Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (1.)

ПИСМА ОТ И

ЗА ДАНКО*

І. Привет от студената земя на Добруджа

    Благодаря за изпратените бр. 5 и 6 на вестник "Комсомолска искра". Радвам се, че си спомняш и за мен. И се радвам, че в работата си като журналист третираш нерешени проблеми на действителността, приемаш отговорността пред утрешните дейци на родната лирика (рубриката "АБВ").

    Поддържам твоето становище, че едно от условията при провеждане на изпити във вузовете трябва да бъде творческата интерпретация на изучавания материал. Харесва ми фразата "на изпит човек се чувства като на зъболекарски стол".

    Прав си, когато твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. Според мен е нужно да бъдеш по-внимателен към момичетата и момчетата от АБВ. Тяхната психика все още не е укрепнала да може да приеме безпощадната ти оценка. Не знам дали в Пловдив има литкръжоци, но в тях човек може да се научи поне на елементарна техника.

    При мен нещата се развиват нормално. На село – почти пасторална картина: старци, уморени хора, махленски истории, вечер в кръчмата витае духът на малката човешка радост. А иначе проблеми има, но такива, които не ме засягат – животни, тютюн, лично ползване и т.н. Често пътувам до Варна, Толбухин, Балчик, по-голяма част от времето си прекарвам там. Добре е, че все още се срещат добри момичета да ме приютяват.

    Изпращам ти две стихотворения – "Риза за Христос" и "Морски кончета". Първото, ако сметнеш за необходимо, можеш да предложиш на редколегията на "Комсомолска искра", а второто предай на твоите буболечета**.

Дъщерите ми по онова време 

    Ще чакам да ми пишеш и изпратиш някои от интересните броеве на вестника. Поздрави на Ася***! Бъди здрав и талантлив!

    Село Гурково, 11 март 1981 година 

    Йордан Кръчмаров

РИЗА ЗА ХРИСТОС 

След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза да стопли плътта си.

Гласът му е тих, уморен и печален
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на мръсно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.

Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани крила върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.

Господи. Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.
На твоите риби, някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен.
Изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни
с тихи стъпки
стягат обръча около мен.

Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, господи! Не си отивай.
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.

Оглушал е моя вик,
както се появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало.

Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.

Смирен и тъжен, плъховете чакам.
Знам, че страшно, страшно ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.

    В оригинала се е подписал Йордан ДИМОВ, по името на баща си. Текстът е изпратил с писмото си от 11 март 1981 г. Предложих го още следващия ден на колегата във вестника Николай Заяков, който отговаряше за отдел "Литература, изкуство, култура" в "Комсомолска искра", но Големият Заек, както го наричахме помежду си, ми отказа под претекст, че това е упадъчна лирика на неизвестен автор. Тъй че нямаше как добруджанският поет да намери място в добре сресаната местна периодика сред признатите напористи поети от онова време. 

Николай Заяков (1940-2012)

    Спестих тази подробност тогава в отговора си до Данко за съдбата на ключова негова творба. Години по-късно, през 2007 г., пловдивско частно издателство пусна от печат обемист поетичен сборник на поета от Врабево, Троянско под надслов****, заимстван, според мене, от отхвърленото, и особено от "Кози след дъжд" – друго стихотворение на Данко*****. Както гласи старата френска поговорка, случват се такива работи и в най-добрите семейства.

ІІ. Уважаеми Б...,******

    С Вас не се познаваме, но покойният ни общ приятел Данчо Кръчмаров често ми е говорил за Вас, подари ми и първата Ви книга стихове, която ми допадна.

    Аз се занимавам с лит. критика и по молба на майката на Данчо леля Керанка обработвам неговия лит. архив, работя върху един по-обширен замисъл – искам да издам в пълен вид неговото творчество, а и – ако успея: да напиша книга за Данчо. Затова моля да ми пратите копия от неговите писма до Вас или да напишете свои спомени за него, нещо друго интересно и т.н. Ще се радвам, ако отговорите. Моят адрес е: Балчик, 9600, ул. "Н. Боев" № 2, ет. І – Константин Младенов, или на майка му: Гурково, Керанка Кръчмарова. Тъй като тя е решила да дари целия му архив на фонда "1300 години България", ще бъде добре, ако си направите копия за Вас на ксерокс, а изпратите в Гурково оригиналите. С поздрав, в очакване на лично запознанство и отговор: 

    Ваш К. Младенов

    П.П.: Ще се интересуваме; и ако притежавате негови снимки, пратете копия!

