Story – УЧИТЕЛИТЕ СА ГОЛЯМА ПАСМИНА

Книгата, на която не било писано да види бял свят

Глава III

УЧИТЕЛИТЕ СА ГОЛЯМА ПАСМИНА 

    Разбира се, и те са хора. И тях ги боли и сърби, и тях ги гони мерак или отчаяние, и на тях им люти от сапуна в очите. Грешат както всички останали хора по земята. Дивят се на звездното небе, на цветенцето в полето се дивят, влюбват се и се разлюбват както останалия свят. И пак като останалия свят се плодят, боледуват, женят се, развеждат се, понякога даже и умират. Нищо човешко не им е чуждо на учителите, ама що е тази пуста самоувереност, че всичко знаят, всичко им е от ясно по-ясно, за тях сякаш е измислен онзи лаф: че Господ им шепне на уше.

   И поради каква причина на тях им е приятно все с кокалчето на показалеца да те чукнат по чело, назидателно да ти дават акъл какво със себе си да сториш, в какво положение да си легнеш, та да засънуваш светли сънища, а не кошмари, под какъв ъгъл да се срещнат устните на целуващите се, че да им е най-сладко?

   В часа по родинознание госпожицата тъй се отплесна да плямпа за Паисий, за онзи тъмен монах, който претършувал прашните атонски библиотеки, за да напише славната ни История, че съклет ме хвана. Чеша се като крастав. Гледам, и Мариянка скучае. За да стане по-интересно, нарисувах й в тетрадката по история полов член. А подлото същество отнесе рисунката да я покаже на госпожицата. И госпожицата се опули, плесна с ръце като самодива от "Жив е той, жив е, и не умира” (понеже юнака корем го боли) и се разрида. И както ридаеше, стрелна се през вратата.

   Приемам поздравления от приятели, когато влетя леля Фанче Чистачката, дето бие училищния звънец и мете покоите на г-н шефа. Шефът ме канел да побъбрим.

   И значи, ето ме при шефа. Господин директорът учтиво простря лапа:

   – Настани се удобно, синко. Задачата е да установим истината, фактите такива, каквито са. Нали така?

   – Ъхъ – съгласих се веднага.

   Докато ний, мъжете, любезности обменяме, историчката се изопнала като питон, глътнал мишленце. На масичката пред нея грее тетрадката с въпросната рисунка.

   – Онова там твое ли е? – все тъй учтиво рече шефът.

   – Не – казвам, – не е мое. Това е морков.

   – Ай, каква фантазия! – лъснаха чак златните му кътници. – Де си видял морков с косми? Предал си го хептен натюр.

    – Е, има и малко фантазия – съгласих се.

    – Невероятно нахалство! – Кой знае от какъв зор, обади се историчката. И пак рече: – Просто невероятно.

    – А какво е "натюр", господине? – питам.

   Онази с мокрото гипсово лице изсъска:

    – Днешната младеж срам няма! – И притвори зелено-виолетово-оранжевите си клепки, големи колкото крила на гугутка. От сълзите й смесили се по бузките тушът и ружът, та пробвах да я утеша:

   – Ама моля ви се, госпожо!

   И тя, както си седеше, подскочи от диванчето. Ай, колко ме мразеше! Онзи пък шегаджия надигна задник от огромното си кресло, прекоси плавно и по диагонал големия персийски килим, и да му се не надяваш, заби ми кроше във врата, ръгна ме с коляно в корема.

   Подсмръкнах плачливо да изразя съжаление. Мъча се да зарева, а плач ми не иде. И онази тогава рече, че съм двойно рафиниран. Призля му май на шефа да ме гледа как се надувам да плача, а плач не ми иде, па рече: – Я застани мирно, моля ти се!

   Но историчката я отпрати. 

   И ето ме десетина минути по-късно, през голямото междучасие. Дечурлигата ме наобиколили, питат защо ми е бузата алена, вратът крив и окото подуто. Казвам, че както сме си бъбрили сладко-сладко с шефа на училището, слънцето прежуряло през пердето, тъй че преди да получи загар кожата ми на врата и бузата ми ле-е-еко се зачервила. Отдясно, демек, ме пекло слънцето, понеже директорът е левичар.

   Мене обикновено акъл ми иде късничко, та си мисля, можех да попитам за какъв дявол бъркат ракетата ми с наточен полов член. Нали три дни вече репетирахме за следващия митинг на БСП, готвихме се как да приветстваме г-н Първанов с книжни карамфилчета: "Долу американския агресор! Вън НАТО от Косово! Да живей мирът! Да живей прогресът и прогресивната световна общност!"

   Голямото изкуство иска големи жертви. И значи, най-често жертва на голямото изкуство е самият артист, човекът на изкуството. Иначе каква ли вина има монахът Паисий, че в часовете по Родна история ни го представят като агент от Държавна сигурност на щат в Националната телевизия, проникнал до Атон с хубава брада и едни много приятни черни мустаци, дълбок втренчен поглед, самодоволна усмивка, оредяла косица, заметната тъй, че да поскрие оплешивялото теме, хубав арменски нос, очила и прочие!

   Ама що ли ви обяснявам! Чували сте вица за Гарабед Шпионина. Няма начин да не сте.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 12 apr. 2017