Story – А ДОБЪР ВИ ДЕН!

Книгата, на която не било писано да види бял свят

Глава I

А ДОБЪР ВИ ДЕН!

    Казвам се Иван. На единайсет и прочие. Узрял за въпроси от всякакъв характер. Мога да изваждам, деля и умножавам четирицифрени числа. Знам за опрашването на тичинките, за размножаването на мравките, пчелиците, поповите лъжици и вилици. Лъжа с лекота.

    Мога да се правя на човек с разбити нерви, на болен от жълтеница, кьорав, куц, гърбав, кривоглед, а ако се наложи – и на хахо, досадник, луд за пенсия. Знам къде възрастните си крият паричките: къде другаде освен в гардероба, под чаршафите, потниците, праните гащи!

    Знам как се коли пиле. Скопявал съм нерез, по-точно: държах менчето с врялата вода. За ваше сведение, свинята-майка не я скопяват. Изтеглям четири метра корда от зелена гъсеница, от онези, дето се въдят по кайсиите и зарзалите. Мога да уловя гълъб от покрива на съседа и знам как да се отърва от злия дядка, от съседа, искам да кажа.

    Обичам да си плямпам с намусени заядливи старчета или с любознателна лелка-клюкарка, която се вълнува какво ядем у дома, тате пердаши ли ни или само така си псува на майка. Разбирам от болки в корема, отзад (от ритник) и при дишането. Например, за ангината…

     Ангина е да пиеш ледена вода и да ти се надуят сливиците, да развиеш висока температура, да ти се повръща, да те затворят в стая № 2 на Втора градска болница, да ти бият инжекции три пъти на ден и за обяд и вечеря да ти сервират пюре от картофи… Пюре и само пюре до полуда, и то без сол.

    Знам някои начини за предизвикване на разстройство, запек, мътен поглед,  лош дъх. Ям сурова риба. Тебешир ям. Срещу два лева хрускам бръснарско ножче, а две схрусквам за три лева, щото едното е бонус.

    Част от живота ми мина под знака на индийските йоги. Изкълчвал съм си крака, когато пробвах с финт да си го метна на шията. Тренирал съм източни и наши бойни изкуства: кьоку-моку, карате-марате, мариз и едно, на което ние тук му казваме шамарената фабрика.

    Пукнах си лакътя, като пробвах само с усилие на волята да строша две керемидки една върху друга. Вече знам, воля ти е нужна преди да заблъскаш каквото и да било, но мен тогава нямаше кой да ми каже тази велика истина, та я изстрадах на свой гръб, на свой лакът, искам да кажа. Грешил съм, не е като да не съм грешил.

    Грешил съм и никога не съм минавал метър, ами са ме били жестоко през устата, обаче съм в отлично здраве, ям с апетит и вярвам в щастливи звезди. Който страда, той постига.

    Глисти са ми пили кръвта и стомашния сок. И пиявици – също. Преживял съм косопад, разстройство от кисели ябълки. Косопад е, когато микроб ти опасе алаброса… е-е, като при онзи вратар, Боби Михайлов, дето си присади за един милион долара чистак новичък алаброс, хем черен и къдрав.

    Ега си! Един милион долара са бая пара, много нещо, обаче ако си плешив мрачен тип, си заслужава да ти ремонтират фасадата, понеже красотата ще спаси света.

    А иначе глистите са плоски, продълговатички едни такива, бледорозовички на цвят и мързеливо шават. Като ги усетих в гащите, притесних се, че червата ми сами нелегално са тръгнали да си излизат отзад и отдолу.

    Познавам противния тежък характер на руските хладилници и телевизори. Разглобявал съм турска ютия, която вдигаше много пара. Вече не вдига пара, ами затиска хартиите в кенефа. Отварял съм само с чук и отвертка румънска пералня "Аурика", родна прахосмукачка "Тайфун", немско домофонче "Бош". И Тайфунът, и Ауриката, даже огромният безстрашен наглед руски хладилник "ЗИЛ" престават да ти служат, бръкнеш ли в тях с отвертка, измлатиш ли ги даже лекичко с чук.

