К. Павлов казва: "Единствените неща, които можеха да го ядосат, бяха бездарието и невежеството. Доказва го написаното от него, доказва го и личният му живот. Доказа го смъртта му: бездарието и невежеството - в едно от своите медицински превъплъщения, го убиха". Емили Дикинсън (1830 -1886) от близо 1800 творби приживе има публикувани едва няколко. Родена в дълбокия прованс, градчето Амхърст на САЩ, пак там издъхва на 15 май 1886 г., без близките й да си дават сметка за таланта й.

Ars Poetica – ОДА ЗА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ

ОДА ЗА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ 

В мансарда вехта с поглед устремен
към звездното небе зад капандура
откривах, Господ гледа точно мен
и чувствах се пленен от всичко щуро.

Котлончето ми бе магически фенер,
кафенце за премръзналите пръсти,
и две корички, свинска мас, пипер,
консерва копърка и лук две връзки.

О, Боже мой, какви пресветли дни
на топличко във тъмната читалня,
виелица по Витошка свисти,
а с книгите е тихо и печално!

И в мензата – пак риба, сух фасул,
че даже и десерт: ошав със сливи,
но щом с чорба тумбакът съм издул,
мометата са трижди по-красиви.

И зъзна сетне, та от крак на крак
в очакване да дойде автобусът
внезапно във настъпващия мрак
простреля ме едно девойче русо.

В съня си я преследвам цяла нощ,
увит до вежди в старо одеало;
о, Господи, животът не бил лош! –
свирукам пред строшено огледало

и се кривя с бръсначката в ръка,
докато, гол, на сутринта се лъсна.
Животът не бил лош – пак ще река, –
кога не са ти помислите мръсни.

Наивен, беден, глупав, окрилен,
отново вън повлича ме тълпата:
на никой не му пука тук за мен,
ала щастлив съм с жълто край устата.


Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 8 dec. 2012 – edited 1 maj 2017

Ars Poetica – СИТНИЯТ ПЯСЪК НА ДЕЛНИЦИТЕ

СИТНИЯТ ПЯСЪК

НА ДЕЛНИЦИТЕ

Какво ми трябва на света,
освен Несбъдната мечта?

Достатъчно е да си знам,
че тя е нейде горе там,

където греят дяволито
на всички като мен мечтите!

Пустините не са тъй страшни
със бурите опасни прашни,

че в състояние са те
да те превърнат пак в дете,

и с шепите прикрил очи,
да чуеш как у теб звучи

оназ мелодия златиста,
на низ звънчета и мъниста,

които подарил си в знак,
че и до гроб ще любиш пак

момичето, което... ах, което
недостижимо в тебе грее,

и щом погледнеш към Небето,
през пясъка съзираш нея.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 1 maj 2017