Край ручея пенлив от жажда ще загина,
разпален като жар, по-леден съм от мраз,
отечеството свидно за мен е зла чужбина,
последен сиромах съм, а богаташ по нрав.
Преводна най-известната строфа от баладата на Вийон:
Пловдив, 6 май 2013 година, Гергьовден
Франсоа Вийон (1431-1463) НЕ ИСКАМ ДА СЪМ ПРАВ…
В чест на
тази, която обичам
Край ручея пенлив от засуха умирам,
отвътре ме гори, но външно зъзна в мраз,
орел държа в ръка – врабец в небето диря,
ценя това, което не струва грош за вас.
На глупав най-държа, когато ловко лъже,
на хитрия обаче присмивам се в очи,
когато съм призван, отзад седя си тъжен,
когато не обичам, мен триж по ме боли.
Задавя ли ме плач, шегувам се тогава,
с която се заяждам, любима ми е тя,
прославата за мен е наръч суха плява,
а всъщност всичко мое е плод на суета.
Изгубя ли покой, оправям се щастливо,
подгони ли ме Злото, се чувствам възроден,
минавам като пътник, не знам къде отивам,
капризен съм, а няма по-примирен от мен.
Комуто се надсмивам, владее ми сърцето,
разочарован само узнава любовта,
щом хвалят – е, тогава не струват стиховете,
че най-добре се люби невярната жена.
Не искам да съм прав, щастлив по изкушава,
каръкът ме преследва, дори и да съм прав,
че мила ми е мен най-гадната държава,
в която сиромах съм, но богаташ по нрав.
Превод и допълнение: Jores
Пловдив – столица на европейската култура за 2019 година
СЪСЕДЪТ, МОЯТ ПРИЯТЕЛ
На Петко, по-малкия брат в сем. Слонски*
Гола рамка и стъкло.
Зад стъклото – стол и маса.
Тук каквото е било
вижда се отвънка ясно...
Десет чифта – прани днес,
мъжки шарени чорапи
под ръждивия навес
ме посрещат: "Здрасти!"
Зее входната врата,
а стопанинът го няма.
Ще си дойде вечерта.
Ще поседне.
Ще запее.
Ще удари с едра длан
с ярост дървената маса.
И фалшивият му глас
махалата ще оглася.
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, dec. 1983 – not edited 2 uli 2016
–––––
* В
махалата около черквата "Св. Георги" в пловдивския район Мараша ги
наричаха семейство Слонски заради едрите им мускулести тела. Двамата братя с
баща си ходеха на наследствена нива в къра край Пловдив със старо ИЖ - 350
кубика; впрягаха се да орат... с мотоциклета, приспособен да тегли плуг.
Заровени до кръста в жаравата на юли,
соларите димяха под божия престол.
Приличаха на мравки с гумени цървули,
пълзящи в маранята на хълмовете сол.
По сребърните дрипи на ризите солени
се стичаха спектрално вълни аерозол.
Соларите с лопати, красиво оцветени,
въртяха небесата над хълмовете сол.
Избухваха вихрушки. Топяха се кристали.
И гларусите падаха от ореол на ореол!
Тръстиковите шапки на бедните солари
венчаеха с прослава хълмовете сол.
И люспите на рани – вечната награда –
се рееха в простора под нокти на сокол.
Соларите ритмично, с езическа балада,
танцуваха в жарта на хълмовете сол.
Лопатите – комети – преплитаха опашки
над солниците мирни с космичен произвол.
Нищожни като мравки, дрипави и прашни,
соларите потъваха под хълмовете сол.
МОЖЕ ДА Е ВСИЧКО
В ръцете ми туптящи умираше нелепо
човек, делил със мен постеля, сол и хляб.
Усещах как потегля към небитието
един неповторим, катастрофирал свят.
Под бинтовете още хлопаше сърцето.
По устните сълзяха ручейчета пот.
Прозорците кънтяха от кипналото ехо
на чуждия и грешния, далечния живот.
Умираше човекът, тръгнал главоломно
безсмъртие да дири с бензинови пети.
Угасваха безмълвно, с пукане тревожно,
надежди и страдания, измами и мечти.
Сред болничната стая плачеше душата.
С каква ли вяра можех да я утеша!
Пред нея вече се затваряше вратата
на вечната и свята земна суета...
Но биеше в челото съмнение горещо,
от памтивека още останало със бяс,
че може да е всичко, но не е човешко
да няма в небесата място и за нас!
Гурково, 25 февруари 1984 година
Йордан КРЪЧМАРОВ
"ВСЕ ОЩЕ СЪМ ВЛЮБЕН..."
