Публицистика - МОИТЕ ПРЕЦЕНКИ НЕ СА... МОИ ПРЕЦЕНКИ

   
        15. Всичко е в мнението. Ясен е смисълът на думите, приписвани на киника Моним. Ясна е и тяхната полза, ако човек вкуси от силата им, но не отвъд границите на истината. 16. Човешката душа се лишава от достойнство най-вече когато по своя воля отстъпва от вселената и се превръща в един вид неин оток. Защото да недоволства от нещо ставащо, значи да отстъпва от природата, която обхваща като свои части природите на всички останали неща. После – когато се отвръща или насочва срещу някого, за да навреди, както се случва с душите на разгневените хора. На трето място тя се лишава от достойнство, когато е надмогната от удоволствие или болка. На четвърто – когато лицемерничи и върши или говори нещо изкуствено и противно на истината. На пето място – когато не насочва делата и начинанията си към някаква цел, а върши всичко напосоки, без контрол, след като и най-незначителните ни действия е редно да се осъществяват с отнасяне към цел. Цел на разумния е следване на разума и закона на най-висшия град и държава*.

МОИТЕ ПРЕЦЕНКИ

НЕ СА... МОИ ПРЕЦЕНКИ

    20.10.2004.

    Тая неделя останах без джиесем. Апаратчето се измъкнало от щипката на колана ми, останало върху стола в кафенето край павилиончето на Маруф. След две-три минути се върнах в празното кафене; трите сервитьорки вдигат раменца... Рекох си: Майната му! По-хубав ще си купя. Инак едва ли бих се куртулисал от тоя апарат, подарък от Re.

    Моята лична философия ми подсказва, че от време на време трябва да си имам дребни неприятности, за да не ме сполети по-голямо зло. Лошото е, че тая година неприятностите ми дотук са на стойност над две хиляди вложени лева пара, а нищо харно не откривам да се задава на хоризонта. Задлъжнял съм и със сто и петдесет лева отгоре към съседа Митко Йовчев.

    25.10.2004.

    Обади се по телефона Re. Сутринта, към осем. На нея пък за какъв ли дявол съм й дотрябвал?

    04.11.2004.

    Чувствам се сякаш съм работилничка за реставрация на архаични ръкописи: възстановявам по недомлъвки, откъслечни факти и съпоставки на писано и казано от кого ли не какво преживял баща ми, когато 22-годишен се оказва самичък под бесен вражески обстрел току пред позициите на своите, окопали се в траншеите на завет сред каменистата унгарска Пуста.

    Било нейде край Драва, в течение на седмици Българската армия по петите следва отстъпващите немци. Нерядко пламват ожесточени сражения. Подгизналото поле – осеяно с неприбрани от три-четири дни трупове. Долавям воня на гниеща плът в едва начеващото мартенско затопляне, рехава зелена тревица по припеците виждам, просмукващата се от войнишки шинел кисела дъх на пот ме блъсва в носа. Мъртвешката смрад на леш... Онова, което принудило бъдещия ми баща първата седмица залък да не туря в уста. Повръщал от вонята на леш, от животински страх за живота си. Виждам ротния му командир – наперен, по-възрастен, да се свлича с отнесена челюст в ръцете на бъдещия ми баща и от оголилата се трахея, от разкъсания му гръклян бликат игриви мехурчета кървава пяна.

    И тъй... Баща ми сам. Изпразнил сандъчето с картечните ленти, та пълзи сред подпухнали вонящи трупове да зареди картечницата си. После – назад. Ясно чува ония ведри гласове на внезапни кибици: "Ха! Уцелиха го. Не мърда". А той просто притискал лице неподвижен в калта, докато замре писъкът на свирещите като оси куршуми. Като пружина скача да пробяга следващи пет-шест крачки, преди да се пльосне пак по очи в калта. И пак да чува своите: "Въх, уцелиха го завалията!" и "Още не са го утрепали. Диша. Глей-глей, мърда. Будала, кьорав ли си? Жив е". Слушал внимателно нашенци, за да се зареди не с храброст, а с български инат за следващите си пет-шест крачки към своите.

    Мисля ги началниците, дето преценявали дали да му дадат Орден за храброст І или ІІ степен** – какво имали предвид. Записали в книжчица към ордена: изтеглил фронтовата линия в участъка с 300 м напред. "Чудо велико! – обзема ме типично за българския ни нрав омерзение към всичко лично, родно, мило, демек, към баща ми в моите представи. – Чудо велико! Отместил фронтовата линия в някакъв участък. Та и орден му дали. Ами нали после на прибежки търчал към своите в окопа!"

