Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (4.)

ФИЕСТАТА

В ХАСКОВО

    1.ІV.1984., Пловдив

    Здравей!

    Бях в Хасково, завчера се върнах и искам да ти се похваля: "Ледът се пука, господа съдебни заседатели!"

    Закъснях там за тяхната "Южна пролет-84", та не можах да чуя доклада на Николай Петев (четен от Христо Стефанов, лит. критик от "Лит.фронт"), в който мимоходом за мене било споменато, че съм използвал нещо си от Пеньо Пенев, а иначе книгата ми "Сутрин рано" нищо не струвала. Затова пък четох писмо там, пред целокупната благопристойна млада и не съвсем млада смяна, вкл. и пред шефове на днешния литературен живот у нас, като д-р Иван Попиванов, който води дискусията за дебютната книжнина през изтеклата 1983 г. Не споменах до кого беше адресирано това писмо, а то с обратна разписка бях го пратил пет дни по-рано (на 23 март) лично до Георги Джагаров, франко: Държавния съвет на Народна република България.*

    Имаше ръкопляскания – нестройни и разпокъсани, а после "говорившите", общо взето, се правеха, че нищо не са чули, но Попиванов, който е секретар на СБП, се впусна разгорещен доста подробно да ми отговаря, а и Христо Стефанов използваше реплики от писмото ми, за да нахвърля възражения и назидания към младата лит. смяна. (Какви високопарни думи, а, какво ще кажеш!)

    Вечерта имаше литературно четене и там пред почти пълната зала всеки от петнайсетте поети-дебютанти от 1983 г. чете по едно свое стихотворение. Четох стихотворение, което ти не знаеш. Ето го**.

    Казаха ми, че Любомир Левчев, който беше в залата, ръкопляскал най-силно на това стихотворение. Много момчета после дойдоха да ми кажат, че им харесало. Но... на следния ден (29.ІІІ.), когато трябваше да се прави голямото литературно четене за закриване на Хасковските литературни дни "Южна пролет", си обрах крушите и заминах за Стара Загора, дето бях на празненството по случай 50-годишнината на моя приятел Михаил Берберов***.

    За какво ти ги пиша тези работи, брат ми! Ами мисля, че отговорът е: Защото искам да ги махна от главата си, да ги забравя час по-скоро. Истината е, че чакам отговор от Джагаров на писмото си. Може да тресне гръм, дай, Боже! Може и нефелна работа да излезе. Но важното е, както казваш, нещо да се върши – стига мълчание! Никой няма да ни оправдае утре-вдругиден, че сме мълчали и сме си траели. Тук не става дума за скромност. В изкуството, струва ми се, скромността намирисва на мижитурство.

    Радвам се заради твоята Любов (моля се и ти да я пишеш с главна буква). Все пак не забравяй, че твоето момиче едва ли ще ти прости, ако си по-силно влюбен от него. Жените обичат да бъдат измъчвани в любовта – това: от горчив опит, брат ми.

    Чета стиховете, които си ми пратил с последното писмо, и си мисля, че всичко при вас е наред, щом още не си взел да й посвещаваш стихотворения. При подобни обстоятелства преди седем години преживях възхода и залеза на чудна история. Следи от нея ще намериш в "Сутрин рано" – стихотворението "Дъжд в следобеда". Уви, всичко прекрасно на тоя свят е твърде кратко. При мене е тъй. Дано при тебе е по-иначе! Искам да кажа, познавам и добри изключения в тая област. Наистина.

    По стихотворенията ти...

    Образни са. Поетични. Цикъл. Готови за книга. Оставят място и за читателя – да поразмисли. Не го задушават с думи. Обаче... Моите изисквания на читател към тебе са много по-големи. Искам не ретроспекции, не картини, не благозвучна поетическа реч. Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки глас. Искам глас, който ме кара да влизам в диалог с цялото човечество, но от точните координати на Добруджа. Вярвай, отстрани повече неща виждам в този, вече не-йовковски, добруджански нрав на сърдечност, лек песимизъм и преклонение пред природата.

    Страшна сила е тази твоя Добруджа! Хваща те леко, доскучава, изглежда еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си кротост, че само там слънцето е толкова близко и така непоносимо тъжно червено. Мене Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, със звездите, с движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, с поезията и калта – от всяка друга област на земята Българска.

    Много е хубаво това: 

Кафе. Коняк... Цигара след цигара.
Какво ли диря в този град?
Дъждът плющи по тротоара.
А аз съм сам и непознат.

    Тук си ти и никой друг. Това е съдба, не стих. Кара ме да надникна в себе си, от друг ъгъл – който ти ми предоставяш, Поете. Има въпрос. Има драма. 

На бавни глътки самотата пия.
Горчиво е, но няма как.
И кожата си с огън да измия, 
момче от село ще остана пак.

    В тази част на "Самота" само последният ред е силен, на нивото на първото четиристишие. Значи, първите три реда трябва да се променят... Е, тъй мисля, тъй ти го пиша; но ти решавай как да бъде! Може и да не съм прав.

    Не обичам редове, като "Чакам в нощта като бог" (от "Нощен автостоп"), "Навеждам гордата си глава" (от "Постеля за щурец"). Няколко пъти вече чета и препрочитам целия цикъл и пак ще кажа: стихотворението "Самота" ти е най-хубавото. Тук звънтиш като струна. То може да бъде програмно стихотворение, защото най-добре те изразява, поне доколкото те познавам, добри ми Ромео.

    Поред... "Вечеря" е доста статично. "Богатство" ме подразни с известна декларативност. Не разбирам това "Грош да зърна в тревата/ – правя от него звезда". В "Жътва" има не докрай оползотворени възможности, които предлагат инак отлично намереният тон и гледна точка. "Косачи" е интересно, но без заключителния стих; тук е нужен друг финал. "Сбогуване" е добро, честно; само дето в последния стих "но"-то е излишно. "Задушница" не мога да проумея, има нещо насилено в идеята тук. "Елегия за рибата" е недоработено стихотворение; "плюят си върху късмета" ме подразни. В "Талян" пък откритието, което крепи цялото стихотворение, се съдържа в последния ред; малко нещо е разцентрован тонът с тия подвиквания с "чуденки" накрая и с двата въпроса. "Орис" е добро, но не повече; а тук можеш да си много-много по-драматичен. Завърти го малко и към себе си, към хората – но по-пряко, като въздишка и стон, че се примиряваме! "Нощен автостоп" – добра идея, зле изпълнена. Защо държиш непременно да заковеш стихотворението с едно обобщение? Като че не разчиташ твърде на усета у "читающата публика". За "Самота" вече казах. "Постеля за щурец" не го разбирам. Изобщо, у тебе то си е някакъв особен мазол на душата – да плашиш народа с гробищни истории, които звучат сомнамбулно. Последното – "Съдба", не говори зле за автора, но изведнъж ми отваря очите за Борис Христов: че въпросният Борис Христов всъщност не е Голям поет, а е виртуозен поет.

    Литературата от 30-те години на нашия век е погребала няколко дузини не по-слаби майстори от него. Уви, така е. Ще пошуми, ще пошуми... и ще се забрави. Брат ми, искам да повярваш на това, което ще ти кажа: Върви си по свой път и не се опитвай да бъдеш на всяка цена метафоричен, виртуозен. Между нас казано, например, откривам чисто поетически слабости в "Предсмъртно" на Вапцаров; да речем: повторението на една и съща рима в първата и втората строфа, или възгласът "Какво тук значи някаква си личност!" И все пак това стихотворение е много по-силно от тонове изящна словесност.

Разстрел... И след разстрела - червеи.
Това е толкоз просто и логично.

    Нито е просто. Нито е логично. Страшно е!!! Бъди здрав! Ж.

    БЕЛЕЖКА от 14 август 2006:

    Част от коментираните тук работи влязоха в единствения издаден приживе цикъл на Йордан Кръчмаров: в "Общежитие" – сборник, обединяващ единайсет неиздали още своята самостоятелна книга поети от далечната 1985 г. Който се интересува, ще види стихотворенията на Данко в тази, както сполучливо я бяхме нарекли, "Братска могила" с предговор от споменатия вече Христо Стефанов. Под надслов "Цялото ми богатство" двайсетте къси (от по осем стиха) творби на този изящен поет на Добруджа ще открие, който желае, между стр. 125-та и 146-та. Едва когато Данко се спомина на 38-годишна възраст от трети инфаркт току след рецитал в Толбухин (Добрич), светът сякаш обърна внимание на стиховете му.

    Но аз зная, че между ценителите на младата Българска лирика той имаше не малко почитатели – селяни и хора от града, които много го обичаха. Отчаянието, което ще доловите в лириката му и заради което приятелски съм го заял тук, няма нищо общо с наглото позьорство. По-нататък в тая поредица ще покажа и други негови "работи". А сега ето стихотворение, което ме връща към лепкав от маранята августовски ден, изправен сред обраслите в троскот надгробни плочи на мъртвите от Гурково (на само 12 км от Балчик) заедно с двете ми, тогава още невръстни, дъщери пред гроба на Данко. 

РИЗА ЗА ХРИСТОС 

След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза да стопли плътта си.

Гласът му е тих, уморен и печален,
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на мръсно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.

Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани крила върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.

Господи. Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.
На твойте риби, някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен.
Изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни
с тихи стъпки
стягат обръча около мен.

Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, господи! Не си отивай.
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.

Оглушал е моя вик,
както се появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало.

Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.

Смирен и тъжен плъховете чакам.
Знам, че страшно, страшно ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.

Йордан КРЪЧМАРОВ****

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not edited – 9 uli 2016

_____
* По онова време Г. Джагаров (1925-1995) бе зам.председател на Държавния съвет на НР България.

** Вж. "Не бях злопаметен". Предупредени бяхме да четем само стихове от книжлетата си, т.е. минали през някакъв вид цензура, но моя милост прочете този писан на коляно текст, повлиян от стила на "поета с ватенката", както сладко-сладко дежурните литературни свахи наричаха Пеньо Пенев. 

*** Михаил Берберов (1934-1988).

**** В оригинала се беше подписал Йордан ДИМОВ. Стихотворението изпратил с писмото от 11.ІІІ.1981. С други две негови стихотворения тогава го предложих на Николай Заяков (1940-2012) – известен поет, зав. отдел "ЛИК" в пловдивския младежки вестник, но Данко как да намери място в добре сресаната и тенденциозна периодика от Тодор-Живково време. Бел.м., tisss.

Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (3.)

Писмо от 3 юни 1983

ДАНКО:

    Прочетох рецензията на Луко Захариев*. Определено мога да кажа, че не съм съгласен с неговото мнение. Разбира се, всеки има лично светоусещане, но не е правилно личното да поставя над обективната истина. Ако Луко Захариев не е чувал да кряскат часовниците, аз съм чувал**. Но за това, че не е чувал, не мога да го обвиня в бедна житейска духовна биография. 

    И не мога да разбера защо непременно героят на нашето време трябва да бъде едва ли не активен физически борец върху тепиха на земята. Той може да бъде арбитър, съдия, зрител... По-важното е човек да се пребори с мислите и чувствата си, отколкото да запретне ръкави и да започне с лопата да рине тинята на този свят.

    Току-що ми поднасят пакетчето с твоите книги. Прочетох писмото ти и продължавам с него. Стиховете от епохата на революцията са хубави, но стоят някак си чужди в тъканта на книгата. Ако имаш такива още двайсетина, би могъл да подредиш отделна книга. Тогава вече няма да ме смущават.

    Мисля, че нищо не липсва на твоите стихове и на твоята книга. В тях има достатъчно горчив хъс, който Захариев кой знае защо не се е опитал да забележи. И ако човек не остави след себе си товар от грижи в този свят, какво друго може да остави? И дори Омуртаг ни е оставил грижата си да разберем страха му от смъртта и вечността.

    Правилно, Жоро! Няма да се даваме! Ще пишем онова, което е вътре в сърцата ни, а не това, което насила искат да вкарат в тях.

    Мисля една от книгите да оставя в библиотеката на село Гурково, все пак си живял някога тук и хората те помнят.

    При мен нищо ново. От известно време съм в редицата на безработните. Чета, опитвам се да пиша, опитвам се да се влюбвам.

    Оставих ръкопис в "Бакалов", Варна***.

    Пиши ми с повод и без повод.

    Горе главата!

    Село Гурково, 3 юни 1983 година              Йордан Кръчмаров

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not edited 7 uli 2016

_____
* ... не съумява да покаже собствено виждане за света, собствени открития в духовното битие на човека. (...) Личи липсата на собствена житейска биография, на собствен път към времето и към неговите проблеми. (...) Стиховете на Б. страдат най-вече от констативност, от безжизненост. В тях не можем да срещнем активния лирически герой, който иска да преобрази света, който се сражава за доброто не само с другите, но и със себе си. Странна е също липсата на темперамент, на хъс по отношение на живота... Луко Захариев, "Пулс", 24.V.1983.

** 

Часовниците кряскат. Вълнува се прането.

От сънищата ясни изнизва се градчето.

Децата да приготвим за детската градина,

на печката – млекото, и пушек – от комина.

Додето се нахраним, на крак ще поговорим,

а после ще нарамим синчето непокорно...

И то върти очички, замеря с пръст небето.

Подтичват вече всички, ужасно сме заети.

На спирката – с цигара. Умира в пурпур мракът.

Разбитият икарус отгоре пада сякаш.

На крак един, простряло ръцете си нагоре,

                градчето литва бяло към делнични простори.

     Първият (ключовият) текст в сб. "Сутрин рано", изд. "Хр.Г. Данов", 1983.
*** Варненското издателство "Георги Бакалов". По онова време, ако се не лъжа, редактор на първите стихосбирки от млади автори беше поетът Петър Алипиев (1930-1999). Бел.м., tisss.

Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (2.)

Писмо от 14 МАЙ 1983

ДАНКО: 

    Благославям тежкия ти път в поезията, брат ми! И съм щастлив, че след дългите страдания най-после и над твоите очи изгря и малко радост... Сега, когато първата ти книга е вече факт, вероятно ще спечелиш и още врагове, но нека това не те смущава, живей, обичай – и люби! Нали най-хубавите стихове все още горят в мислите ти ненаписани. 

    Затворих кориците на книгата с горчивото усещане за мрачната и страшна сила, която носиш в душата си, онази сила, която някой ден ще ти строши главата. И как успяваш да укротиш този възторжен гняв към света, бликащ от първата до последната строфа в книгата? Всяко стихотворение носи тревога, носи дъха на напрежение и бунт.

Часовниците кряскат. Вълнува се прането. ("Сутрин рано"),

Запалила е нечия глава непреклонена,
която ще ни свети
векове. ("Кометата Кохоутек").

    С удоволствие откривах неочаквано раздвижени метафори, образи и художествени обобщения, които – вярвам, ще възбудят не само читателския интерес. Искам да посоча само няколко твои открития, по хронологичен ред:

Разбитият икарус отгоре пада сякаш. ("Сутрин рано"),

Ще пламне възбуденият хоризонт. ("Щурче в снега"),

Но един не се завърна.
Жив е. Някъде се бие. ("Трима на война ходиха"),

Ала защо на мойта риза
днес кървави петна горят? ("Кръв"),

Навярно много рядко телефонът
крещи като отчаян вик за помощ. ("Възраст"),

Шуми със бялата си риза. ("Вълк"),

и особено заключителното –

Видели ли сте лете как пробива
след огъня
най-острата трева?

    Според мен, облика на книгата оформят стихотворенията "Щурец в снега", "Кръв", "Хамлет" (чудесно изведено), "Във приятелство се клехме", "Зад зида", "Гибелта на подводницата", "Сбогуване с дядо".

    И мисля, че "Сбогуване с дядо" е най-хубавото ти стихотворение; много човещина има в него, Жоро. Може би това стихотворение трябва да влезе в тъканта на втората ти книга.

    Не зная какво ще бъде мнението на официалната критика (дай, Боже, да има повече отзиви, независимо какви са те), но ме смущава присъствието на стихотворенията "Трима на война ходиха", "Осемнайста", "Афиш". Не искам да кажа, че са слаби; просто в тях липсва твоята съдба, звучат някак си митологично чужди на действителността. Дори ми се струва, че повече са плод на не дотам честни редакторски амбиции и намерения... или редакторско неумение. Казвам ти това, защото сме приятели и можем откровено да говорим.

    Възхищавам се от стихотворението "Във приятелство се клехме". Великолепно си го казал, отсякъл си го като с брадва:

Родино,
позволи ми да съм мрачен.

    Ще прочета още няколко пъти книгата внимателно, и тогава ще опитам в по-разширена форма обективно и честно да изразя мнението си за нея. Все още съм под влияние на радостта, че тази книга е твоя. Нека отмине малко време, нека всичко се успокои, избистри.

    Но още отсега мога да ти кажа, че книгата ще направи впечатление, твърде много се отличава от излезлите напоследък дебютни книги. Важното е, че от всички стихотворения става ясно, че има какво да кажеш на света. А според мен това е най-необходимото в изкуството.

    Изпрати ми още няколко екземпляра, тиражът е обидно малък* и едва ли ще успея да открия по книжарниците книгата. Ако си съгласен, ще ти уредя гостуване в Балчик и Толбухин, обади се кога може да стане това.

   Поздрави Ася, кажи й да не се тревожи, че има покрай себе си такъв добър поет. Желая ти букет от творчески успехи! И не забравяй, че чакам да ми пишеш.

    14.05.1983., с. Гурково                         Йордан Кръчмаров  

 P.S.: Още утре ще покажа книгата на твоите бивши хазяи, колеги и познати.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not edited 6 uli 2016

_____
* Седмица след появата тиражът от 1000 (+100) екз. вече бе изчерпан от книжарниците.

Ars Poetica - ЧЕРНА ПЕПЕРУДА

ЧЕРНА ПЕПЕРУДА

У приятеля отруден
на гости е дошла Смъртта
и върху тяхната врата
залепна Черна пеперуда.

Пристигна по обяд една
раздрънкана кола, и бледа,
отпътува със съседа
угрижената му жена.

Цветя положихме на гроба,
тя плака много – от сърце,
и със разстроено лице
оттам отиде във завода.

Животът пак ще плисне лудо
и мъртвият не ще е с нас;
не мога да забравя аз
оная Черна пеперуда.

Как тъй, без жажда за победа,
без бой да свиеш знамена –
кажете ми, та той нима
приживе сам не се погреба!

Plovdiv, 1980 – not edited 5 uli 2016

Ars Poetica - СЛУЧАЙНО ЖЕНА

СЛУЧАЙНО ЖЕНА

Тя първа посреща навън раздавача,

когато пристига с куп вести за нас;

когато мъртвеца отнасят, тя плаче,

косите си скубе и пада в несвяст.*

От всички по-умна и най-досетлива,

тя страшните тайни на наште жени

събира, изстисква, вари и прелива

и само на себе си не измени.

Смехът й кънти по-висок от тавана,

на всяка трапеза e гостенка тя;

навярно в леглото самотна и няма

нещастно поплаква си късно в нощта.

И ето, изчезна – отведе я някой,

досада нелепа у всички расте

и тайничко вече скърбя за жената,

която тъй бързо забравиха те. 

Пловдив - европейска столица на културата за 2019 година

 

Plovdiv, 2 noe. 1980 – edited 5 uli 2016

_____

* През лятото на 1980 г., едва в трийсетата си година, издъхна в леглото си съседът Васил Новев - веселяк и мухабетчия, сирак от Харманли. Съседката до техния апартамент в блока, като изнасяха ковчега на Васко, когото мъжът й бе бръснал мъртъв в банята им, от площадка между по-горните етажи внезапно взе да крещи, да си скубе косите: "Васко, на кого ни оставяш!". За нея писах стихотворението, което извадих от старите папки, Всъщност, то е тъжно стихотворение за жена, която - като няма личен живот, преживява съседските драми. По повод смъртта на Васко е и следващият текст "ЧЕРНА ПЕПЕРУДА", както и още един - "ТРАУРНА ЧЕРВЕНА РОКЛЯ".

Ars Poetica - КОНСПИРАЦИЯ

КОНСПИРАЦИЯ

Всички знаели, че се обичаме.

Само ние с тебе не,

спазвайки благоприличие,

сдържаност поне.

Аз избягвал съм те ловко,

ти страняла си от мен,

че уж даром е животът,

но не е за ден –

да се губим в плътска връзка

с неизвестен край,

в плен на помисли най-дръзки,

че е вечно Май…

Струва ли си да подскачам

покрай кокошле,

да съсипем два палата

за катун в поле!

Ти си сдържана, учтива

и не си за мен,

просто няма перспектива;

а съм изумен,

че където и да бягам,

все си ми в ума:

Кой в момента ти дотяга?

Или си сама?

Знаеш ли, че ме обичаш?

Аз що нищичко не знам?

Ала мене кой ме пита!

Нямам място там.

Plovdiv, 4 uli 2016

Ars Poetica - НЕ ИСКАМ ДА СЪМ ПРАВ

Край ручея пенлив от жажда ще загина,
разпален като жар, по-леден съм от мраз,
отечеството свидно за мен е зла чужбина,
последен сиромах съм, а богаташ по нрав.

Превод на най-известната строфа от баладата на Вийон:  
Пловдив, 6 май 2013 година, Гергьовден

Франсоа Вийон (1431-1463)
НЕ ИСКАМ ДА СЪМ ПРАВ…

В чест на тази, която обичам

Край ручея пенлив от засуха умирам,

отвътре ме гори, но външно зъзна в мраз,

орел държа в ръка – врабец в небето диря,

ценя това, което не струва грош за вас.

На глупав най-държа, когато ловко лъже,

на хитрия обаче присмивам се в очи,

когато съм призван, отзад седя си тъжен,

когато не обичам, мен триж по ме боли.

Задавя ли ме плач, шегувам се тогава,

с която се заяждам, любима ми е тя,

прославата за мен е наръч суха плява,

а всъщност всичко мое е плод на суета.

Изгубя ли покой, оправям се щастливо,

подгони ли ме Злото, се чувствам възроден,

минавам като пътник, не знам къде отивам,

капризен съм, а няма по-примирен от мен.

Комуто се надсмивам, владее ми сърцето,

 разочарован само узнава любовта,

щом хвалят – е, тогава не струват стиховете,

че най-добре се люби невярната жена.

Не искам да съм прав, щастлив по изкушава,

каръкът ме преследва, дори и да съм прав,

че мила ми е мен най-гадната държава,

в която сиромах съм, но богаташ по нрав.

  Превод и допълнение: Jores 

Пловдив – столица на европейската култура за 2019 година

Plovdiv, 3 uli 2015 – edited 3 uli 2016