Story – А ДОБЪР ВИ ДЕН!

Книгата, на която не било писано да види бял свят

Глава I

А ДОБЪР ВИ ДЕН!

    Казвам се Иван. На единайсет и прочие. Узрял за въпроси от всякакъв характер. Мога да изваждам, деля и умножавам четирицифрени числа. Знам за опрашването на тичинките, за размножаването на мравките, пчелиците, поповите лъжици и вилици. Лъжа с лекота.

    Мога да се правя на човек с разбити нерви, на болен от жълтеница, кьорав, куц, гърбав, кривоглед, а ако се наложи – и на хахо, досадник, луд за пенсия. Знам къде възрастните си крият паричките: къде другаде освен в гардероба, под чаршафите, потниците, праните гащи!

    Знам как се коли пиле. Скопявал съм нерез, по-точно: държах менчето с врялата вода. За ваше сведение, свинята-майка не я скопяват. Изтеглям четири метра корда от зелена гъсеница, от онези, дето се въдят по кайсиите и зарзалите. Мога да уловя гълъб от покрива на съседа и знам как да се отърва от злия дядка, от съседа, искам да кажа.

    Обичам да си плямпам с намусени заядливи старчета или с любознателна лелка-клюкарка, която се вълнува какво ядем у дома, тате пердаши ли ни или само така си псува на майка. Разбирам от болки в корема, отзад (от ритник) и при дишането. Например, за ангината…

     Ангина е да пиеш ледена вода и да ти се надуят сливиците, да развиеш висока температура, да ти се повръща, да те затворят в стая № 2 на Втора градска болница, да ти бият инжекции три пъти на ден и за обяд и вечеря да ти сервират пюре от картофи… Пюре и само пюре до полуда, и то без сол.

    Знам някои начини за предизвикване на разстройство, запек, мътен поглед,  лош дъх. Ям сурова риба. Тебешир ям. Срещу два лева хрускам бръснарско ножче, а две схрусквам за три лева, щото едното е бонус.

    Част от живота ми мина под знака на индийските йоги. Изкълчвал съм си крака, когато пробвах с финт да си го метна на шията. Тренирал съм източни и наши бойни изкуства: кьоку-моку, карате-марате, мариз и едно, на което ние тук му казваме шамарената фабрика.

    Пукнах си лакътя, като пробвах само с усилие на волята да строша две керемидки една върху друга. Вече знам, воля ти е нужна преди да заблъскаш каквото и да било, но мен тогава нямаше кой да ми каже тази велика истина, та я изстрадах на свой гръб, на свой лакът, искам да кажа. Грешил съм, не е като да не съм грешил.

    Грешил съм и никога не съм минавал метър, ами са ме били жестоко през устата, обаче съм в отлично здраве, ям с апетит и вярвам в щастливи звезди. Който страда, той постига.

    Глисти са ми пили кръвта и стомашния сок. И пиявици – също. Преживял съм косопад, разстройство от кисели ябълки. Косопад е, когато микроб ти опасе алаброса… е-е, като при онзи вратар, Боби Михайлов, дето си присади за един милион долара чистак новичък алаброс, хем черен и къдрав.

    Ега си! Един милион долара са бая пара, много нещо, обаче ако си плешив мрачен тип, си заслужава да ти ремонтират фасадата, понеже красотата ще спаси света.

    А иначе глистите са плоски, продълговатички едни такива, бледорозовички на цвят и мързеливо шават. Като ги усетих в гащите, притесних се, че червата ми сами нелегално са тръгнали да си излизат отзад и отдолу.

    Познавам противния тежък характер на руските хладилници и телевизори. Разглобявал съм турска ютия, която вдигаше много пара. Вече не вдига пара, ами затиска хартиите в кенефа. Отварял съм само с чук и отвертка румънска пералня "Аурика", родна прахосмукачка "Тайфун", немско домофонче "Бош". И Тайфунът, и Ауриката, даже огромният безстрашен наглед руски хладилник "ЗИЛ" престават да ти служат, бръкнеш ли в тях с отвертка, измлатиш ли ги даже лекичко с чук.

    От стари боклуци печеният майстор-акъллия изобретява удобства за дома и семейството. Някой път ще покажа как от полски миксер да си измайсторите вентилаторче за душните летни дни, а от японски касетофон "Хитачи" кафез за кокошка-носачка или къщурка за седем папагалчета.