Хубаво е, че се наливаш в мъжка
злоба, ЖОРО! Приеми го като поздрав! Много си самотен, брат, в изпратените до
мен стихотворения. Старо и младо днес се е втурнало да възпява, а ти тъгуваш
ли, тъгуваш... Има нещо страшно трагично и страшно чисто в простичките слова,
които си отронил с такава болка и злоба:
Скърбя за нещо, някога забравено
в кълбото от задачи, сред въпросите,
и иска ми се да извикам простичко...*
Да, за тия стихове някои биха те
изгледали накриво, ще кажат: я гледай го тоя, и той го ударил на идеология...
Откъде ли бедните душици могат да знаят, че стиховете – преди да се напишат на
хартия, първо се записват вътре в самото сърце! Нека си говорят, каквото си
щат, важното е да издържиш болката от резеца, който ръфа душата ти, който къса
сърцето ти. Давай така, пък каквото сабя покаже!
(Някак твърде общо ми звучи само
"Поколение, здравей!". А "Съседът, моят приятел" – каква
жестока драма! И жестока истина!)
Все още съм влюбен, Жоро! Малко е
ненормално, но си мисля, че досега нищо не съм разбирал от любов. И
"невръстното ми момиче" е ужасно мило и хубаво. Чистосърдечно,
предано, великодушно... Дано да си остане все такова! Дано не го награби
животът и "фалшивият му глас махалата да оглася".
Знаеш ли, време е да покажем на света
какво мислим. Така че трябва да пишем и публикуваме книги. Стига с тая
скромност и наивност! Мълчанието е също престъпление!... Защото бавно ще почнем
да приличаме на онези, които се тупат в гърдите – "Ако няма какво да
дадем на света, поне да си вземем нещо от него".** Смятам, че е грешно,
грешно е, че толкова години не съм предлагал нищо за печат. Сега съм
предложил... Да се надяваме, че нещата ще потръгнат по-решително.
Замислил съм цикъл разкази за хора с
почти невероятни съдби. Разкази за хора, които съм срещнал случайно, но тези
срещи са разтърсили наивните ми представи за човешката душа. Два от тях вече
съм написал. Ще ти пратя да прочетеш единия от тях. А сега ти изпращам няколко
стихотворения.***
СЪДБА
На Б. Христов
Видях – на дъното остават само кости.
Духът витае гордо под капака на буркана,
в буркана, в който прилепът живя и просто
строши главата си в прозрачните прегради.
Сега ковчега стъклен свети в тинята на мрака.
И знам какво ще бъда, и знам какво ме чака,
когато и над мен теслата радостно заграка.
Живея честно – просто си троша главата.
Извинявай, че толкова много
стихотворения ти пращам, но как да ти кажа – твърде малко са хората, които
познавам и които разбират от поезия... Останал съм на село като последен мохикан.
Докога ли ще издържа?
Йордан КРЪЧМАРОВ
29 март 84, Гурково
БЕЛЕЖКА:
Писани
през далечната 1983 и в началото на 1984 г., двайсет и две години след смъртта на
Данко стиховете се четат различно. Различно звучат. Този тип лирика се
утвърждава самa, без оценители, без клакьори. Грапавите, дрезгави стихове
на Данко са от нравствена система, непонятна за позьори като напористите
любимци на официозната литературна критика и множеството лъже-поети с мека
китка и дълбок влажен поглед, обслужващи властта или разчитащи на известност
чрез скандалното си поведение – белег на самозванец в света на изкуството. Пловдив, 17 август 2006 година
_____ *
НЕ БЯХ ЗЛОПАМЕТЕН
Аз знам какво е смърт, какво са драми.
Аз няколко живота съм живял.
Видях как разпродават любовта ми.
Със нокти бранех земния си дял.
Не бях злопаметен. Прощавах лесно
измяна, гадни жестове, слова...
Сега разбирам колко неуместно
и колко глупаво било това.
Аз виждах как красиво ме убиват
и после ме захвърлят във калта.
Аз чувствах тая бясна съпротива
срещу човешката ми яснота.
Какво не им харесваше у мене!
Защо настръхнаха като оси?
Нима не пях за моето поколение!
Нима не бях на моята класа син!
Те искаха да пея равнодушно.
Те искаха да плача, но послушно.
Те искаха метафори и грим.
Такъв поет им бе необходим.
Те искаха отвлечена тревога.
Те искаха шансони за любов.
Те искаха един наивен сноб.
Те искаха от мене твърде много!
Това аз няма как да им го дам.
Защото знам къде върви рода ми.
Защото знам какво е смърт и драми.
Защото знам какво е да си сам.