    От стари боклуци печеният майстор-акъллия изобретява удобства за дома и семейството. Някой път ще покажа как от полски миксер да си измайсторите вентилаторче за душните летни дни, а от японски касетофон "Хитачи" кафез за кокошка-носачка или къщурка за седем папагалчета.

    Руският телевизор "Електрон", например, в мразовита зима превъзходно замества простото циганско тенекиено кюмбе, а и служи за феерична лампа с красиво трепкащи светлинки.

   С голи ръце съм хващал умряла змия, гореща маша и коприва. Пикал съм върху кабел за трифазен ток и въобще нищо не ми стана. Римувам стихчета. Дългокоси голи жени с цици и бедра до сливиците и прочие рисувам умело.

    Пес-помияр ме е хапал. Въдил съм си от семенца в кибритена кутийка цял таван с копринени буби. Тези буби ушите ми щяха да изядат – такъв апетит, да не им се надяваш! Не можех да им смогна на черничевата шума, която гризат денонощно. Ужасно лакоми са, няма майтап.

    Лайкучка по полята съм сбирал. Сушил съм липов цвят, но и семе за дини. От преяждане с пъпеши миналото лято такъв ефект ми се получи, ле-ле-е-е! Още изтръпвам, като си спомня, а в кенефа на двора следите личат на метър височина.

    Продавал съм чугун и стари вестници. Олово съм топил в паничка върху газов котлон. На гергеф съм фъкал. Знам как се връзват конците, за да лети правилно хвърчилото.

    С юмрук веждата са ми цепвали. С тухла главата са ми пукали и после ме кърпиха в хирургията с едни скобички. Крал съм млечна царевица нощем и череши хрущялки през деня, но и за джоб зелени праскови съм си рискувал живота.

    На бостана с краставици край града с пушка-берданка ме уцели бай Вътко Краставичаря. Напълни ми гърба с английска сол и свинска четина. Измъчи ме, пустата му четина, сърбеж-сърбеж, та цяла седмица, но що да се кося, що да се сърдя! – на дядката такъв му е занаятът, гаден.

    По тепетата златни бръмбари ловя и ги продавам изгодно. Завирал съм се в меча бърлога, в мокра хралупа, в чуждо мазе. И в помийна шахта – също. Сурнах се веднъж в ямата с лайната в двора у съседите. А от зор, мили братлета, веднъж се хвърлих от покрива на триетажна сграда, понеже онези диваци там бяха решили, че съм бил неканен.

    И не успяха да ме пипнат… Бе хе-ей, альоу-у-у, как ще хванеш ти вятъра, ти вятъра можеш ли да го стигнеш? Зорът какво не прави!

    Приятно е да съм бодър и жив, хем и доста поучително. Обаче от възрастните само неприятности в моя живот. Полицията ме спипа, когато си седях в колата на бакалина. А веднъж влязох в москвича на Мустакатия Коста, докато Коста Мустака се бореше зад храста с госпожата на учителя ни по немски език хер Шперплатоф. Тя обаче слабо му се съпротивяваше и Мустака веднага я тушира. Човекът тъй се бе объркал от радост, че я захапа за гушата и госпожата се въртеше, извиваше се и се кискаше злокобно като "златолюспестия гигант" на поета Христо Смирненски във високата тучна трева край Гребната база, та чорапогащникът й се изхлузи. Лъщеше отдалеч този катраненочерен чорапогащник като суха змийска кожа.

    За другите от семейството…

    Тате е хлебар. Тотю! Покрай баща с такова просташко име и с такава смешна професия какъв авторитет да имам сред хората, моля ви се! Да беше жена, щях да казвам, като ме питат: "Мама е хлебарка". У-у-ужаст, ужастно, ви казвам!

    Хляб, юфка поне винаги ни се намират. Добродушен е наш Тотю като сом, обаче си няма чувство за хумор. Пробвал съм и опитите ми винаги завършваха с пердах. Голяма клечка можел да стане, да кажем – министър по бедствията, околните води, страданията и авариите, отговорник за земетресенията, изригването на вулканите и проливните дъждове. Но не му провървяло заради връзкари. Всъщност, мъничкият Тотко някога бил "голямото БББ" (бесният баш баламурник) на училището. А лафът за кутсузлията Тотю му е за оправдание. По празниците хубаво си пийва и ни прави представление, обаче той не го съзнава като представление.

