Ars Poetica – ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ

ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ

– Когато снощи те потърсих, Лили,
оказа се, че няма те у вас...
– Ах, боже мой, къде ли пак съм била!
Да, спомних си... бях у съседа Спас.

– То беше доста късно, казвам: късно
на гости през нощта кой ходи, кой?
– Ех, ти с туй подсъзнание тъй мръсно
на кръст ме разпна... Ама че герой!

– Не, питам само. Търсих те за нещо,
което ме измъчва тези дни...
– Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,
че плувнах цяла в парещи вълни.

– За пръстенче дойдох да взема мяра,
че при златаря щях да мина пак.
–Това ли било, как ме изненада!
Че бива ли да шеташ в този мрак?

И прекосил си тез дълбоки преспи,
през сто баира стръмни бил си път?!
– Как тъй защо, нима не се досещаш,
за нас дори и бабите мълвят.

– Да бъбрят, само глупости мърморят;
щом пукне пролет, твоя ще съм аз,
почакай месец-два, че и отгоре
и потисни проклетата си страст.

– Потискам я, ала защо да крия,
отлагаме тъй дълго онзи миг,
когато с вино и шише ракия
у вас ще вляза като скъп жених.

– Ще дойдеш, ех, мерак набрал си множко,
наградата тепърва предстои.
– Да, миличка, мечтая цели нощи
и пред очите вечно си ми ти.

Дойдох, а тебе никаква те няма,
сега от Спас ли да ревнувам аз?
– Това ли било? Ай, каква ли драма
у тебе е избухнала тогаз!

Той болен е, умира и се гърчи,
изнемощял, нещастен и проклет;
наложи се да го повивам в кърпи
и във чаршафи, мокрени с оцет.

Да знаеш, снощи даже не съм спала
и молих се за грешната душа;
не мигнах, мили, пуста опустяла,
във сетния му час да го теша.

– Тешила си го, виждам, вече зная:
по гушката ти морави петна
подсказват ми, че винаги накрая
наяве истината е една.

– Не ми ли вярваш? Той сега умира,
душа бере, на път за Оня свят.
– Е да, затуй със вино и ракия
почерпи ме, като да съм му брат.

И песни пя, и свири на китара,
с момците се надборваше дори,
та даже и кръчмарката ни стара
прокле го в ада вечно да гори.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 14uni 2008 –  edited 17 dec. 2016