    Балчик, 28.VІІІ.1988 г.

 
    Следва

Пловдив - културна столица на Европа за 2019 година

Plovdiv, not edited 29 uni 2016

_____

* За човека и поета Йордан Кръчмаров по-нататък ще напиша по-обстойно. Доколкото ми е известно, преди години общината в Добрич бе учредила награда за поезия на негово име.
** Има предвид дъщерите ми Вера и Надя.
*** Бившата ми съпруга.
**** Вж. https://www.helikon.bg/books/43/-%D0%9F%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%80%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D0%B7%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5.-%D0%A1%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F_130737.html 
    Той е блестящ български поет, а присъствието му в Пловдив е значим духовен факт в модерната история на града. Роденият през 1940 г. в троянското село Врабево автор идва тук в средата на 60-те години (...) Като дългогодишен завеждащ литературния отдел във вестник "Комсомолска искра", Николай Заяков публикува и насърчава множество млади автори. Ексцентричният дух на секретаря на Дружеството на пловдивските писатели, на последния главен редактор на някогашното многозаслужило списание "Тракия" е съхранен през годините... Вж. http://liternet.bg/publish13/v_ianev/pogledi/n_zaiakov.htm

***** 
КОЗИ СЛЕД ДЪЖД

Над дивите пътеки, над хаоса скали,
където само ветровете се венчават,
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.

Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с разтворената порта на дъгата.

Прелитаха над бездните красивите кози,
с потръпващи нозе, с рога свистящи!
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.

Под тях козарят - беден селски бог,
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.

Във жълтите им, пълни с петънца очи
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.

Йордан КРЪЧМАРОВ
****** На писмото от Балчик не отговорих и това тук е опит за извинение към подателя К. Младенов.

Ars Poetica - ПАЛЕНЕ НА СТЪРНИЩАТА

Йордан Кръчмаров – Данко (1948-1986)

ПАЛЕНЕ НА СТЪРНИЩАТА

Видели ли сте лете как пробива
след огъня най-острата трева?
След жътвата,

като пшенична нива
и аз така се учех да раста.*

Dobrudzha, avg. 1980 – not edited 28 uni 2016

––––

* Пътувахме с Данко (Й. Кръчмаров) от Балчик за Гурково. От рейса съзрях горящите стърнища край изоставеното турско гробище преди Брястово. Там, докато се тръскаме на задната седалка по междуселския автобус от Балчик към Гурково, съчиних този текст. Опитвах години по-късно да добавя още редове, но текстът упорито ми се съпротивяваше и накрая вдигнах ръце от него. От сб. "Сутрин рано", изд. 1983 г., стр. 53.

Ars Poetica - ЛИШЕН ОТ ЛЮБОВ

ЛИШЕН 

ОТ ЛЮБОВ

Лишен от любовта, ръждясвам – 
будилник в неразтребен хол,
затънала в чинии маса,
без крак един останал стол,

шише от евтино шампанско,
на екс изпито в пристъп лош,
рус косъм, скочил от косата
на милата ми тази нощ,

сандалите й насред хола,
бикини, смъкнати под колене,
любов, която ходи гола,
но с пръст помахва: "Скъпи, не!"

И що да сторя сам горкият,
светът е кофти устроен –
да ходя жаден, а да ми се пие, 
тъй както случва се и с мен. 

Plovdiv, 16 fev. 2014 – edited 23 uni 2016

Ars Poetica - ЖЕГА

ЖЕГА

Неудържимо ме привличаш, питам се защо

и отговорът, знам, ти го знаеш, аз обаче не.

Играеш пред очите ми като мряна във вода,

тялото ти говори, което устните не изричат,

очите ти говорят, което остава между нас

далеч от чужди погледи, от чужди приказки.

