вторник, 16 август 2016 г.

Ars Poetica – ЗАПЛЕТЕНИТЕ ВЪЗЛИ НЕ РАЗСИЧАЙ

ЗАПЛЕТЕНИТЕ ВЪЗЛИ 
НЕ РАЗСИЧАЙ

Заплетените възли не разсичай,
съвсем негероично е, уви! –
и
 нека в тебе болката да тича,
душата цяла в рани да кърви

и вместо с жест красив
 на меча,
в сияние изваян като връх,
да сричаш болката с усмивка мека,
докрай от чашата да пиеш смърт.

Това, уви! – не всеки тук го може,
далеч по-лесен – показният жест
и ето, ръкопляскат всички ложи
в Театъра на
 показната чест.

Светът обича жалкия Палячо
*,
а ти си просто
 тъй обикновен,
че театралното за тебе значи
единствено жест строго забранен.

Ехти Театърът, тресе се даже
от ръкопляскания из основи чак,
а зад кулисите като прокажен
си истински, макар
 останал в мрак.

Заплетените възли не разсичай
.
Достойнство ли
?! Не, слабост е това
да режеш там, където те изпитват
за стойността на гръмките слова.

Пловдив - европейска столица на културата за 2019 година
 
Plovdiv, 12 uli 2011 – edited 16 avg. 2016
_____
Палячо може да бъде и президент на републиката.

Публицистика - ЛЮБОВ, ЖЕНИ, ПРАВЕДНИЦИ

ЛЮБОВ, ЖЕНИ, ПРАВЕДНИЦИ

    Съпротивявайки се на Любовта, принуждаваш я по-интензивно да те атакува. Женското начало е изобретателно и изменчиво, когато преследва. Какви изтънчени ловци са жените, обладани от чувствена любов! Не ги спират правила и задръжки. Готови да хленчат, меса да късат, да се бунтуват срещу редното, да се отчайват и възторгват от образа, който са си изградили за любимия, а всъщност инстинктът ги пришпорва да си търсят семе.

    Сексът за нея не е крайна цел, а стъпка, решителен жест към основната идея: да ражда живот. Тя желае да бъде център на Вселената, да излъчва доброта и чар, а понякога се превръща в красив хищник с меки лапки и лъскава козина. Какво би бил мъжкият ни свят без тяхната гъвкавост и игра!

    Имаш предимството да виждаш малко повече, а това често носи огорчения вместо радост. Нормално! Изобщо, навлизането в дълбините на човешката душа, което всъщност е нахълтване в бездните на собствената ни природа, понякога може и да те ужаси. Мнозина са се отказвали, връщали се от насред пътя отново към красивата измамна повърхност.

    Човеците сме силно уязвима материя от бесове; желанията ни завладяват като наркотик и се чудим какво да сторим със себе си. Затова успокой бурята; може това да е просто Любовта, която те е навестила, кацнала на рамото ти... А може би е дошла като пролетно предизвестие. Гневиш ли се, ще я понесеш като наказание и всичко ще развалиш.


    Поначало мечтата е по-красива от постигнатата цел. Върхът Матерхорн* вероятно е скучна каменна грамада, но как изкусително изглежда бленуван от низината! Това ли искаш – да взривиш цветните поляни у себе си?

    Търпението по-далеч отива. Страстите прегарят, отшумяват. Любувай се на състоянието, в което си, и ще изпиташ щастието да си влюбен. Не всекиму се случва, не забравяй. От друга страна, кой те е лъгал, че любовта е само "Аз искам!"

    Онези, които разбират от вино, отпиват на малки глътки от чашата, не се валят като пияници в отчаяние, че изгубили били нравствените си ориентири, увлечени по някаква си там "правда".

    Знам колко е трудно сам себе си да разбереш, но при всеки случай – ако си непостоянен или нетърпелив, повече ще страдаш. Любовта силно се нуждае от свобода, за да гори красиво. Човек живее най-много със себе си и в себе си.

    А образът на този, когото обичаш, може и да се разминава с реалния човек. Приготви се да прощаваш и много да понесеш, ако наистина това е Любов, а не мимолетно състояние на духа ти.

    Темата за смъртта кръжи като сянка над любовната магия. Тъй е навярно, понеже плътското тласка мъжа и жената в прегръдка, за да сътворят нов живот, да ни докаже, че ще продължим да живеем и далеч след физическата си смърт в образа и с участта на родения от нас. А изкуството е висша форма на духовна близост между твореца и света.

    Дарбата да виждаш малко повече ти е даром дадена, но тя е и страхотна обвързаност с живота, каквито и разочарования да си имал. Творчеството отрича смъртта. Ако талантът ти е силен, любовта ти всичко ще надмогне.