    Върху хартия геройството яко изглежда, хем в реда на нещата. Като на кино!

    В последния момент ордена І степен, посмъртно, изпратили с военната поща на близките на ротния (оня с отнесената челюст и изскочилата трахея), а за русолявия редник отсъдили ІІ степен. Потръпвам, като си помисля за това щабно състезание между разпарцалосания труп и живия човек за... отличия.

    Кроткият бъдещ мой баща! Стрелецът с леката картечница. Смятам върху парче от тетрадка, баща щял да ми стане точно подир две години и три месеца. Описаната по-горе история е от края на март 1945 г. Сред оная касапница дали си е мечтаел за дом и семейство? В увлечението да стреля, да преследва, да се промъква подир отстъпващите професионални убийци – обръгналите в сражения немци, придвижил фронтовата линия 300 м в участък, където вече била разпердушинена наша пехотна рота (60 души), та велосипедната част, която щабът използвал, за да запушва дупки, пратил и тук да закърпи положението.

    По подобен начин се пренасям тук и там из места и време, когато още не съм бил роден, възкресявам хора, макар да не съм ги срещал и отдавна да ги няма на тоя свят. Изживявам страха, колебанието, суетенето им и взривната енергия, когато се втурвали срещу куршумите неочаквано и за себе си. Просто бял дроб, стомах, мускули, кости, сухожилия, цялото тяло изведнъж заживява отделно от разума – тая наблюдателница и команден пункт. Страхотно! И цялата биохимия на човешкото тяло в извънредна опасност виждам като върху огромен екран. Вече съм един от ония наши войничета на фронта. Заел съм образ от техните, в кожата на едного от тях съм, през очите му гледам света: откъм уязвимата ни психика и мимолетност заничам към едно и друго. И то е страхотно. Понеже в критичен миг човекът е най-истински. Не от думи; от порите на кожата, от жестовете му струи Истината за нас.

    05.11.2004.

    Животът продължава и след като са те измамили, разочаровали, унижили. Простичко и ясно, а трудно за преглъщане – особено ако не си дал повод. Излиза, че Злото ни се озъбва насреща не само да предупреди да не продължаваме, но и като разрушителна стихия, когато потърсиш справедливост.  

    Живеем в хаоса на пренареждащо се общество. Познати от ерата на Татовизма форми на издевателство родиха буйно растящи пищни разклонения: алчност, злост и посредственост, самолюбуване, простотия, наглост. Сегашните управници не се и насилват да ни се представят в благовиден образ, както вършеха това дедовците и татковците им от партията БКП – майчица мила, рождена на почти всички партии, пръкнали се тук и днес. Наред с нас, българи – родени по средата на миналия век, потърпевши се оказаха и младите поколения, родени около 1970-1990 г. Едва ли децата и внуците ни съзнават какви поразии върши чалга-манталитетът из всички сфери на живота в днешна България.

    Затова писах – да покажа как да оценяваме случващото се. Книга, която писах десет и повече години, възпрепятства "приятел", комуто се доверих. На вперилия се отвъд хоризонта, като му вържат хубавичко крилете и нозете, грубичко крещят: "Мирен стой! И не си въобразявай велики работи".

   Нямам намерение да прощавам комуто и да било. В затаяването ни е силата на българите, за да изскокнем някой ден из пепелта и турим всяко нещо на мястото му.

    09.11.2004.

    Опитвам да говоря от името на честния българин, но аз ли съм честният?! Нали ме отвращават именно претендиращите, че са честни! Егоцентризъм и тщеславие шетат ръка за ръка, особено когато издават присъди и очакват награда***. Спасява ме донейде бягството в анонимността. Простосмъртен. Което ще рече: изкушаван, уязвим, склонен да греши. Личностите, които обсъждам, оценявам от гледна точка на своята обикновеност. Тия като мене са милион. Сол на земята, Божието стадо, от ония, дето сутрин рано ги пращат с възторжено слово на премиера и президента, с овации, духов оркестър, знамена и хоругви да загинат красиво за някоя дива идея.

    Когато мамиш или крадеш от такъв, сам си туряш върху челото надпис "изверг". А инак, живеенето тук е способност да поемаш удари, и въпреки раните си, да се надяваш, че светът върви към добро. Това е трудно, но си струва!