    Руският телевизор "Електрон", например, в мразовита зима превъзходно замества простото циганско тенекиено кюмбе, а и служи за феерична лампа с красиво трепкащи светлинки.

   С голи ръце съм хващал умряла змия, гореща маша и коприва. Пикал съм върху кабел за трифазен ток и въобще нищо не ми стана. Римувам стихчета. Дългокоси голи жени с цици и бедра до сливиците и прочие рисувам умело.

    Пес-помияр ме е хапал. Въдил съм си от семенца в кибритена кутийка цял таван с копринени буби. Тези буби ушите ми щяха да изядат – такъв апетит, да не им се надяваш! Не можех да им смогна на черничевата шума, която гризат денонощно. Ужасно лакоми са, няма майтап.

    Лайкучка по полята съм сбирал. Сушил съм липов цвят, но и семе за дини. От преяждане с пъпеши миналото лято такъв ефект ми се получи, ле-ле-е-е! Още изтръпвам, като си спомня, а в кенефа на двора следите личат на метър височина.

    Продавал съм чугун и стари вестници. Олово съм топил в паничка върху газов котлон. На гергеф съм фъкал. Знам как се връзват конците, за да лети правилно хвърчилото.

    С юмрук веждата са ми цепвали. С тухла главата са ми пукали и после ме кърпиха в хирургията с едни скобички. Крал съм млечна царевица нощем и череши хрущялки през деня, но и за джоб зелени праскови съм си рискувал живота.

    На бостана с краставици край града с пушка-берданка ме уцели бай Вътко Краставичаря. Напълни ми гърба с английска сол и свинска четина. Измъчи ме, пустата му четина, сърбеж-сърбеж, та цяла седмица, но що да се кося, що да се сърдя! – на дядката такъв му е занаятът, гаден.

    По тепетата златни бръмбари ловя и ги продавам изгодно. Завирал съм се в меча бърлога, в мокра хралупа, в чуждо мазе. И в помийна шахта – също. Сурнах се веднъж в ямата с лайната в двора у съседите. А от зор, мили братлета, веднъж се хвърлих от покрива на триетажна сграда, понеже онези диваци там бяха решили, че съм бил неканен.

    И не успяха да ме пипнат… Бе хе-ей, альоу-у-у, как ще хванеш ти вятъра, ти вятъра можеш ли да го стигнеш? Зорът какво не прави!

    Приятно е да съм бодър и жив, хем и доста поучително. Обаче от възрастните само неприятности в моя живот. Полицията ме спипа, когато си седях в колата на бакалина. А веднъж влязох в москвича на Мустакатия Коста, докато Коста Мустака се бореше зад храста с госпожата на учителя ни по немски език хер Шперплатоф. Тя обаче слабо му се съпротивяваше и Мустака веднага я тушира. Човекът тъй се бе объркал от радост, че я захапа за гушата и госпожата се въртеше, извиваше се и се кискаше злокобно като "златолюспестия гигант" на поета Христо Смирненски във високата тучна трева край Гребната база, та чорапогащникът й се изхлузи. Лъщеше отдалеч този катраненочерен чорапогащник като суха змийска кожа.

    За другите от семейството…

    Тате е хлебар. Тотю! Покрай баща с такова просташко име и с такава смешна професия какъв авторитет да имам сред хората, моля ви се! Да беше жена, щях да казвам, като ме питат: "Мама е хлебарка". У-у-ужаст, ужастно, ви казвам!

    Хляб, юфка поне винаги ни се намират. Добродушен е наш Тотю като сом, обаче си няма чувство за хумор. Пробвал съм и опитите ми винаги завършваха с пердах. Голяма клечка можел да стане, да кажем – министър по бедствията, околните води, страданията и авариите, отговорник за земетресенията, изригването на вулканите и проливните дъждове. Но не му провървяло заради връзкари. Всъщност, мъничкият Тотко някога бил "голямото БББ" (бесният баш баламурник) на училището. А лафът за кутсузлията Тотю му е за оправдание. По празниците хубаво си пийва и ни прави представление, обаче той не го съзнава като представление.

    Няма чувство за хумор, нали ви казвам!

