Story – АСЯ (2.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей (1899-1961), из "Безкраен празник"

АСЯ

Глава ІІ

    Известно време тъгувах по София, за разкоша да се движа из широките й площади, улици, булеварди, да си представям, че и стоките, изложени зад блеснали в ярки цветове витрини, и екзотичните ястия в ресторантите от лукс категория чакат не някой друг, а точно мене. Не, това, разбира се, не е истинската причина; София ни предоставя свободата да бъдем мислено поне каймака на обществото, интелектуален елит, възможност да съдим за случващото се у нас и по света може би с най-точната мярка в България.

    Да се съизмерваш с останалия пъстър свят, с останалите световни столици, без да съзнаваш драмата на собственото си живуркане, наистина е твърде опияняващо. Помня как до късно нощем сврели се в задушни студентски таванчета или мазенца сме спорили с Федерико Фелини, Джеймс Джойс, Кафка, Камю, Сартр, Бекет, как сме въздигали до небесата някой смахнат поет на отминали времена. Като библиотекар в казармата, например, бях увлечен по… Пърси Биш Шели, по онези странни негови стихове, изпълнени с екзотични имена на цветя и някакви небесни чувства.

    Помня с какво лакомо любопитство и интерес следяхме развитието на нашия вътрешнополитически живот, как съпоставяхме нашето движение с онова, което става в другите държави. А любовта – плътската, романтичната, отчайващата и обнадеждаващата Любов… Тя получаваше намордник още в студентските читални. Сещахме се за нея в столовата на университета или вечер, когато сред трамвайния грохот, душните изпарения и препълнени с хора улици мимоходом ни стрелнеше с поглед млада, предизвикателно хубава жена с разкошна плът.

    Приятел от Сливен, 32-годишният по онова време Марио (Марин му беше името, ала ни заклеваше да му казваме Марио)… та тоя образ преживяваше сантиментален роман с възрастна преподавателка от университета, жена с име, което буди респект в обществото. Следващият история Митко Папазов от Ямбол пък си бе изработил списък с възможно най-подробни особености (вкус, любим филм, мелодия, капризи и пр.) на стотина щерки у висшите държавни чиновници и генерали, целеустремено заделяше по някоя пара настрана от мижавата си студентска стипендия, че да може да отведе евентуалния обект на огнените си чувства в тузарско някое заведение.

    Не! Не това търсех.

    Имаше Вера Ботева една от съседния курс по Руска филология, дошла нейде откъм старозагорските села – с бакъреночервена коса, сини очи и чар. Написах в нейна чест разказ за безнадеждното влюбване – "Мекият бял сняг", по стихове на флорентинския поет от ХII век Гуидо Кавалканти:

Мекият бял сняг, който пада в тихия въздух, 
ведрината небесна, когато изгрява зората, 
и това е нищо 
пред красотата на моята мила.

    Четох й разказа в празна аудитория вдясно от голямото централно фоайе зад парадния вход на Университета; от притеснение гласът ми бе тъй гъгнив, че и сам не можех да се позная: толкова плах, толкова отчайващо непохватен се виждах. Момичето повдигна рамене, усмихна ми се съчувствено, присви устни и си отиде.

    Валеше истински сняг онази вечер, по улицата имаше незамръзнали локви и старичък тъмносин, мерцедес до уши ме опръска на ъгъла край Университетската библиотека. Стори ми се, че вътре седи момиче с пламтящи бакъреночервени коси и ясни сини очи, а чер, намусен и кривоглед мустакат арабин е зад волана.

    Когато за първи път легнах с жена, бях вече в трети курс. Това стана ей така. Заседяхме се до късно в квартирата на моята колежка Н. След като няколко часа до полуда, до видиотяване бяхме чели от моите сбити записки за предстоящия изпит, тя захвана да ми ги говори за годеника си ей такива едни. Зъбите му били напукани, предстояло му да се дипломира и си пишел в момента дипломната работа при тате и мамчето в Казанлък. Свикнала с него, обаче не й се искало все още да се омъжва; можели да се явят и други кандидати. После подхвана темата "секс", па накрая се зае с пръсти да ми показва какво сама измислила, като гледала "пози" (тъй рече) в пъстроцветно лъскаво шведско списание. Правех се на Овчарчето Калитко, уж хич не разбирам, тъй че – зачервена, разчорлена, вероятно отвратена и от себе си, нареди ми да се изтегна по гръб в леглото и взе да се катери по мене.

    Не беше хубава, не позволяваше да я целувам. "Нека поне в това да му остана вярна на моичкия" – дъхаше ми в ухото с глезен гласец. После наистина се омъжи за онзи, когото така и не видях, пък и драмата му никак не ме интересуваше.

    – Решил е скъпо да си продаде кожата – подкачаха ме момичетата от курса. А една от тях, с такова странно име: Калудка от Ямболските села, като се пробва да ме целуне, а изненадан се дръпнах и опитът се провали, ми изсъска в тъмното:

    – Ти наяссссно ли сссси какво исссскаш от жените!

    Историята с Лиляна бе и тя странна, но логична. Лиляна беше някога момичето на мой приятел. Лиляна – моята любов разпиляна, бъбреше той за своето момиче. Пътувах няколко пъти на автостоп до Пловдив с нея, настояваше да идва с мене по сбирките на студентския кръжец "Димчо Дебелянов" зад опашката на коня пред Народното събрание, където в четвъртък вечер се сбираха буйно враждуващи помежду си – основно поети и по-малко автори на проза, запознах я с момците от бедняшката ми компания и постепенно си станахме близки. Но не дотам.

    Спомням си я застанала пред вратата на студентската менза, ярко, чак яростно гримирана, със сплетени на миши плитчици косици, в бонбонено розов шлифер и тъжна, много тъжна; но не отидох тогава при нея. Бяхме се скарали люто предната вечер, беше ми се показала зла, твърде зла и пред себе си, помня, се заклех повече да не се виждаме. Разбира се, че се виждахме, ала в тези тънки взаимоотношения мъж-жена прехвърлиш ли някаква граница на търпимост, сърцето окаменява.

    Имаше моме от първи курс Българска филология, което ходеше цяло в черно, с буйна рижа коса, сплетена на дебела плитка, метната върху раменете. Тази искряща коса, полюляващата се меко походка на млада хищница, плюс косите погледи, с които ме предизвикваше, ми правеха силно впечатление. Около нея вечно кръжаха като улични песове сонм елитни мъжкари: Николай Стоянов – в онова време млад белетрист, последовател на нашумелия прозаик Кольо Николов; поетът… по-късно мастит лит. критик и университетско светило, поклонник на Френските прокълнати поети и съгражданин Владимир Янев, който в мартенска една вечер, ако се не лъжа, дойде пред вратите на университетската менза и тихо, но повелително ми рече:

    – Кирилов*, едно момиче иска да се запознаете. Ей го там отсреща. До павилиона за вестници.

    – И какво трябва да направя? – попитах.

    – Да не се правиш на марсианец! – изръмжа Владко.

    Тогава прекосих улицата, конвоиран от съгледвача, и стиснах пухкавата длан на Валентина Р. Докато се срещахме с нея винаги надвечер и винаги след вечерята в мензата, за миг не ме напусна усещането, че много внимателно съм наблюдаван от поне дузина явни и три дузини тайни ухажори на червенокоската. В училище дамата активно спортувала Туристическо ориентиране, тъй че увлечението ми по нейния чар се отразяваше преди всичко на подбитите ми от дългото ходене пети. Хвърлях се вечер в леглото, изнемощял от очакване кога...  Боже мой, кога най-после Валя ще ми позволи да я целуна по плътните розови устни. И това, разбира се, стана най-сетне в една, сякаш специално избрана пролетна вечер, докато звездите светеха от радост над нас, а ние седяхме на прясно боядисана пейка в същата онази градска градина срещу Софийския детски куклен театър зад някогашното Посолство на Чехословакия и се преструвахме на романтични натури. Не ми направи кой знае какво впечатление целувката й; може да се заблуждавам, но нещо пресметливо имаше дори в начина й да се целува.

Флоренция, Гуидо Кавалканти (ок.1250...59-1300)

    Играехме често на интелектуална игра, нейно изобретение: опитваме се да открием най-подходящо и най-красиво определение за някой от заобикалящите ни предмети. Например Луната. На какво ми прилича Луната? Ами дъждът? Дъждът с мека човка кълве керемидите по покрива, а Луната напомня прозрачно гроздово зърно. Второто вече бях срещал у Кавафис, но се престорих на... на стреснат, трогнат, очарован. Бяхме почти щастливи. Тя правеше смели проекти за бъдещето ни в общо взето безразличната към нас София. Кой знае от какъв зор, сравняваше се все с младата поетеса Живка Балтаджиева от родния й град, току-що издала първа стихосбирка. Естествено ние двамата с червенокосата Валя точно тогава бяхме най-доброто, което светът е успял да види от кал и Божие дихание сътворено.

    Когато дойде време да се разделим, рекох:

    – Знаеш ли, прекалено си приличаме, за да сме истински, ама истински щастливи заедно.

    И тя веднага се съгласи.

    Плътта ни привличаше, ала самият факт, че сме били толкова умозрителни, подсказва, че в сърцата ни е имало доста неразтопен лед и амбиции, типични за провинциалиста не само от Пловдив или Сливен, както е и навсякъде по света.

    Месец преди да се разделя със София преживях краткотрайно увлечение по щура и нехайна хубавелка от Пазарджик. Славка по цял ден сладичко се излежаваше в неоправената си квартира, между другото четеше за изпити, сервираше ми кафе, чай или даже пържени картофки. Съквартирантката й беше грозна, изключително грозна, но мила по нрав и много умна, искрено ми съчувстваше, че наближава часът, когато ще кажа сбогом на столицата. С добро сърце бе тази Елен, боготвореше фотографа Иво Хаджимишев и опитваше да се прави на аристократка.

    Веднъж в квартирата им нахълта шумна компания: две полупияни момичета и четирима мъжаги. Двамата от мъжете хлътнаха в съседната стая с едното момиче, което бе малко повече пияно и непрекъснато се заливаше от смях; после и третият се присъедини към тях – мушна се в онази стая, откъдето долитаха сочни целувки, шум от борба върху разбрицан креват, неясни прошепнати задъхано възклицания от удоволствие; четвъртият важен кръстоса крак върху крак и върху покрития със старичка протрита дамаска фотьойл ни демонстрираше: на мене и на трите дами край мене, как фино се реже пурата със специална машинка, овлажнява се с език, прокаран ле-е-екичко отдолу, и тогава се пали, като се всмуква, ама не като цигара, не тъй силно.

    В сив мрачен дъждовен ден, зъзнещ, мокър до кости, се простих със също като мене зъзнещо и мокро до кости мило същество с полепнали по бузите влажни коси; просто нищо не се бе случило между нас, нямаше какво повече да си кажем, накъсо, зодиите ни не си схождаха. Измъкнахме се от подлеза откъм езерото Ариана покрай Орлов мост и си помахахме отдалече:

    – Чао, скъпи!

    – Чао, скъпа…

    Колега – Борко май се казваше, фукаше се, че спечелил бил на покер японски часовник "Сейко" (четири и половина месечни заплати на баща ми в пловдивския "Напредък") – завлече ме да играем бридж. Не понасям авантюри от този род, но там, в мизерна студентска квартира зад кръчмата "Грозд" впечатление ми направи тип, чието хищно безразличие и ловкост в играта на покер съответстваше странно на модната кройка на скъпия му светлосив костюм; и изобщо, от него се излъчваше самочувствието на голяма клечка. Към 45-годишен, женен, с две дечица, имал жежка история с 19-годишната лъчезарна Татяна от курса, моме от влиятелната фамилия Беличовски. И тъй темата за прелюбодеянието влезе и в моето съзнание. Татяна стоеше като теменуга в саксия до своя любим, топеше се от нежност, докато онзи тип с каменно лице ни обираше парите. Изгоря и на Борко японският "Сейко".

    Стоях понякога по час и повече на спирката за автобус 72 срещу Орлов мост. Хладният есенен софийски вятър гонеше сухите листа по тротоара, пръскаше ги, събираше ги пак на купчини. Вдигах яката на възширочкия костюм, и пъхнал ръце дълбоко в джобовете, поемах пеш към следващата спирка, към другия ъгъл на някогашния булевард "Клемент Готвалд", там, дето каналът се пъха под моста, по който дрънчат и громолят трамваи, свистят тролейбуси, обслужващи Подуенската жп-гара. Отсреща, зад канала, по всяко време бе отворена евтина шкембеджийница. Влизах, поръчвах двойна супа, добавях повече люто и ху-у-убавичко си похапвах.

    Ама някакви омърлявени физиономии гълчат от съседните маси: мъж с дебело омазнено с машинно масло карирано сако и вид на каруцар думка с юмрук пред възпълничка чистачка в униформа на комуналната служба; суха като чироз бабка брои в шепа стотинки и смърка със сополиво носле… Това хич, ама съвсем не ме притесняваше, тези хора не ги чувствах чужди, сред тях се чувствах уютно, можех да си мисля мои си неща, като разсеяно гледам движението зад стъклото.

    После вземах автобус 72 и той ме изкачваше над Подуяне, в квартал "Слатински редут". Там някога било военно укрепление, но времето беше заличило траншеите, окопите, насипите, проходите между тях… Вмъквах се в стаичката си на ул. "Петър Митов" 8, преобличах се в стар удобен анцуг и се пъхвах под завивките с някоя яко скучна книга, да речем – "Д-р Фаустус" или "Вълшебната планина" на Томас Ман. По този начин пестях от парите за отопление. Да паля печката не си позволявах, скъпо щеше да ми излезе. Имах си котлонче, на което сутрин варях чай, препичах филийки и ги мажех с мас или греех премръзналите си пръсти.

    Мръсното бельо подреждах в стари кашони и веднъж месечно го изпращах в Пловдив; получавах го подир седмица с кратичко писъмце от майка ми: "Ние сме добре. Платихме първите вноски за апартамента. Как вървят изпитите?"

    Животът ми всъщност преминаваше четири-пет часа дневно в аудиториите на университета, още толкова – в някоя читалня, най-често в голямата Университетска библиотека. Там, в тишината и полумрака, зад високите до тавана прозорци, покрай плътно запълнените с книги лавици, вслушвайки се на моменти във воя на ледения софийски вятър, който разлюшкваше клоните на дивите кестени по бул. "Руски", можех на воля да си мисля за бъдещето, да се пренасям в облените от слънце речни долини на Италия и Франция, да изкачвам острите зъбери на Алпите, да се дивя на кристалните езера на Швейцария, Италия, Австрия, да страдам с героите на Достоевски, да се възторгвам от спокойната, но и наситена с тревожно очакване атмосфера на Тургеневите повести, да бродя подир влюбчивите Бокачо и Петрарка, да слизам в Дантевия "Ад", да споря с Гьотевия Фауст за живота и морала.

    В тази читалня зачетох първата книга на Йордан Радичков и ме учуди колко е бездарно написана, колко оскъдна представа дава за могъщия талант на автора. Пак там с нетърпение разгръщах стиховете на Сен-Джон Перс и нищо не разбрах, отблъскващ ми се стори претенциозният му стил, да не говоря за така любимия на мнозина Томас С. Елиът – триж по-скучен, да не кажа противен: избръщолевени с апломб безсмислици с претенция за възвишена философска поезия.

    За всичко това тъгувах като някой заточеник през първите седмици и месеци след пристигането ми в Добруджа, която не познавах и от която се смущавах. Лятото си беше отишло, а есента бе струпала купища погрознели, окаляни мъртви листа в занемарената градина край селското читалище, където след училище вечер момета от осми клас ходеха да се целуват с грубоватите местни ергени. Минавах по опустялата улица, бутвах вратата на кръчмата и край вечно с вода заления тезгях си поръчвах водка; отнасях чашата си на маса до прозореца и зяпах навън в бързо падащия добруджански здрач. Към шест надвечер от Варна, Балчик или Албена се дотътряше автобусът, обслужващ селата наоколо; на тумби-на тумби, зачервени от студа, от него се изсипваха оживени, вечно заети в приказки хора, които бързо се разпиляваха.

    Не всякога обаче беше приятно да се седи в кръчмата. Там вонеше на старо ядене, на евтино кръчмарско вино и ракия, разговорите неизменно се водеха на висок глас, а и усещах, че присъствието ми сковава родителите на моите ученици, прекалено любезно се държаха тези доста по-възрастни от мене мъже. Тъй че обикновено заобикалях кръчмата, отивах да погледам как момчетата играят тенис в салона на селския клуб "Славия". Но там пък не всяка вечер се играеше.

    – Кого чакате? – попитах момичето, което от половин час бавничко се разхожда или умислено стои под ситно ръмящия дъжд край спирката и от време на време поглежда часовничето си.

    – Автобусът закъснява, чакам братовчед ми да се върне от Балчик – каза тя, но не ми се стори притеснена.

    Качихме се в сладкарничката на втория етаж над кръчмата и храбро пих сок с вкус на тиква под неодобрителните погледи на пълничко момче с едва-що покарала брадица и във ватенка, което топлеше задник около мъждящата печка. Дамата на масата ми не се докосна до чашата с тиквената чорба, учтиво изчака да приключа с пиенето и веднага обяви, че бърза да си ходи.

    След седмица моят приятел Данко пред входа на същата тази сладкарница, на площадката пред стълбището за към втория етаж, ми представи две нафунели от студа момичета в палта до петите с еднакъв десен и кройка:

    – Тази е Таня! – Здрависваме се. – А тази е Асито! – Навежда се ухилен, тъй че и приятелката й Таня да чуе: – Много е лесна, горката.

    Ася беше момичето с очилата с голям диоптър, с което имах чест да разговарям на спирката и да изпия чаша нектар с вкус на тиква: слабичка, грозничка, просто едно от хилядите скучни момичета и невзрачни млади жени, с които е населен светът.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

    Следва 

Plovdiv, 10 uni 1987 – edited 22 dec. 2016

–––––

* Георги Кирилов се подписвах като коректор и стилов редактор в някогашния студентски вестник "Софийски университет", понеже смятах, че фамилното ми име Бояджиев отвсякъде смърди като отпечатък от турското ислямско присъствие по Българските християнски земи и ме унижава.

Ars Poetica – НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

НЕВЯРНАТА СЪПРУГА*


Аз я отведох на реката,
като един уверен мъж,
звезди й свалях и нататък
се гмурнахме в море от ръж.

Бе в рокля с тънички презрамки,
такава – пъстра, от басма,
и боса, по сандали само,
целуна ме и се засмя.

Жена! Не съм я уговарял,
тъй както е с жени по нас,
и в августовската омара
съблякох я самичък аз.

Говореше ми на ухото
несвързано какво ли не,
тъй както бе по гръб, защото 
пред нея бях на колене.

Отгоре гледаше ни сякаш
иззад звездите Господ Бог –
трапчинка в рохкавия пясък
изрови тежкият й кок. 

Осъмнал сам под небесата,
след като голи спахме там,
когато продължих нататък
видях се три пъти по-сам.

Бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж,
бе хубава и неспокойна,
внезапна като летен дъжд. 

Водите си лениво влачи
животът – сякаш ме превзе
и нощем чувам я как плаче,
вкопала в пясъка нозе.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година


Plovdiv, 20 dec. 1990 – edited 21 dec. 2016 

––––

* По едноименното стихотворение на Федерико Г. Лорка (1898-1936):

Аз я отведох на реката; 

бях сигурен, че е девойка,

ала тя имала си мъж... и т.н.

Story – ВАКАНЦИЯТА И ДРУГИ СЛАДОСТИ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

Цялото кралско войнство в блажен миг на абсолютна хармония

ВАКАНЦИЯТА И ДРУГИ СЛАДОСТИ

    

    Четохме, каквото четохме, учихме, каквото учихме, столичните лешояди от МОН отлетяха, както бяха долетели, и пак се върнахме към онова блажено състояние на духа, майка на Ренесанса, известно катоdоlce far niente, (сладко безделие). Учителя Панчо принудиха да се пенсионира, приятелче от трети "б" клас го блъсна кола и то издъхна, а татко му на Филипчо стана шеф на училищното настоятелство. Неговата банда главорези пази школото и нашето момче стъпва вече не като коледен пуяк, а като син на големия Лъв от цирк "Балкански".

    Род прехожда и род дохожда, пък земята пребъдва до века. Слънце изгрява и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. Вятър вее към юг и на север отива, върти се, върти се той в своя път и пак започва своите кръгообращения. Всички реки към морето текат, но морето се не препълня: те отново се завръщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак... писал някой си Еклисиаст*.

    Докато има хора, ще има и суета, ала суетата е глупост. При нас организирани крадци, хора на мафиотски бос** – личен приятел и на главния ни г-н прокурор*** и вътрешните министри от три поредни правителства, пет пъти рязаха телефонния кабел на квартала, отново заради медта изскубнаха на трийсетина жилищни блока асансьорните трансформатори и всички знаем кои са (апапите не се и крият), само полицията и следователите не разбраха, та набедили манго, необхванат от бандата кокошкар, снимали го за вестника, демек: Ето, драги граждани, кой ни клати державата!

 

    И ние, какво да сторим, накъде да мърдаме – вярваме на вестници, телевизии, радиостанции. По телевизията охранени, ондулирани, напудрени госпожи и господа точат масали как денонощно работят за народа, уверяват ни: Още ей ту-у-у-уничко и краят на тунеля ей го де! Мародерите ни разплакват мамата, политиците ни веселят до полуда, накъсо, живот си живеем.

    Мишеви или Мишкови (за тях – по-нататък) се отказаха от развода, разведоха се тоест, луди пари по адвокати пръснаха, па си се гушнаха отново под един покрив заради цената на тока, прасе даже отглеждат на техния осми етаж. А прасето Гошо е кльощаво като афганистанска хрътка, макар да не лае, квичи, като е гладно, и сега в квартала всички ги знаят като Селяните от свинския блок.

    Наближава Коледа, върнаха ни класните, имам двойка по български, но не е болка за умиралка, защото никой вкъщи не знае. Минах в пети клас, имаме и нови даскали, Кавръкова вече няма да ни е класна и от утре десет дни излизаме в зимна ваканция. Много дечица в четвъртък представиха бележка, че по важни причини се налага да отсъстват в петък, и сега нагъват пържоли, пийват сладко винце (шара), зобат грозде под бабиния покрив на село. В училище сме останали само балъците.

    Ала петък в България е Ден на майстора, ден за нищонеправене, та и учителите в петък не изпитват. Изпеят надве-натри урока, търчат в училищната библиотека да сърбат кафенце. Посред книгите се разположила циганка с големи златни зъби, от два огромни чувала контрабандна стока вади, казват, евтино я дава. Хем даскалите доволни, че получили най-после заплата, хем и онази весела. Супер! Цял срок учим, край вече. Но хубавото е винаги малко тъжно. Леж колко си щеш, от друга страна обаче, кога мързелът е в повече, кефа разваля.

 

    Снощи натрупал две педи сняг. Вън – мразовито приказно. Обаче ако приятелите ти са заминали от града, скиташ се като букурещки хъш немил-недраг. Стане беля, съседът това чака. "Ей го на – говори, – тоз синковец никой го не наглежда!" От бездействие идат поводите за спор. Какво значи да те наглеждат? Да не съм мляко на огън, или жирафът в зоопарка? Но жирафа не го наглеждат, а го разглеждат. Тъй де, и ний сме учили Българска граматика!

    Тате разправи снощи, че Мишеви (или Мишкови), които живеят в съседния блок, хукнали да се развеждат точно понеже си уредили всичките дертове: изгледали си децата, оженили ги, развели ги, и тъй като за зла участ да вземе телевизорът им да се повреди, а пенсиите им мъненки – нямат пари да пълнят гушата на телевизионен техник, взели да си обръщат внимание, да се джанкат за щяло-нещяло. Полека-лека, от забележими само с мощен микроскоп дреболии до неща, видими и от старешко око с перде, едно слънчево утро се изправили пред зала № 5 на Районния съд...

    В пристъп на мигрена г-жа Мишкова нарекла мъжа си мухльо****; той отвърнал, че доста вече я търпял. Кавгата се възпламенила от само себе си. От дума на дума стигнали до ортопедията, госпожата – с разбита долна челюст, Мишков – с пукната капачка на коляното, и което е най-неприятно: яко нахапан отзад, на врата, което подсказвало, че е опитвал безславно и страхливо да напусне полесражението.

    Най-готиният да си, нямаш ли си приятели – да ти се възхищават, и врагове –  кога ти върви, зад гърба ти от яд да се пукат, ти си кръгла нула. Белята придава стойност. Колкото по-голяма е пакостта, която си сторил, толкова по-важен си за пострадалите, издигаш им се в очите, а обикновено това са най-близки хора. Детенцето израства, като създава грижи на родителите си, и те хем се дразнят, хем им е драго, че си имат у дома жизнена, сърцата рожба.

    Хрантутник, който стои на чина като препариран, не си бърка в носа, винаги и неизменно е учтив с хлапето на гостите, по математика получава само шестици, а на всичко отгоре взема частни уроци по пиано и цигулка, учи английски, докрай си изяжда закуската, не замеря другарчетата си с хляб и кокали, а като го блъснат, вместо да зашлеви със страст грубияна, тихо му казва: Моля да ме извините!... е, точно това ангелче с крилца не е ли носител на световната скука, не е ли тих перфиден убиец на живота?

    Веднъж, когато се връщах от урока по Гражданска защита, напсувах кондукторката. Пуснах псувнята тихо, а онази чула. Оплака се на шофьора и чудна гоненица падна, докато ме приклещиха. Ядох шутове и шамари, даже се клех, че повече – никакви псувни! А не са прави. Онази първа ми каза лайньо и от дума на дума стана като с Мишеви. Пътувах гратис, факт.

    Също както говореше онзи яйчар на пазарчето зад нашия квартален супермаркет: 

    – Фактите, господин старши, са голяма дрисня. Само се опитай да отричаш, и ще видиш каква диария се получава!

    Полицаят си купил три яйчица и вкъщи открива, че две от трите са запъртъци. Връща се да обясни каква според него е истината, а яйчарят се тръшка:

    – Цели ли са яйцата? Не са. Как да разбера, че са мои тез яйца! Поне черупките да си ми донесъл...

    Полицаят пак се явява, този път с яйчени черупки в ръце. Поел ги яйчярят тези черупки, веществените доказателства, демек, души ги и ей тъй говори:

    – Че вонят... вонят – рекъл към тълпата затаили дъх бедняци, привлечени от евтината стока. – Хем бая си навоняват. Ама не са от моите яйца. Фактите, господин старши, са голяма дрисня. Само опитай да ги отричаш, и ще видиш каква диария се получава! На моите ярки яйцата им са бежови, на кафяви точици, пък черупките ти са от бели яйчица. Моите уважения, господин старши, много ми се ще да ти вляза в положението, обаче такива са фактите.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, apr. 1994 – еdited 21 dec. 2016

______
* Вж. Библия, Книга на Еклесиаста или Проповедника, 1: 4-7.
** Бившият гребец Иво Карамански (1959-1998), обявен за първи тартор в славната история на българската мафия, изскокнала из руините на разградена България, същият Карамански, с когото имаше честта да седи коляно до коляно в луксозен софийски ресторант някакъв си министър на вътрешните работи и сръбската певачка Лепа Брена да им пее на двамцата по случай рождения ден на мафиотския бос.
*** Бившият главен прокурор на Републиката Иван Татарчев (1930-2008).
**** По нейната (на г-жа Мишкова) логика достойни са вероятно мутрите, славните мъже и жени в правителството, както славните депутати в Българския ни парламент, като да речем, известните с обаятелното си излъчване господа Цветелин Кънчев (1967), Владимир Кузов (1966), Камен Влахов (1956), госпожа Свободка Стефанова (1944) и прочие типични образи на победилата веднъж завинаги "демокрация" в България.

Ars Poetica – ИНТЕНЗИВНО ИЗЛЪЧВАНЕ

ИНТЕНЗИВНО ИЗЛЪЧВАНЕ

Какво вълнуващо преживяване,
каква изящна рамка са косите за твоето лице, любима.
И не зная захласът откъде ли иде този ден.

Товарът непосилен на Четвъртък,
Петък, Събота и на Неделя стягам,
изкачвам се по хълбока 
на вечерта във Сряда –
смирен и хитър,

подъл като индианец,
който се преструва на заспал.

И защо ли това хитруване и тез преструвки,
като сам себе си не успявам да опазя от себе си.
И очите – ах, очите ми,

слизащи по тялото ти надолу,
бъбриво всичко ти казват.

Каква нежна приказка си, любима!
Посегна ли, страх ме е да не те разруша,
да не съсипя този нежен образ.
И тогава дали всичко не ще се разпадне
на делнична пепел,
дали грак от смехове не ще ме затрупва

цяла нощ
и Вторникът ще ми се види черен.

Как ненужно е да знаем всичко 
един за друг!

Предпочитам да те виждам как минаваш горда
и шията източена да знам, че знак е,
и – вирната, брадичката с полуотворените устни,
носът – незабележимо като въздишка скършен...
да ми говорят:
Спри! Недей разваляй
илюзията! Днес, грешнико, е твоят
Свети Понеделник!

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 20 dec. 1991 – edited 20 dec. 2016

Ars Poetica – МЪЖКИ РАБОТИ

Ако някой срещне някой

в цъфналата ръж

и целуне този някой

някога веднъж,

то нима ще знае всякой

де, кога веднъж 

някого целувал някой

в цъфналата ръж!*

МЪЖКИ РАБОТИ

Мъжът приятели избира

по нрав и бойкост може би,

особено кога е с чаша бира

или щом дяволски скърби.

Нормално е мъжете да говорим

за подвизи, за спорт, коли,

за качествата си безспорни

и как издържаме да ни боли.

Останал сам със себе си обаче,

и най-обръгнал в споровете мъж

способен е да се разплаче

от нежност пред разцъфналата ръж,

когато мокра до колене тича

там Джени от стиха на Робърт Бърнс

или пък нейна двойничка – момиче,

с което лягал е макар веднъж

и е усетил тръпката в сърцето

дори пред голите й рамене,

като единственото нещо, за което

си струва да живее и умре.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 19 dec. 2016

____

* Р. Бърнс (1759-1796)

Ars Poetica – ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ

ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ

– Когато снощи те потърсих, Лили,
оказа се, че няма те у вас...
– Ах, боже мой, къде ли пак съм била!
Да, спомних си... бях у съседа Спас.

– То беше доста късно, казвам: късно
на гости през нощта кой ходи, кой?
– Ех, ти с туй подсъзнание тъй мръсно
на кръст ме разпна... Ама че герой!

– Не, питам само. Търсих те за нещо,
което ме измъчва тези дни...
– Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,
че плувнах цяла в парещи вълни.

– За пръстенче дойдох да взема мяра,
че при златаря щях да мина пак.
–Това ли било, как ме изненада!
Че бива ли да шеташ в този мрак?

И прекосил си тез дълбоки преспи,
през сто баира стръмни бил си път?!
– Как тъй защо, нима не се досещаш,
за нас дори и бабите мълвят.

– Да бъбрят, само глупости мърморят;
щом пукне пролет, твоя ще съм аз,
почакай месец-два, че и отгоре
и потисни проклетата си страст.

– Потискам я, ала защо да крия,
отлагаме тъй дълго онзи миг,
когато с вино и шише ракия
у вас ще вляза като скъп жених.

– Ще дойдеш, ех, мерак набрал си множко,
наградата тепърва предстои.
– Да, миличка, мечтая цели нощи
и пред очите вечно си ми ти.

Дойдох, а тебе никаква те няма,
сега от Спас ли да ревнувам аз?
– Това ли било? Ай, каква ли драма
у тебе е избухнала тогаз!

Той болен е, умира и се гърчи,
изнемощял, нещастен и проклет;
наложи се да го повивам в кърпи
и във чаршафи, мокрени с оцет.

Да знаеш, снощи даже не съм спала
и молих се за грешната душа;
не мигнах, мили, пуста опустяла,
във сетния му час да го теша.

– Тешила си го, виждам, вече зная:
по гушката ти морави петна
подсказват ми, че винаги накрая
наяве истината е една.

– Не ми ли вярваш? Той сега умира,
душа бере, на път за Оня свят.
– Е да, затуй със вино и ракия
почерпи ме, като да съм му брат.

И песни пя, и свири на китара,
с момците се надборваше дори,
та даже и кръчмарката ни стара
прокле го в ада вечно да гори.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 14uni 2008 –  edited 17 dec. 2016

Ars Poetica – ПЕТЪК ВЕЧЕР ДЪЖДОВНО

ПЕТЪК ВЕЧЕР ДЪЖДОВНО

Преди няколко месеца, Жени –
помниш го, сякаш е днес,
мъж един с проблеми големи
към теб проявил интерес.

Интерес – да, така му се казва,
но за теб било то любов,
и дланта му не в твоята пазва,
а проникнала в твоя живот.

Във такъв би се влюбила всяка,
казват, бил Златният принц:
с подковани обуща от злато
във сърцето ти влязъл дори…

и отминал, какво да се прави,
любовта е капризна, нали! –
но защо, ти кажи, оттогава
дъжд вали и кълбят се мъгли,

и седим си в това ресторантче
в петък вечер и тъй сме добре,
че ме питаш дали пък не знам, че
без любов много бързо се мре.

И не зная какво да ти кажа,
че навън – само дъжд и мъгли:

бих могъл с юмрук да го смажа,
ала теб ще те заболи.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 19 apr. 2007 – edited 16 dec. 2016