МИЛА
РОДИНО!
Ако двете главни политически сили твърдят – всяка
според себе си – че са спечелили изборите, открит стои въпросът: кой е
губещият? Ако лидерите на манипулациите излизат с възторжени дивни декларации
под надслов "Честни и демократични избори!" – питам се още
веднъж: тези хора какво целят с това? Ако по площадите на България човешки тълпи дерат
гърло и кръвнишки една друга се гледат, кой има полза?
Ако не провалена медийна глезла, а възпитано момиче с добро поведение ме пресреща с думите "Тази сутрин ме нарекоха червена курва", питам: защо зад патетичния й глас долавям някак странно за мене вътрешно удовлетворение и гордост у нея? Ако главният виновник е възрастен самотен човек*, къде сме били ние, къде е била едномилионната маса "предани на Партията" другарки и другари на изоставения вожд, до вчера възхваляван висш държавен ръководител?
Ако зад всеки ъгъл дебне лошото настроение и смачканото ни самочувствие на нация унижена, питам: оттук-нататък тъй ли ще я караме? Ако преди имахме – макар неоправдано – все някаква гордост, че строим общество образец, чудно с каква ли идея вече тичаме подир японците, европейците, американците, африканците... За да си докажем, че сме се поправили може би?
Българинът това, българинът онова, децата ни учат в часовете по Отминалата история как непрекъснато сме печелели в сражения и колко хубави качества имал народът ни и че "българин да се наричам първа радост е за мене". А в часовете по Съвременна история виждаме колко чутовно невежество и неподправен цинизъм, колко душевна тъпотия и дивашка суетност, колко мизерия шета по площадите на България и из коридорите на властта у нас.
Този, който бе подтискан жестоко, той пак мълчи. Живнаха утайките, изпълзяха недоказали се и недоизпечени специалисти по всичко, търсачи на силни усещания, остап-бендеровци по плът и нрав, сблъска се цялата тази паплач с онези – гордите, самовлюбени, самоуверени, самонадеяни, надменни, с почитателите на Вапцаров, които така и не проумяха личната драма на човека Никола Вапцаров, но си падаха по онова трагично негово "Какво тук значи някаква си личност!"
"Безимен твой войник" се вчепка с "Водят ме, мамо, влачат ме". "Звездите са мои" кротичко се стаи в пушилката и изчезна от очите ни. Оказа се, че не звездите, ами и камъните в тази наша родина са описани като имущество в сандъка с чеиза на Партията-ръководителка.
И след сладкото опиянение, че вече можем да бъбрим каквото го мислим, след сладкия полъх на предизборните ни велики шансове, осъмнахме с две победили политически сили и един проскубан, очукан от градушката гол ентусиазъм.
Какво да сторим с тази наша занемарена, непометена, потънала в паяжини и душевна смрад държава? Кого от мъртвите предци да вдигнем от гроба, че да ни поведе? Навсякъде на нас, българите, вече ни е чоглаво, мрачно, неуютно.
И се изправихме на пръсти, проточихме шия да заничаме в чуждия двор кое как онези хора там вършат, как става, пък при нас от какъв зор не става. И се разлюля множеството, дето собствените си народни песни не обича, което христовия кръст носи от инат и заради пустата му мода да изглеждаме повече в крак с последните модни тенденции на снобизма в Европа и по света.
И не виждаме сякаш празните очи на старците зад нас, които кротко угасват по запустелите села, а който ги вижда, той шепне сред крясъците на тълпата чалгари и шоумени и все по-далечно се чува вече онова за "българската майка юнашка, дето е раждала, ражда и сега".
Не ми е ясно какво спечелиха онези, които спечелиха, кого победиха пак онези, които победиха. И се питам: оттук-нататък как ще побеждаваме, след като не сме се научили поне с достойнство да губим?
Хукнаха окатите по чужбина; останахме ние сакатите в тази България. Смирени, неуверени, тъжни. И "Къде си, вярна ти любов народна" търчи от опашка на опашка за какво ли не: такси, данъци, налози, трепет пред негово величество Чиновника. Все с онази тайна надеждица, че най-сетне ще изперем мръсното бельо и, живот и здраве, ще се наредим до белите нации край олтара на общата ни майка Европа.
Питам се: ако бащите и майките ни се вдигнат днес от гробищните ями, само пребоядисаните и обновени комунисти ли ще посочат за виновни? Нима вината не е обща; че докато едни ни ядяли кокалите, другите си мълчали! Как да решим тази малка задачка – че част от най-онеправданите бяха и хора, които себе си смятаха комунисти, и не заради членската книжка, и не заради привилегиите и надменността на партийните чиновници, а от вътрешно убеждение и любов към своите. Познавам такива българи. И че не сме от една партия, не мисля, че е основание да се делим.
Защото не ние имаме полза от това делене, от гледане изпод вежди и ръмжене през стиснати зъби. И защото, ако има нещо да ни обединява, то няма да е някакъв партиен байряк, някаква идеология, Командир, Вожд, Чучело или Баща на народите.