    Градовете по света са пълни с разочаровани от себе си хора, които имат претенции, ала не знаят какво всъщност искат. Радвай се, че обичаш, и ако е Любов наистина, приготви се много да претърпиш.


    * * *

    Минах с колата си и покрай семейство Ряпови, измъкнах го и седнахме да се разговорим за около час в кафенето срещу пазарчето в жк Тракия. Оставих го край дома му и подкарах към Емил. Спирам пред къщата им, звъня. Излезе тъщата на Емил, любезната, но взискателна туркиня Айрин.

    – Какво правят твоите хора? – питам.

    – Весито е болна, а Емил спи. Да го събудя ли?

    – Не го буди – казвам. 

    Качих се в колата и се прибрах. 

    Току-що си сготвих леща с картофи, и ето ме на балкончето, припичам се на слънчице, пия от останалия тазсутрешен чай, пуша си цигарата. Въртят ми се из ума неприятностите, които ми се случиха напоследък, и си мисля с лице към тези неприятности: 

    "Майната ви! Сива дреб в моя живот, няма да ти обръщам вече внимание. Вероятно смисълът на случилото се е да ти представи хора и обстоятелства, които възпрепятстват идеята ти, точно заради факта, че имаш нещо различно от познатото досега".

    Знам, че съм в силна позиция. Щастие е, че мога да си пиша текстовете и че имам какво да кажа чрез сюжета и около тези двеста или триста литературни герои в книгата "Ламски". Щастие е, че не си позволих да се разпилявам, да доказвам какво е литературата и кому е призвана да служи.

    – Чудно ми е как се чувстват удушителите – подметна Ряпов,  – като знаят какво са ти сторили около тази книга.

 – Това е техен проблем – рекох. И си мисля: "Леле, какъв коз държа в ръце!"

    Всякакви приказки за чест и достойнство по време на реалния социализъм у нас от страна на когото и да било стават безпредметни, като се има предвид какви хора служеха на властващата идеология у нас и с какво лицемерие са създавали творенията си за т.нар. "истински човек", гръмко казано: за Героя на нашето** време. 

    Такива бяха мнозина от по-известните поети и писатели от ерата на Тодор-Живковото управление. Не творци, а чиновници, назначени за агитатори на предпоставени партийни схеми за човека и живота.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 7-20 fev. 2005 – edited 16 avg. 2016
_____
* Планински връх в Алпите между Швейцария и Италия.
** Редно е да се каже: време на назначените за говорители партийни праведници. 

петък, 12 август 2016 г.

Ars Poetica – ШЕПОТЪТ НА СЪРЦЕТО

ШЕПОТЪТ НА СЪРЦЕТО

Изпадам в плен на всякакви измами
и лъжат ме тъй, сякаш съм глупак,
от мене по-наивен просто няма
и доверчив докрай оставам пак.

Купуват ме и ме продават – само
мен стига ми да им повярвам аз,
но сложат ли ръка на мойто рамо,
и мен понякога ме хваща бяс.

В съгласие живеят в мене двама:
Наивник и Щастливец, та напук
чувал жито меня за наръч слама
и вадят ми душата със памук.

Тъй милозлив към лицемера мазен,
пред Малкия човек – на колене,
не мога само истински да мразя,
или да им обърна гръб поне.

На всякакви небивалици вярвам,
наглеца да пожаля съм готов,
на грубияна с дивата му врява
отвръщам с най-смирената любов.

На стихоплетеца се извинявам,
че стиховете му не схващам аз –
съзирам в тях копа словесна плява
и мен понякога ме хваща бяс.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 30 oct. 2008 – edited 12 avg. 2016

Ars Poetica – СЪРЦЕТО ОБИЧА КОГОТО СИ ИСКА

СЪРЦЕТО ОБИЧА КОГОТО СИ ИСКА

Сърцето обича когото си иска.
О, как с никого не се съобразява сърцето!
Ти му казваш: Не бива, не бива,
грешно е, нередно е,
а то своето си знае...

И всички му казваме: Не бива, не бива,
залагаме примки,
забрани залагаме,
и колкото повече "Не бива, не бива",
толкоз повече то се налага –
тропа с краче,
с дяволито оченце в душата наднича
и прави каквото си иска.


Т
олкоз безпомощно, а тъй капризно,
ще го съсипем, но своето си знае 
ден подир ден тъче тънки мрежи 
и идва мигът да се запитаме:
щастлив ли съм, или съм нещастен,
щастлива ли съм, или нещастна
с това непослушно своенравно сърце?

А може би без сърце е по-спокойно,
без сърце може би е по-лек животът! 

Пловдив – културна столица на Европа за 2019 година
Plovdiv, 31 maj 2011 – edited 12 avg. 2016

Ars Poetica – ВРАГЪТ В ЛЕГЛОТО

ВРАГЪТ 
В ЛЕГЛОТО 

Лежа в леглото гола, много будна,
похърква кротко верният съпруг,
а аз мечтая да съм пеперуда
и тази нощ да бъда с някой друг.

Сред толкова наперени младежи
самичка се сънувам с не един,
та който пръв от тях ме забележи,
по цели нощи с него да не спим.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 12 avg. 2016

четвъртък, 11 август 2016 г.

Ars Poetica - СЕНОКОС

СЕНОКОС


В полето, под дърветата, в зелената трева 
вървяхме и говорехме без никакви слова, 

косите ти разказваха за юлски сенокос 
и в онзи миг представих си животът как е прост

и мислех си естествено за важните неща – 
за утрото, за лятото, за нас, за любовта... 

Обгърнал с поглед своя мил обикновен живот, 
не виждам друг по-хубав миг от онзи миг любов, 

че нищо се не връща тук и все оставам там: 
омаян от прегръдката, озадачен и ням, 

целувам те внезапно и сядаме тогаз 
самички сред поляната, поникнала за нас.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 22 uli 1975 – edited 11 avg. 2016

неделя, 7 август 2016 г.

Публицистика - ГОЛЕМИ КРИВИ РЪЖДИВИ ГВОЗДЕИ

ГОЛЕМИ КРИВИ РЪЖДИВИ ГВОЗДЕИ

    Американската нация (САЩ) има за кумир успешния живот на беден автомеханик*, издигнал се до собственик на могъща автомобилна компания. Българската нация има за кумир себеотрицанието и организаторската подмолна дейност на сирак, минал през дяконството и приключил жизнения си път на бесилото**. Е, примерите и сравнението, като всички примери и сравнения, са попресилени, но понеже сме се назорили да следваме американския и въобще, западния модел на успеха, редно е да огледаме какви сме ние и какви са те, та и какви са шансовете ни в тази пуста западна посока.

    По характер сме предразположени и повече повлияни като че от духовното, каквото подсказват вече цитираната поговорка "Кратуната му строши, хатъра му недей!" или "На гол тумбак – чифте пищови!", или "Гладни лягат, курназ стават" ... все пищни смехотворни изражения на нашето залягане над онова невидимо, което иде от вътрешната независимост спрямо каквито и да са рамки, ограничения, правила. 

    Речи на българин да не минава отнякъде, понеже е опасно или забранено, и той ще прецапа точно оттам. Ако някой наруши закона, първата ни мисъл е: Брей, че храбрец! Това незачитане на нормата, този краен индивидуализъм вероятно се коренят в мъглата на далечното (а защо не – и на близкото) ни минало, когато – за да оцелее, този българин е бил длъжен да се вслушва единствено в собствения си инстинкт за самосъхранение. Никога никой властник не се е грижил за него; властта го изнудвала по най-нечовешки начин, все му натискала лицето в калта и му гърмяла в ушите: "Ти си роб. Ти си добитък. Презрян си, че си българин". А щом малко се замогвал, спускали се като глутница вълци да го бастисат, да му съблекат и кожата от гърба.


Захари Стоянов (1850-1889) – летописец на българската голгота

    Затова българинът – колкото и доверчив, знае: законите се пишат от онези, дето желаят да те ограбят, а не да ти бъдат в услуга. Огледайте изтеклите сто-сто и четирийсет години до днес и си отговорете: имаме ли поне десетилетие държавната администрация да не се е държала като най-жесток душманин на простосмъртния стопанин, държавната ни администрация да не му връзвала и ръцете, и краката, залците да не му брояла и пресмятала?

    Дали ще е ангария или непосилни данъци и лихви, дали ще е слугуване или поставяне на националния интерес в услуга на чужденци, нашият човек гледа с подозрение и скрита съпротива към духовните натрапници. Което ще рече, че, без да сме особено ревниви към източното православие като философия, усвоили сме, или по-скоро приспособили сме вярата си спрямо бога в дръзка увереност, че бог е вътре в нас и следователно "Господ е българин", т.е. – не в законите, не в правилата, а именно у нас...

    Напоследък, чувам, тази крилата фраза, произнесена за пръв път от един футболен коментатор, от една гумена кратуна (Николай Колев – Мичмана... с всичкото уважение към личността му), с не по-малка увереност я ритмуват и по комшийските дворове. И ехти над смутния ни Полуостров нестройният хор на балканджиите: "Господ е сърбин!", "Господ е македонец!", "Господ е грък!”,  "Господ е румънец!", "Господ е албанец!"

    Понеже на Балканите открай време се е живяло в мизерия, открай време т.нар. Велики сили са играли своя дяволския покер за наша сметка и на наш гръб, какво друго му остава на тукашния простосмъртен освен да се изскубва от материалната нищета както онзи барон Мюнхаузен се изтеглил за косите си барабар с коня от тресавището.

    Протестантството – един от трите фундамента, върху които се основава американският начин на живот, учи човека да се стреми към материално изражение на успеха. "Като си умен, защо си беден!" – риторично възклицава самодоволният янки. Върви му обяснявай, ако си нямаш работа, че може да си беден именно защото си умен, т.е. човек, който живее уравновесено и не ламти за повече, отколкото му е нужно. 

    За западния гражданин случващото се тук, в този силно занемарен ъгъл на Европа, вероятно е Светът отвъд огледалото на Алиса, където всичко добро, положително се обръща с нозете нагоре и напредва единствено нравствено осакатеното, убогото, отрицаващото живота, изречено с една едничка кодова дума: "Напук". На възможността да си пожелае щастие нашият шоп отвръща с идиотщината, противоречаща на всякаква житейска логика: "Я не сакам мене да ми е харно, я сакам да му умре на Вуте магарето".

    Погледнато от висините на космоса***, може ли да е прав този чешит! Нали материалното е тленно, проповядва Христос. И ми иде на ум закачлив надпис с четка баданарка върху зид край някогашния студентски стол на софийското МЕИ (висш машинно-електротехнически институт) от непонятната за днешния млад българин паметна 1968 г.: "О, капитализъм, как сладко гниеш!" 


Хенри Форд (1863-1947)

    И тъй, Форд срещу Левски... или ако щете, Петко Рачов срещу Рокфелер... Вторите двама (Рокфелер и наш Петко) си отиват от живота, постигнали каквото могат и във възраст, когато активните им години са вече загърбени: първият – в разточително охолство, уважаван като един от бащите на Американската нация, заможен меценат и мъдрец; другият, нашенският Петко от Търново – "гладен, жаден, бос и гол", както сам проплаква... и поради что, Боже мой! – понеже "с идеали все боравех", "все за другите залягах", па най-подире – "зинах, та проклех".

Петко Рачов Славейков (1827-1895)

    Сигурен съм, че ако на американеца, пък и на който и да е добър западняк, посочите личната кариера на многострадалний Петко, то оня ще ви изгледа с любопитство – според неговия манталитет на стопанин, засукал от люлката основните постулати на религиозната версия, заложена в протестантството и католицизма, двамата родни наши светци са дълбоко и ужасно неслучили в личния си бизнес нещастници.

    Ха сега поставете свидните за всяко българско сърце сметки (в грошове) за конци и игла, че да закърпи съдраното си сетре и за боза похарчена народна пара у Апостола Левски, сложете тези мизерни отчаяни грошове, казвам, до астрономическите числа в американски долари от личната банкова сметка на който и да било западняшки естраден или спортен идол и... И какво ще видим, драги сънароднико???

Васил Иванов Кунчев (1837-1873) 

    ... Че в нашите представи народната трагическа участ е изковала с големи криви ръждиви гвоздеи: в Българско да си заможен означава да си хайдук, вагабонтин, мошеник, означава, че си нарушавал накуп всичките Десет Божи заповеди или поне една от тях – първата, която гласи: "...Да нямаш други богове освен Мене" (т.е. освен Съвестта), както повелява Исус.

    Получава се пак някакъв парадокс: без да е фанатично, т.е. – слепешката, предан на християнството, нашият човек е повече духовен от онези, на които днес като да завижда заради скъпите им материални придобивки. 

    Тогава от какъв зор да се префасонираме по чужди образци! Не е ли и то "криворазбрана цивилизация", не е ли и то удушаване на онова традиционно духовно ядро, бягство от самите ни корени – не религиозните, а нравствените според Българската ни традиция?!

    Тук, у себе си Българското ни общество следва да изкове съвременния – български! – модел на Успеха. Задачката иска подходящи учители и образци от историческото ни минало и настояще. 

    Във всеки случай, не перекендета**** с красния лозунг "Велика България!", не полуграмотни министри или замогнали се бандити – и не защото са противни, но това кресливо ято от кукери е нещо случайно и периферно; точно сега нам са ни нужни не актьори, играещи на привързаност към Отечеството, а кръвно свързани с България стопани с морал. 

Пловдив – културна столица на Европа за 2019 година


Plovdiv, 23 uli 1998 – edited 8 avg. 2016
____
* Хенри Форд – основател на автомобилна корпорация. Хенри Форд усъвършенствал конвейерното производство – похват, революционен не само за индустрията, но и повлиял върху модерната култура на следващите десетилетия.
** Васил Иванов Кунчев.
*** Другият, позабравеният смисъл на тази дума е красота.
**** Перекенде (разг.) - подлизурко, подмазвач; разхайтен, несериозен човек.

Из ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1715.)

19 май 2026! На днешния ден през 1990 година на бял свят се появи политическият пловдивски вестник "Демократическо знаме", печатен...