Учат ни, че
изисканият човек винаги трябва да е кристално чист и спретнат, да си носи
изгладена носна кърпичка, а не полувлажен осополявен стар парцал. Бельото му да ухае
на сапун, не на пор.
Учат ни още,
че възпитаното дете в никакъв случай не ще завре пръста в носа си да изрови кой
знае каква гадост. Макар да съм виждал интелигентни момченца да пъхат не
само показалец, но и палеца, понякога и средния пръст… чак до окото, като им
се удаде да напипат за опашката нещо по-едро и тлъсто.
Учат ни редовно да си режем ноктите, и не само на
ръцете, ами и на краката, където изобщо не се вижда. И защо,
да им се не начудиш!
Учат ни да си мием ръцете след ходене по нужда.
Натякват, че е неприятно, дори противно било маратонките ти да вонят, косата ти да е
чорлава, а дрехата – раздърпана и на фъндъци, все едно улични помияри са я ръфали.
Печална е участта на възпитаното дете. В сравнение с
участта на хлапе, яконазидавано и укорявано от
възрастните как да влезело в правия път, животът на животното е направо царски.Животното се
вре където му скимне, сере където завърне, яде както му падне и каквото му падне, без
да се старае да прикрива мляскането, да не ръмжи от кеф, да не се оригва и без да пърди в обществото.Обикновено животното където си се храни, там и кендза (ходи
по нужда), там му е и леговището. А при хората всичко е
отделно, измислено единствено само да ни притеснява и мъчи.
Ето защо реших
да покажа на Мики що за отврат е хигиената, особено когато
някой наоколо се е възпалил на тема "Чистота". Стига ми се е изтягал блажен на дивана! Което е задължително за интелигентното хлапе, очевидно то се отнася и до интелигентния
котарак в едно интелигентно семейство на хлебар и домакиня.
Ако не подтичва умислен по мазенца и таванчета,
ако не рови в контейнерите за боклук, ако не се надпява по нощите с изпосталелите квартални
котараци ине наддава страстни любовни вопли под балкончето
на някоя пухена Писанка, Мики се изтяга на дивана пред телевизора проклетникът му с проклетник, и когато
ме види, мърка от кеф.Реших да му покажа каква ирония може да е животът сред чистофайници, които наблягат на чистотата и върху чийто чела само дето не е изписано с лилави букви "Чистотата ще спаси света".
И ето ни,
значи, в банята-а-а.В мивката със сапунената вода Мики драпа като
начинаещ кънкьор на ледената пързалка. Дълбоко мързелив по природа, щом усети хигиената, откъде му дойде тази мощ, този инат, макар да е в любовния си период, което ще рече: изпосталял, с рани по душата и муцуната от безмилостни схватки със съседските котараци?
Три пъти го
заливам с шампоан "Нина Ричи". Козината му заблестя като нова.Тъкмо вече го бях
обтрил с хавлията на леля и тъкмо посегнах да го доизсуша с прахосмукачката, леле, че
побесня! Плонжираше по ъглите, а пък от пердето се изкатери върху корниза и оттам с парче гипс в ноктите едва-едва го приземих с дръжката на метлата.
После се
навря в паяжините под ваната, взе да съска и да ми се зъби.
И пак душ, пак шампоан, балсам, дезодорант, одеколон, пак сушене. Ей го най-сетне наш Мики върху възглавничка
от небесносин копринен плюш: нафъшкан с парфюм "Бич
можи" на леля ми Гица, изпълва дома с уханието на Пльоковската селска бръснарница.
Кой да ми каже обаче,
че ще го докача на достойнство, когатопосегнах леко да му подрежа мустаците с голямата шивашка ножица!Хукна към
полюляващата се в стъклена чашка Тотювачелюст. Чашката литна като птиче и ченето на нашия Тотю
се пръсна върху циментовия под в банята.
