Публицистика – ЧОВЕКЪТ Е МНОГО САМОТНО ЖИВОТНО

От вътрешния джоб (1.)

ЧОВЕКЪТ Е МНОГО САМОТНО ЖИВОТНО

       Преди години, било е през лятото на 1975 или 1976 г., пътуваме с първата жигула на баща ми Кирил към София, по негова си (на баща ми) важна работа, а и да се видим с роднините, с четвъртия от петимата харманлийски братя – чичо ми Стефан, и с братовчедите Валентин и Соня. Та спускаме се с татко по стария път и по нанадолнище току преди Ихтиман внезапно на 300 метра пред нас по пътя от падината изведнъж се вдигна облак прахоляк, огромен сандък се мерна в прахоляка, завъртя се високо във въздуха, чу се грохот, колите пред нас забавиха ход и спряха като на парад в две идеално прави ленти. Баща ми, без да ме поглежда, спокойно рече да си седя на задника, ами да не се правя на герой. Изскочих. Търча като вятър поне стотина метра надолу, а гледам, и други наскачали от колите, ама стоят, само аз си топуркам по стръмното.

       Посред склона – възстаричка бяла тойота комби с турски регистрационен номер, със смачкана предница седи напреки по средата между двете ленти на платното. Сред ламарините – момче на моята възраст, и не мърда. Само охка. Не, не крещи, охка си турчето, ей тъй, съвсем нормално си охка. Подхващаме го трима мъжкари от две страни. Отнесохме го както го и открихме – заклещен сред тенекиите зад волана. И го облягаме седнал на дръвче край пътя. Гръбнакът му дано е цял, мисля си.

       Впечатление – кой знае що! – ми направи, че е вдървен, че на бос крак е обул износени гуменки. От колата му върху асфалта се разпилели стотина пакета лигнин; това карал, пътувайки към Европа може би. Няма кръв, няма рани, само тихичкото охкане на втрещения пострадал човек. И ни думица.

       Понеже стотина метра надолу, в канавката отляво, огромна светлосиня товарна ифа лежи, вирнала колелетата си към небето, хукнах край ремарке, изскубнало се от камиона, забило се с теглича си в ниския насип, отвъд който е дерето вдясно. Изпъват врат към ифата, гушат се в храсталака неколцина нашенци. Откъм задницата на камиона – други; тези па люти, та и гневни. Следят зорко хавата от почетно разстояние. Нафтата вони мазно, в жегата се не диша; за едното чудо, ще вземе тази нафта да гръмне нашенците. Колко му е! Опасности дебнат отвсякъде.

       Кабината беше с муцуната си към мен, мернах, че там вътре нещо шава, и докато тичешком приближа, показаха се главата, раменете на шофьора, който мъчи да изпълзи. Подавам му ръка, прихванах го под мишница, помогнах да се измъкне. След главоломната каскада изумен съзерцавах този дребосък: прашен, брадясал, умирисан на кисела пот, и той като мене по онова време младо, пълно с живот българче, и нищо, ама нищо му няма. Ни драскотина! 

       Шепна (че още сме сами, пък кибиците заничат издалеч, маят се дали да приближат, че ги гони шубе резервоарът на камиона да не гръмне). Тихичко му подвикам на туй нашенче: "Абе, приятел, що стана?" Нещо игриво злобничко припламна в зъркелите му, загледа се към смачканото пикапче с турските регистрационни номера, застинало с помляна предница насред пътя: "Цунахме се, кво! Ма я пак го не пущих да ма изпревари, д`ейба мамичката му манафска!" И после още нещо рече на неговия си шопски диалект.

       Почакахме около половин час. Откъм София се появи катаджийска кола. Излязоха от нея двама омачкани, сънливи, появи се и цивилен канцеларски плъх някакъв, взе да записва в джобен бележник, попита за свидетели. Като не съм от баш преките очевидци кое как е станало, върнах се при баща ми в жигулата. В асфалта скъсалият се карданов вал на камиона бе издълбал педя дълъг дълбок 15-сантиметров улей; затова светлосинята ифа с високата си каросерия се бе превъртяла на 180 градуса във въздуха.

       Мислел съм си после: леле, до каква степен човек може да освирепее, че да потроши тежък камион, живота си да помеле, а и живота на друг някой да съсипе! Ей тази, в хубавия слънчев ден изригнала като че от нищото злост, която неведнъж и мене ме е обземала, трудно мога да обясня.

   
       Към два след полунощ се будя от остри болки в корема. От зор легнах на цимента в банята. И както си лежа, плувнал в студена пот, в ярко оранжево си представям колко лесно е да пукна, да ритна бакърчето, и как в многолюдния прекалено шумен свят нямам ни един човек под ръка, комуто да се оплача, по телефона макар, да му разправя накратко какво ми е, как несправедливо съм пренебрегнат от раждането си досега, колко подло са ме предавали и лъгали, как този корем адски ме боли. И тъй, защо да троша грешни пари за супер-модерен джиесем, като никой не ме търси. Нали!

       Живеем в самота. Любим в самота. В самота умираме. Пред съвестта си пак си сам и гол, и беззащитен като пале. Любовница, приятелчета, компания веселяци... не е ли всичко това илюзия, с която безсмислено и крадешком да прецапаме през живота? Математиката, хороскопите, врачките, философията, поучителните разкази на древни и сегашни мъдреци, красивите политически идеи не заблуждават ли, че сме общество, нация, семейство?

       Zoon politikon*... Вятър и мъгла, драги! Човекът е много самотно животно. Надникни в бездната, в ада на болестите и страданията на душата, и ще видиш колко за кратко сме тук, преди да изчезнем, както сме се и появили. След три-четири години те забравят. Подир трийсет години няма вече кой да си спомня за тебе. А какво са трийсет години! Всичко наше, над което залягаме с много труд да го удържим, е нетрайно, понеже е тлен. Духът единствено е нетленен, в духа е истинската свързаност помежду ни.

       Не ме е толкова страх от бясно препускащото време, колкото от лигавата, озверяла или самовлюбена паплач, шестваща из днешните медии. Но образа на идиота ни го представят всеки ден като модел за успешен живот: духовността е изблъсквана от ума не съвсем случайно чрез всякакви възможни медиуми на днешния свят, кажи-речи, чрез всичките ни средства за комуникация.

ПОСЛЕПИС

    Моето поколение българи, родени в десетилетието подир Втората световна война, по-малко се самосъжаляваме. Били сме заблудени, и пак сме склонни да бъдем заблуждавани, но сме имали (и имаме) нашите смешни за останалия свят красиви илюзии, романтични мечти. А тези тук мили патета – още с жълто около човката, и сянка на илюзия си нямат. 

    От личен опит научих: отнемеш ли у едного илюзията, че и с недостатъците си макар, и с лошите си страни дори, може да бъде любим, може да бъде прегръщан, целуван, приеман с любов, изгуби ли си илюзията, че може да е обичан – тутакси зейват у него с озъбената си муцуна и цинизмът, и агресията. 

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 20 maj 2001 – edited 4 maj 2017

–––––

* Човекът по природа е политическо животно е идея на Аристотел (384 г. пр.Хр. -322 г.) – философ и енциклопедист на Древна Елада. Zoon politikon e негов израз.