    Моите преценки, разбира се, са си мои преценки. Далеч съм от амбицията да настоявам, че Истината се изрича от една единствена уста. Важното е различни мнения да се чуят, тъй че изреченото винаги може да бъде опровергано. И няма да заподскачам от възмущение, че някой бил разсъждавал различно, а защо не! – по-изискано, по-учтиво от мене.

Plovdiv, 20 oct./9 noe. 2004 – redact. 5 maj 2016

_____
* Има предвид небесата, т.е. представата си за божественото. Вж. Марк Аврелий (121-180 сл. Хр.), "Към себе си", изд. 1986 г. Значителна част от размишленията си записва по бойните лагери, отделил се за миг от усилни военни занятия. Макар император, носи се скромно, ходи се без свита, живо го интересуват библиотеките, търси обществото на писатели и учени. По наглед небрежния, ала за набитото око обигран слог на записките му личи усилието му да следва учителите си стоици Рустик и Аполоний, перипатетика Клавдий Север и платоника Александър. Бил с крехка фигура и руси къдрави коси. Негов съвременник го представя за нас в петдесет и петата му година: зиморничав, недовиждащ, болнав, сбръчкан и смалил се, същински старец.
** Носих за кратко у мене си като талисман – да ме пази, тоя грубо отлят прост войнишки орден (отбелязано на 14 юни 2007 г.).
*** По повод самозванец от Габрово, известен с низостите си срещу Левски, срещу за помаците и пр. Адвокатстват за него: "Докато сме обявили, че пишем за едничката чест, той признава: пиша за пари! Пък от нас писаното излиза все като писано за пари, докато неговите книги, писани за пари, се оказват всъщност Голямата Българска литература". Бел.м., tisss. 

Публицистика – КАКВО СИ БЪБРЯТ ФИЛОСОФИТЕ (2.)

КАКВО СИ БЪБРЯТ ФИЛОСОФИТЕ (2.)

    Продължение от 15.10.2004.

    Джон Лок (1632-1704) отваря тема за времето, като основа на субективното, и за рефлексията (отражението), която гради форми въз основа на миналия ни субективен (личен) опит. Самонаблюдението има продължителност, вече е ограничено в рамките на нашия живот. Но и човек в разни периоди от живота си – възможно е и е логично да се допусне, различно преценява света, което си е очевадна истина.

    Оттук – изводът, че всичко в подхода ни към факти и явления е относително правдиво, относително вярно/невярно. Нещо, което днес за тебе е зло, след години възможно е да прецениш като благо. "Ела зло, че без тебе по-зло!" – гласи старата българска поговорка.

    Лок разглежда собствеността като гарант за независимостта на личността от натиска на Държавата. Свобода и собственост са взаимно обусловени. И това единство е основа на представата ни за независимост и човешки права.

    Марксизмът посегна към собствеността на гражданина уж за да го направи свободен. (Тема за размишление: А Исус не казва ли на онези, които избрал да са Му ученици, да раздадат всичкото си притежание, за да имат... целия свят? Тук иде реч обаче относно идея за нравственост: дестилат от идеално, а не действително.)

    Готфрид Вилхелм фон Лайбниц (1646-1716)* е типичният немски идеалист във философията, като вижда в интелекта носител на вродени идеи. Оттук все по теля, по теля (по Йовков израз от разказа "По жицата"), та до-о-о-о ...родствената връзка между Дух и Сила, което си е стъпало към Теория за свръхчовека, за богоизбраната Арийска раса, което, par excellence, си е избиване на комплекс у закъснелите в онзи период с развитие на писменост и култура немци, чийто комплекс за малоценност ще се развихри два века по-късно, в ерата на Хитлер. 

    Има нещо твърде притеснително в старателните усилия на ума да превъзмогне човеколюбивата емоционална широта у древния мислещ човек. Тъй днес нас – множеството човеци на планетата, ни насочват от високите трибуни на властта и медиите, обработват ни с тв-образи и словесна помия, за да ни превърнат или в кротки идиоти, или в тълпа фанатизирани шерпи на поредната комунистическа, сексуална, демократична, ислямска и пр. революция.

      Утопиите, създадени все с най-добри намерения, могат да бъдат и убийствени. Замислят ли в луксозна някоя канцелария поредната революция, неизменно търсят виновни за обичайните жестокости, накъсо – търсят материал, над който да покаже мускули победителят (в Русия – болшевики, във Франция – санкюлоти, т.е.: хора без гащи, в Германия – нацисти, в Арабския свят – бойци на исляма).