По-нататък не е за разправяне. Подир рев, обяснения, поучения и сълзи, увит презглава, вечерта под одеалото откривам още една велика мъдрост в живота, а именно: че и най-добрите намеренияси иматнеприятна страна. Както крещеше, помня,
веднъж баба миЛамберия, докато ме преследваше с ръжена и двамата обикаляхме къщата в странджанското селце Пльоковица като същински пилоти от Формула 1: "Ако аз те не бъхтя, оня дивак ще те убие". Дивакът за нея беше хлебарят Тотю, когото толкова силно уважаваше, че чак я беше страх от него.
Водят ни под строй да ни бият по една инжекция. Някаква си грипна епидемия се е задала от Изток, та мъдър господин от слънчевия си кабинет разпоредил да ни цвъкнат гама-глобулин. А боли. Личи по прежълтелите лица на щастливците, които влачат нозе на връщане от "кланицата", от районната поликлиника, значи.
Класната ни окуражава, че е за наше добро, за да сме весели и здрави, ама не виждам веселие. Не виждам някой весел да се връща от поликлиниката. Виждам тъжни, болнаво прежълтели муцунки. Лесно й е на госпожата, нали нея няма да я бодат с игла колкото лакътя ми!
– Госпожо – казвам, – като се появих на този свят, на етикетчето ми пишеше: "Гама-глобулин, мъжки пол, имунизиран".
Госпожата мрачно се усмихва: – Ламски, не лъжи! Припомни си Деветата Божа заповед.
Вкарват ни като пиленца в леговището на лисица. Питам изискана поостаряла дама в чудесно намачкана синя дочена престилка и парцал в ръка: – Леличко, а къде ви е мъжката тоалетна?
Залоствам се в кенефа, обаче ме откриват. Трима зли грубияни ме внасят със смъкнати гащи при касапина. А касапинът:
– Не те ли е срам, какъв войник ще ставаш!*
– Срам ме е – крещя, – ама и войника го боли. Какво като е войник!
– Ламски, я по-височко запретни ръкава.
Запрятам ръкава. Любезна дама, цялата в бяло и с божигробска броеница на врата, ме маже с лайняно-кафеникава смазка върху памук, който вони на прясна фъшкия.
– Впрочем, не можете да ми забивате тази ваша инжекция!
– Не можем ли? – чудят се. – Че с тези инжекции ние хляба си вадим.
– Ама аз не искам.
– Няма "не искам, няма недей", знаеш ли я песничката, а? Не искал… Че то ако зависеше лично от тебе, скъпи, ако зависеше от Ваше величество…
Момците от махалата после сваляха мацета, като описвали как съм шутирал по вратата на касапницата, как с паве съм пробвал колата на касапина да троша.
Викам-викам си аз, вдигам пара като тенджера с боб, обаче ми минава. Шефът пак ме кани да побъбрим за световните неправди. Но сега на този наш разговор е дошъл и доста народ.
– Омръзна ми – поема ме дезодориран, свеж, с горещ блясък в зъркелите още от входа на кабинета. – Докога ще се разправяме! Не мога работата да си видя от твоите истории, момченце.
Пък белите манти от поликлиниката да вземат да се оплачат на докачливите господа в полицията. От полицията позвънили в училище. Работата можела да стане и много по-дебела, съвсем да загрубеят нещата, понеже лелка-полицай и двама психотерапевти от местната наша лудница пожелали лично да ме видят и да разговаряме.
Засега той, директорът, като мой благодетел, едвам удържал нещата съвсем да не се забатачат, ама нищо чудно… можело да се наложи да се срещна и с тези хубави хора, ако продължавам да се спускам все така безотговорно по-о... по-о… по-о... Май се усети, че дрънка дивотии, и като не успя да спре потока от думи по друг начин, извади огромен хавлиен чорап от джоба, завря си го в яката, па кой го знае защо здравата ми намигна с гръб към даскалята:
– Да-а, синко… По наклонената плоскост се плъзгаш.
Тъй си бъбрим двамцата. А онези мълчат, кашлят в шепа, изучават ме така внимателно, както паяк съзерцава заплела се в паяжината му оцетна мушица.
