Спомени връхлитат като дъждовни облаци, всичко блести и тъжи, и е влажно полето, планините дремят като войници на поход, завоевател на света си усещам сърцето.
Всичко с теб ме сродява, ти си навсякъде тук, за първи път усещам, че съм си аз целият: няма го онзи свирепият, вълчият студ и всяко знойно момиче става Офелия.
Нищичко всъщност не ми е ясно за теб – какъв е ароматът, вкусът на целувките ти,
косите привързваш с ален или чер креп,
колко дълбоко в себе си мъжете допускаш?
Нощем вали ли, как да не мисля все пак – дъждът старателно полира дърветата, навън е унило, по-зле от купе в нощен влак и за всичко това причината е само у тебе.
Някъде съм те виждал, вече познато ми е това чувство, което застига ни като стрела: лягали сме, без да сме били скъпи приятели, отдавна (не виждам защо) влюбена си била.
Вместо богоявленски снежец дъжд вали, на времето да му имам и аз капризите
– влюбя ли се, да знаеш, много ще те боли, ще съжаляваш, че изобщо си ме виждала.
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Нощният влак пристига в
Д. в 0,33 часа. В нула тридесет и три трябваше да пристигне. Но не пристигна.
Кой може да се сърди на нощните влакове! Гъста и влажна нощна мъгла
плува над коловозите. Не плува, ами виси в слънчевите окръжности на прожекторите. Наистина, така театрално виси!
Сега отнякъде се появява милиционер. И в походката му, и в
начина, по който си крие ушите в яката на огромния черен кожух, и дори в самото
му появяване има нещо странно и неестествено. Милиционерът спира и се оглежда.
Студено е. Мъгла като прежда виси над коловозите. Нощ. Всички спят.
Няколко нетърпеливи пътници чакат нощния влак, който трябваше да пристигне в
0,33. Но той, разбира се, не пристигна в 0,33.
Един човек е опрял гръб върху стъклената будка,
където в обикновено време продават закуски и други дребни работи. А ето и аз
– седя в уютния си дом, оглеждам лицето си в отражението на прозореца, скъпия и свиден мой прозорец, и не мога да се откъсна от този човек. Взел към
химикалка "Емва" и се опитвам да пиша. А химикалката пише в зелено и аз си
мисля: А защо пише така тази химикалка? Ставам, отивам в дъното на уютния си
дом и гледам в нощта. Но навън е тъмно и аз естествено нищо не виждам.
Трябва да пиша, казвам си. И човекът отново и отново обляга гърба си върху стъклената будка, която трепти с луминесцентни светлини, отново и отново аз си казвам: Кой е той? Защо химикалката ми пише зелено? И в
това лицемерно колебание между настояще и минало, когато атмосферата е осезаема у мене, а човекът стои и аз се чудя какво ще стори по-нататък този човек; в
такъв миг от времето, когато съм започнал разказ, а не зная как да го започна, аз съм по-нещастен от всеки, не мога да плача, самотен съм и съм
беззащитен като дете.
Човекът се опрял с гръб върху стъклената будка.
Това става на перона на една гара. Нощ е. Всички спят. Студено е. И наближават
Новогодишните празници. Един милиционер сред перона на запустяла гара
неестествено крие лице в огромен черен кожух и внимателно се оглежда. Мъгла се носи
над едва различимите железни коловози. Групичка нетърпеливи пътници са оставили куфари
и торби на земята и гледат към светлите окръжности, очертани от двата
прожектора в нощта. Има ли сняг? Не е важно дали има сняг или не. Но наближават
Новогодишните празници. Аз пак забелязвам самотния човек и започвам да си мисля
за него. Студено е. Обувките са се напластили със студ. Студът прониква, пълзи,
просмуква се през цялото тяло. От устата се вие пара. Хората наоколо приличат
на пушачи. Пушат и очакват нещо.
– Студено! – казва някой и всички се взират в далечината.
Леко облаче топъл въздух, превърнал се в пара, лети към светлината на
прожекторите и ги обвива с нежни пръсти. И аз стоя – ето, вече цяла вечност
седя върху мекия стол в моя уютен дом. Пред мен: върху масата, върху пода – върху
и встрани от изящния, и струва ми се, добродушен за цената си килим, по
леглото и под него, по бюфета, по шкафовете, по стъклата на скъпия мой прозорец, всичко, всичко се е изпълнило с хартия. Това са изписаните и
полуизписани, но непременно задраскани листове: текстовете, които съм написал
през живота си. Виждам няколко, смачкани момент на див гняв – окъсани, раздърпани
като просяци, и ми става жал за тях. Много листове!
Сега пред мен се изправя милиционерът. Гледа ме някак
неестествен и казва с гласа на моя добър баща:
– Студено е.
– Защо? – гледам го. – Нима и на тебе, с този огромен
агнешки кожух, ти е студено! Кажи, моля ти се.
– Ние сме от по-старото поколение – казва уклончиво той.
Облак топъл дъх се превръща в пара, лети към светлините. Стори
ми се, прожекторите за миг се скриха. После всичко стана пак както преди. Аз продължавам да стоя в уютния си дом, на мекото кресло, пред
масата, отрупана с листове.
Милиционерът започна да се взира в моя човек. Реших, че
той го гледа спокойно и съсредоточено. Но след като написах това, дойде ми на
ум, че той всъщност го гледа умно и изпитателно. Аз тъй се увлякох в желанието си да
свържа двойка наречия със съюза "и", че в момент на просветление решително написах: "Той го гледаше изпитателно и безцеремонно, нагло и съсредоточено. Той се опитваше
да се взре до дъното…"
– Да, студено е. Каква зима! – за втори път въздъхна милиционерът.
Стана ми интересен този милиционер и за момент пренесох
цялото си внимание върху него, като не забравях и моя човек, разбира се.
"Милиционерът просто бе човек от село. Човек-селянин си беше той. И съвсем не успяваше да забрави това. Понякога, в мразовити зимни нощи,
когато биваше на пост, той обичаше да си спомня една малка бяла селска къщица,
разположена сред узряло пшеничено поле. Потънала в слънце и
топлина. Веднъж майката каза: Тръгваме! – и момченцето с големите сини очи изплашено
се дърпаше. Заплака. Зарева с всичките си сили и легна на земята. А после
тръгнаха и вървяха, вървяха, вървяха. А Градът сивееше и ги очакваше в маранята, строг и неизвестен."
…Това бе първото нещо, което написах за този милиционер.
След това ми хрумна още едно и аз веднага побързах да го запиша, докато не съм го
забравил, като – разбира се, не забравях нито за миг и моя човек.
"Веднъж преди Нова година някога клаха прасе. Дойде касапин с
голям специален нож. Касапинът поиска топла вода, после си запретна ръкавите и
каза на мъжете здраво да държат прасето, хвърли се върху животното и направи нещо с ножа. А момченцето със светлите очи легна върху земята и плачеше с
всички сили.
…Докато пишех, наяве виждах всичко. И все пак накрая ми
стана малко неудобно: ами че всъщност имах предвид себе си, не милиционера. Това
наистина се бе случило. Като си казах, че не бива да забравям моя човек,
продължих нататък: "Той беше милиционер от петдесет и пета. Спомни си и
една също такава мъглива и сива, студена нощ. Изпуснали бяха страшен престъпник…"
В този момент настана
оживление сред нетърпеливо очакващите влака, който отдавна трябваше да е пристигнал от Д. в 0,33 часа. Милиционерът дойде при мен и дъхна в лицето ми:
– Влакът закъсня.
Хората отзад се раздвижиха, зашушукаха тайнствено и
прихнаха да се смеят. И това беше толкова неестествено! Също като театър. Всички бяха порозовели от студа, все пак доволни се взираха единодушно
в посоката, откъдето трябваше да се появи закъснелият влак от Д. С цел да подкрепя
мисълта си за театралността на обстановката, ще добавя, че те приличаха досущ
на Античния хор; при това мъглата служеше за завеса, отдръпваща се от напора на светлината откъм двата огромни прожектора. Да повтарям ли,
че милиционерът беше неестествен!
И така, остана ми само надеждата за моя човек. Въздъхвайки,
обърнах се към него, но с изненада открих, че той не извършва абсолютно
никакви движения, никакви гримаси. Той имаше големи и тъжни спокойни клепачи.
Лицето му се състоеше от тънки бледи устни. Името му още не знаех, ала знаех, че
му е студено, въпреки че не беше проронил ни звук досега, нито пък трепереше.
Милиционерът приближи, раздруса го.
– Заспал си – каза му угрижено.
– Да – каза моят човек, и аз видях как от устните му изскочи облаче.
– Влакът закъснява двайсет и осем минути – подхвана
милиционерът, защото му бе омръзнало да мълчи и да си спомня.
– А кога ще дойде?
– Двайсет и осем – намръщи се милиционерът, – при тоя кучешки студ.
Пътниците, т.е. нетърпеливите хора, които се кикотеха
досега, тръгнаха да си отиват. Редичката им постепенно избледняваше и избледняваше, и избледняваше, докато накрая съвсем се стопи в мъглата с последния от тях, който мъкнеше огромен черен куфар и шарена торба. Той се
кълчеше, като вървеше, и аз реших, че това е просто един отдалечаващ се клоун.
Чакалнята също глъхнеше опразнена, защото всички те вероятно бяха
се върнали вече по домовете си. В този час може би вече танцуваха край горящите и
зачервени печки, в топлите примамливи легла, край топлите и примамливи тела на
жените, зад плътните бели, светлосини, бледожълти и бледорозови завески на
прозорците, или просто пиеха горещ липов чай и разправяха спомени от миналото. Като че
целият свят спеше, хъркаше и се обръщаше в съня си или разправяше спомени.
Опитах се да си представя какво прави всеки един от тези
нетърпеливи пътници, но то ми отне безполезни усилия; уморен, заживях с мисълта,
че са необикновено еднакви – бледорозови и нетърпеливи, които пият липов чай
и спят с жена си, а когато са в добро настроение, разправят спомени.
– Защо си тук? – попита милиционерът. Забелязах, че той
отдавна беше взел инициативата не само в разговора, но се опитваше да стори същото и с моя разказ. Човекът, който още стоеше, опрял гръб върху
обкичената с коледни дрънкулки будка, отвърна тихо:
– Не знам.
– Не й харесваш, нали!
Милиционерът ми стана симпатичен от този момент. Защото думите му бяха находка и за мен. Той имаше предвид жена, някоя жена или момиче, и това беше романтично. Особено в такъв момент! Съвсем реално усетих, че
мен също ми е студено. Камината в моя уютен дом беше престанала да гори, бях
леко облечен – само по риза, а на всичко отгоре пишех за студа. Или обратно:
заради това, че ми беше студено, пишех за студа.
След около половин час отново седях пред масата. Моят уютен и стар
дом излъчваше топлина и приятни чувства; чисто и просто разговарях с двамата –
милиционера и моя човек, опитвах се да вникна в мислите им и това беше
интересно и забавно като игра. Младият човек, когото наричам Моя
човек, който досега спеше като че ли под големите си клепачи; който криеше
може би нещо в себе си и старателно мълчеше; който беше блед от студ или кой
знае от какво; който вече каза, че не знае защо е тук, – си припомни. Припомни си нещо…
И това беше още една банална история в навечерието на Новогодишните
празници. Видя гора. Вървят двамата: той и Ник, по пътеката. С два
автомата на пост. И Ник казва замечтано: "Беше такава нощ. Имаше мъгла.
Легнахме по средата на поляната. Тя лежи, а аз я гледам. Розава и бяла… много бяла". Ник стиска ръцете си в юмруци, а от лицето му изтича злоба и капе върху
новичкия автомат.
"Ти какво би направил, Климе?" – пита Ник.
Клим отговаря спокойно: "Какво ли! Нищо. Нищо не
бих направил".
Двамата вървят полекичка, бавно, взират се в тъмнината – там,
където са корените на храстите на огромни дървета. "Още не съм спал с
момиче" – признава си неочаквано Ник.
"Добре" – казва Клим.
– Десет минути закъснение – намръщено измърмори
милиционерът. Бе обиколил няколко пъти около гарата; и докато обикаляше и се вслушваше в звука на скърцащите си обуща, философстваше тихичко на глас.
Стоеше сега намръщен.
– Не й харесваш, значи! Жените са чуден народ. Чуден народ,
ти казвам. При нас на село имахме една… – И разправи всичко, което си спомняше от едно време. Накрая спомена и мразовитата нощ на петдесет и пета,
когато милицията изпусна онзи престъпник, т.е. когато му изгуби дирите.
А Клим, човекът срещу милиционера, си спомня как Ник
казва: "Такава загубена нощ!" Клим отвръща: "Не се отчайвай. Нищо
не е изгубено. Само ти си днес в лошо настроение. Но ще ти мине, повярвай!"
Вървят и автоматите теглят главите им надолу. Вглеждат се в
околната тъмнина – сред храстите, даже и зад стволовете на големите дървета. Ник брои
на глас крачките си. После мълчат. И Ник пак се обажда в тъмнината, неочаквано: "Когато ми е тежко, отивам на някоя гара. И чакам. И винаги се случва нещо
интересно…"
След "интересно" следва фойерверк от автоматен откос и
Клим вижда как Ник безпомощно пада и се опитва да се усмихне от земята. Разбира
се, Клим няма ка да види това, ала всичко си го представя точно така. Малко по-късничко и Клим притиска лице към земята, но той е жив, страхува се за
живота си – жив; и това ще ги разделя отсега-нататък във вечността.
– Студено е! – каза младият мъж, опрял гръб о
разноцветно осветената празнична будка на перона на една гара. Има един влак,
който трябва... би трябвало да дойде в 0,33. Но кой може да се сърди на
нощните влакове!
Горе, застанал зад моя свиден прозорец, аз с радост
гледам навън и си говоря: "Боже! Клим, ти си бил добър човек". Не зная какво ми
дава право да говоря така срещу Новогодишните и другите празници за човек, който не знае
какво трябва да прави, когато очаква влак на някоя гара. При това, закъсняващ
влак! Но въпреки това, не крия радостта си. Ето, Клим е пред очите ми; Ник лежи
на земята и изглежда жив, защото се е усмихнал, но все пак е мъртъв;
милиционерът гледа и двамата и напразно опитва да се отскубне из спомените си,
или не, да отскубне спомените от себе си, както се отскубва бурен, и да ги
захвърли някъде в мъглата…
– Тази нощ е необикновено студена – подхвана разговор милиционерът
и направи няколко крачки. Огромният му черен кожух се повлече бавно и тържествено. "Ама много е студено" – повтори си той на ум. Но не успя да се отърве
от спомена, който неотстъпно го преследваше в тази мъглива нощ. Спомни си, но
не прасето, нито жената, а престъпника. Защото смърт го очакваше това
животно. Освен малката бяла селска къща сред зрялото безкрайното житно поле, този
спомен единствен го изпълваше със страх и радост от преодоляването на
безбройните неприятности в живота.
Очите под спуснатите клепачи на Клим гледаха спокойно.
Всеки си има една гара в този живот – мъничка крайна или попътна гара; и една нощ му се налага да чака влак. Влак, който не може да пристигне в 0,33,
защото е нощен влак – движи се търпеливо, пипнешком в мъгла и тъмнина, но все
пак движи се. Изпитвам непреодолимо желание да заговоря моя герой, но той
ме изпреварва.
– Аз си отивам – каза Клим.
Милиционерът почака да свърши споменът му и чак след
това каза:
– Добре.
И то бе казано простичко и наивно, като че ли точно от него
зависеше светът… сега, в навечерието на Новогодишните празници. Сети се нещо и
извика след отдалечаващия се Клим:
– И дръж се, ей! Като мъж се дръж. Жената трябва да се
държи здраво.
От устата му изскочи огромен бял облак и като
балон литна нагоре, към светлината на двата прожектора…
…А аз съм навел глава над масата. Зад мен е изящният, и
струва ми се, необикновено скромен за цената си килим; стоя си тук, в уютния дом,
край горящата зачервена камина, пред моя скъп, свиден прозорец, сред стаята,
отрупана с изписани и полуизписани, ала непременно задраскани листове –
листовете, които съм написал дотук през живота си – и си казвам: "Боже мой, това беше
ти! Никакъв Клим, никакви пътници, никакъв Ник, никакъв милиционер в черен
агнешки кожух. Това си беше ти самият; и спомени… спомени за мъжество".
Sofia, 14 jan. 1968
БЕЛЕЖКА ОТ
ДНЕШНИЯ ДЕН
Този текст ми отвори, според вътрешно мое си убеждение, голямата обкована с яки медни гвоздеи порта на някогашния вестник "Народна култура". Отведе ме в света на Българската
поезия и проза, първо при ироничния Климент Цачев, сетне при Йордан
Радичков, който по онова време (1968) беше май литературен консултант във вестника на СБП "Литературен фронт", автор, тъкмо нашумял с
пиесата "Суматоха" в Сатиричния театър и с чудатите си сюжети от Северозападна България. Помня мнението на този човек, който иззад
огромно като фурнаджийски тезгях масивно бюро ми се усмихваше учтиво, докато
рече: "Виждам го като река през полето, която току изчезне в пясъците, после се
появи на най-неочаквано място". И след още няколко такива – угрижен,
с нотка на съжаление: "Не мога да го пусна за печат… сега. Не му е сега моментът. Ще
те съсипят. Изчакай. Ще му дойде времето".
Пред вратите на Европейското цивилизовано общество сме като нация здравата обрулена, изтерзана, облъскана от "Вятъра на промяната". Ако си спомняте, имаше в онези години песен на състава "Скорпиънс", която стана култова дори преди "Лет ит
би" на "Битълс", символ за падане на табутата, имам предвид. Текстът по-горе мен лично ми напомня Френския културен център Бобур в сърцето на Париж... с цялата си изнесена навън арматура: входящи ел. кабели,
дограма, стъклария, изходящи инсталации за аспирацията и отпадните води, всичко изнесено на показ, съставящо част от фасадата и на тази, пак ще я употребя
думата, култова сграда относно съвременния homo sapiens, или по-точно казано –
homo ludens. Всичко на показ – от подсъзнателните бесовски енергии до
розовеещата с нежната си леко слизеста ципа пулсираща мантия на Божественото у
нас.
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Ако двете главни политически сили твърдят – всяка
според себе си – че са спечелили изборите, открит стои въпросът: кой е
губещият? Ако лидерите на манипулациите излизат с възторжени дивни декларации
под надслов "Честни и демократични избори!" – питам се още
веднъж: тези хора какво целят с това? Ако по площадите на България човешки тълпи дерат
гърло и кръвнишки една друга се гледат, кой има полза?
Ако не провалена медийна глезла, а възпитано
момиче с добро поведение ме пресреща с думите "Тази сутрин ме
нарекоха червена курва", питам: защо зад патетичния й глас долавям някак
странно за мене вътрешно удовлетворение и гордост у нея? Ако главният виновник е възрастен самотен човек*, къде сме били ние, къде е била едномилионната
маса "предани на Партията" другарки и другари на изоставения
вожд, до вчера възхваляван висш държавен ръководител?
Ако зад всеки ъгъл дебне лошото настроение и смачканото
ни самочувствие на нация унижена, питам: оттук-нататък тъй ли ще я караме? Ако преди
имахме – макар неоправдано – все някаква гордост, че строим
общество образец, чудно с каква ли идея вече тичаме подир японците, европейците,
американците, африканците... За да си докажем, че сме се поправили може би?
Българинът това, българинът онова, децата ни учат в
часовете по Отминалата история как непрекъснато сме печелели в сражения и
колко хубави качества имал народът ни и че "българин да се наричам
първа радост е за мене". А в часовете по Съвременна
история виждаме колко чутовно невежество и неподправен цинизъм, колко душевна тъпотия и дивашка суетност, колко мизерия шета по площадите на България и из коридорите на
властта у нас.
Този, който бе подтискан жестоко, той пак мълчи.
Живнаха утайките, изпълзяха недоказали се и недоизпечени специалисти по всичко,
търсачи на силни усещания, остап-бендеровци по плът и нрав, сблъска се цялата тази
паплач с онези – гордите, самовлюбени, самоуверени, самонадеяни,
надменни, с почитателите на Вапцаров, които така и не проумяха личната
драма на човека Никола Вапцаров, но си падаха по онова трагично негово "Какво тук
значи някаква си личност!"
"Безимен твой войник" се вчепка
с "Водят ме, мамо, влачат ме". "Звездите са
мои" кротичко се стаи в пушилката и изчезна от очите ни. Оказа
се, че не звездите, ами и камъните в тази наша родина са описани като имущество
в сандъка с чеиза на Партията-ръководителка.
И след сладкото опиянение, че вече можем да бъбрим
каквото го мислим, след сладкия полъх на предизборните ни велики шансове,
осъмнахме с две победили политически сили и един проскубан, очукан от градушката гол ентусиазъм.
Какво да сторим с тази наша занемарена, непометена,
потънала в паяжини и душевна смрад държава? Кого от мъртвите предци да вдигнем
от гроба, че да ни поведе? Навсякъде на нас, българите, вече ни е чоглаво, мрачно, неуютно.
И се изправихме на пръсти, проточихме шия да заничаме
в чуждия двор кое как онези хора там вършат, как става, пък при нас от какъв
зор не става. И се разлюля множеството, дето собствените си народни песни не
обича, което христовия кръст носи от инат и заради пустата му мода да изглеждаме повече в крак с последните модни тенденции на снобизма в Европа и по
света.
И не виждаме сякаш празните очи на старците зад нас,
които кротко угасват по запустелите села, а който ги вижда, той шепне сред крясъците на тълпата чалгари и шоумени и все по-далечно се чува вече онова за "българската майка юнашка,
дето е раждала, ражда и сега".
Не ми е ясно какво спечелиха онези, които спечелиха,
кого победиха пак онези, които победиха. И се питам: оттук-нататък как ще побеждаваме,
след като не сме се научили поне с достойнство да губим?
Хукнаха окатите по чужбина; останахме ние сакатите в тази
България. Смирени, неуверени, тъжни. И "Къде си, вярна ти любов
народна" търчи от опашка на опашка за какво ли не: такси, данъци, налози,
трепет пред негово величество Чиновника. Все с онази тайна надеждица, че
най-сетне ще изперем мръсното бельо и, живот и здраве, ще се наредим до белите нации край олтара на общата ни майка Европа.
Питам се: ако бащите и майките ни се вдигнат днес от
гробищните ями, само пребоядисаните и обновени комунисти ли ще посочат за
виновни? Нима вината не е обща; че докато едни ни ядяли кокалите, другите си
мълчали! Как да решим тази малка задачка – че част от най-онеправданите бяха и
хора, които себе си смятаха комунисти, и не заради членската книжка, и не
заради привилегиите и надменността на партийните чиновници, а от вътрешно убеждение и любов към своите. Познавам такива българи. И че
не сме от една партия, не мисля, че е основание да се делим.
Защото не ние имаме полза от това делене, от гледане изпод вежди и ръмжене през стиснати зъби. И защото, ако има нещо
да ни обединява, то няма да е някакъв партиен байряк, някаква
идеология, Командир, Вожд, Чучело или Баща на народите.
И защото в общото ни национално нещастие сега
най-после, като нация, можем да разберем каквото има за разбиране.
Да простим може би? Да плеснем с ръце, па да се
прегърнем? Да теглим черта на миналото? Да посипем пепел върху кървящите рани и
строшените мъченишки кости? Да викнем: Било, каквото било?
Не, другари и господа. Ако ще се гради, да видим
какво е заровено под основите на общия ни дом, какво се
разсипва и разпилява. Този наш дом, който засега е само в мечтите ни, не може да се гради върху
непочистено място, върху вдовишки сълзи и сирашка мъка. За унижението, за отчаянието на цял народ виновните поименно да бъдат извадени
на светло – да ги видим, да запомним. И не заради отмъщение, и не
заради нови драми. А заради България, заради нашата "Чиста и
свята"...
Българинът не бил злопаметен. Българинът не бива да е
злопаметен. Апа този кротък и работлив човек трябва най-сетне да сложи ред в къщата си. Оттук нататък да се знае, че само съвестния, честния, трудолюбивия, само
умния и хубавия човек ще бъде тук уважаван и ценен.
Че никога повече няма да оставим да ни водят хора
алчни, самолюбиви, нагли, че цялата тази лицемерна пяна ще махнем от главата си, ще свалим от гърба си и не ще й позволим повече да размахва назидателно показалец
над нас.
Толкова ли е трудно да се разбере кой какво е крал
през изминалите години! Отмъкнал, нагушил се – значи, трябва да го върне до
стотинка. Ако е престъпник, да отговаря пред закона. Ако бил некадърен, да си търси друго място, само не и във властта. Ако бил
единствено "Българи, дайте да дадем!" – значи, номера от
стари селски вечеринки повече няма как да ни пробутват.
Не за разпалване на страсти, а точно заради и в името
на спокойствието ни е необходим българският Видовден. И ако трябва да се
прощава, нека да простим каквото все още може да се прости... Не за сълзи сме се
събрали на тази земя и в този ден. Добрият човек да е щастлив, да
зависи както от себе си, тъй и от добрите мисли на други добри човеци.
И тогава, надявам се, да си дойде на място решението на
онзи въпрос: как тъй мнозина из най-уважаваните от българина персони по време на диви политически страсти предпочетоха партията пред България, и какво им стана, та не проумяха, че никоя партия не може да е по-горе от Родината и
ни един политически лидер не може да е повече от това, с което е личност в обществото на достойни личности.
9 юни 1990 г.
БЕЛЕЖКА:
Автентичният текст е отпечатан в брой 8 на в. "Демократическо
знаме" от 1990 г. Близо три десетилетия по-късно, как смятате – строителство на модерна България ли бяха тези усилни за българина години, или нещата са много по-зле и държавата ни върви към закриване заради лакомията на управляващия лъже-елит?
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Значи, много мразя, като изляза на
терасата, да вървя по килим от трохи, те да се лепят по краката ми и да ги
внасям обратно вкъщи. Поради това има категорична и неотменима забрана
за ронене на трохи за врабци и всякакви пернати, докато не падне сняг.
И
ето го, снегът дойде. А с него – и ледените вихрушки. Като излезеш, и ставаш лепкав
в носоглътката. А бе, гадост някаква! С една дума, забраната е вдигната, и
понеже съм в дървена ваканция (т.е. никой не върши в момента
строително-ремонтни дейности), седя си до прозореца и гледам
хвъркатите как са ми превзели терасата. Три вида са се появявали досега: врабци, гълъби и врани. Не мога да не
отбележа, че най-възпитано и елегантно се хранят врабците: кротко, без да се
бутат, всеки си кълве пред него си, ама както се казва: яде колкото врабче.
Гълъбите са като татарска орда – блъскат се, кълват се един-друг, като
запърхат с крила, събарят почти всичко върху снега. Враните са абсолютни
тартори – когато се появят, всичко друго изчезва. Хем ме е яд за това, хем ми
харесва абсолютната им самоувереност заради едното присъствие: епизодично,
обаче респектиращо, и като правило: най-рядко появяващи се.*
ХРАНЕЩИЯТ
ВРАБЦИ
А Пловдив е тъй нежен с
мене, че ще умра от студ.
Встрани от шум и
суетене, навярно съм си малко луд,
за да дописвам сред
тъгата най-веселичкия роман**
на жежко лято сред
житата, и както винаги – пак сам.
При мен е Зима и
врабците от мъничкия ми балкон
боричкат се зарад
трохите. Навлякъл вехтичък балтон,
притоплям се, като ги
гледам, и може би ще е така,
докато се усетя беден
без ни една троха в ръка.
Пловдив – европейска културна столица за 2019 година
Plovdiv, 12 jan. 1994 – edited 12 jan. 2017
–––––
* Този текст не е мой, позволих си леко да го редактирам.
Българите, според лъже-историка Емил Джасим, спонсориран от фондация "Америка за България", са щастливи в Османската империя*
МИТИЧНИТЕ АНГЕЛ И МАРИЯ
Според родовата легенда, прапрадядо ми Ангел по турско бил кмет на Калугерово. Заклан е от османлиите показно насред селището. Синът му Ненко отива доброволец в Балканската война да отмъсти, както рекъл, за баща си. Внукът на заклания Ангел Керемидов – Борис Ненков Ангелов от Пазарджик, известен като Борис Дявола, не знам дали e бил на война, ала го виждам на пост със затъкнат на манлихерата щик. Втората от четирите щерки на Борис е майка ми, омъжила се за последния от петимата братя от Харманли Кирил година и нещо след като Кирил се връща от кървавите сражения на Българската армия с отстъпващите войски на вермахта при реката Драва в Унгарската Пуста.
Четири поколения мъже преди мен са основа на личното ми отношение с България. Името, да бях следвах испанската традиция, ще да е Георги Кирилов Борисов Ненков Ангелов Бояджиев. Ангел от Керемидовия род – единият от четирите рода, основали Калугерово след бягство от тлеещото в опустошение и разруха от османлиите Търново, убил един или двама чапкъни, че му посегнали на честта. Ненко – синът му, израсъл сирак и се заклел да отмъсти на турците, ала на фронта умира не от куршум, а от болест. Борис – дядо ми, израства и той сирак от 12-годишен с баба си Мария, по-малката си сестра Мария и майка си Елисавета.
Пожелал я овдовялата Елисавета за съпруга заможен вдовец, някой си Тодор от Мало Конаре между Пловдив и Пазарджик, и тя харизва двете си рожби на свекървата и се преселва в дома на заможния Тодор да се грижи за чуждите сираци.
Ангел е клан на дръвник през пролетта на 1876. Жена му Мария ще да е била доста млада; и хубавица, за да влезе в очите на чапкъните... Пък той кмет. Ще да е бил около 35-36-годишен, когато трима мераклии от съседна турска махалица го посещават в дома му, и както гласял неписаният закон на Аллах, т.е. Законът на ятагана, разполагат се там като господари, ядат, пият, плюскат. Посегнали да се гаврят с жена му. Събличат гола младата първескиня да им прислугва, а кмета Ангел заставят насред одаята диван чапраз да стои и да гледа какво вършат с жена му, че да им е по-як кефът. Като се понапили и хапнали, един подир друг тръгнали навън да пикаят. Рекъл първият на Ангел да го съпроводи, че да не се спъне в разкаляния двор. И Ангел докопва секирчето от плета, издебва и бастисва единия ли, двамата ли, а третият успял да побегне. Връща се след ден-два с глутница чапкъни от околните мюсюлмански махали...
На този дръвник са посечени стотици българи... Станало това малко преди или непосредствено подир въстанието от Април 1876. По турско Калугерово, като манастирско село, се ползва с особен статут, местните плащат данък не на султана, а на християнския манастир "Свети Никола". Историците да обяснят на какво се дължи тази привилегия, важно ми е, че случаят се помни в пазарджишкото село Калугерово и до ден днешен. Когато най-малката от дъщерите на Борис – леля ми Виолета, сто години по-късно, около 1975 г., отива да си дири правото на земя, калугеровци прокарват ток и вода до имота й чак горе, на рида над Калугерово, нещо, което инак отказвали на закупилите калугеровска земя софиянци.
Екзекуцията на Ангел е показно извършена. Курдисали дръвник насред мегдана и в присъствие на съселяните му джелатинът го заклал. Така си отива от белия свят едва 35-36-годишен, в разцвета на силите си. Може и по-млад да е бил, но не мога да си го представя кмет, ако ще да е бил по-млад. Тършували чапкъните из Калугерово и из къра наоколо за хубавата Мария. А тя – родилката първескиня, през градините кални, през трънаци и урви към Пазарджик хукнала с пеленаче шестмесечно, некръстено още. Разправяла на внучките си години по-сетне как треперела от страх и студ под дървено мостче някакво си на реката Тополница, докато над главата й трополели копитата на башибозушката потеря.
По онова време е била не повече от 18-годишна. Може и по-млада да е била. Връщане назад за нея вече нямало. И се прислонява у роднини в Пазарджик. Ето тази Мария, заради чиято хубост властта затрива съпруга й, ми е прапрабаба. Пеленачето, кръстено по-късно, е прадядо ми Ненко, че върху ненките си го изнесла от Калугерово майка му. През 1912, когато се отваря войната между Царство България и Отоманската Турция, Ненко (1875-1912) отива доброволец на фронта да се бие. Бил ли се е, не се ли е бил, не съм сигурен, но умира от болест нейде по бойните поля на Егейска Тракия, доколкото се говори в рода.
Тази негова съпруга повече не се жени. Шиела дрехи от шаяк. От нея в дома на родителите ми в Пловдив наследство ни бe крачна шевна машина "Сингер", made in USA от 1837 г., която баща ми измъкна изпод въглищата в старата дядова къща, почисти я от ръждата, направи й новичък плот от махагон, потегна я, смаза я, настрои я и шевната машина работи и до днес.
Два сирака оставя Ненко – Борис и Мария. Щом бил шестмесечно бебче през пролетта на 1876, това значи, че в трийсет и шестата си година ще да е издъхнал. Жена му Елисавета – прабаба ми, по онова време била 24-25-годишна. Пожелал я за съпруга вдовец с три деца, някой си Тодор от Мало Конаре, ала свидлив, не желал рожбите й. В знак на любов приписва й три и половина декара градина в землището на Хаджиево край река Марица и по средата на стария път Пловдив-Пазарджик, но не по магистралата на турските сладкопойни, омазани с шарлан и шербет сериали.
Подир смъртта на баща си и забягването на майка си 14-годишният син на Ненко – Борис, издебва ден, когато Тодор е нейде по къра, и се изправя пред майка си в заможния им дом в Мало Конаре с нож в ръка. "Зарязала си ни, да гледаш чуждите джерамета. Скоро да се прибираш дома!" – били уж думите му. Тази дарена плодна земя край Хаджиево майка му приписва нему, предполагам – от гузна съвест ще да е било.
Парчето от трите и половина декара тракийска пръст край Марица ни е наследство, на мен и сестра ми. И като си помисля колко тънка е нишката, източила се от онези митични Ангел и Мария, свят ми се завива... И друго ми иде на ум: момичетата в рода по майчина линия за първи път раждат, навършили 20-21 години. Така е с баба ми Невена от Перущица, така било с майка ми, така е със сестра ми, дъщеря ми Вера – и тя роди в двайсет и втората си година, внучката Невена, и тя роди правнучката ми Виктория в двайсет и първата си година.
Едва двайсетинагодишен, дядо ми Борис взема за жена пристанушата** от Перущица Невена, 21-годишна. Двамата си раждат пет деца: Вяра (1920), Надежда (1925), Любен (1927), Василка (1928, родена навръх Василовден) и Виолета (ок. 1932). По съвет на брат си Гълъб Невена (баба ми) кръщава първите си три рожби Вяра-Надежда-Любов; ала ни едно от децата си не кръщава на свекървата. Случайно ли е! Има работи, които не се прощават. А Борис (дядо ми) от малък бил буен, самостоятелен, рязък и независим. 16-годишен се отделя от майка си и захваща пари за свой имот да събира като чукач на коноп за въжарската фабрика току отсреща – зад канала в Пазарджик. Другите чукачи норма, норма и нещо, той – по две норми, че и повече правил на ден. Според една от няколкото версии оттам дошъл бил и прякорът, с който бе известен на пазарджиклии..."Бъхта се като грешен дявол" – казвали михлюзите за него.
Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, 20 uni 1996 – edited 12 jan. 2017
______
Литографията е от поредица илюстрации, онагледяваща ислямските добрини на Балканите, дело на австриеца Готфрид Зибен (1856-1918).
* Вж. https://www.youtube.com/watch?v=oFIyR7ntWZM&t=98s ** Мома, която е пристанала (разг.), т.е. сама отишла при онзи момък, на когото близките й не пожелали да я дадат за жена. Не я давала за невеста майка й, в случая прабаба ми Спаса от Перущица, затова че Борис по онова време, по думите й, бил фукара (беден), докато семейството от перущенския род било сред най-заможните, понеже рано споминалият се Гочо (Георги) х. Трендафилов се замогнал, като търгувал с маслини, мандарини, фурми и друга стока, чак от Близкия Изток докарана в Перущица. Тоя Гочо, който знаел турски, гръцки, арменски, местните заради благия му нрав ползвали вместо кадия, когато имали да решават спорове помежду си.
.png)
.jpg)
.png)
.jpg)