   Жан-Жак Русо (1712-1778) – вдъхновителят на романтизма, е твърде неприятна личност, вечно недоволен, егоцентрик с огромно самочувствие и претенции към другите. "Природата е добра, обществото – лошо" му е лайтмотивът. Дивакът бил благородник именно защото (според Русо) е дете на Природата. Русо дава живот на мита за "народа", който имал обща воля и общи интереси. Понятието народ от Русо до наши дни, между другото, служи не само на родолюбивия човек, но и на злостни тирани за оправдание на издевателства над отделната личност.

   
     Имануил Кант (1724-1804). За Кант разумът не е част от света, а Създател на света. Илюзия, според мен. Грехът на Кант – че пренебрегва опита от преживяното и обявява разума за трансцедентален***, неподлежащ на разгадаване. На практика това значи: всеки идиот може да те съди от името на трансцедентална някоя своя фикс-идея. Световните злодеи Ленин, Сталин, Мусолини, Хитлер и пр. идеално се вписват в теоретизациите на Кант. Избиването на 80 милиона човешки същества в относително къс отрязък от време е резултат от подобен род лабораторно чисти анализи. Накъсо, немското старание и педантичност изобретиха газовата камера в годините на Втората световна война за експедитивно промишлено умъртвяване, но тази газова камера се явява и следствие от самоцелни упражнения с философия, откъсната от живия живот.

   Матрицата на познанието ни е трансцедентална, оцветяваме само свои версии за Истината въз основа на личния си опит (култура, социален статус) – то е малката отстъпка в посока към човешкото, която си позволява акуратният Кант.

    Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831) развива философската си теза за т.нар. исторически прогрес, (според мен, един от модерните митове). Диалектиката – преоткрита, поизчистена от прахоляка на около две хилядолетия християнска цивилизация, ни се представя от Хегел във вид на възходящо движение от точка А към точка С: от базата на наивното съзнание А през критичното самосъзнанине на междинната станция В, до абсолютното знание С, и покоряваме духовния Еверест. Но аз, роденият в следвоенната мътна и кървава 1947 година, не съм склонен да си въобразя, че знаем повече за човешката природа и космоса, да речем, от древните ни предци траките. Шарениите на техническия прогрес нищо ново не са допринесли към познанието ни върху самите нас. Вилнее неандерталщина и разпродаване на нашата България, независимо от "историческия прогрес".

    В крайна сметка, великаните във философията следват праобраза на Мойсей, слизащ от планината със скрижалите на Бог към низината, дето сме шест или вече седем милиарда човеци. Само че, роден в едно от най-старите жизнени селища на планетата, не съм уверен, че Мойсей (името в еврейската версия Моше е дало на света понятието "мошеник") наистина е срещнал Бог, още по-малко: че Бог именно нему съобщил онези така важни за света послания.

   От Хегел иде представата ни за онова "колело на Историята", което ми напомня месомелачката от хита на Пинк Флойд, за издевателства над поколения "строители на нов живот" и "гробокопачи на миналото". Уникалният човек, вкаран в епизодична роля от пищния спектакъл на Възгорделия се ум, чудно!

Артур Шопенхауер

   За другите титани на философията – Маркс, Шопенхауер (1788-1860), Фридрих Ницше (1844-1900), Мартин Хайдегер (1889-1976) тук и сега не ми се говори. Приемам ги за романтична трупа надарени с изключителен интелект артисти от заговора на гробищната софистика срещу жизнелюбивия подход към човека.

   Философията се ражда от любов към грешния, а тези обаятелни или тягостни неслучайни личности към простосмъртния се отнасят не само неуважително, но и с възмутително презрение на избрани. Не беше ли най-тежък от Седемте смъртни гряха възгордяването! 

   И що остана от призива на Исус: "Аз съм Пътят и Истината, Аз съм Любовта"! Основа на Новия завет е човеколюбието. Което ще рече: познание, внушаващо вид възгордяване чрез интелектуални фокуси и драперии, не може да е с Истината.

   Възкръсналият Исус, макар Син Божи, ходи между човеците, за да ги подкрепя духом и всякак, не да ги унижава. В лицето и фигурата, в усмивката и плача, в гласа и жестовете на отделния човек виждам присъствието на Богочовека. Божественото е тук, на земята. Защо го търсят в селенията на духа като в омагьосано Царство на мъртвите сенки, обхванати от подозрителност към живия живот!