– Ай сега, кажи, синко, до какви последици ще доведе това ти деяние? – рече шефът. – Ей на! Пред всички тук, дето сме се събрали, ни го кажи. Кажи го, и ще видиш как ще ти олекне, понеже си осъзнал грешката.
– Това мое деяние – казах с равен глас, забол очи в цирката** на носа му, – ще доведе до едни много неприятни последици за мен.
– Виждате ли! – посочи ме с разперена длан на кашлящите. – Умелият педагог преценява как да постъпи в такава карък ситуация. Този наш ученик е Типичният педагогически казус.
Онези, като по команда едновременно, наклониха главица, подпряха брадичка с юмруче, демек, замислиха се дълбоко над мъдростта.
Като ги отпрати обаче, ми обърса два средно меки шамара: – Да не си помисли, че ти вярвам? Ами! Ти мен, драги, въобще няма как да ме заблудиш. Аз, миличък-моичък, колко тарикати и шмекери съм оправил досега! Колко нещастници съм вкарал в правия път! Охо-о-о, колко хитреци са минали през ей тия две!
И тържествуващ, ухилен до уши, си показа лапите.
Приключваме с новина: канят Тотю да подпише документ, че повече няма да докосна шкодичката на доктор Паламудов, понеже доктор Паламудов ми ударил една доза гама-глобулин по заповед на господин министъра и даже по изричното настояване на господин президента на Републиката.
Седмица след това пред хлапенцата в училище, и без някой да ме е питал, се надсмивам над всичко свято в държавата, ръся мръсни вицове и се радвам на живота, а момиченцата въздишат по мене и си въртят дупенцата, дето мина.
Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, apr. 1994 – edited 15 apr. 2017
_____ * По онова време (ръкописът „Историйките на ученика Ламски“ е писан между 1994 и 2004 г.) повечето момчета се виждаха храбри мъже и войници, а родът изпращаше като на сватба своя пораснал син да отслужи двете си чудесни години в родната Българска армия. Днес всъщност си нямаме ни войска, ни армия, имаме военни контингенти по чужбините, които пазят дявол знае какво и кого. Тъй че Отче наш, Ти, Който Си на небесата, моля Те, пази България!
Две чаши ром на масата и струйка аромат...
Ти – тръпнеща в очакване някой мъж познат
вратата да отвори и с дързък мъжки жест
решително да сложи нещата в друг контекст,
където си до болка желаната жена,
на плътски изкушения оставена сама
в туй нощно представление, където две души
без капка угризения страстта ще утеши.
Отпий от тази чаша и погледни без свян
към този мъж очакван, нахлул във твоя храм.
Това е. Друго няма. И тъй е най-добре.
Споменавам те, татко мой,
който си на Небесата,
и често те сънувам,
и се питам: Какво правиш в съня ми?
Нещо важно ли идваш да ми кажеш?
Лятото в Китен щях да се удавя –
хлътнах от плиткото в дълбока яма,
но никой не разбра, затаих го у мене си.
Това знаеш ли, татко мой? Позволих
ли си някога да узнаеш?
Когато ме биеха в лице с юмруци и думи, криех се
в бараката да изплача унижението,
но не ти се оплаках ни веднъж.
Когато станах голям, явявах се в дома ти
само за да се похваля с успехи,
но премълчавах неприятностите, които следват
всеки нормален човек в неговото възмъжаване.
Един единствен път се изкуших
да ме видите двамата с майка ми
как умело се бия на боксовия ринг,
и вие дойдохте на онази спортна площадка
в подножието на Бунарджика в Пловдив,
току зад черквата "Свети Мина",
дето бях кръстен в седмата си година.
Ех, как съжалявам, че ви поканих!
Видяхте ме да падам под ударите
на моя противник – боксьора срещу мен.
И после у дома за този злополучен мач
дума не обели, нищо не рече.
И знаех, че не ти е било никак приятно
да видиш сина си как губи на ринга.
Но то си беше, разбира се, в реда на нещата.
Защото вече бях преживял Лятото в Китен,
когато за пръв път се уплаших за живота си
и някак от само себе си проумях:
за да си човек, по-важно е
да се научиш да губиш по мъжки –
без хленч, без да размазваш сълзи.