Съзнаваш силата си, неудържима си, защо,

какво ти сторих, къде сгреших, та съдбата

тъй ме наказва – да те гледам от разстояние,

да знам, че много е грешно и че не бива

да те мисля извън всякакви обстоятелства,

отвъд всички забрани, отвъд правилата?

Plovdiv, 18 uni 2016

Ars Poetica - ПРАНЕТО, МАНДЖИТЕ, МЕТЕНЕТО…

ПРАНЕТО, МАНДЖИТЕ, МЕТЕНЕТО…

Прането, манджите, метенето, паниците,

скитала съм по магазините, мили мой,

закъснявала съм, но не съм те питала

няма ли най-сетне да видя покой!

Мърмориш, все риеш пода с копитата,

сметка ми търсиш и все ти си прав;

как да се хваля с теб пред роднините,

като сам се не виждаш с тоя крив нрав!

Била съм все киснела пред огледалото,

в неделя обичала съм до обед да спя,

единствено у мен изкушава те тялото,

а не, мили мой, че и аз съм с душа.

Бойлера вечер докрай съм източвала,

не съм ти оставяла топла вода,

била съм нехайна, често неточна,

по-често съм казвала Не, вместо Да.

Кога, мили мой, ще ме разбереш,

жена не се удря и с цвете дори,

предпочитам да ходя боса и пеш,

не с принц Еди кой си Кесия с пари.

Как смяташ, мили, да продължим –

заможни просяци или бедни крале,

с теб да съм жалка първа дама на Рим

или Жар-птица с бели красиви криле?

Plovdiv, 17 uni 2016

Ars Poetica – ВНЕЗАПНА СРЕЩА

ВНЕЗАПНА СРЕЩА

Обърканите ни отношения, разбери,

нищо не е в състояние да оправи.

Ние с теб сме два бряга на една река:

реката тече и никога не свършва,

но двата й бряга са си два бряга.

Важното е, че животът си тече и

ток ме пронизва, когато те видя

внезапно да вървиш насреща ми,

докато съм навел глава,

устоявайки на поривите на вятъра,

на поривите на любовта ми към теб.

Пловдив – европейска културна столица 2019

 

Plovdiv, 6 uni 2016

Публицистика - ПРЕПОДОБНИЯТ МАСТАГАРКОВ

Унтер-офицер Пришибеев от едноименния разказ на Чехов

ПРЕПОДОБНИЯТ МАСТАГАРКОВ

    Липсата на благородство компенсират с крещене: колкото му по-креслив тонът, толкова по-прав. По повод някой си Лазар Лазаров-Мастагарков*, чийто пространни опуси печатат във вестник "Арт-клуб" под заглавия като "Мекерета и мародери" или "Трагедията Косово". Мастагарков, себе си титулува "професионален историк и философ"; ето показателни два цитата от творчеството му:

    1) "признавам, че БСП изразява тежненията на по-голяма част от българите";

    2) "няма по-голямо и искрено признание за правотата в позицията на българските социалисти. Тази позиция е пределно ясна и точна: последователно миролюбива". 

    Сякаш съм забил нос в уводна статия на вестник "Работническо дело" от ерата на неподправения болшевизъм, когато за политически виц можеха да те пребият, а можеха и полужив да те хвърлят за храна на освирепели от глад прасета в някой соц. концлагер с романтично име.

     Мастагарков е бивш. Нормално е да съобщава истини от последна инстанция, заел позата на унтер-офицер Пришибеев**.

    В писмо до редактора на "Северен вестник" в 1888 г. 28-годишният Антон Чехов пише: "Когато изобразявам подобни субекти или говоря за тях, не мисля нито за консерватизма, ни за либерализма, а за глупостта им и претенциите им". Пак от 1888 г.: "Фарисейщина, тъпоумие, произвол царят не само в домовете на търговците. Виждам ги в науката, в литературата, сред младежта".

Антон П. Чехов (1860-1904)

    Що ми е тема Мастагарков? Не става дума за антипатии или пристрастия, а за персона, закичила си сама титула "демократ": "Ний, демократите, тъй", "Ний, истинските демократи, онъй"... Аман, бе! Що си не ковнеш едно ап. (апостол), вмчк (великомъченик) или св. (светия) пред фамилното име!

    За какъв дявол са текстовете ми по страниците на "Арт-клуб" рамо до рамо с текстове на Мастагарков? Или да си хлопна кепенците, па да мина в измислената от г-н Стефан Савов "вътрешна емиграция". Като попитали някога Савов как протекло участието му в битката с комунизма, опитният мъж ловко отбелязал, че по Живково време бил... във вътрешна емиграция. Ай, как им се гневил! Ай, как мрачно гледал днешните демократи – ония ми ти някогашни червени, обаче пуста култура! – не му позволила друго освен кротко да страда.

    Понякога имам усещане, че съм си изживял живота; опитал съм от всичките му блюда, знам маниера и на келнера, и на проститутката, и на управителя на хоремага (хотел-ресторант-магазин) и вече не ми е интересно. Невежеството неуморно се възпроизвежда, все ще се намери уста да се разфъфка с омраза към тоя свят. В познатата му любима роля чувам Невежеството и по "Радио Свободна Европа". Къде е благородният тон на един Петър Увалиев! За такъв тон обаче се изисква да носиш духовния аристократизъм не като лепена брада и мустаци, като театрален реквизит, а като собствената си плът върху костите.

   "Последователно миролюбива", "пределно ясна и точна" била позицията у партийните другари на Мастагарков. Яркият популизъм, като манталитет на почти целия ни политически елит, ни противопоставя не само на нормалния свят извън България, но и с родовите ни корени тук. Тия ли са родолюбците! "Защото аз съм човеколюбив и съм истински демократ" – писа тия дни друга една примадона на словото, представяща се за "философ-психолог" и почитател на Иван Костов.

Ван Гог: Копаеща жена, 1885 г.

    Двама млади мъже завчера загинаха точно в дванайсет и четвърт по обяд. Самолетът им – бойна машина Миг-21, заби нос в рохката нива, взриви се в землището на Драгомирово, селце на двайсетина километра от авиобазата в Граф Игнатиево край Пловдив. Две жени – майка и щерка, окопаваха картофи, когато над тях с фучене премина губещата височина машина. Опитвам се да видя объркания ни живот като нация през очите на двамата пилоти. Могли са да катапултират, а не катапултирали. До последно вярвали, че ще се справят. А кога взели да мислят за личното си спасение? Страхотен въпрос!

    Как да катапултираме от живуркането с турски сериали, Азис, Софи Маринова, Милко Калайджиев, Цв.Цв., Б.Б. и пр.? Нищо ли не може да се направи? Време ли е всеки от нас, българин по род и език, поединично вече да се спасява?

     Сводки на "професионалния историк и философ" Мастагарков. Реди ги такива едни весели: "Православие", "славянски братя", "мнозинството на българския народ и ведущите ни интелектуалци", "олевяваща Европа, надраснала социалдемокрацията"... Всичко прозрял, всичко изяснил, всичко му ясно. А от стройните редички Георги Джагаров (1925-1995) някога, при копането гроб за империализма простичко писа:

Това е ясно, онова е ясно – 
тревата никне и дъждът вали...
Е да, на тебе всичко ти е ясно.
Но мен не ми е ясно. И боли.

(...) Какво съм аз? И хората какво са?
Насам ли да вървя? Или натам?
В главата ми се блъскат сто въпроса.
А отговор не мога да им дам.

                         (...) А ти твърдиш, че всичко ти е ясно –
                         дъждът валял и никнела трева...
                         Но мен дори и то не ми е ясно.
                         И ти не знам разбираш ли това.***

                                     Plovdiv, 5 uni 1999 – edited 6 uni 2016

_____
* Гръцкото mastos в името може да е и гръд. Възприемам го: пъчене, възгордяване.
** Вж. https://chitanka.info/text/1998-unterofitser-prishibeev

*** Вж. "Разминаване", от сб. "Сезони", изд. "Хр. Г. Данов", 1981 г.