   Схемата умъртвява каквото докопа. И като изричам тежки думи срещу велики персони от пантеона на световната цивилизация, то не са прищевки, а преценки на средата, в която съм израснал и от чието име си въобразявам, че говоря. Тези думи би ги казал мъртвият ми мълчалив баща Дърводелеца, стига да можеше по някакъв начин да ги формулира; това сега – като негов син, смятам, ми е задължение към паметта на харманлийския най-малък от петима братя българи. Трупът му гние под троскота в общинското гробище на Пловдив; няма как иначе този мой баща да бъде защитен от посегателствата на днешните лицемерни фарисеи и книжници.

Простосмъртният Йосиф (1909-2004)

   Тази събота, 16 октомври, 95-годишен си отиде от света Йосиф Петров****, един от моите герои, симпатичен циник (във философския смисъл на думата) и мухабетчия. Напусна греховния ни – и печален, и весел, живот на простосмъртни. От излъчването на взискателност и самоирония у него има дълго да се зареждам с жизнелюбие и уважение към България на обикновените българи.

Plovdiv, 19 oct. 2004 – edited 14 maj 2016

_____
* Готфрид Вилхелм фон Лайбниц е машината на немската мисъл. Немската философия е системна и неин основател се явява Лайбниц – философ, математик, дипломат и юрист.

** От лат. transcendens, entis "излизащ навън". Философско понятие: извън опита, съзнанието, познанието. 

*** Имануел Кант – последният влиятелен философ на модерна Европа в класическата редица по теория на знанието от ХVIII в., която започва с Джон Лок.

**** Председател на първите заседания на Великото народно събрание, Йосиф Петров има честта да положи най-важния подпис под Конституцията на Република България, с който броят на подписалите достигна число, узаконяващо Основния закон в държавата. През 1946 г. пише поема "Безсмъртният", предричаща появата на тоталитарната държава. Тринайсет години по-рано вече е писал и за кървавите дни на Септември 1923 г. Преживял през 1956 г. ужаса в лагера на остров Персин край Белене, документира в стихове, издадени в сборник през 1990 г. в поредицата "Арестувани книги". Които имали възможност да го срещнат и разговарят с него, както това ми се случи и на мене, помнят уникалното му чувство за хумор, човечността, неспособността му да изпитва злоба. Бел.м., tisss.

Реплика - НАРОДЪТ Е ПО-МЪДЪР

Отворено писмо до кмета на Панагюрище

     Копие до: Председателя на Народното събрание  

    Кмете Белишки!

    Провокирана съм от апострофа Ви към президента, че не трябва да се търси синоним на думата „робство”, защото е равнозначно на национално предателство.

    Изказвам силното си възмущение, че осквернихте с невежеството си 139 –годишнината от Априлското въстание. Пред цяла България и останалите Балкански държави Вие показахте, че познанията Ви по история  и по етимология на думите, са крайно незадоволителни за заеманата от Вас позиция, като по този начин дадохте повод за пореден път да се заговори за прословутата българска некомпетентност.

    Няма нищо осъдително във високото Ви самочувствие на експерт по история, стига да е подплатено с достатъчно широки познания за периода 1396 – 1876 г., за да правите разлика между робство, терор, насилие над непокорните и борците за свобода. Петвековната ни османска зависимост изобилства от такива примери и Априлското въстание е най-героичната страница от този период. Няма българин, чиято кожа да не настръхва, когато чете за жестоката саморазправа с въстаниците и мирното население. Болката никога няма да отзвучи, но това не означава, че трябва да я илюстрираме с твърдения, показващи единствено историческо невежество и неграмотност.

    Историците отдавна са формулирали понятието и в световната история не съществува понятието „робство”, що се отнася до средновековната история на Балканите.

    Думата „робство” се свързва със социално-икономическа система, при която хора (наричани роби), са разглеждани като собственост на робовладелеца. Робите не притежават лична свобода, подлагани са на принудителен труд, без да им се заплаща. Те не съществуват като самостоятелни човешки единици в административните списъци, водят се като притежание на робовладелеца, наравно с домашните му животни. Робите не могат да създават семейства, без разрешението на робовладелеца, нямат родителски права и над поколението си. Нямат лична материална собственост, робовладелецът определя мястото им на живеене. Нямат и право на придвижване извън определения периметър, могат да бъдат продавани, а в някои страни робовладелецът имал правото да убива болни и негодни за работа роби. 

  

    Петвековният период от нашата история, колкото и да не Ви се иска да го приемете, не се покрива със съдържанието на това понятие. Думата „робство” е литературен образ, хипербола, внесени в историята с цел пробуждане на националното самосъзнание и мотивиране на българите към борба за независимост. И всеки, който механично продължава да употребява тази дума не на място, е национален предател. Създава лош имидж за интелигентността на българите като цяло.