Защото Лятото в Китен
е първият ми урок по мълчание,
научен от теб, мили мой татко,
Дърводелецо неизвестен и тих,
който си на Небето
Разбира се, и те са
хора. И тях ги боли и сърби, и тях ги гони мерак или отчаяние, и на тях им люти
от сапуна в очите. Грешат както всички останали хора по земята. Дивят се на
звездното небе, на цветенцето в полето се дивят, влюбват се и се разлюбват както
останалия свят. И пак като останалия свят се плодят, боледуват, женят се,
развеждат се, понякога даже и умират. Нищо човешко не им е чуждо на учителите,
ама що е тази пуста самоувереност, че всичко знаят, всичко им е от ясно по-ясно,
за тях сякаш е измислен онзи лаф: че Господ им шепне на уше.
И поради каква причина на тях им е приятно
все с кокалчето на показалеца да те чукнат по чело, назидателно да
ти дават акъл какво със себе си да сториш, в какво положение да си легнеш, та
да засънуваш светли сънища, а не кошмари, под какъв ъгъл да се срещнат устните
на целуващите се, че да им е най-сладко?
В часа по родинознание госпожицата тъй се
отплесна да плямпа за Паисий, за онзи тъмен монах, който претършувал прашните
атонски библиотеки, за да напише славната ни История, че съклет ме хвана. Чеша се като крастав. Гледам, и Мариянка скучае. За да стане по-интересно, нарисувах
й в тетрадката по история полов член. А подлото същество отнесе рисунката да я
покаже на госпожицата. И госпожицата се опули, плесна с ръце като самодива от "Жив
е той, жив е, и не умира” (понеже юнака корем го боли) и се разрида. И както ридаеше, стрелна се през вратата.
Приемам поздравления от приятели, когато
влетя леля Фанче Чистачката, дето бие училищния звънец и мете покоите на г-н шефа.
Шефът ме канел да побъбрим.
И значи, ето ме при шефа. Господин
директорът учтиво простря лапа:
– Настани се удобно, синко. Задачата е
да установим истината, фактите такива, каквито са. Нали така?
– Ъхъ – съгласих се веднага.
Докато ний, мъжете, любезности обменяме,
историчката се изопнала като питон, глътнал мишленце. На масичката пред нея
грее тетрадката с въпросната рисунка.
– Онова там твое ли е? – все тъй учтиво
рече шефът.
– Не – казвам, – не е мое. Това е морков.
– Ай, каква фантазия! – лъснаха чак
златните му кътници. – Де си видял морков с косми? Предал си го хептен
натюр.
– Е, има и малко фантазия – съгласих се.
– Невероятно нахалство! – Кой знае от какъв
зор, обади се историчката. И пак рече: – Просто невероятно.
– А какво е "натюр", господине? –
питам.
Онази с мокрото гипсово лице изсъска:
– Днешната младеж срам няма! – И
притвори зелено-виолетово-оранжевите си клепки, големи колкото крила на
гугутка. От сълзите й смесили се по бузките тушът и ружът, та пробвах да я
утеша:
– Ама моля ви се, госпожо!
И тя, както си седеше, подскочи от
диванчето. Ай, колко ме мразеше! Онзи пък шегаджия надигна задник от огромното си
кресло, прекоси плавно и по диагонал големия персийски килим, и да му се
не надяваш, заби ми кроше във врата, ръгна ме с коляно в корема.
Подсмръкнах плачливо да изразя съжаление. Мъча
се да зарева, а плач ми не иде. И онази тогава рече, че съм двойно рафиниран. Призля
му май на шефа да ме гледа как се надувам да плача, а плач не ми иде,
па рече: – Я застани мирно, моля ти се!
Но историчката я отпрати.
И ето ме десетина минути
по-късно, през голямото междучасие. Дечурлигата ме наобиколили, питат защо ми е
бузата алена, вратът крив и окото подуто. Казвам, че както сме си бъбрили
сладко-сладко с шефа на училището, слънцето прежуряло през пердето, тъй че преди да
получи загар кожата ми на врата и бузата ми ле-е-еко се зачервила. Отдясно,
демек, ме пекло слънцето, понеже директорът е левичар.
