Книгата, на която не било писано да види бял свят
ГУГУТКАТА*
В местното провинциално списание "Ласка" редакторките бяха две, обаче имаха литературна сътрудничка, която им метеше канцеларията, почистваше пепелниците, подреждаше и проветряваше, переше веднъж месечно килима, сменяше водата във вазичките с карамфили, палеше печката и я ползваха за куриер, демек, като слугиня за всичко. Тази наужким литературна сътрудничка отнасяше готовите макети в печатницата, търчеше да се оправя с момците от отдела по разпространение в пощата, с безразличието на книжарите, бе задължена да следи за компютърния набор и оформлението – да не оплескат нещо умниците от фирмата за предпечатна подготовка. Пак тя правеше кафе на двете шефки, докато те с преправен глас лигаво капризничеха: "Уф, ама и този път силно си го докарала, мила!" Или: "Може ли с ей-ту-у-уничко сладичко, че напоследък ми се е вдигнала кръвната захар, та ми бръмчи в ушите!"
Толкова ги мързеше, ама толкова ги мързеше двете повлекани и кафе сами да си сварят! Чакаха я премръзнала да дойде с градския автобус от крайния квартал, да тури джезвето на котлончето кафе да им свари. Ако се случеше да закъснее, чешат се от досада началничките, одумват я: "Къде ли се е запиляла онази! Някой глупак дали пак не се е заплеснал по нея". Онази на ръце ги носи, двенките нежно я презират.
Тази душица преди години бе издала на собствени разноски стихосбирка, за която никой нищичко не написа: нито хубаво, ни лошо. Подир век праправнук, като се рови из старите скринове, може би ще открие бисерчетата искреност, подобни на магическата обикновеност у неизвестната за днешния читател на посредствени велики поети Емили Дикинсън. Нарича се нашата местна Емили всъщност Мария Гургутова – едноименничка на една от двете капризни кокони.
Грандоманстващите провинциални поети и кръжащите около провинциалните поети лит. теоретици от местния филологически факултет, които всъщност и хал хабер от поезия си нямат, я наричаха Гургулицата или Гугутката, според случая: първото – при мерак да й се пъхнат в леглото, второто – с ироничен оттенък на досада: нужни са и обикновени човеци като нея, че по-ярко да лъщят местните литературни хайлази, пияндета и вагабонти.
Шеташе Пепеляшка, слугуваше на Двете грозни щерки на мащехата. Имаше си и тя своите похождения "като нормална, изтънчена и сексуално ориентирана зряла, хубава, справяща се сама в живота жена", както пишат феминистките. Макар да бе омъжена, от няколко години живееше сама с дъщеричката. Води я сутрин, взема я надвечер от детската градина, ходи с хлапенцето по библиотеките, гизди го, глези го, общо взето, посветила се на тези две – литературата и дъщеричката.
Тази Мария съдбата я срещна с леяр от Комбината за цветни метали. Добри пари печели Мирко, но парите пилее по леки жени. Жена си отдавна не приема за жена, а за торба картофи, за възглавница със свлечени чорапи и чорлави коси, скрито я ненавижда, та покрай нея и двамата сина нищо не закачат от парите му. Провалените жени до шушка всичко опоскват.
Не щеш ли, нашият човек да си науми, както се и заканил пред компанията михлюзи в кафене "Анасон", да й вирне краката на Харното Миче. За всеобща изненада, нещата му потръгнаха, емен-емен работата се пече, току-виж наистина й вирнал краката на Гугутката. Обещал, като осъществи тази авантюра, аверите да почерпи, бикините й за доказателство да им поднесе върху никелиран поднос.
Поканил я на кино, веднъж я поканил да залагат в Бинго-зала "Балкан", две седмици до автобусната спирка срещу Чифте-баня я изпращал, докато най-подир я скланя тет-а-тет да хапнат в "Златното пиле" срещу бъканата с адвокатски кантори триетажната сграда в центъра на града, известна като Дом Левски.