Пловдив, 20.ІІІ.1984 г.
** Подчертаният текст е от
най-популярното стихотворение на Владимир Башев – поет, чийто стихове
нашумяха особено подир нелепата му смърт (блъсна го лека кола). Благодарение
усилията на майка му, която обикаляше софийските редакции, и на група негови добри приятели... усилено се заговори за този плакатен, типично партиен поет. Данко
неслучайно се е изгаврил със стиха му.
*** Тринайсет са стихотворенията, последното от които посветил на
перничанина Борис Христов (1945). Данко беше въодушевен от поета Б. Христов, но и
се шегуваше по негов адрес. "Идва ми – казва – от плажа, цял ден се
пърлил, ама иде червен като морков, седи на стола насред стаята ми и повтаря: Ай,
какво ще стане сега, ай, кожата ми ще се обели! Какво да го правя, градски
човек, не видял море сякаш." Човекът се възползвал от Данковата слабост
към екзотични птици, които прелитаха с яркия си ореол на богоизбрани в този отдалечен от
суетата бедняшки край на България.
Баща ми Кирил беше състезател по мото-крос,
живя и умря по време, кога "рокер" за българина бе неизвестна
дума. Виждам простичкия, може би най-ценен войнишки Орден за храброст върху
китела на генерала; същия простичък орден имаше баща ми. Този орден не се дава
случайно.
От
друга страна, нямам против рокерите на Русия и тяхната мисия да обиколят т.
нар. славянски братя и да палнат свещица в християнските храмове. Това е знак за
уважение, не за омраза. И все пак... Изкефи ме надписът под фотото на
българския генерал. Защо ли? Защото български войник не е престъпил ни крачка
извън Българската земя, а дошлите не с мир руски витязи, обвеяни от славата на
низ спечелени битки в Азия и Европа, са яли пердах, образно казано, от нашите необучени войничета, едва-що пъхнати във войнишки дрехи прости овчари, орачи и
копачи.
Дами и господа ловки политици, независимо
откъде идвате тук и за какви се смятате, моля уважавайте моя бедстващ, топящ се
ден след ден, унижаван от мекеретата на US страдащ народ! Та затова... НЕ Е
ТОЧНО, НО ГОТИНО ЗВУЧИ!
Днес
ми беше труден ден, но тая
вечер ми се ще да си ми
под ръка и да те нацелувам, да имаш
рокля с хиляда и едно копченца и
старателно едно по едно да ги разкопчавам.
Тая вечер
хич не ми се ще в очите да ме гледаш, че дъжд
вали и Господ гръб ми е обърнал. Никой
повече уют в самотността не е усещал – сраснал
съм се с кожата си даже, ала от
себе си навън не мърдам.
Тая нощ
навярно пак ще те сънувам, но
всъщност ти не си ми толкоз нужна. Нужна ми
е смешната илюзия, която си
посяла мимоходом с
решителност, каквато само страстните
момичета владеят.
Благодаря за изпратените бр. 5 и 6 на вестник
"Комсомолска искра". Радвам се, че си спомняш и за мен. И се радвам,
че в работата си като журналист третираш нерешени проблеми на
действителността, приемаш отговорността пред утрешните дейци на родната лирика
(рубриката "АБВ").
Поддържам твоето становище, че едно от условията
при провеждане на изпити във вузовете трябва да бъде творческата
интерпретация на изучавания материал. Харесва ми фразата "на изпит
човек се чувства като на зъболекарски стол".
Прав си, когато твърдиш, че нищо не е в състояние
да попречи на истинския талант да се изяви. Според мен е нужно да бъдеш
по-внимателен към момичетата и момчетата от АБВ. Тяхната психика все още не е
укрепнала да може да приеме безпощадната ти оценка. Не знам дали в Пловдив има
литкръжоци, но в тях човек може да се научи поне на елементарна техника.
При мен нещата се развиват нормално. На село –
почти пасторална картина: старци, уморени хора, махленски истории, вечер в
кръчмата витае духът на малката човешка радост. А иначе проблеми има, но
такива, които не ме засягат – животни, тютюн, лично ползване и т.н. Често
пътувам до Варна, Толбухин, Балчик, по-голяма част от времето си прекарвам
там. Добре е, че все още се срещат добри момичета да ме приютяват.
Изпращам ти две стихотворения – "Риза за
Христос" и "Морски кончета". Първото, ако сметнеш за необходимо,
можеш да предложиш на редколегията на "Комсомолска искра", а второто
предай на твоите буболечета**.
Дъщерите ми по онова време
Ще чакам да ми пишеш и изпратиш някои от
интересните броеве на вестника. Поздрави на Ася***! Бъди здрав и талантлив!
Село Гурково, 11 март 1981 година
Йордан Кръчмаров
РИЗА ЗА ХРИСТОС
След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза да стопли плътта си.
Гласът му е тих, уморен и печален
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на мръсно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.
Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани крила върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на
дрипи.
Господи. Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен
езичник.
На твоите риби, някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен.
Изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни
с тихи стъпки
стягат обръча около мен.
Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, господи! Не си отивай.
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.
Оглушал е моя вик,
както се появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало.
Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.
Смирен и тъжен, плъховете чакам.
Знам, че страшно, страшно ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.
В
оригинала се е подписал Йордан ДИМОВ, по името на баща си. Текстът е изпратил
с писмото си от 11 март 1981 г. Предложих го още следващия ден на колегата във
вестника Николай Заяков, който отговаряше за отдел "Литература,
изкуство, култура" в "Комсомолска искра", но Големият Заек, както го наричахме
помежду си, ми отказа под претекст, че това е упадъчна лирика на неизвестен
автор. Тъй че нямаше как добруджанският поет да намери място в добре сресаната местна периодика сред признатите напористи поети от онова време.
Николай Заяков (1940-2012)
Спестих тази подробност тогава в отговора си до
Данко за съдбата на ключова негова творба. Години по-късно, през 2007 г., пловдивско частно издателство пусна от печат обемист поетичен сборник на поета от Врабево,
Троянско под надслов****, заимстван, според мене, от отхвърленото, и особено от "Кози след дъжд" – друго стихотворение на
Данко*****. Както гласи старата френска поговорка, случват се такива работи и в най-добрите семейства.
ІІ.Уважаеми Б...,******
С Вас не се познаваме, но покойният ни общ приятел
Данчо Кръчмаров често ми е говорил за Вас, подари ми и първата Ви книга стихове, която ми допадна.
Аз се занимавам с лит. критика и по молба на
майката на Данчо леля Керанка обработвам неговия лит. архив, работя върху един
по-обширен замисъл – искам да издам в пълен вид неговото творчество, а и – ако
успея: да напиша книга за Данчо. Затова моля да ми пратите копия от
неговите писма до Вас или да напишете свои спомени за него, нещо друго
интересно и т.н. Ще се радвам, ако отговорите. Моят адрес е: Балчик, 9600, ул.
"Н. Боев" № 2, ет. І – Константин Младенов, или на майка му: Гурково,
Керанка Кръчмарова. Тъй като тя е решила да дари целия му архив на фонда
"1300 години България", ще бъде добре, ако си направите копия за Вас
на ксерокс, а изпратите в Гурково оригиналите. С поздрав, в очакване на лично
запознанство и отговор:
Ваш К. Младенов
П.П.: Ще се интересуваме; и ако притежавате негови
снимки, пратете копия!
Балчик, 28.VІІІ.1988 г.
Следва
Пловдив - културна столица на Европа за 2019 година
Plovdiv, not edited 29 uni 2016
_____
* За човека и поета Йордан Кръчмаров по-нататък ще напиша по-обстойно.
Доколкото ми е известно, преди години общината в Добрич бе учредила награда
за поезия на негово име.
** Има предвид дъщерите ми Вера и Надя.
*** Бившата ми съпруга.
**** Вж. https://www.helikon.bg/books/43/-%D0%9F%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%80%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D0%B7%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5.-%D0%A1%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F_130737.html Той е
блестящ български поет, а присъствието му в Пловдив е значим духовен факт в
модерната история на града. Роденият през 1940 г. в троянското село Врабево
автор идва тук в средата на 60-те години (...) Като дългогодишен завеждащ литературния отдел във вестник
"Комсомолска искра", Николай Заяков публикува и насърчава множество
млади автори. Ексцентричният дух на секретаря на Дружеството на пловдивските
писатели, на последния главен редактор на някогашното многозаслужило списание
"Тракия" е съхранен през годините... Вж. http://liternet.bg/publish13/v_ianev/pogledi/n_zaiakov.htm
***** КОЗИ СЛЕД ДЪЖД
Над дивите пътеки, над хаоса скали,
където само ветровете се венчават,
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.
Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с разтворената порта на дъгата.
Прелитаха над бездните красивите кози,
с потръпващи нозе, с рога свистящи!
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.
Под тях козарят - беден селски бог,
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.
Във жълтите им, пълни с петънца очи
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.
Йордан КРЪЧМАРОВ ****** На писмото от Балчик не отговорих и това тук е опит за извинение към
подателя К. Младенов.
.jpg)