Мене обикновено акъл ми иде късничко, та си
мисля, можех да попитам за какъв дявол бъркат ракетата ми с наточен полов член.
Нали три дни вече репетирахме за следващия митинг на БСП, готвихме се как да
приветстваме г-н Първанов с книжни карамфилчета: "Долу
американския агресор! Вън НАТО от Косово! Да живей мирът! Да живей прогресът и прогресивната
световна общност!"
Голямото изкуство иска големи жертви. И
значи, най-често жертва на голямото изкуство е самият артист, човекът на
изкуството. Иначе каква ли вина има монахът Паисий, че в часовете по Родна история ни
го представят като агент от Държавна сигурност на щат в Националната телевизия,
проникнал до Атон с хубава брада и едни много приятни черни мустаци, дълбок втренчен поглед, самодоволна усмивка, оредяла косица, заметната тъй, че да поскрие оплешивялото теме, хубав арменски нос, очила и прочие!
Ама що ли ви обяснявам! Чували сте вица за
Гарабед Шпионина. Няма начин да не сте.
Проходил съм заради
парче мръвка. Бил съм на около година. Някои от връстниците ми вече се
клатушкали като патета в мамините или татковите обуща, щурали се насам-натам,
вършели малки пакости, но се и радвали на първите си по-сериозни поразии, а
мене кеф ми било да си се търкалям и се прегръщам с куклата Мери, а с плюшения
мечок Момо, дваж по-едър от мене, да си гукам на воля или да водя война за
дрънкалката с черешови костилки.
Човек изправи ли се на двата си крака, няма
как да не открие удобството,че и да се посере, не се оклепва до уши, пак ще се
изпонацапа, но само от кръста надолу, пък от кръста надолу нааканото изобщо не
пречи пак да се натиска за полагаемото му се уважение в обществото и за
всенародната любов.
У дома подир Нова година се сбрали мамините
роднини. В тавата – мръвки бол, че и половин рота войници могли да се наплюскат.
С манджа били пълни тави, грънци, супници, тенджери, делви, буренца с осолено
месце. Виното – и то бол, та двамата ми вуйчовци и тате успели хубавко да
се насвяткат, па да се сбият ей тъй, за едната българска чест.
Докато големите яки мъжкари се млатели по
хамалски, изоставен съм се заклатушкал към прехвръкнало от софрата кюфтенце,
боцнато със сребърна виличка. Зърнала ме мама и наддала вик. Сепнати,
грубияните се прегърнали умилено, като гледали как редя първите си стъпки в най- правилната посока. Видял ме най-дъртият как откъм правилната страна съм
поел прибора, па важно-важно рекъл: "Нашту дети голям чувяк ши стани. На пълна софра тежко ши сиди. Простите оръ с пръсти бъркат в паницата, нашту мончи – с
вилица".
Не са ли подвиг първите стъпки изправен да
ходиш? На астронавтите, дето падаха и ставаха по Месечината като същински родни близнаци
на рекламната кукла на фирмата за гуми "Мишлен", им бе къде-къде по-леко.
Мисля, че в онзи миг съм нацелил може би една от най-важните истини в живота на
българчето – а именно: че успехът те спохожда неочаквано и без никакъв зор
от твоя страна. Тъй де, ако не ти е писано, как ще успееш!
Имал съм и други прозрения. Много си ценя откритието,
че малките гадости доставят големите радости, мъдрост, доказвана и
обновявана в разни версии от поколения нашенци. Прочее, ей как ме споходи и
това мое фундаментално откритие.
Двегодишен, окумил съм се аз върху гърнето под
масата в кухнята, дълбоко съм се замислил. Налетели ме размишления: че отдавна вече съм
се изтаковал, а няма кой да ме вдигне, пък мене ме мързи да стана, гърнето – кораво,
аз – обезверен, печален. И изведнъж ми светнало като гръм в ясно небе: "Майната
ви на всички!" и съм се отпуснал в блажено безделие, както казват италианците, в онова лепкаво смърдящо нещо.