    Няма чувство за хумор, нали ви казвам!

    Като изтрезнее сутринта, терзае се: "Ама това аз ли съм го направил! Не може да бъде. Аз не съм такъв човек".

    Мама можела да стане нашата родна Мая Плисецкая. Ала в името на спокойния семеен живот не се върти на пръсти по световните сцени, отказала се от славния живот на балерина, понеже ненавижда скитането по света и у нас като куц влашки копанарин с два огромни куфара в ръце и седем кутии с модни капели през рамо.

    Откакто се помня, седи си мама на задника в кухнята, вари зрял боб или леща и плете пуловер след пуловер. Клиентът отлита весел с новичкото й плетиво, а я да чуя ще познаете ли кой износва развлечените стари пуловери и фланели, кой?

    Ясно е кой.

    Замазват ми очите: "Ах, че го отваря тотювата вълнена жилетка! Ау-у-у-у, цял Стефан Данаилов сякаш ни е влязъл в къщата!"

    От мен да знаете – това възрастните са големи шмекери. А бе, гледа те и лъже-лъже-лъ-ъ-ъже, без да му мигне окото. Че се и дразни, ако се усъмниш.

    Юлия ми е сестра. Още е на четири годинки и половина, но след години заради хубавицата тъпи ергени ще препикават дуварите край нашето родно гнездо. Тъй си говорят у дома. Засега Юлия пищи, че й се полага най-голямото парче от Коледната питка с късметите, най-пухкавият къс от Великденския козунак. И аз какво да правя, нали ми е сестра! – отстъпвам, понеже съм си жентълмент.

    Какво е жентълмент ли? Ами жентълмент е да целуваш лапичка на мацката, да я гледаш като натровен, да й шепнеш, притворил очи в екстаз "маце-маце-маце", а да си си чистокръвно говедо, същински депутат д-р Янко Баташки, дето се биеше като глиган в Народното ни събрание.

    Такива ми ти работи.

    Накрая – за Гица… Гица е с коси на кок. Гледа умно, леко втренчено и сумти като хайдутин-народен закрилник. Понеже е превтасала мома, пада си по ККК (котки, кафенце, клюки). Мечтателна. Цял следобед може да наблюдава кой къде отива, как отива, защо отива и каква му е всъщност скритата цел.

    Ако ви интересува съседът Ставри по коя се кокори, съседката Донка край кого се усуква и си пъчи циците, търсете леля ми Гица. Цяло бедствие е, че още си няма съпруг, на когото да услажда живота.

    Жали я и съседката Коца, онази чорлава Коца, дето все пере, все уж простира, а хлапенцата й са все до вежди оплескани. Като си няма мъж, Гица мен измъчва. Мре да поучава: "Я, Ванчо, гурелите си изчисти! Не тикай трохи под чергата! Що плюеш като камила бе, лайнарин!"

    За нея "секс" е забранена дума, чуе ли пък "призерватифт", изпада в истерия – кълне, плюнките хвърчат из цялата стая. "Лайнарин" й е любимата дума. Ще рече, например, за някой си Гиньо Ганев: "Виж го па онзи дърт лайнарин как дреме и ачик спи баш върху трибуната на Парламента!"

    Преяде ли, Гица изпада в тежка депресия: зяпа тавана и жално мърмори: "Този апартаме-е-е-ент откога не е боядисван! Тези тапети-и-и мухите ги засрали. Че бива ли тъй? Какви хора сме? Ний да не сме цигани!"

    Леля се труди в детската градина срещу нашия блок. Няма си рожба, обаче като всяка даскалица по света досажда на хората как от милото си палавичко детенце да получат досаден тъпоъгълник.

    Гица е по-малката сестра на тате, обаче аз, казват, съм се метнал на маминия род, откъснал съм бил главата на някой си вуйчо Гълъб от Перущица. Как станало това откъсване обаче представа нямам. Някой ако знае, да каже.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 5 apr. 2017