Ars Poetica – ХРАНЕЩИЯТ ВРАБЦИ

    Значи, много мразя, като изляза на терасата, да вървя по килим от трохи, те да се лепят по краката ми и да ги внасям обратно вкъщи. Поради това има категорична и неотменима забрана за ронене на трохи за врабци и всякакви пернати, докато не падне сняг.

    И ето го, снегът дойде. А с него – и ледените вихрушки. Като излезеш, и ставаш лепкав в носоглътката. А бе, гадост някаква! С една дума, забраната е вдигната, и понеже съм в дървена ваканция (т.е. никой не върши в момента строително-ремонтни дейности), седя си до прозореца и гледам хвъркатите как са ми превзели терасата. Три вида са се появявали досега: врабци, гълъби и врани. Не мога да не отбележа, че най-възпитано и елегантно се хранят врабците: кротко, без да се бутат, всеки си кълве пред него си, ама както се казва: яде колкото врабче.

    Гълъбите са като татарска орда – блъскат се, кълват се един-друг, като запърхат с крила, събарят почти всичко върху снега. Враните са абсолютни тартори – когато се появят, всичко друго изчезва. Хем ме е яд за това, хем ми харесва абсолютната им самоувереност заради едното присъствие: епизодично, обаче респектиращо, и като правило: най-рядко появяващи се.*

ХРАНЕЩИЯТ ВРАБЦИ

А Пловдив е тъй нежен с мене, че ще умра от студ.

Встрани от шум и суетене, навярно съм си малко луд,

за да дописвам сред тъгата най-веселичкия роман**

на жежко лято сред житата, и както винаги – пак сам.

При мен е Зима и врабците от мъничкия ми балкон

боричкат се зарад трохите. Навлякъл вехтичък балтон,

притоплям се, като ги гледам, и може би ще е така,

докато се усетя беден без ни една троха в ръка.

Пловдив – европейска културна столица за 2019 година

Plovdiv, 12 jan. 1994 – edited 12 jan. 2017

–––––

* Този текст не е мой, позволих си леко да го редактирам.

** Книгата "Историйките на ученика Ламски".