Двама световни философи така открили
фундаментални физически закони за поведението на материята върху планетата.
Поради древните елински жеги първият се киснел в мраморно корито с хладка вода, а вторият се изтягал под ябълково дърво в полето на
мъгливия Албион.
Откритието ми е от не по-малко значение за
човешкия род. Обаче аз не хукнах по улиците как ме е мама раждала да крещя като
изтърван: Еврика! Еврика! Нагизден с алена хавлия, шапка
с пискюл и огърлица от бисер и злато, не четох триста метра научен трактат пред
Нафталинените перуки от Кралската академия. Ревяща от ентусиазъм тълпа не ме
понесе на ръце към Форума на Древния Римски сенат. Кралицата на
Великобритания не декорира гръдта ми с орден "За заслуги към Короната!"
и с титлата "Лорд на Нейно величество". Не бях внесен от добри съграждани с приветливи физиономии тържествено в Пантеона. Никой не коленичи пред мене
да ми благодари. Летописци не ми дишаха във врата да описват и документират за поколенията колко съм велик и колко ми е задължено Отечеството. Накъсо, сред гениите на света не ме причислиха.
Мене, братя мили, с върбова пръчка ме
наложиха най-безмилостно по задните части, крещяха ми обидно, без капка уважение
към моята личност ей такива обидни прозвища: Дрисльо, Посерко, Миризливец, Нашия
млад лайнарин. А не ми се и говори за ревящата тълпа. Но аз приех участта си с подобаващо достойнство, мълчаливо. И ако напомням за оскърбленията,
то не е за да се изкарам мъченик на прогреса, а заради откритието, че у нас умният освен да носи на лобут,
нужно му е и смирението на говедо*.
Да знаеха днешните ученици, щяха да са ми
признателни, че не съм и настоявал откритието ми каменоделец да го изчука с
длето върху розов мрамор, със златни букви да го изографисат в дебелите книги,
та да го прилагат впоследствие като перфидно средство за мъчение на младежта. Представяте
ли си мигащия като мишка в трици млад хубавец, който предния ден по абсолютно
независещи от него причини до спукване е ритал топка и най-случайно сега са го
изпедепцали като за екзекуция пред черната дъска, и госпожа Химичката или Хиената, както са я кръстили батковците, се опиянява от тенекиения си глас: "Малките
гадости... Кажи, миличък моичък, какво гласи Четвъртото правило на Ламски за
малките гадости? Какво доставят малките гадости, кому и защо го доставят, а? Ще
си отвориш ли най-после плювалника? С ченгел ли да ти вадя думите?"
И той, разбира се, хич не желае да каже
отговора на така неправилно зададения подъл въпрос; затова чува покрусен: "Марш
на чина, Тъпанар нещастен. И двойката ти е множко! И не си крий бележника в
гащите, ами собственоръчно го дай".
Набиват ни в ума, че за да постигне успех,
човекът трябва доста да се потруди, река от кървава пот да пролее, да се изгърби от
зор. Депутатът и мошеникът обаче да не би да се трудят? Всичко друго
вършат тези двама, само дето не работят, не принасят полза роду, както се
изразява мустакат чичко** с личен домашен параклис, дето пали свещички на Господа
Бога. Ами директорите, началниците у нас да не би да работят! Кралете освен
да си клатят краката, да не би да работят? И банкерите не виждам да са се
премъчили, а у тях е голямата пара.
Работи и е полезен на света единствено сиромахът, бедният
човек. Другите се правят, че работят. И колкото по-беден и колкото по-унижаван е човек,
толкова повече се труди, а мързеливците повече го притесняват с непосилни
такси, данъци, сметки за ток, парно, винетки за гражданска отговорност, селска
отговорност. Друго и не знае човекът от народа освен труд, труд и труд. И
затова човекът от народа е скромен, тих, докато всеки Божи ден празни хора огласят
улици и площади, че били нещастни или ощастливени я от сделка, я само затова че любимият им партиен вожд*** ги погледнал малко по-така, с липса на любов или с любов и разбиране. Е? Да не би
тези веселяци да са се трудили? Трудили се… ама друг път!
Бях петгодишен, когато тате реши да се нареди
и той сред думбазите, тежък търговец да стане, веднъж завинаги да зареже
брашното, баничките с пълнеж и без пълнеж, макароните, юфката,
кадаифа, спагетите, грис халвата, разните му там видове хляб и целия мизерен ръждив държавен
хлебозавод. Цъфнахме ние в едно прекрасно утро на борсата край село Първенец с две
каручки картофи и праз от пльоковските тучни ливади. (За ваше сведение, баба ми Ламберия е от
Пльоковица, но за Пльоковица и за баба ми Ламберия ще отворя дума по-нататък.) Докато наш Тотю се
присламчваше да чуе от прекупвачите като как се харчат картофите и празът, заех се лично да узная каква стока предлага конкуренцията.
От камион на камион, от пикап на пикап, ето
че открих петтонен фургон с дини. И се вмъкнах при зрелите напращели от сок карпузи както Кумчо Вълчо се вмъква при седемте козлета. Ядох-ядох-я-я-дох… Издух се от
ядене. Три пъти излизах да пикая, само в кабината на шофьора, дето се вика, не ходих да
маркирам. И взе, че ми се доспа. Навън адска мараня, а във фургона хладничко,
спокойничко. И като съм го откъртил на борсата край Първенец, та ча-а-а-ак до пазара... в
Бургас. Буди ме корабна сирена, ай Божичко! Побутва ме чичкото шофьор, кърши
лапи: "Душице мамина, каква стана тя!"
Рекли му зарзаватчии от Коматево:
"Приятельо! Ако си курназ, давай газ за Бургас. С курортистите си на
далавера, баке! Карпуза го режеш на шестнайсет делимчета и по лев и дваесе всяко реченче ще се изтрепят онези ми ти балами за твоите пет тона карпузи, карпуз не видели онез ми ти
западни абдали. Хем с валута плащат".
Навил се българинът. Колко му е, ум ли си
няма, та пък да се не навие! Мята се зад волана и… газ към морето, газ за
Бургас, газ до ламарината. И ей ни, значи, двамата насред Бургас. Седя си аз в стар
кашон от телевизор "Электрон" – охранявам карпузите, демек, а чичкото – щатен телеграфист:
през десетина минути цъка по джиесемчето до Пловдив, да обясни какви ги
вършим двамата с него в умирисания на мазут и умряла риба Бургас.
Прекарахме си чудно с този сух като стар налъм
чичо Ваклин. До обяд на пазар, следобеда се изтягаме на ситния пясък, държим
под око кълките и циците на дибидюс голите каки и лели от нудисткия плаж край Созопол. Най-редовни бяхме на плажа, не пропуснахме ден!
Връщаме се подир две седмици барабар
с нудистките; и нашите хем се мусят, хем гледам, доволни, че ме виждат със загар
на морски пират.
Накратко, опростиха ми наказанието.
Тотю обаче не спечелил нищичко от далаверата с
картофите и праза на Пльоковица. Придумали го същите коматевски краставичари
стоката на половин цена да им даде и Гица сега го яде като горчива
краставица:
– Я, колчав си на килограми, а акълът ти като у пиленце.
Пфу-у-у! Ама че глупак! Без пари Ванчо курорт изкара на пълен пансион и рахатясахме без Ванчо, а ти я се виж… Пример вземай от сина.
Пустата му даскалица, дай й само да поучава!
Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, edited 11 apr. 2017
–––– * Тази особеност на националния ни манталитет още даскалският син и сам
даскалувал за кратко Христо Ботйов Петков отбелязва преди над 140 години.
** Ламски вероятно има предвид Жорж
Ганчев, 2 м. палячо в българския ни политически живот.
*** По лично свидетелство на Ахмед Доган,
една усмивка на ефенди правела банкера честит, че далаверата му ще стане. Ей на
това се казва: Усмивка за един милион долара!
.jpg)
