Нива на щита представи със плодна и рохкава угар,
ширна и триж преорана, а много орачи из нея –
карат ралата във впряга, насам и натам ги възвиват.
Омир, "Илиада", из ХVІІІ песен
карат ралата във впряга, насам и натам ги възвиват.
Омир, "Илиада", из ХVІІІ песен
В памет на Емил Калъчев (1932-2012)
ЗДРАВИТЕ СИЛИ
10.06.1998.
Шест сутринта... Симпатичното семейство Гаванкови* ми поставя задачка от етичен характер: синчето им не заслужава дори "тройка", нужна им била "петица", че щели да кандидатстват нещо си някъде си. Десетина учители сме в шах от това мило издевателство. Най-идиотското е, че синчето шета из училището, демонстрира непукизъм, разправял милият наляво-надясно как с връзки всичко се постига. Има вероятност въпросния мамин да го докараме до "пълен отличник".
Ле-ле, реши ли дяволът някого да ритне, няма да го направи с копито, ами с човешки крак! Същият ден. Един по обяд. Приключих оформянето на годишните оценки по български. Ани, от чийто записки преписал Гаванков, получава при мене "четворка", маминото синче – поръчаната "петица"... Какво направих! Старателната Ани получи колкото заслужава, но надутата оценка на Гаванков с обстоятелството, че двете семейства живеят кажи-речи врата до врата – смятам, красиво се съчета. Две нощи не спах, докато го измисля точно тоя вариант за наказание, което трябва да е Пирова победа за наглеците. Пък май си и търсех оправдание за пред себе си.
Представям си погнусата, която ще отрови приятелската идилия между двете фамилии. Отказах се да ставам съдник: че кой съм! – даскал с мизерен обществен статус. С нещичко да съм се облагодетелствал?! Не съм! Та оставих наказанието да цъфти и зрее у нахалниците. Тоя факт оправдава ли ме? Не ме оправдава, разбира се. Жал ми е за онова неизвестно момче или девойче, което ще бъде избутано в състезанието по оценки от подобен някой си мамин Гаванков.
12.06.1998.
Ле-ле, реши ли дяволът някого да ритне, няма да го направи с копито, ами с човешки крак! Същият ден. Един по обяд. Приключих оформянето на годишните оценки по български. Ани, от чийто записки преписал Гаванков, получава при мене "четворка", маминото синче – поръчаната "петица"... Какво направих! Старателната Ани получи колкото заслужава, но надутата оценка на Гаванков с обстоятелството, че двете семейства живеят кажи-речи врата до врата – смятам, красиво се съчета. Две нощи не спах, докато го измисля точно тоя вариант за наказание, което трябва да е Пирова победа за наглеците. Пък май си и търсех оправдание за пред себе си.
Представям си погнусата, която ще отрови приятелската идилия между двете фамилии. Отказах се да ставам съдник: че кой съм! – даскал с мизерен обществен статус. С нещичко да съм се облагодетелствал?! Не съм! Та оставих наказанието да цъфти и зрее у нахалниците. Тоя факт оправдава ли ме? Не ме оправдава, разбира се. Жал ми е за онова неизвестно момче или девойче, което ще бъде избутано в състезанието по оценки от подобен някой си мамин Гаванков.
12.06.1998.
Преди Христос вървял гръмогласният многострадален Йоан Предтеча. Йоан тръбял за идещия подире му Месия... Това е психологически трик! Не бива книгата ми "Кардиф" да се навира в очи. Искам за нея да се говори, преди да са я видели; да изкушава. Стилът на стиховете в сборника иде от древноелински времена, тъй си въобразявам. Надявам се дори баба Върба Чавдарова да я хареса, въпреки че внушенията в "Кардиф" са срещу комунизма като идея и възглед. Ами че книгата излиза из крайните работнически квартали на Пловдив. Правих я за изстраданото жизнелюбие на нацията ни, показана като територия не толкова на жеста, а на вечно съпротивяващия се дух.
Дали някогашната ми колежка от "Комсомолска искра" ще разбере? Глупости! Другарката Чавдарова е фанатик; приятна е за окото, докато не разполага с власт. Човещината й се кръстосва с дивия фанатизъм у партаеца изобщо. Нали нейна бе приказката: "И магаре да турят за шеф на "Комсомолска искра", и него ще подкрепя, щом отгоре (партийните шефове) наредят". Макар изречено двусмислено: колкото предано към БКП (днес БСП), толкова и с ирония. Нейната партия допуска избора не като лично право, а като ритуал за освещаване на червени лозунги и байраци.
14.06.1998.
Дали някогашната ми колежка от "Комсомолска искра" ще разбере? Глупости! Другарката Чавдарова е фанатик; приятна е за окото, докато не разполага с власт. Човещината й се кръстосва с дивия фанатизъм у партаеца изобщо. Нали нейна бе приказката: "И магаре да турят за шеф на "Комсомолска искра", и него ще подкрепя, щом отгоре (партийните шефове) наредят". Макар изречено двусмислено: колкото предано към БКП (днес БСП), толкова и с ирония. Нейната партия допуска избора не като лично право, а като ритуал за освещаване на червени лозунги и байраци.
14.06.1998.
След обяд гостувах у семейство Петър и Райна Петрови. В събота от 10 до 13 ч. с Емил Калъчев бъбрихме за "Искрата", за идеята на Върба Чавдарова да напише книга за "миналите през редакцията", както се изрази. "То за тия неща най-напред аз трябва да напиша" – рече Емил. Оказа се, Коста Странджев и неколцина, сред които и Емил, са първите автори във вестника. Иван Панев, Димитър Бакалов, Йордан Акабалиев, ако се не лъжа, осигурили височайшата подкрепа откъм пловдивската партийна управа, за да се появи младежкият вестник на бял свят, на 5 януари 1959 г.
Пиша ги тия бележки и двете ми посещения някак си се преливат едно в друго: откривам, че в разговора с Емил, от една страна, и с Петров – от друга, сме засягали неща от живота, отнасящи се кажи-речи до един и същ исторически отрязък, от 1945 до 1959 г. Емил се държи като да е пришелец в Пловдив, докато Петър Петров – със самочувствието на раснал и крепнел в същинския културен център на България.
Склонен съм да вярвам и на единия, и на другия.
Изглежда съм се поувлякъл нещо, та на тръгване от Петрови възрастният, към 75-годишен домакин (с удивление се вгледах вчера: напомня ми Марлон Брандо от филма "Кръстникът", от ония многозначителни кадри на филма – рехави мустачки, бялата косица, разпиляна на букли, същият бабешки ханш и забавени жестове. Та тоя приятел с облика на великия актьор неочаквано зина на изпроводяк: "Знаеш ли! Има нещо затаеничко у теб. Гледаш, слушаш, мълчиш, съгласяваш се, ама има нещо скритичко у теб, има". Казвам: "Може пък в това да ми е чарът", ала той – сериозен, продължава: "Виж какво, моето момче! В отношенията ти с жените може и да е така, но в мъжка компания...!? Стар съм вече, болнав съм, нямам я оная моя някогашна енергия да те поизпитам, аз както си знам. Пък що ли ми и трябва! Но сигурен съм, има несъгласие у теб, нещо недоизречено. Ще го разбера някой ден". "Притеснява те вестникарският ми рефлекс вероятно" – подхвърлям. А той: "Знаеш ли какво ще ти кажа! Ти изискваш и изстискваш. Да, точно това е: хем изискваш, хем изстискваш. И аз всичко ти разправям докрай. Ей това е!"
Всъщност, разправи ми няколко случки, дето е пряко замесен, и от тях единият сюжет се откроява с тоналността на печал, така присъща за Чеховите истории, само че то е по-хубаво и от разказите на Чехов, защото ухае на Балканския полуостров, не на Руска степ.
Двамина са героите: 16-годишен гимназист и около 40-годишният му учител по френски. Няколко месеца прорез има между двата епизода в драмата. В първия епизод действието се развива в пловдивската Търговска гимназия (Сградата ми е добре позната, учил съм там, когато бях 14-16-годишен); вторият епизод е от ъгъла пред някогашното фото-студио срещу бившето кино "Балкан".
В резюме... Малко преди Девети (ІХ.1944.) учителят не писал оценка "отличен" на старателния си ученик заради политически симпатии, които подозирал у младежа; в касапницата подир Девети, крайно притеснен, същият г-н среща бившия си ученик и моли за помощ; очевидно в негово лице открива единствения, който ще го отърве от глутницата червени комисари. Помощта е гордо отказана: младият Петров няма влияние над Народната власт, убеден е в нейната правота, не желае да съчувства на никого, камо ли пък на оня, който – меко казано, жестоко някога го е подценил.
Разделят се: единият – удовлетворен, щастлив, че получил така жадуваното възмездие, другият – със стъпки на сомнамбул, образ на самото Отчаяние. Ден по късно из пловдивската Главна се разчува:камион прегазил нехаен велосипедист. Досещате се навярно, прегазеният се оказва учителят по френски. Само не е ясно сам ли се хвърлил под колелата или камионът го преследвал и успял да прегази...
Чудно ми е, че 75-годишният днес някогашен идеалист, възпитаник на Френския католически колеж в Пловдив, още не е в състояние да се отскубне от тая история: "Ама така старателно се бях подготвил по френски!" – ломоти с издути като кокоше дупе устни. – Още помня урока наизуст. Чуй, бе. Чуй! Що не щеш да ме слушаш?"
Пиша ги тия бележки и двете ми посещения някак си се преливат едно в друго: откривам, че в разговора с Емил, от една страна, и с Петров – от друга, сме засягали неща от живота, отнасящи се кажи-речи до един и същ исторически отрязък, от 1945 до 1959 г. Емил се държи като да е пришелец в Пловдив, докато Петър Петров – със самочувствието на раснал и крепнел в същинския културен център на България.
Склонен съм да вярвам и на единия, и на другия.
Изглежда съм се поувлякъл нещо, та на тръгване от Петрови възрастният, към 75-годишен домакин (с удивление се вгледах вчера: напомня ми Марлон Брандо от филма "Кръстникът", от ония многозначителни кадри на филма – рехави мустачки, бялата косица, разпиляна на букли, същият бабешки ханш и забавени жестове. Та тоя приятел с облика на великия актьор неочаквано зина на изпроводяк: "Знаеш ли! Има нещо затаеничко у теб. Гледаш, слушаш, мълчиш, съгласяваш се, ама има нещо скритичко у теб, има". Казвам: "Може пък в това да ми е чарът", ала той – сериозен, продължава: "Виж какво, моето момче! В отношенията ти с жените може и да е така, но в мъжка компания...!? Стар съм вече, болнав съм, нямам я оная моя някогашна енергия да те поизпитам, аз както си знам. Пък що ли ми и трябва! Но сигурен съм, има несъгласие у теб, нещо недоизречено. Ще го разбера някой ден". "Притеснява те вестникарският ми рефлекс вероятно" – подхвърлям. А той: "Знаеш ли какво ще ти кажа! Ти изискваш и изстискваш. Да, точно това е: хем изискваш, хем изстискваш. И аз всичко ти разправям докрай. Ей това е!"
Всъщност, разправи ми няколко случки, дето е пряко замесен, и от тях единият сюжет се откроява с тоналността на печал, така присъща за Чеховите истории, само че то е по-хубаво и от разказите на Чехов, защото ухае на Балканския полуостров, не на Руска степ.
Двамина са героите: 16-годишен гимназист и около 40-годишният му учител по френски. Няколко месеца прорез има между двата епизода в драмата. В първия епизод действието се развива в пловдивската Търговска гимназия (Сградата ми е добре позната, учил съм там, когато бях 14-16-годишен); вторият епизод е от ъгъла пред някогашното фото-студио срещу бившето кино "Балкан".
В резюме... Малко преди Девети (ІХ.1944.) учителят не писал оценка "отличен" на старателния си ученик заради политически симпатии, които подозирал у младежа; в касапницата подир Девети, крайно притеснен, същият г-н среща бившия си ученик и моли за помощ; очевидно в негово лице открива единствения, който ще го отърве от глутницата червени комисари. Помощта е гордо отказана: младият Петров няма влияние над Народната власт, убеден е в нейната правота, не желае да съчувства на никого, камо ли пък на оня, който – меко казано, жестоко някога го е подценил.
Разделят се: единият – удовлетворен, щастлив, че получил така жадуваното възмездие, другият – със стъпки на сомнамбул, образ на самото Отчаяние. Ден по късно из пловдивската Главна се разчува:камион прегазил нехаен велосипедист. Досещате се навярно, прегазеният се оказва учителят по френски. Само не е ясно сам ли се хвърлил под колелата или камионът го преследвал и успял да прегази...
Чудно ми е, че 75-годишният днес някогашен идеалист, възпитаник на Френския католически колеж в Пловдив, още не е в състояние да се отскубне от тая история: "Ама така старателно се бях подготвил по френски!" – ломоти с издути като кокоше дупе устни. – Още помня урока наизуст. Чуй, бе. Чуй! Що не щеш да ме слушаш?"
* * *
Поскърцвайки с новите си ботуши и в чистичка военна униформа, членовете на правения в тила вестник "Щурмовак", нейде в австрийските планини през ранната пролет на 1945 г. попадат на интелигентен мъж, който мълчаливо ги наблюдавал с вид на паднал от небето. Споменава го тоя факт другарят Лальо Маринов (Ламар) по страниците на героичната си автобиография... На тръгналите да освобождават света "от отровната му плесен" всичко им било от ясно по-ясно, особено какво става там, дето куршуми свирят и се гърчат обезобразени души и тела. Тоя смахнат интелигент изненадал нашите учени хора. Всъщност, какво знаем за европейците?
Същият Лальо Маринов с дата 15-16 март 1947 г. пише стихотворение, образец на партийно нагаждачество:
Същият Лальо Маринов с дата 15-16 март 1947 г. пише стихотворение, образец на партийно нагаждачество:
На Николай Райнов
Аз искам, драги Николай, да ти припомня...
--------
Сега е друго време – непощадно твърдо,
аз гледам образа ти, твоя поглед чист,
и ние с теб вървим задружно пак прегърнати,
и ние с тебе сме борци и здрави комунисти.
Думичката "здрави" ми направи впечатление... У нас, в България, "здрави" е шаблон от епохата на татко Сталин. Здрави са прогресивните сили на Партията и пролетариата, а интелигенцията... тя е кекава интелигенция, т.е. на нея здравите сили не могат да й се доверят.
17.06.1998.
Разрушената от невежествената местна власт Аптека "Марица"
"Арт-клуб" – вестничето на пловдивските културни телета, се списва с доста апломб, все около горно "до". Тия фалцетни напъни "колко сме гневни", "колко сме па ценни", "как страдаме за Отечеството и за унижения българин", мисля си: бая як комплекс за малоценност избиват. Съответстват на епичните борби на 75-годишния бивш счетоводител***... с тая разлика че той наистина е бил унижаван и оскърбяван през целия си досегашен живот и има основание да бъде рязък и гневен, когато се подписва не със стереотипното скучновато Петър Петров, а с красивия писателски псевдоним Василен Ведров. Подобен род примадони, както научавам от статиите, стиховете, интервютата, спомените, задевките, разказите им и доколкото познавам не един и двамца от тях, тъй и ще си умрат провинциалисти: напомнят ту Вазовите "чичовци", ту Ботевия "Кръстю Пишурка", ту Алековите Гочоолу, Дочоолу, Данко Харсъзина и Гуньо Адвокатина. Ето щрихи върху груповия портрет на въпросните "списователи"!
Добромир Тонев. Самовлюбен до изнемога, галеник на бившите фактори в Татовия Писателски съюз. Пришълец в Пловдив, от Ямбол; стиховете му – красиво-гневни, метафорични, римувани, ритмувани прехласвания. Напоследък, както го е вършил и преди 1990 г., глади по косъма новите стопани на Голямата бяла къща (местния символ на властта), като се започне от ректора на местния Пловдивски университет, та до президента на Републиката. С единия си пил бирата, с другия заглеждали кръшни мацки зад стъклото на кръчмата... Провинциална идилия.
Огнян Сапарев. Всеядно. Едновременно много неща, и навсякъде – с рогата напред. Типичният "овен" от зодиака. За кратко се размечта, кандидатира се за президент, беше късо време шеф на Българската национална телевизия; защо го пропъдиха оттам дип не е ясно; май не пасна на конюнктурата и го закотвиха ректор на университета в Пловдив.
Брат му Славян Сапарев в първите години след Десети ноември бе председател на местния Съюз на демократическите сили. Еуфорични месеци, детският период на Българската лъже-демокрация, на вестник "Свобода" и на луди надежди... Огнян Сапарев е духовният баща и гуру на бившите студенти от Пловдивския университет Добромир Тонев, Тодор Чонов и неколцина още криво-ляво проспериращи днес в политическия батак на местната общинска управа: Красимир Обретенов, например.
Тодор Биков. Главният редактор на вестничето. Бивш семинарист. Искрено и всеотдайно влюбен и той в собствения си измислен образ на поет-грандоман. По сътвореното от него разбирам, че го веят някакви християнски и славянофилски мъгли, което дава облик и на изданието му; движи се "сред буболекчовците" със самочувствие на графоман-аристократ. Което аристократите не си позволяват.
Георги Петров. Някога той ни пишеше досиетата в "Искрата". Изглежда много човешки. Бивш секретар в окръжния или градския комитет на Комсомола в Сливен. Някогашно протеже на Дража Вълчева, напоследък Гошо се подвизава във вестник "Марица", всекидневника с най-масов тираж в моя град и в цяла Южна България. Пловдивчанин, с македонска жилка, от Кючук Париж****. Майка му, спомням си, я погребаха с искрено уважение, като ятачка от антифашистката съпротива. Той е автор на ядовитата реплика към двамата стереотипери от печатницата (Пешо и Митето): "Оставете го Жоро Бояджиев! Баща му... частник". Репликата на колегата Върба Чавдарова "Тук заемаш място на някое наше момче" със същото основание би могъл да я изрече и Георги Петров.
Владимир Янев. Роден през 1950 г. Син на Атанас Янев – бивш зам.-кмет, което в ония години се титулуваше Председател на пловдивския окръжен народен съвет, по-късно гл. редактор на местния партиен орган "Отечествен глас". Владко е върл почитател на Маяковски и на Прокълнатите френски поети. Подир университета честно отиде да учителства в Родопите, не се възползва от протекции. Майка му Моника Янева в представите ми – много етичен колега, беше журналистка в същия "Отечествен глас" и след като съпругът й напусна поста главен редактор.
Владко – чедо на хора от бившата местна власт, лично мен ми е симпатичен, особено като си спомня как се стремеше към приятелство с нашумелия в щурите поетически среди на някогашна София от 1965-70 г. млади бохеми и литературни разбойници. Вакханалният около началото на осемдесетте поет Кирил Кадийски (мой набор) открито го иронизираше заради позите му на артистичен несретник. Киро – бохема и в червата, откриваше фалша във Владковите амбиции да се уподоби, външно поне да заприлича на неудобен за властта: "Виж го бе, кърпи си одеалото с ей такива кръпки! Пък баща му е шеф на втория град на България".
Владимир Янев – днес университетски преподавател по литература, развява байрака на всеславянството във вестничето на културните телци "Арт-клуб" и това, според мен, си е все същият негов маниер на показност в измислена, умозрителна, експлоатирана от ловки политици теза за мисията на славяните в Европа и света. По своему честен, Владко Янев поне искрено си вярва. Тъй мисля.
Тия мили персони не могат да бъдат лице на огромното множество безименни, унижавани и оскърбявани в най-делничното си битие българи. Не ми се ще да ги съдя; казаното по-горе не е просто лична моя оценка. Отношението ми към тях се формира от средата, която ми е истинското отечество. Могъщото подземно течение в живота на нацията ни няма кой знае какво общо с тия мамини и таткови, които – славно носейки се по повърхността на събития, създаващи катаклизми по целия ни континент, живеят като че ли единствено с представата си колко са достойни, каква ценност за тоя народ е присъствието им в общия Български пейзаж.
19.06.1998.
Добромир Тонев. Самовлюбен до изнемога, галеник на бившите фактори в Татовия Писателски съюз. Пришълец в Пловдив, от Ямбол; стиховете му – красиво-гневни, метафорични, римувани, ритмувани прехласвания. Напоследък, както го е вършил и преди 1990 г., глади по косъма новите стопани на Голямата бяла къща (местния символ на властта), като се започне от ректора на местния Пловдивски университет, та до президента на Републиката. С единия си пил бирата, с другия заглеждали кръшни мацки зад стъклото на кръчмата... Провинциална идилия.
Огнян Сапарев. Всеядно. Едновременно много неща, и навсякъде – с рогата напред. Типичният "овен" от зодиака. За кратко се размечта, кандидатира се за президент, беше късо време шеф на Българската национална телевизия; защо го пропъдиха оттам дип не е ясно; май не пасна на конюнктурата и го закотвиха ректор на университета в Пловдив.
Брат му Славян Сапарев в първите години след Десети ноември бе председател на местния Съюз на демократическите сили. Еуфорични месеци, детският период на Българската лъже-демокрация, на вестник "Свобода" и на луди надежди... Огнян Сапарев е духовният баща и гуру на бившите студенти от Пловдивския университет Добромир Тонев, Тодор Чонов и неколцина още криво-ляво проспериращи днес в политическия батак на местната общинска управа: Красимир Обретенов, например.
Тодор Биков. Главният редактор на вестничето. Бивш семинарист. Искрено и всеотдайно влюбен и той в собствения си измислен образ на поет-грандоман. По сътвореното от него разбирам, че го веят някакви християнски и славянофилски мъгли, което дава облик и на изданието му; движи се "сред буболекчовците" със самочувствие на графоман-аристократ. Което аристократите не си позволяват.
Георги Петров. Някога той ни пишеше досиетата в "Искрата". Изглежда много човешки. Бивш секретар в окръжния или градския комитет на Комсомола в Сливен. Някогашно протеже на Дража Вълчева, напоследък Гошо се подвизава във вестник "Марица", всекидневника с най-масов тираж в моя град и в цяла Южна България. Пловдивчанин, с македонска жилка, от Кючук Париж****. Майка му, спомням си, я погребаха с искрено уважение, като ятачка от антифашистката съпротива. Той е автор на ядовитата реплика към двамата стереотипери от печатницата (Пешо и Митето): "Оставете го Жоро Бояджиев! Баща му... частник". Репликата на колегата Върба Чавдарова "Тук заемаш място на някое наше момче" със същото основание би могъл да я изрече и Георги Петров.
Владимир Янев. Роден през 1950 г. Син на Атанас Янев – бивш зам.-кмет, което в ония години се титулуваше Председател на пловдивския окръжен народен съвет, по-късно гл. редактор на местния партиен орган "Отечествен глас". Владко е върл почитател на Маяковски и на Прокълнатите френски поети. Подир университета честно отиде да учителства в Родопите, не се възползва от протекции. Майка му Моника Янева в представите ми – много етичен колега, беше журналистка в същия "Отечествен глас" и след като съпругът й напусна поста главен редактор.
Владко – чедо на хора от бившата местна власт, лично мен ми е симпатичен, особено като си спомня как се стремеше към приятелство с нашумелия в щурите поетически среди на някогашна София от 1965-70 г. млади бохеми и литературни разбойници. Вакханалният около началото на осемдесетте поет Кирил Кадийски (мой набор) открито го иронизираше заради позите му на артистичен несретник. Киро – бохема и в червата, откриваше фалша във Владковите амбиции да се уподоби, външно поне да заприлича на неудобен за властта: "Виж го бе, кърпи си одеалото с ей такива кръпки! Пък баща му е шеф на втория град на България".
Владимир Янев – днес университетски преподавател по литература, развява байрака на всеславянството във вестничето на културните телци "Арт-клуб" и това, според мен, си е все същият негов маниер на показност в измислена, умозрителна, експлоатирана от ловки политици теза за мисията на славяните в Европа и света. По своему честен, Владко Янев поне искрено си вярва. Тъй мисля.
Тия мили персони не могат да бъдат лице на огромното множество безименни, унижавани и оскърбявани в най-делничното си битие българи. Не ми се ще да ги съдя; казаното по-горе не е просто лична моя оценка. Отношението ми към тях се формира от средата, която ми е истинското отечество. Могъщото подземно течение в живота на нацията ни няма кой знае какво общо с тия мамини и таткови, които – славно носейки се по повърхността на събития, създаващи катаклизми по целия ни континент, живеят като че ли единствено с представата си колко са достойни, каква ценност за тоя народ е присъствието им в общия Български пейзаж.
19.06.1998.
С Люба Стефанова и Теньо Буков***** ходихме на нашето си място край реката. Теньо се държа в познатия стил на селски любовник: с дебелашки двусмислици към влюбената в него Люба. Трудно понасям някой тъй да се отнася към жена, още повече – влюбена жена. Милият е толкова прозрачен, че ми става тъжно, но... то са човешки работи. Въпреки това, цинизмите отвращават, особено когато в подтекста им лежи неуважение.
Re. си има притеснения със ставите. Някой От небето й внушава да забави задъханото си препускане през живота. Тоя Някой, според нея, е ангелът й. А дето няма човещина, каква обич! Моето момиче си го харесвам най-напред със сърцето.
Завчера с Божидар Чапъров – археолог по специалност, днес собственик на скромна книжарничка срещу местния Дом на културата, водихме дълъг мухабет в кафене срещу училището. Бил ме сънувал предната нощ как омайвам колежка. "И ето, че днес се срещаме!" – реди ги такива едни усмихнатият Божо. Казвам: "Още не ми е минало за вестник "Свобода". А той: "Прав си, братле. Не ми прощавай!"
Божидар Чапъров стана причина да се размина с длъжността гл. редактор на седесарския вестник "Свобода" в Пловдив през 1990, когато в качеството член на назначена дявол знае от кого комисия (Николай Казанджиев, Константин Аджаров, Божидар Чапъров) застана откъм страната на Казанджията и двамата срещу лидера на тогавашната Християндемократическа партия Аджаров туриха за главен никому неизвестния дотогава Здравко Атанасов, че лежал в пандиз по комунистическо и в момента се оказал безработен, а моя милост все пак си има постоянна работа като даскал. Показах на Божо отзив на Исак Бехар за "Кардиф", отпечатан в "Арт-клуб", вестничето на Тодор Биков, и Божо разпери лапи: "Е-е, радвам се за теб, приятелю. Това да се чува!"
Като съм го питал няколко години подир конкурса, след като същият Здравко Атанасов съсипа и затри вестник "Свобода", защо е отклонил кандидатурата ми, рече: "Много нежен ми изглеждаше бе, братле!" Божидар Чапъров е все пак от някак оцеляващите в тия трудни условия за предприемача у нас и съм си мислил покрай онова разминаване помежду ни, че не бива да му се сърдя: може би действително съм бил твърде наивен за такъв вестник в ония мътни дни след Десети ноември.
Чета Тончо Жечев, "Българският Великден". Много фин хумор има в тая книга, много благородна ирония в портретуването. Привидно разказвачът ми се явява сдържан, сериозен в коментара, но отзад сякаш се хили (неприятна дума, но тук, чини ми се, е на място) с широко отворена уста над нашенските родни простотии.
Разкошен е образът на Стоян хайдутин – Стоян войвода от Габровския балкан, преобразил се в архимандрит Йосиф, че и игумен на основания с награбеното от него имане Соколски манастир. Колоритен предтеча на Алековия Ганьо, дори триж по-вакханален с действителната си житейска драма. Което пак настоява: животът е по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия.
Re. си има притеснения със ставите. Някой От небето й внушава да забави задъханото си препускане през живота. Тоя Някой, според нея, е ангелът й. А дето няма човещина, каква обич! Моето момиче си го харесвам най-напред със сърцето.
Завчера с Божидар Чапъров – археолог по специалност, днес собственик на скромна книжарничка срещу местния Дом на културата, водихме дълъг мухабет в кафене срещу училището. Бил ме сънувал предната нощ как омайвам колежка. "И ето, че днес се срещаме!" – реди ги такива едни усмихнатият Божо. Казвам: "Още не ми е минало за вестник "Свобода". А той: "Прав си, братле. Не ми прощавай!"
Божидар Чапъров стана причина да се размина с длъжността гл. редактор на седесарския вестник "Свобода" в Пловдив през 1990, когато в качеството член на назначена дявол знае от кого комисия (Николай Казанджиев, Константин Аджаров, Божидар Чапъров) застана откъм страната на Казанджията и двамата срещу лидера на тогавашната Християндемократическа партия Аджаров туриха за главен никому неизвестния дотогава Здравко Атанасов, че лежал в пандиз по комунистическо и в момента се оказал безработен, а моя милост все пак си има постоянна работа като даскал. Показах на Божо отзив на Исак Бехар за "Кардиф", отпечатан в "Арт-клуб", вестничето на Тодор Биков, и Божо разпери лапи: "Е-е, радвам се за теб, приятелю. Това да се чува!"
Като съм го питал няколко години подир конкурса, след като същият Здравко Атанасов съсипа и затри вестник "Свобода", защо е отклонил кандидатурата ми, рече: "Много нежен ми изглеждаше бе, братле!" Божидар Чапъров е все пак от някак оцеляващите в тия трудни условия за предприемача у нас и съм си мислил покрай онова разминаване помежду ни, че не бива да му се сърдя: може би действително съм бил твърде наивен за такъв вестник в ония мътни дни след Десети ноември.
Чета Тончо Жечев, "Българският Великден". Много фин хумор има в тая книга, много благородна ирония в портретуването. Привидно разказвачът ми се явява сдържан, сериозен в коментара, но отзад сякаш се хили (неприятна дума, но тук, чини ми се, е на място) с широко отворена уста над нашенските родни простотии.
Разкошен е образът на Стоян хайдутин – Стоян войвода от Габровския балкан, преобразил се в архимандрит Йосиф, че и игумен на основания с награбеното от него имане Соколски манастир. Колоритен предтеча на Алековия Ганьо, дори триж по-вакханален с действителната си житейска драма. Което пак настоява: животът е по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия.
Пловдив - културна столица на Европа за 2019 година
Plovdiv, 10-19 uni 1998 – edited 14 dec. 2016
_______
* и ** Имената в епизода със семейство Гаванкови са променени.
* и ** Имената в епизода със семейство Гаванкови са променени.
*** Отчуждено описва случая Петър Петров в книгата си "В бездната на безверието", изд.1998 г., вж. "Мосюто" на стр.43-44.
**** Пловдивски квартал, застроен от бежанци след турските погроми във Вардарска Македония и Одринска Тракия в началото на ХХ век.
***** Променени са имената.
**** Пловдивски квартал, застроен от бежанци след турските погроми във Вардарска Македония и Одринска Тракия в началото на ХХ век.
***** Променени са имената.
.jpg)
.jpg)