И защото в общото ни национално нещастие сега най-после, като нация, можем да разберем каквото има за разбиране.
Да простим може би? Да плеснем с ръце, па да се прегърнем? Да теглим черта на миналото? Да посипем пепел върху кървящите рани и строшените мъченишки кости? Да викнем: Било, каквото било?
Не, другари и господа. Ако ще се гради, да видим какво е заровено под основите на общия ни дом, какво се разсипва и разпилява. Този наш дом, който засега е само в мечтите ни, не може да се гради върху непочистено място, върху вдовишки сълзи и сирашка мъка. За унижението, за отчаянието на цял народ виновните поименно да бъдат извадени на светло – да ги видим, да запомним. И не заради отмъщение, и не заради нови драми. А заради България, заради нашата "Чиста и свята"...
Българинът не бил злопаметен. Българинът не бива да е злопаметен. Апа този кротък и работлив човек трябва най-сетне да сложи ред в къщата си. Оттук нататък да се знае, че само съвестния, честния, трудолюбивия, само умния и хубавия човек ще бъде тук уважаван и ценен.
Че никога повече няма да оставим да ни водят хора алчни, самолюбиви, нагли, че цялата тази лицемерна пяна ще махнем от главата си, ще свалим от гърба си и не ще й позволим повече да размахва назидателно показалец над нас.
Толкова ли е трудно да се разбере кой какво е крал през изминалите години! Отмъкнал, нагушил се – значи, трябва да го върне до стотинка. Ако е престъпник, да отговаря пред закона. Ако бил некадърен, да си търси друго място, само не и във властта. Ако бил единствено "Българи, дайте да дадем!" – значи, номера от стари селски вечеринки повече няма как да ни пробутват.
Не за разпалване на страсти, а точно заради и в името на спокойствието ни е необходим българският Видовден. И ако трябва да се прощава, нека да простим каквото все още може да се прости... Не за сълзи сме се събрали на тази земя и в този ден. Добрият човек да е щастлив, да зависи както от себе си, тъй и от добрите мисли на други добри човеци.
И тогава, надявам се, да си дойде на място решението на онзи въпрос: как тъй мнозина из най-уважаваните от българина персони по време на диви политически страсти предпочетоха партията пред България, и какво им стана, та не проумяха, че никоя партия не може да е по-горе от Родината и ни един политически лидер не може да е повече от това, с което е личност в обществото на достойни личности.
9 юни 1990 г.
БЕЛЕЖКА:
Автентичният текст е отпечатан в брой 8 на в. "Демократическо знаме" от 1990 г. Близо три десетилетия по-късно, как смятате – строителство на модерна България ли бяха тези усилни за българина години, или нещата са много по-зле и държавата ни върви към закриване заради лакомията на управляващия лъже-елит?
Ако не провалена медийна глезла, а възпитано момиче с добро поведение ме пресреща с думите "Тази сутрин ме нарекоха червена курва", питам: защо зад патетичния й глас долавям някак странно за мене вътрешно удовлетворение и гордост у нея? Ако главният виновник е възрастен самотен човек*, къде сме били ние, къде е била едномилионната маса "предани на Партията" другарки и другари на изоставения вожд, до вчера възхваляван висш държавен ръководител?
Ако зад всеки ъгъл дебне лошото настроение и смачканото ни самочувствие на нация унижена, питам: оттук-нататък тъй ли ще я караме? Ако преди имахме – макар неоправдано – все някаква гордост, че строим общество образец, чудно с каква ли идея вече тичаме подир японците, европейците, американците, африканците... За да си докажем, че сме се поправили може би?
Българинът това, българинът онова, децата ни учат в часовете по Отминалата история как непрекъснато сме печелели в сражения и колко хубави качества имал народът ни и че "българин да се наричам първа радост е за мене". А в часовете по Съвременна история виждаме колко чутовно невежество и неподправен цинизъм, колко душевна тъпотия и дивашка суетност, колко мизерия шета по площадите на България и из коридорите на властта у нас.
Този, който бе подтискан жестоко, той пак мълчи. Живнаха утайките, изпълзяха недоказали се и недоизпечени специалисти по всичко, търсачи на силни усещания, остап-бендеровци по плът и нрав, сблъска се цялата тази паплач с онези – гордите, самовлюбени, самоуверени, самонадеяни, надменни, с почитателите на Вапцаров, които така и не проумяха личната драма на човека Никола Вапцаров, но си падаха по онова трагично негово "Какво тук значи някаква си личност!"
"Безимен твой войник" се вчепка с "Водят ме, мамо, влачат ме". "Звездите са мои" кротичко се стаи в пушилката и изчезна от очите ни. Оказа се, че не звездите, ами и камъните в тази наша родина са описани като имущество в сандъка с чеиза на Партията-ръководителка.
И след сладкото опиянение, че вече можем да бъбрим каквото го мислим, след сладкия полъх на предизборните ни велики шансове, осъмнахме с две победили политически сили и един проскубан, очукан от градушката гол ентусиазъм.
Какво да сторим с тази наша занемарена, непометена, потънала в паяжини и душевна смрад държава? Кого от мъртвите предци да вдигнем от гроба, че да ни поведе? Навсякъде на нас, българите, вече ни е чоглаво, мрачно, неуютно.
И се изправихме на пръсти, проточихме шия да заничаме в чуждия двор кое как онези хора там вършат, как става, пък при нас от какъв зор не става. И се разлюля множеството, дето собствените си народни песни не обича, което христовия кръст носи от инат и заради пустата му мода да изглеждаме повече в крак с последните модни тенденции на снобизма в Европа и по света.
И не виждаме сякаш празните очи на старците зад нас, които кротко угасват по запустелите села, а който ги вижда, той шепне сред крясъците на тълпата чалгари и шоумени и все по-далечно се чува вече онова за "българската майка юнашка, дето е раждала, ражда и сега".
Не ми е ясно какво спечелиха онези, които спечелиха, кого победиха пак онези, които победиха. И се питам: оттук-нататък как ще побеждаваме, след като не сме се научили поне с достойнство да губим?
Хукнаха окатите по чужбина; останахме ние сакатите в тази България. Смирени, неуверени, тъжни. И "Къде си, вярна ти любов народна" търчи от опашка на опашка за какво ли не: такси, данъци, налози, трепет пред негово величество Чиновника. Все с онази тайна надеждица, че най-сетне ще изперем мръсното бельо и, живот и здраве, ще се наредим до белите нации край олтара на общата ни майка Европа.
Питам се: ако бащите и майките ни се вдигнат днес от гробищните ями, само пребоядисаните и обновени комунисти ли ще посочат за виновни? Нима вината не е обща; че докато едни ни ядяли кокалите, другите си мълчали! Как да решим тази малка задачка – че част от най-онеправданите бяха и хора, които себе си смятаха комунисти, и не заради членската книжка, и не заради привилегиите и надменността на партийните чиновници, а от вътрешно убеждение и любов към своите. Познавам такива българи. И че не сме от една партия, не мисля, че е основание да се делим.
Защото не ние имаме полза от това делене, от гледане изпод вежди и ръмжене през стиснати зъби. И защото, ако има нещо да ни обединява, то няма да е някакъв партиен байряк, някаква идеология, Командир, Вожд, Чучело или Баща на народите.
И защото в общото ни национално нещастие сега най-после, като нация, можем да разберем каквото има за разбиране.
Да простим може би? Да плеснем с ръце, па да се прегърнем? Да теглим черта на миналото? Да посипем пепел върху кървящите рани и строшените мъченишки кости? Да викнем: Било, каквото било?
Не, другари и господа. Ако ще се гради, да видим какво е заровено под основите на общия ни дом, какво се разсипва и разпилява. Този наш дом, който засега е само в мечтите ни, не може да се гради върху непочистено място, върху вдовишки сълзи и сирашка мъка. За унижението, за отчаянието на цял народ виновните поименно да бъдат извадени на светло – да ги видим, да запомним. И не заради отмъщение, и не заради нови драми. А заради България, заради нашата "Чиста и свята"...
Българинът не бил злопаметен. Българинът не бива да е злопаметен. Апа този кротък и работлив човек трябва най-сетне да сложи ред в къщата си. Оттук нататък да се знае, че само съвестния, честния, трудолюбивия, само умния и хубавия човек ще бъде тук уважаван и ценен.
Че никога повече няма да оставим да ни водят хора алчни, самолюбиви, нагли, че цялата тази лицемерна пяна ще махнем от главата си, ще свалим от гърба си и не ще й позволим повече да размахва назидателно показалец над нас.
Толкова ли е трудно да се разбере кой какво е крал през изминалите години! Отмъкнал, нагушил се – значи, трябва да го върне до стотинка. Ако е престъпник, да отговаря пред закона. Ако бил некадърен, да си търси друго място, само не и във властта. Ако бил единствено "Българи, дайте да дадем!" – значи, номера от стари селски вечеринки повече няма как да ни пробутват.
Не за разпалване на страсти, а точно заради и в името на спокойствието ни е необходим българският Видовден. И ако трябва да се прощава, нека да простим каквото все още може да се прости... Не за сълзи сме се събрали на тази земя и в този ден. Добрият човек да е щастлив, да зависи както от себе си, тъй и от добрите мисли на други добри човеци.
И тогава, надявам се, да си дойде на място решението на онзи въпрос: как тъй мнозина из най-уважаваните от българина персони по време на диви политически страсти предпочетоха партията пред България, и какво им стана, та не проумяха, че никоя партия не може да е по-горе от Родината и ни един политически лидер не може да е повече от това, с което е личност в обществото на достойни личности.
9 юни 1990 г.
БЕЛЕЖКА:
Автентичният текст е отпечатан в брой 8 на в. "Демократическо знаме" от 1990 г. Близо три десетилетия по-късно, как смятате – строителство на модерна България ли бяха тези усилни за българина години, или нещата са много по-зле и държавата ни върви към закриване заради лакомията на управляващия лъже-елит?
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 24 avg. 2007 – edited 13 jan. 2017
_____
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар