Публицистика – СИРОМАШКО ЩАСТИЕ

Еква гръм. Руква яростен дъжд.

Литва птица със мокри криле.
Как животът е прост и могъщ
в това чисто и зряло поле!

Николай Гюлев (1942), из сб. "Пръст и вода" 

Литературно четене в клуб "Младост". 

Семейство Николай Гюлев и Елена Атанасова

СИРОМАШКО ЩАСТИЕ

    Минчо Палавров*. Зодия овен, на петдесет и една, а вече пенсионер; старшина-огнеборец, бивш. Този примижаващ насреща ми дявол Минчо изтипосал двайсетина картини в неугледни постни рамки по стените на миниатюрната зала на пловдивския клуб "Младост", току зад спирката откъм Капана**. Платната – cредна хубост, художникът им ме убеждава в скритите им достойнства. И има голяма вероятност да е прав.

    Попадам в туй гнезденце поради внезапно плисналия пороен дъжд, който като че само чакал да изскоча от градския автобус № 26, та да ливне на талази-на талази, че и с пльоканчета (мехури) отгоре. Запътил се бях към магазина през няколко преки за една автомобилна част, ала поройният дъжд ме принуди да се огледам за сушина, и значи, втурвам се през глава към първите изпречили ми се пред очите стрехи, навеси, тенти, чадъри.

    Ей ме под стряхата на мижаво кафене в компанията на пловдивския поет Николай Гюлев (1942), споменатия вече Минчо Палавров и покрай захабена бяла пластмасова маса: поетесата Елена Атанасова – младата съпруга на Гюлев, и момиченцето им. Дамите сърбат пилешки бульон, свили се като мокри кокошлета, хем зъзнат, хем весели. Водата отгоре им плющи, шурти, капе, просмуква се от подгизналите вехти рекламни чадъри. 

    Няколко разноцветни нишки ми се преплитат в тази преживелица: 56-годишният Николай, поне двайсет години по-младата му съпруга, артистичното им хлапе Лили, от една страна; от друга – огнеборецът художник; от трета – личните ми дертове по ремонта на жигулата. Сега си мисля, моите си лични грижи ми дадоха неочаквано предимство в шарената компания: хем да съм с тези хора, хем вътрешно отстранен, зависим единствено от пристрастията си. 

    Каквото казах и сторих си беше просто импровизация, непукизъм, но привиден. Тъй да се рече, дегустирах, надникнах им под черупките, разучих образите, кой как си играе ролята в това своего рода театро, но и какъв е всъщност под маската, доих така нужна за книгата, която пиша***, информация – че средата на хора, с единия крак в изкуството, с другия в посредствеността на отчайващи битови неудобства, ми е до болка позната, и вече накрая лекичко им поставих моята си оценка: на художника – с ирония, на поетесата – с премълчано, на невъзпитаното хлапенце – с пренебрежение, на таткото Николай Гюлев – с уважение за изстраданата бедняшка гордост, която излъчва.

   Появих се случайно посред тях с поломената си автомобилна част. Театърът обаче си е театър: докато те играеха, събрах материал поне за десетина глави от книгата "Ламски".

    Ето ги тези сюжети!

    Първият... Огнеборецът в Калофер. Пожар. Униформени темерути – два броя, и нашият човек – цивилен, който "ги действа като редници"... Минчо Палавров представя историйката като драматично преживяно, но предполагам, то си е стар анекдот от фатмашкия фолклор. Свекърът на дъщеря ми, Райчо Бижев от село Руен над Пловдив, бивш старшина от армията, ми е пробутвал същата ситуация, уж в ямболския гарнизон, в забутано, забравено и от Бога, и от Министерството им на фатмаците поделение, дето попада като най-обикновен служител по снабдяването.

    Та натоварил камиона с продукти старшина Райчо от Руен, па за кеф строява на плаца шматкащите се безцелно като шугави овци наоколо (в наши дни нормално агрегатно състояние за така храбрата родна армия) началници-кибици и им дръпва огнено слово относно боеготовността, военната опрятност, честта, националните идеали и Майка България.

    Вторият... Усилията на Елена да изглежда артистична... 

Кеми Тодороуф (1954)

    Подобна картинка сред нашенките сноби представяше преди време известната Камелия Тодорова (1954), която подир някакви си десетина години шетане насам-натам по Щатите дотолкова милата се бе вживяла в хамериканския манталитет, та като да бе забравила българската реч, появи се с поамериканченото си яко изкълчено име Кеми Тодороуфф, телохранители, които отпървом неколцина като да бяха май, и дваж по-изкълченото си произношение на милата "родна реч омайна, сладка"; сетне от само себе си главозамайването като да й премина, проговори на чист български, спомни си майчиното име, спомни си тоже и такваз подробност, като колко корав българин бил нявга дедо й на г-жа Кеми.

   Елена, както и префърцунената Кеми Тодороуфф, ми е симпатична. Но тойзи силен грим, наплескан в обилни количества, ми иде в повече. За драмата им на умни дами иде реч. Мимолетна е женската хубост, а суетата – до гроб, казват старите хора на село. 

    Третият... Малката артистична госпожичка на Гюлеви. Сами сме за известно време в заличката на провинциалния лит. клуб "Младост". Пуша, издухвам дима през едва открехнатия прозорец. Госпожицата подхвърля изпусталял котарак, учи го да прави задно салто. Пробвам да я заговоря: "Как се казваш?" Присвива устенца: "Приятно ми е, аз съм дъщерята на Елена Атанасова". Светкавично отбивам удара й с шпагата: "Аз пък съм синът на Кирил Бояджиев". "Че кой па е тоя?"– боцва ме с очета. Правя се на умряла лисица: "Ами-и-и, такъв един. Дърводелец". Обзета от съжаление за тъжната ми участ: "А-аха!" И престана да ми отделя от така ценното си внимание. 

   След половин час обаче откъм детските розови устица на изящната аристократка захващат да изхвърчат невероятно гадни за възрастта й, да речеш, букет подбрани специално такива ми ти едни: "Идиот!" (към пенсионирания огнеборец, изгряващ нов художник от световна класа, фотограф и прочие), към татко си Николай: "Донеси ми чаша вода, че ме мързи да стана", пак към огнебореца, но сега зад гърба му: "Ще му спукам гъза на тоя" и още таквиз, със страст пратени като Стреличките на Амура по възпълничкия добродушен Минчо: "Простак! Тъпчо! Кепе такова! Педи" (Нашият мил плюшен педераст, демек). 

    Четвъртият... Затрупаният в миньорската шахта Минчо Палавров барабар с 23-годишен изкопчия от Родопите. Шест дни (история, чини ми се, наедро тропосана, хем с крив тегел) гризали дъски от кофража, смукали от стичащата се по скалата вода, живели в абсолютен мрак. И онзи да вземе да превърти; пипнешком в тъмнилката търси наш Минчо да го изяде. Докопва му ботуша, заръфал той ботуша и Минчо тутакси го фраснал с миньорската лампа. "Да не беше каската, одма да съм го усмъртил; нямаше да припадне, ами черепа да съм му пръснал!" Като ги измъкват най-сетне на светло, сурата къдрава четина на помака била снежнобяла като у мериносова овца.

Художникът-огнеборец Минчо Палавров

    Петият... Минчо Палавров в Москве или в Ленинграде, на Беларуской вокзале. В тарапаната някой се пробвал да му отнесе балтона; стига се дотам, че Минчо, като докопва апаша за ръчица, ей такива едни захваща да му приказва: "Значи, аз, братушка милъй ти дарагой мой, пет хиляди километра път бия при своите авери да дойда, а ти, братушка, за добро дошло, мили, хочеш родния си брат да обереш, балтона от гърба ми да смъкнеш... Ну-у, гад! Паимай! – наметнал крадеца с балтона си. – Влачи, нещастник!"

    И онази ми ти бляд (подла, долна курва па рускаму язъйку) да вземе да се разчувства, разкиснал се, мамицата му апашка! – сълзи му капят от зъркелите, блъска се с юмрук по мордата (муцуна, по българскаму), косите си скубе; отчаян, завтекъл се баш под мотрисата да се метне; наложило се наш Минчо кураж за живот да му вдъхва, оладжак (както казват турците), вяра в утрешния хубав ден.

    Хлътнали в гаровия ресторант; па хапнали-пийнали, приказват си, взаимно се утешават: ай мамицата му и живот, какво нещо е съдбата! – тупкат се по рамена, прегръщали се, целували се страстно; превалила нощта, а на заранта помъкнали се да спят в комуналката на Альошка; отспали си, колкото си отспали, и значи, споглеждат се един-друг като два котарака надвечер на следния ден, гладни, с пресъхнало гърло, а после... е-е-ех, после! Поели естествено към най-близкото, как сказат тоже па русскаму, Пъйтейнойе. По отработения тертип: "Ешчьо водку! Ешчьо сельодку, мат твая сукина!" И се заточили едни ми ти цветни делници и празници, не ти е, майко, работа! Летели неотлъчно двамата из Петербургските кръчми рамо до рамо като сиамски близнаци; то бил почти същий валшебний сон на нерушимата българо-съветска дружба; двамцата запойчици не успявали още да изтрезнеят и пак, и пак, и пак се налоквали до козирката. Сладка работа!

    Накратко, явил се онзи сущий Вергилий за нашия Данте в съветския Ад: повече от гид – велик благодетел за нашия окумуш българин. Асъл, Биг Брадър, както казват хамериканците. Преувеличавам, разбира се, но историйката си я бива. Рекъл (уж!) наш Минчо фразичка; фразичка-фразичка, ама изречена хем с погнуса и прошка, хем с разбиране, ала и присъда. Фразичка, дръпната от най-съкровено кътче в душата, оттам, дето си бетер гол охлюв пред Съвестта, пред Бога у себе си, сам със своите страдания и страхове, които светът не бива да знае.

    Ей тука му свалям шапка на пожарникаря о.з., ако и да откривам, че ми пробутва претоплено ядене, чужд сюжет. Защото слушал съм я вече и тази негова история.

                                             

   Шестият... Николай. Поуморил се да бъде образа, който си избрал. И в същото време онова заничащо иззад фасадата и камуфлажа хлапе от първите години на болшевишката напаст в моя роден Пловдив – време на убийците с червена лента на ръкава: "Знаеш ли, пък дядо й на Елена е собственик на хотели и магазини "Яффа"? Как! Не си чувал нищо за веригата "Яффа"? Някога това беше много известна фирма". И малко по-късничко, след минута или две: "А пък моите родители оставили в Гюмюрджина двуетажна къща. Сега да я имам аз тая къща там в Гърция, представяш ли си колко богат щях да съм!"

   Седмият... Преди години братовчедка ми (р.1942) Нина, съученичка на актрисата Цветана Манева, довела 16-годишната Елена в редакцията на "Комсомолска искра". Вие сте първият, който ми е чел стиховете и ги е оценил". "Тъй ли! И какво съм ти казал?". Полечка се усмихва, притаява се; и в този миг я виждам загадъчно красива: "Ами-и, хубави работи ми казахте". И после, вече като ме гледа право в очи: "Искам да ти подаря моята последна книга. Не можа да си я вземеш (т.е. да си я купя), нали?" "Ами не можах – казвам, – там едни сантиментални бабки от ръцете ми я издърпаха." (Мамя като циганин в небрано лозе.) Тя разбира, че мамя, но съпругът Николай се хваща на лъжата: "Я-я! Натискали се за книгата ти, Елена... Виж ти! Виж ти какви работи!"

   Осмият... Картините на Минчо... Непрекъснато скача да отваря врати и прозорци, въздух да влезе. А Николай ги затваря същите тези врати и прозорци, че ставало течение: духа му, а пък и малката дяволица Лили, "Виж Лили как трепери". Минчо отсипва в заплескана чаша гореща вода подозрителна смес от бурканче за бебешка храница: "Пия си виаграта! Ами-и то, смесил съм каквото ми попаднало под ръка: чесън, магданоз, чушки, домати, копър, лук, чубрица, кервиз. Туй ми е на мене виаграта". Казвам: "Е, щом ти помага!" А той: "Помага, помага... и още как". И хваща да обяснява как се оставял хазяйнът да му надвива на шах през цялата игра, да, обаче накрая: хо-о-оп! – в един ход (Глупости, не знае кому ги разправя тези!) матира си хазяина и какъв кеф му било да си играе на котка и мишка с онзи пишман шахматист.

    Питам: "Що си приглушавал ярките багри в картините? Какво толкоз ти се е случило, че бягаш от яркото и свежото?" А той: "Яркото – кай, е характерно за платната на художнички. Ний, мъжете, ги приглушаваме интензивните ярки бои. (И понеже гледам учуден – мога да посоча поне три дузини мъже, все ценени от света художници, които рисуват с ярки багри, но си замълчавам. И като не го подкрепям в тези му теоретични разгревки, опитва се да се заяде.) Може ли (минаваме на Вие) например, да посочите поне един истински голям художник, който рисува с ярки бои?" Отсичам: "Не, няма такъв художник". И той, цял зачервен до уши, мига, премигва насреща ми: "Ама не е ли тъй?" "Тъй е" – казвам строго и минаваме на друга тема.

    Деветият... За обстоятелствата как случайно попаднах точно на това място. Да не бе счупеният ограничителен болт за веригата на агренажа, да не беше внезапно плисналият порой, да не бе споменът за Ганковото кафене (из писаното от Вазов), когато предишния път с Венчето Ичевска и сестра й Танчето – асистентка на проф. Иван Сарандев, бях дохождал тука... 

                                

   Това клубче, това спарено, зацапано като излъчване на душевност островче на Вечната Неостаряваща Сладка Илюзия за Голямото Чисто Изкуство сред стадата неандерталци, от всичко правещи чалга, слава, пари, кариера! Съчувствие, болезнена жал ме обзема към тези хора тук: Гюлев, съпругата Елена, пожарникаря, дъщеричката ("Аз всъщност се казвам Лилия!"). Гледах ги, и сега ги виждам... от огромна, от космична висина. Но това моето не е грандомания, не. Нали и моя милост е един от тях! Десетина години след смъртта никой не ще ги помни. За всекиго от тях бъдещи наперени, целунати от общественото внимание велики литературни критици и прочие важни оценители на изкуството вече ще са забравили дори как изглеждат, за какво са страдали, на какво са се надявали, ще бъркат името, лицето им. Ала, мисля си, точно такъв тип хора, с такава жизнена нагласа (Гюлев, Минчо, Елена) трябва да има по всяко време, и особено във време на настървяване, алчност, наглост, войнствена пошлост, откровен цинизъм и дива злост.

 

Петнайсетина години подир оня кишав юли

младата поетеса**** Лилия Гюлева (1987)

   От друга страна, защо ме обхваща досада, когато си мисля по-дълго за тях! Няма я тръпката от непредвидимата игра на този луд вълшебник Живота. Лакърдиите, дето ми ги сипе Минчо Палавров, са жизнени, ала защо е така унил, защо имам усещането, че отвътре се е предал? Къде е интригата, големите залози? Какви са тези шегички на дребно! Което му се случило, ако е вярно, е величествено, смешно; такива премеждия мене не са ме спохождали, а и дали бих ги надживял... Не знам.

    Тесничка, скучна е тази снобска клетка, но те си я харесват такава, и сигурно са щастливи с това щастие назаем. Мизерният вид на книжлето, издадено от местен щедър меценат ("супер-експресно издание", както отбелязал на челно място печатарят от селото Рогош). Та такваз една ми ти книжчица от 24 (двадесет и четири странички, досущ църковно календарче, следващата сряда ще представи пред публиката, пак в туй спарено салонче зад спирката край Тунела поетът Николай. Редактор на стиховете, както и автор на предговора ще е този път съпругата Елена. И т.н., и т.н...

    Не! Решително не приемам този стил. Прав е огнеборецът, че все скачаше да отваря пролуки към океана от свеж, наситен с озон, но и с отровна влага, с опасни дизелови сажди и лют мирис на свобода и на риск въздух.

    Десетият... Видях ги тези добри хора в отрязък от живота им; сега по навик мога да възстановя умозрително, разбира се, начина, по който са били мачкани и натикани в миша дупка тези някогашни мои необиграни, несресани, и точно заради това очарователни идеалисти. А днес какво ти очарование! Те самите, приели унилостта за свой принос към света на изкуството; и от нещо, призвано да зарежда с храброст, с жизненост многоликия свят, за тях то се превърнало в тягостна житейска драма.

Пловдив – европейска културна столица за 2019 година

Plovdiv, 17 uli 1998 – edited 12 dec. 2016

_____
* Палавра (тур. palavra). Измислица, клюка.
** Част от сърцето на Пловдив в карето между Небеттепе, главната търговска улица, строената през ХV-ХVІ век Чифте-баня и тунела под Амфитеатъра от епохата на Древния Тримонциум.
*** "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).

**** Вж. http://literaturensviat.com/?p=80907