Публицистика – МИТИЧНИТЕ АНГЕЛ И МАРИЯ

    Българите, според лъже-историка Емил Джасим, спонсориран от фондация "Америка за България", са щастливи в Османската империя* 

МИТИЧНИТЕ АНГЕЛ И МАРИЯ

   Според родовата легенда, прапрадядо ми Ангел по турско бил кмет на Калугерово. Заклан е от османлиите показно насред селището. Синът му Ненко отива доброволец в Балканската война да отмъсти, както рекъл, за баща си. Внукът на заклания Ангел Керемидов – Борис Ненков Ангелов от Пазарджик, известен като Борис Дявола, не знам дали e бил на война, ала го виждам на пост със затъкнат на манлихерата щик. Втората от четирите щерки на Борис е майка ми, омъжила се за последния от петимата братя от Харманли Кирил година и нещо след като Кирил се връща от кървавите сражения на Българската армия с отстъпващите войски на вермахта при реката Драва в Унгарската Пуста.

   Четири поколения мъже преди мен са основа на личното ми отношение с България. Името, да бях следвах испанската традиция, ще да е Георги Кирилов Борисов Ненков Ангелов Бояджиев. Ангел от Керемидовия род – единият от четирите рода, основали Калугерово след бягство от тлеещото в опустошение и разруха от османлиите Търново, убил един или двама чапкъни, че му посегнали на честта. Ненко – синът му, израсъл сирак и се заклел да отмъсти на турците, ала на фронта умира не от куршум, а от болест. Борис – дядо ми, израства и той сирак от 12-годишен с баба си Мария, по-малката си сестра Мария и майка си Елисавета.

   Пожелал я овдовялата Елисавета за съпруга заможен вдовец, някой си Тодор от Мало Конаре между Пловдив и Пазарджик, и тя харизва двете си рожби на свекървата и се преселва в дома на заможния Тодор да се грижи за чуждите сираци.

   Ангел е клан на дръвник през пролетта на 1876. Жена му Мария ще да е била доста млада; и хубавица, за да влезе в очите на чапкъните... Пък той кмет. Ще да е бил около 35-36-годишен, когато трима мераклии от съседна турска махалица го посещават в дома му, и както гласял неписаният закон на Аллах, т.е. Законът на ятагана, разполагат се там като господари, ядат, пият, плюскат. Посегнали да се гаврят с жена му. Събличат гола младата първескиня да им прислугва, а кмета Ангел заставят насред одаята диван чапраз да стои и да гледа какво вършат с жена му, че да им е по-як кефът. Като се понапили и хапнали, един подир друг тръгнали навън да пикаят. Рекъл първият на Ангел да го съпроводи, че да не се спъне в разкаляния двор. И Ангел докопва секирчето от плета, издебва и бастисва единия ли, двамата ли, а третият успял да побегне. Връща се след ден-два с глутница чапкъни от околните мюсюлмански махали...

   На този дръвник са посечени стотици българи... Станало това малко преди или непосредствено подир въстанието от Април 1876. По турско Калугерово, като манастирско село, се ползва с особен статут, местните плащат данък не на султана, а на християнския манастир "Свети Никола". Историците да обяснят на какво се дължи тази привилегия, важно ми е, че случаят се помни в пазарджишкото село Калугерово и до ден днешен. Когато най-малката от дъщерите на Борис – леля ми Виолета, сто години по-късно, около 1975 г., отива да си дири правото на земя, калугеровци прокарват ток и вода до имота й чак горе, на рида над Калугерово, нещо, което инак отказвали на закупилите калугеровска земя софиянци.

   Екзекуцията на Ангел е показно извършена. Курдисали дръвник насред мегдана и в присъствие на съселяните му джелатинът го заклал. Така си отива от белия свят едва 35-36-годишен, в разцвета на силите си. Може и по-млад да е бил, но не мога да си го представя кмет, ако ще да е бил по-млад. Тършували чапкъните из Калугерово и из къра наоколо за хубавата Мария. А тя – родилката първескиня, през градините кални, през трънаци и урви към Пазарджик хукнала с пеленаче шестмесечно, некръстено още. Разправяла на внучките си години по-сетне как треперела от страх и студ под дървено мостче някакво си на реката Тополница, докато над главата й трополели копитата на башибозушката потеря.

   По онова време е била не повече от 18-годишна. Може и по-млада да е била. Връщане назад за нея вече нямало. И се прислонява у роднини в Пазарджик. Ето тази Мария, заради чиято хубост властта затрива съпруга й, ми е прапрабаба. Пеленачето, кръстено по-късно, е прадядо ми Ненко, че върху ненките си го изнесла от Калугерово майка му. През 1912, когато се отваря войната между Царство България и Отоманската Турция, Ненко (1875-1912) отива доброволец на фронта да се бие. Бил ли се е, не се ли е бил, не съм сигурен, но умира от болест нейде по бойните поля на Егейска Тракия, доколкото се говори в рода.

   Тази негова съпруга повече не се жени. Шиела дрехи от шаяк. От нея в дома на родителите ми в Пловдив наследство ни бe крачна шевна машина "Сингер", made in USA от 1837 г., която баща ми измъкна изпод въглищата в старата дядова къща, почисти я от ръждата, направи й новичък плот от махагон, потегна я, смаза я, настрои я и шевната машина работи и до днес.

   Два сирака оставя Ненко – Борис и Мария. Щом бил шестмесечно бебче през пролетта на 1876, това значи, че в трийсет и шестата си година ще да е издъхнал. Жена му Елисавета – прабаба ми, по онова време била 24-25-годишна. Пожелал я за съпруга вдовец с три деца, някой си Тодор от Мало Конаре, ала свидлив, не желал рожбите й. В знак на любов приписва й три и половина декара градина в землището на Хаджиево край река Марица и по средата на стария път Пловдив-Пазарджик, но не по магистралата на турските сладкопойни, омазани с шарлан и шербет сериали.

   Подир смъртта на баща си и забягването на майка си 14-годишният син на Ненко – Борис, издебва ден, когато Тодор е нейде по къра, и се изправя пред майка си в заможния им дом в Мало Конаре с нож в ръка. "Зарязала си ни, да гледаш чуждите джерамета. Скоро да се прибираш дома!" – били уж думите му. Тази дарена плодна земя край Хаджиево майка му приписва нему, предполагам – от гузна съвест ще да е било.

   Парчето от трите и половина декара тракийска пръст край Марица ни е наследство, на мен и сестра ми. И като си помисля колко тънка е нишката, източила се от онези митични Ангел и Мария, свят ми се завива... И друго ми иде на ум: момичетата в рода по майчина линия за първи път раждат, навършили 20-21 години. Така е с баба ми Невена от Перущица, така било с майка ми, така е със сестра ми, дъщеря ми Вера – и тя роди в двайсет и втората си година, внучката Невена, и тя роди правнучката ми Виктория в двайсет и първата си година.

  Едва двайсетинагодишен, дядо ми Борис взема за жена пристанушата** от Перущица Невена, 21-годишна. Двамата си раждат пет деца: Вяра (1920), Надежда (1925), Любен (1927), Василка (1928, родена навръх Василовден) и Виолета (ок. 1932). По съвет на брат си Гълъб Невена (баба ми) кръщава първите си три рожби Вяра-Надежда-Любов; ала ни едно от децата си не кръщава на свекървата. Случайно ли е! Има работи, които не се прощават. А Борис (дядо ми) от малък бил буен, самостоятелен, рязък и независим. 16-годишен се отделя от майка си и захваща пари за свой имот да събира като чукач на коноп за въжарската фабрика току отсреща – зад канала в Пазарджик. Другите чукачи норма, норма и нещо, той – по две норми, че и повече правил на ден. Според една от няколкото версии оттам дошъл бил и прякорът, с който бе известен на пазарджиклии..."Бъхта се като грешен дявол" – казвали михлюзите за него.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 20 uni 1996 – edited 12 jan. 2017 

______

Литографията е от поредица илюстрации, онагледяваща ислямските добрини на Балканите, дело на австриеца Готфрид Зибен (1856-1918).

* Вж. https://www.youtube.com/watch?v=oFIyR7ntWZM&t=98s
** Мома, която е пристанала (разг.), т.е. сама отишла при онзи момък, на когото близките й не пожелали да я дадат за жена. Не я давала за невеста майка й, в случая прабаба ми Спаса от Перущица, затова че Борис по онова време, по думите й, бил фукара (беден), докато семейството от перущенския род било сред най-заможните, понеже рано споминалият се Гочо (Георги) х. Трендафилов се замогнал, като търгувал с маслини, мандарини, фурми и друга стока, чак от Близкия Изток докарана в Перущица. Тоя Гочо, който знаел турски, гръцки, арменски, местните заради благия му нрав ползвали вместо кадия, когато имали да решават спорове помежду си.