Седят, значи, двамката в "Златното пиле", Мирко пърха от кеф, че парашутът му току-виж се отворил, хвърля огнени погледи към дамата, намига й, няколко пъти пробвал да хвърли мост на близост под масата между своите и нейните колене, между патъците си и нейните обущенца, и от един момент насетне се занаплитал следният разговор.
– Миличък, хубаво ме доведе ти тук. Добре си хапнахме-пийнахме – подхванала Мичето Гургутова, – обаче криви са ти сметчиците.
– Кви сметки, кви сметки? – в скороговорка рекъл Мирко, чийто оченца вече лъщели като зъркели на лисица в курник от виното, омешено с гроздова за кураж.
– Как какви! Не се ли досещаш?
– Бе, сметката аз плащам. Ти за тва дерт да не береш! Аз съм те поканил, душко, аз и ще те поемна. Чудя се само в кой хотел да забием. В "Лайпциг" или "Марица". Може и до Асеновград да отскочим, а. Ей го дей Асеновград с неговия луксозен "Асеновец". Да ме питаш, и в "Новотела" няма да ни е зле, че е най-близичко. И в "Санкт Петербург" има лукс, ама па гъмжи от циганки шаврантии. Пикират бетер изтребители завалийките.
Толкова ги мързеше, ама толкова ги мързеше двете повлекани и кафе сами да си сварят! Чакаха я премръзнала да дойде с градския автобус от крайния квартал, да тури джезвето на котлончето кафе да им свари. Ако се случеше да закъснее, чешат се от досада началничките, одумват я: "Къде ли се е запиляла онази! Някой глупак дали пак не се е заплеснал по нея". Онази на ръце ги носи, двенките нежно я презират.
Тази душица преди години бе издала на собствени разноски стихосбирка, за която никой нищичко не написа: нито хубаво, ни лошо. Подир век праправнук, като се рови из старите скринове, може би ще открие бисерчетата искреност, подобни на магическата обикновеност у неизвестната за днешния читател на посредствени велики поети Емили Дикинсън. Нарича се нашата местна Емили всъщност Мария Гургутова – едноименничка на една от двете капризни кокони.
Грандоманстващите провинциални поети и кръжащите около провинциалните поети лит. теоретици от местния филологически факултет, които всъщност и хал хабер от поезия си нямат, я наричаха Гургулицата или Гугутката, според случая: първото – при мерак да й се пъхнат в леглото, второто – с ироничен оттенък на досада: нужни са и обикновени човеци като нея, че по-ярко да лъщят местните литературни хайлази, пияндета и вагабонти.
Шеташе Пепеляшка, слугуваше на Двете грозни щерки на мащехата. Имаше си и тя своите похождения "като нормална, изтънчена и сексуално ориентирана зряла, хубава, справяща се сама в живота жена", както пишат феминистките. Макар да бе омъжена, от няколко години живееше сама с дъщеричката. Води я сутрин, взема я надвечер от детската градина, ходи с хлапенцето по библиотеките, гизди го, глези го, общо взето, посветила се на тези две – литературата и дъщеричката.
Тази Мария съдбата я срещна с леяр от Комбината за цветни метали. Добри пари печели Мирко, но парите пилее по леки жени. Жена си отдавна не приема за жена, а за торба картофи, за възглавница със свлечени чорапи и чорлави коси, скрито я ненавижда, та покрай нея и двамата сина нищо не закачат от парите му. Провалените жени до шушка всичко опоскват.
Не щеш ли, нашият човек да си науми, както се и заканил пред компанията михлюзи в кафене "Анасон", да й вирне краката на Харното Миче. За всеобща изненада, нещата му потръгнаха, емен-емен работата се пече, току-виж наистина й вирнал краката на Гугутката. Обещал, като осъществи тази авантюра, аверите да почерпи, бикините й за доказателство да им поднесе върху никелиран поднос.
Поканил я на кино, веднъж я поканил да залагат в Бинго-зала "Балкан", две седмици до автобусната спирка срещу Чифте-баня я изпращал, докато най-подир я скланя тет-а-тет да хапнат в "Златното пиле" срещу бъканата с адвокатски кантори триетажната сграда в центъра на града, известна като Дом Левски.
Седят, значи, двамката в "Златното пиле", Мирко пърха от кеф, че парашутът му току-виж се отворил, хвърля огнени погледи към дамата, намига й, няколко пъти пробвал да хвърли мост на близост под масата между своите и нейните колене, между патъците си и нейните обущенца, и от един момент насетне се занаплитал следният разговор.
– Миличък, хубаво ме доведе ти тук. Добре си хапнахме-пийнахме – подхванала Мичето Гургутова, – обаче криви са ти сметчиците.
– Кви сметки, кви сметки? – в скороговорка рекъл Мирко, чийто оченца вече лъщели като зъркели на лисица в курник от виното, омешено с гроздова за кураж.
– Как какви! Не се ли досещаш?
– Бе, сметката аз плащам. Ти за тва дерт да не береш! Аз съм те поканил, душко, аз и ще те поемна. Чудя се само в кой хотел да забием. В "Лайпциг" или "Марица". Може и до Асеновград да отскочим, а. Ей го дей Асеновград с неговия луксозен "Асеновец". Да ме питаш, и в "Новотела" няма да ни е зле, че е най-близичко. И в "Санкт Петербург" има лукс, ама па гъмжи от циганки шаврантии. Пикират бетер изтребители завалийките.
– Не ме разбра – взела да увива крайчето на косите си.
– Кой? Аз ли! Аз не те разбирам?! Че за теб аз, пиле, и в огъня влизам, морето ще излоча, океана ще преплавам брус или бътерфлай. Кво пък, да мръднем до "Тримонциум", а? Там никой няма да ни пречи. Чаршафите им са най-чисти от тукашните хотели, възглавниците им ей толкави, с пачи пух, не с овоняна на грес вата от текстилния комбинат.
– Мили! – прекъснала го. – Много си ми приятен, симпатичен, галантен и тъй нататък, обаче тази, дето си я намислил, мили, няма как да стане. Ясна ли съм?
– Ясно – поел дъх, изхълцал от отчаяние, отведнъж изгубил желание да се обяснява в любов. Бъбрив до този момент, млъкнал. Докривяло му за несретния му живот със законната домашна цоцолана, която едва търпи, камо ли да гушне и цуне. Станал да се разплати. Нажалил се, доплакало му се.
А Мичето продължава:
– Знам какво си мислиш. Като под микроскоп те виждам. Мислиш, що ли си губих времето с тази? Толкова се старах да се покажа, тъй се охарчих да я водя насам-натам и... нищо. Това си мислиш, не е ли тъй?
Зяпнал я като ударен с мокър парцал. До този момент му се струвала лесна, хем апетитно парче. Топял се от предчувствие за големия кеф. Олеле, как ще се изфука с бикините й, как ще ги развее като пленено вражеско знаме!
Погледала го тя, погледала, чакала го навярно да отрича, за сърце да се лови, обаче нашичкият все тъй си седял, и тогава продължила тихичко и все по-тихичко да му говори. Гледала го в очите, посегнала и по ръкава да го погали:
– Не се чуди, ами чуй какво ще ти река. Редичката при мен, мили, е дълга. Ако те туря в редичката, няма да си на второ или трето, ами чак на последно място.
– Нищо – изсумтял, – ще чакам. Аз, пиле, много дълго мога да чакам. Нали все ще ми дойде и на мене редът! И тогаз двамцата с теб, е-ех, тъй ще си поживеем, ама тъй ще си поживеем! Щом съм в редичката...
– Не те виждам в редичката – отрязала го. – Та хайде да си останем приятели! Че Любовта, мили, е от-до, а приятелството – до гроб, не знаеш ли?
– Приказки, женски приказки! Не ми трябва мене мехлем – оклюмал се. – Кога една жена те не ще, от девет дерета с ведра причини ще мъкне да ти откаже.
– Ще ти дам нещо – рекла тихичко. – Иска ми се да разбереш, че все пак те харесвам. Ето! – Бръкнала си в чантичката и край трохите и оглозганите крилца и кълки внимателно положила книжле, досущ черковно календарче. – Прочети тези нещица и надявам се да ти светне.
– К-к-кво да ми светне? – заекнал. Досега в живота си само комикси бил чел, приказките на Братя Грим и Андерсен не бил отварял, камо ли, леле-мале, стихчета да чете. До този ден най-голямото му четене било да срича последната страница на вестника, дето пишат за нагласените футболни мачове между местните два отбора, за мутрите, певачките, и разбира се, цифрите от последния тираж на спорт-тото.
– Ще видиш – рекла Мичето. – Ти само опитай!
Станала, огладила гънките на полата, поспряла се пред засраното от мухи огледало, пооправила косиците си. Високите й токчета, които тъй изкусително издължавали нозете й, затракали към изхода. Пред вратата се обърнала, рекла закачливо през рамо, като жена, която си знае цената:
– И ще чакам да ми се обадиш, кога си готов.
– Да, бе! – изръмжал бесен от яд. – Как па не! Ще ти се обадя, що да не ти се обадя. Не стига, че ми се подиграваш, ами и ще ти се обаждам. Да не съм ахмак!
Кимнал й все пак. Вяло помахал за сбогом, по-точно, замахнал по муха-месарка, която му кацала по носа и се мъчела да му влезе в устата.
Когато с последния автобус кьоркютук пиян се довлякъл у дома, цоцоланата и двете й синчета кротичко похърквали. Докато се размотавал из антрето с патъци в ръка и ухаещи на леш чорапи, болнавата му майка излязла от кухнята, зашляпала подире му, замърморила угрижена:
– Пак си идеш от гювендия. Децата заряза зарад туй пусто хойкане. И ти си като покойния си баща.
– Ади, ма! – залитайки, облещил й се Мирко, както трудолюбиво се борел с крачола да освободи от плен левия си крак и все не успявал да удържи този непослушен ляв крак мирен. – Как па не! Баш онзи пиянгурник шъ й хареса на писателката.
– Кой? Аз ли! Аз не те разбирам?! Че за теб аз, пиле, и в огъня влизам, морето ще излоча, океана ще преплавам брус или бътерфлай. Кво пък, да мръднем до "Тримонциум", а? Там никой няма да ни пречи. Чаршафите им са най-чисти от тукашните хотели, възглавниците им ей толкави, с пачи пух, не с овоняна на грес вата от текстилния комбинат.
– Мили! – прекъснала го. – Много си ми приятен, симпатичен, галантен и тъй нататък, обаче тази, дето си я намислил, мили, няма как да стане. Ясна ли съм?
– Ясно – поел дъх, изхълцал от отчаяние, отведнъж изгубил желание да се обяснява в любов. Бъбрив до този момент, млъкнал. Докривяло му за несретния му живот със законната домашна цоцолана, която едва търпи, камо ли да гушне и цуне. Станал да се разплати. Нажалил се, доплакало му се.
А Мичето продължава:
– Знам какво си мислиш. Като под микроскоп те виждам. Мислиш, що ли си губих времето с тази? Толкова се старах да се покажа, тъй се охарчих да я водя насам-натам и... нищо. Това си мислиш, не е ли тъй?
Зяпнал я като ударен с мокър парцал. До този момент му се струвала лесна, хем апетитно парче. Топял се от предчувствие за големия кеф. Олеле, как ще се изфука с бикините й, как ще ги развее като пленено вражеско знаме!
– Не се чуди, ами чуй какво ще ти река. Редичката при мен, мили, е дълга. Ако те туря в редичката, няма да си на второ или трето, ами чак на последно място.
– Нищо – изсумтял, – ще чакам. Аз, пиле, много дълго мога да чакам. Нали все ще ми дойде и на мене редът! И тогаз двамцата с теб, е-ех, тъй ще си поживеем, ама тъй ще си поживеем! Щом съм в редичката...
– Не те виждам в редичката – отрязала го. – Та хайде да си останем приятели! Че Любовта, мили, е от-до, а приятелството – до гроб, не знаеш ли?
– Приказки, женски приказки! Не ми трябва мене мехлем – оклюмал се. – Кога една жена те не ще, от девет дерета с ведра причини ще мъкне да ти откаже.
– Ще ти дам нещо – рекла тихичко. – Иска ми се да разбереш, че все пак те харесвам. Ето! – Бръкнала си в чантичката и край трохите и оглозганите крилца и кълки внимателно положила книжле, досущ черковно календарче. – Прочети тези нещица и надявам се да ти светне.
– К-к-кво да ми светне? – заекнал. Досега в живота си само комикси бил чел, приказките на Братя Грим и Андерсен не бил отварял, камо ли, леле-мале, стихчета да чете. До този ден най-голямото му четене било да срича последната страница на вестника, дето пишат за нагласените футболни мачове между местните два отбора, за мутрите, певачките, и разбира се, цифрите от последния тираж на спорт-тото.
– Ще видиш – рекла Мичето. – Ти само опитай!
Станала, огладила гънките на полата, поспряла се пред засраното от мухи огледало, пооправила косиците си. Високите й токчета, които тъй изкусително издължавали нозете й, затракали към изхода. Пред вратата се обърнала, рекла закачливо през рамо, като жена, която си знае цената:
– И ще чакам да ми се обадиш, кога си готов.
– Да, бе! – изръмжал бесен от яд. – Как па не! Ще ти се обадя, що да не ти се обадя. Не стига, че ми се подиграваш, ами и ще ти се обаждам. Да не съм ахмак!
Кимнал й все пак. Вяло помахал за сбогом, по-точно, замахнал по муха-месарка, която му кацала по носа и се мъчела да му влезе в устата.
Когато с последния автобус кьоркютук пиян се довлякъл у дома, цоцоланата и двете й синчета кротичко похърквали. Докато се размотавал из антрето с патъци в ръка и ухаещи на леш чорапи, болнавата му майка излязла от кухнята, зашляпала подире му, замърморила угрижена:
– Пак си идеш от гювендия. Децата заряза зарад туй пусто хойкане. И ти си като покойния си баща.
– Ади, ма! – залитайки, облещил й се Мирко, както трудолюбиво се борел с крачола да освободи от плен левия си крак и все не успявал да удържи този непослушен ляв крак мирен. – Как па не! Баш онзи пиянгурник шъ й хареса на писателката.
Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, apr. 1994 – edited 1 maj 2017
____
* Бележка: Текстът по-горе е епизод от романа "Ламски" (1994-2004).
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да повтаряш цял ден своето име –
пред възхитена локва!
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да повтаряш цял ден своето име –
пред възхитена локва!
Стихотворение от Емили Дикинсън в превод на Цветан Стоянов (1930-1971), за когото поетът К. Павлов казва: "Единствените неща, които можеха да го ядосат, бяха бездарието и невежеството. Доказва го написаното от него, доказва го и личният му живот. Доказа го смъртта му: бездарието и невежеството - в едно от своите медицински превъплъщения, го убиха". Емили Дикинсън (1830 -1886) от близо 1800 творби приживе има публикувани едва няколко. Родена в дълбокия прованс, градчето Амхърст на САЩ, пак там издъхва на 15 май 1886 г., без близките й да си дават сметка за таланта й.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар