Писмо от 3 юни 1983
ДАНКО:
Прочетох рецензията на Луко Захариев*.
Определено мога да кажа, че не съм съгласен с неговото мнение. Разбира се,
всеки има лично светоусещане, но не е правилно личното да поставя над
обективната истина. Ако Луко Захариев не е чувал да кряскат часовниците, аз съм чувал**. Но за това, че не е чувал, не мога
да го обвиня в бедна житейска духовна биография.
И не мога да разбера защо непременно героят на нашето време трябва да бъде едва ли не активен физически борец върху тепиха на земята. Той може да бъде арбитър, съдия, зрител... По-важното е човек да се пребори с мислите и чувствата си, отколкото да запретне ръкави и да започне с лопата да рине тинята на този свят.
Току-що ми поднасят пакетчето с твоите книги. Прочетох писмото ти и продължавам с него. Стиховете от епохата на революцията са хубави, но стоят някак си чужди в тъканта на книгата. Ако имаш такива още двайсетина, би могъл да подредиш отделна книга. Тогава вече няма да ме смущават.
Мисля, че нищо не липсва на твоите стихове и на твоята книга. В тях има достатъчно горчив хъс, който Захариев кой знае защо не се е опитал да забележи. И ако човек не остави след себе си товар от грижи в този свят, какво друго може да остави? И дори Омуртаг ни е оставил грижата си да разберем страха му от смъртта и вечността.
Правилно, Жоро! Няма да се даваме! Ще пишем онова, което е вътре в сърцата ни, а не това, което насила искат да вкарат в тях.
Мисля една от книгите да оставя в библиотеката на село Гурково, все пак си живял някога тук и хората те помнят.
При мен нищо ново. От известно време съм в редицата на безработните. Чета, опитвам се да пиша, опитвам се да се влюбвам.
Оставих ръкопис в "Бакалов", Варна***.
Пиши ми с повод и без повод.
Горе главата!
Село Гурково, 3 юни 1983 година Йордан Кръчмаров
И не мога да разбера защо непременно героят на нашето време трябва да бъде едва ли не активен физически борец върху тепиха на земята. Той може да бъде арбитър, съдия, зрител... По-важното е човек да се пребори с мислите и чувствата си, отколкото да запретне ръкави и да започне с лопата да рине тинята на този свят.
Току-що ми поднасят пакетчето с твоите книги. Прочетох писмото ти и продължавам с него. Стиховете от епохата на революцията са хубави, но стоят някак си чужди в тъканта на книгата. Ако имаш такива още двайсетина, би могъл да подредиш отделна книга. Тогава вече няма да ме смущават.
Мисля, че нищо не липсва на твоите стихове и на твоята книга. В тях има достатъчно горчив хъс, който Захариев кой знае защо не се е опитал да забележи. И ако човек не остави след себе си товар от грижи в този свят, какво друго може да остави? И дори Омуртаг ни е оставил грижата си да разберем страха му от смъртта и вечността.
Правилно, Жоро! Няма да се даваме! Ще пишем онова, което е вътре в сърцата ни, а не това, което насила искат да вкарат в тях.
Мисля една от книгите да оставя в библиотеката на село Гурково, все пак си живял някога тук и хората те помнят.
При мен нищо ново. От известно време съм в редицата на безработните. Чета, опитвам се да пиша, опитвам се да се влюбвам.
Оставих ръкопис в "Бакалов", Варна***.
Пиши ми с повод и без повод.
Горе главата!
Село Гурково, 3 юни 1983 година Йордан Кръчмаров
Plovdiv, not edited 7 uli 2016
_____* ... не съумява да покаже собствено виждане за света, собствени открития в духовното битие на човека. (...) Личи липсата на собствена житейска биография, на собствен път към времето и към неговите проблеми. (...) Стиховете на Б. страдат най-вече от констативност, от безжизненост. В тях не можем да срещнем активния лирически герой, който иска да преобрази света, който се сражава за доброто не само с другите, но и със себе си. Странна е също липсата на темперамент, на хъс по отношение на живота... Луко Захариев, "Пулс", 24.V.1983.
**
*** Варненското издателство "Георги Бакалов". По онова време, ако се не лъжа, редактор на първите стихосбирки от млади автори беше поетът Петър Алипиев (1930-1999). Бел.м., tisss.
Часовниците кряскат. Вълнува се прането.
От сънищата ясни изнизва се градчето.
Децата да приготвим за детската градина,
на печката – млекото, и пушек – от комина.
Додето се нахраним, на крак ще поговорим,
а после ще нарамим синчето непокорно...
И то върти очички, замеря с пръст небето.
Подтичват вече всички, ужасно сме заети.
На спирката – с цигара. Умира в пурпур мракът.
Разбитият икарус отгоре пада сякаш.
На крак един, простряло ръцете си нагоре,
градчето литва бяло към делнични простори.
Първият (ключовият) текст в сб. "Сутрин рано", изд. "Хр.Г. Данов", 1983.*** Варненското издателство "Георги Бакалов". По онова време, ако се не лъжа, редактор на първите стихосбирки от млади автори беше поетът Петър Алипиев (1930-1999). Бел.м., tisss.
Няма коментари:
Публикуване на коментар