    Като изтрезнее сутринта, терзае се: "Ама това аз ли съм го направил! Не може да бъде. Аз не съм такъв човек".

    Мама можела да стане нашата родна Мая Плисецкая. Ала в името на спокойния семеен живот не се върти на пръсти по световните сцени, отказала се от славния живот на балерина, понеже ненавижда скитането по света и у нас като куц влашки копанарин с два огромни куфара в ръце и седем кутии с модни капели през рамо.

    Откакто се помня, седи си мама на задника в кухнята, вари зрял боб или леща и плете пуловер след пуловер. Клиентът отлита весел с новичкото й плетиво, а я да чуя ще познаете ли кой износва развлечените стари пуловери и фланели, кой?

    Ясно е кой.

    Замазват ми очите: "Ах, че го отваря тотювата вълнена жилетка! Ау-у-у-у, цял Стефан Данаилов сякаш ни е влязъл в къщата!"

    От мен да знаете – това възрастните са големи шмекери. А бе, гледа те и лъже-лъже-лъ-ъ-ъже, без да му мигне окото. Че се и дразни, ако се усъмниш.

    Юлия ми е сестра. Още е на четири годинки и половина, но след години заради хубавицата тъпи ергени ще препикават дуварите край нашето родно гнездо. Тъй си говорят у дома. Засега Юлия пищи, че й се полага най-голямото парче от Коледната питка с късметите, най-пухкавият къс от Великденския козунак. И аз какво да правя, нали ми е сестра! – отстъпвам, понеже съм си жентълмент.

    Какво е жентълмент ли? Ами жентълмент е да целуваш лапичка на мацката, да я гледаш като натровен, да й шепнеш, притворил очи в екстаз "маце-маце-маце", а да си си чистокръвно говедо, същински депутат д-р Янко Баташки, дето се биеше като глиган в Народното ни събрание.

    Такива ми ти работи.

    Накрая – за Гица… Гица е с коси на кок. Гледа умно, леко втренчено и сумти като хайдутин-народен закрилник. Понеже е превтасала мома, пада си по ККК (котки, кафенце, клюки). Мечтателна. Цял следобед може да наблюдава кой къде отива, как отива, защо отива и каква му е всъщност скритата цел.

    Ако ви интересува съседът Ставри по коя се кокори, съседката Донка край кого се усуква и си пъчи циците, търсете леля ми Гица. Цяло бедствие е, че още си няма съпруг, на когото да услажда живота.

    Жали я и съседката Коца, онази чорлава Коца, дето все пере, все уж простира, а хлапенцата й са все до вежди оплескани. Като си няма мъж, Гица мен измъчва. Мре да поучава: "Я, Ванчо, гурелите си изчисти! Не тикай трохи под чергата! Що плюеш като камила бе, лайнарин!"

    За нея "секс" е забранена дума, чуе ли пък "призерватифт", изпада в истерия – кълне, плюнките хвърчат из цялата стая. "Лайнарин" й е любимата дума. Ще рече, например, за някой си Гиньо Ганев: "Виж го па онзи дърт лайнарин как дреме и ачик спи баш върху трибуната на Парламента!"

    Преяде ли, Гица изпада в тежка депресия: зяпа тавана и жално мърмори: "Този апартаме-е-е-ент откога не е боядисван! Тези тапети-и-и мухите ги засрали. Че бива ли тъй? Какви хора сме? Ний да не сме цигани!"

    Леля се труди в детската градина срещу нашия блок. Няма си рожба, обаче като всяка даскалица по света досажда на хората как от милото си палавичко детенце да получат досаден тъпоъгълник.

    Гица е по-малката сестра на тате, обаче аз, казват, съм се метнал на маминия род, откъснал съм бил главата на някой си вуйчо Гълъб от Перущица. Как станало това откъсване обаче представа нямам. Някой ако знае, да каже.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 5 apr. 2017

Ars Poetica – ЧУЖДЕНЕЦ

ЧУЖДЕНЕЦ


И стало беспощадно ясно:
жизнь прошумела и ушла...*
Да бъдеш себе си докрай,
опасно
и извор е на низ от теглила.

Имот не спастрих,
безпаричен мина
животът ми сред Тракия
дотук.
Подобно ято, дръзките години
отлитнаха от мен
далеч на юг.

Останаха назад мечти, копнежи,
геройствата наивни в труден час,
целувките,
посланията нежни...
и в моя Пловдив чужденец съм аз.

Догаря залезът красиво вечер
в болнави облаци от смрад
и мъртвите по-близки са ми вече
от преживяващите този ад.

Превзет от пришълци надменни,
алчни, чужди –
все хора без морал
и с много власт,
на този Пловдив днес
не съм му нужен
и с драмите му нямам нищо общо аз.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 22 apr. 2011 – edited 5 apr. 2017

_____

* И стало беспощадно ясно:
жизнь прошумела и ушла.

Александър Блок (1880-1921)

Ars Poetica – МАТИЛДА ПРОСТИРА

МАТИЛДА ПРОСТИРА

Матилда е момиче от народа,
беднячка и една от всички нас,
готова да мете, да мие пода
на богаташите от тая част

на шумния ни и суетен полис,
да гони топките ти, тенисмен
надменен, самовлюбен, подъл,
с лъжица златна във уста роден,

изпраните ти ризи да изглади,
с наивни думи да те весели,
и докато е още млада, млада,
леглото си със теб да сподели.

О, да! За гувернантка става!
И само с пръстче да я призовеш,
ще дотърчи тъй жизнена, такава,
че да усетиш стария копнеж

по простичките правила в живота,
когато Да! е да и Не! е не
и сам си носиш кръста и хомота
както Матилда – своето пране.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 4 apr. 2017

Ars Poetica – РОГОНОСЦИ

РОГОНОСЦИ

Мъжа щом пожелал Бог да изпита,
изпратил го със Ева във Едем*
и Дяволът – като змия навита,
на Ева рекъл: Сакаш да ядем?

Подал й ябълка червенобуза
и Евичка склонила начаса,
и после със мерак я затътрузил,
та овършали хубаво леса.

В Светата таз Троица има още
един, и той блажено сладко спи –
сънува цветно денем или нощем,
т.е. пасе Небесните кози**.

Мъже епични, умни, героични,
ахиловци от древни времена,
една жена, когато е обичана,
е, мили братя, Дяволска жена***.

Докато сили мерим ний с юнаците
или козите Божии пасем,
на някой трети вдига тя мераците
и гъвкаво го води към Едем.


Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 4 apr. 2017

____
* Накъсо, будала.
** В любовта жената поумнява, мъжът губи ум. И понеже Дяволът е първи сексуален партньор за Ева, оттам изразът "Дяволска жена".
*** Едем - Райската градина. 

Публицистика – ГРЪНЧАРЯТ И ФИЛОСОФИЯТА НА ТАРИКАТИТЕ

ГРЪНЧАРЯТ И ФИЛОСОФИЯТА НА ТАРИКАТИТЕ

    Подлостта и лицемерието затова са опасни, защото обикновено ни сварват неподготвени. Предателят винаги е довчерашен близък приятел и съмишленик, на когото сме се доверили. Книгата "Ламски" в пълния си обем от 496 страници беше проектирана да се появи пред читателите на 6 май 2004 г.* Всичко вървеше по план, докато зависеше лично от усилията на автора. Стиснах зъби, пристегнах колана с една дупка навътре, изтеглих заем от две хиляди лева и поръчах отпечатването на човек, когото от трийсетина години знам като редактор в известно преди време с храбростта си провинциално издателство.

    Наслушах се на хубави приказки от този приятел, и тъй да се каже, взех, че му се доверих. Броих парите – немалка за моето дередже сума, и зачаках моя Гергьовден, размечтах се за моя си личен празник, понеже книгата без читатели не е никаква книга. Онзи човек вървя по петите ми, звънеше ми и посреднощ като любовница, докато да си получи накуп парите за онова, което обеща да стори, сетне изчезна от хоризонта. Като въртя телефона да питам какво става с отпечатването на книгата, чувам свежия глас с познатите обертонове на мъжественото, каквито ми бяха дотук впечатленията от тази рядка птица. "Що ме безпокоиш – гневи се. – С книгата ти всичко е наред. Ще стане. Ще ти се обадя, кога съм готов. Скоро книгата ще я имаш."

    Тъй я караме досега**, вече десетина месеца.

    И понеже имам работа с типичен Герой на нашето време, не разполагам ни с яки нерви, нито с пари за пилеене, а не вярвам, хич вяра нямам на българското ни правосъдие, пих чаша студена вода, па си рекох: Е, Гьорги, радвай се, че само с толкова се размина. Този харен тип живота ти можеше да почерни, да ти обере и залците от масата, да му станеш до гроб донор с надеждицата, която великодушно ще ти обещава винаги щом го откриеш, все до гуша зает в неговите обществени дела.*** С малко се размина, но за хвърлените нахалос парици ценен урок получи.

    Урок ми е кои бяха по Тодор-Живково време преобладаващите назначени за поети и писатели, как стана тъй, че тарикати, т.е. хора без достойнство и съвест бяха въздигнати за изразители на този доверчив народ. Не ща друго освен да кажа на българите от моята черга, живеещи в оскъдица, но съхранили честност и достойнство, колко по-важни са за България от прославените сламени кукли, с чиито образи и лични драми медиите всекидневно ни манипулират. 

    Когато стойностното (градивното, човеколюбивото) слиза до нивото на посредственото (разрушителното, злостното), рискува да бъде уподобено на своя антипод. Поначало – за да добие значение, несъстоятелният ум, понеже му е никакво духом зрението, търси да надуши като прасе в гъстия лес нещо подредено и слънчево, за да го преоре със зурла. Цивилизованият ум не ще спечели в пряк двубой с варварите на света. Слизането на ниво ръкопашни схватки е голямо изкушение за талантливите строители на разбирателство и хармония, но това снижаване носи ползи единствено на неандерталеца. Избягвайте словесни и всякакви препирни с този образ на посредствеността, независимо как сам обича да се титулува – поет, писател, философ, психолог, демократ, единствен защитник на европейските духовни ценности.

    За да увлечеш множеството онеправдани и унижени, не ти е нужна барикада, а упоритост да следваш добрия стил, доколкото това ти е възможно, да избягваш конфронтацията с тинестите подмоли на обществото, внимателно и с уважение към човека да напомняш, че в духовен план злобата, отмъстителността е жалка.

   Неврастенична госпожа от личната ми серия "Добри познати" по нрав странно ми напомня Анастас п.Хинов, който беснеел срещу Апостола Левски, но Левски не промълвил думица срещу злостните му приказки и интриги, а много внимателно го пренебрегнал с достойното си държане в комитетските дела сред обикновените българи. Исус и на кръста не говори срещу фарисеите; обвинение срещу фарисеите е стилът му на живот тук долу, сред най-най-обикновените човеци.

    Моите наплашени съграждани и сънародници полека-лека започнаха някак да проумяват, че властта на мародерите не е опасна за душата на един народ и за духа на нацията, ако я елиминираш тази власт като случайно и мимолетно присъствие в общността ни. Този корумпиран до мозъка на костите, затънал в лицемерие лъже-елит, особено влюбен в титлите, боледува от злост; от алчност и самовлюбеност първите ни хора вече са придобили гримасата на озлобено парвеню, пришълец от тресавището на политическите еднодневки.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 24 fev. 2005 – edited 3 аpr. 2017

____

* Християнският празник Гергьовден.

** До датата, когато писах текста.

*** Лафът беше: "Виж сега, за годишнината от рождението на Ботев са ме ангажирали да изнеса слово пред паметника му в Градската градина. Написал съм го това слово донякъде, ама да мине празненството, и ще се заема с книгата ти". 

Ars Poetica – ТАКА ЕСТЕСТВЕНА СИ, ГОЛА

ТАКА ЕСТЕСТВЕНА СИ, ГОЛА

Не ти ли е студено? Тъй жежко е навън.
Това, че си у мене, е просто само сън.

Две чаши, с вино пълни, на масата стоят
и ти посягаш мълком към къшея чер хляб.

Животът ни какво е без щипка тъжна сол?
Наздраве, мила моя, със чаша алкохол!

Тук Някаква си в черно забулена жена
дошла ми е от вчера неканена, сама.

Косата, със която душите ни коси,
забрави пред вратата, на гвоздея виси.

В кутията с цигари остава ми една –
животът ни обгаря в златиста светлина.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

 

Plovdiv, edited 2 apr. 2017