    За мен, както и за стотици хиляди българи, които държат на точността на понятията и са положили усилия да прочетат повече от пет книги, Вашата реплика, освен че е признак на ниска политическа и човешка култура, е и непростима обида към всички нас. Вие ни поставихте в нелепата ситуация да обясняваме на приятелите си от други Балкански държави как така ние сме били под робство, а те не, въпреки че историите ни са аналогични.

    Не знам какви оценки сте изкарвали по история, но е време да си актуализирате знанията, с оглед на реалната опасност да извършите и друго подобно престъпление – излагайки себе си, да изложите и цялата държава.

    Правилната и отговаряща на реалните исторически факти дума, Кмете, е „владичество” или „зависимост”. Не е нужно да ходите до библиотека (за тази цел има Internet), за да проверите, че освен в България, нито една друга Балканска държава не обозначава османския период от историята си с думата „робство”.

    Албания – Periudhes osmane /османски период/

    Босна – Тurske vladavine

    Сърбия – Отоманске владавине

    Словения – Otomanskega pravilo

    Хърватия –  Osmanska vlast

    Македония – Османското владеење

    Гърците говорят за Османски период или османско владичество. В по-стари исторически книги терминът е „турска окупация”.

    Балканските държави са преминали през същите изпитания като нас: насилствена ислямизация, убийства, изнасилвания, ограничени права, високи данъци, грубо и нечовешко отношение към всяка проява на непокорство. Дори може да се говори за локален геноцид на определени мsсто, но за робство не. Османските нашественици са имали забрана да построяват селищата си в непосредствена близост до българските, да се сместват с българското население, а вие употребявате думата робство, но я подкрепяте с примери за жестокост и насилие.

    Различно е.

    Но  ако имате възражения и забележки към начина, по който горецитираните държави обозначават османската си зависимост, отидете им на гости и мотивирано им обяснете, че следва да си коригират историята. Сигурна съм, че ще предизвикате фурор и ще влезете в световния информационен обмен.

    Тъй като инерцията в употребата на думата „робство” не намалява, и даже високо интелигентния facebook не спира да я тиражира, позовавайки се на авторитети като господин Белишки, предлагам:

    Народното събрание да предприеме спешни промени в Избирателния кодекс с включване на нова точка: бъдещите кандидат-кметове да държат предварителен изпит по история и български език. И ако изкараната оценка е различна от 5 и 6, да не бъдат допускани до вот.

Предложението ми е инспирирано от обстоятелството, че на кметовете често се налага да участват във възпоменателни събития, показват ги по медиите и всичко, изречено от тях, се приема за проверена истина, а поведението им се превръща в модел за подражание.

    Но днес г-н Белишки не даде добър пример за подрастващите. Като резултат, в понеделник на десетки учители по история ще им се наложи да обясняват пред учениците кой точно е направил големия гаф.

    Автор: Стефания Николаева 

    3 май 2015 г. 

    Бележка на редактора:  Във връзка с поляризацията на дебата, припомняме, че понятието „робство” беше извадено от учебниците по история преди около 15 години. Министерството на образованието е държавна институция, оторизирана да одобрява или не одобрява учебните съдържания по предмета, изразявайки по този начин официалната позиция на държавата. Съответно, и към днешна дата, всички официални изявления на длъжностни лица, представляващи местната или централната власт, следва да се придържат към установената терминология.

НАРОДЪТ Е

ПО-МЪДЪР

    …Думата „робство” е литературен образ, хипербола, внесени в историята с цел пробуждане на националното самосъзнание и мотивиране на българите към борба за независимост. И всеки, който механично продължава да употребява тази дума не на място, е национален предател. Създава лош имидж за интелигентността на българите като цяло…

    

    MY COMMENT:

    - И вълкът сит, и агнето - цяло, а! Г-жа Стефания Николаева вероятно проверява до каква степен промиването на съзнанието и родовата памет у оредяващата катастрофално Българска нация протича успешно под натиска на външни политически стратегии, обслужвани от "националните" ни масмедии. Да бъдеш коректен спрямо научно понятие (в случая понятие, заето от историята като наука), не означава да пренебрегваш натрупаните през векове унижения и жертви представи, че българите сме преживели период на половин хилядолетие геноцид. Българите в поробените Български земи са унищожавани поголовно, целенасочено; оцелелите съставят едва 40 на сто от някогашното християнско население българи.

   

    Животът не винаги се подчинява на научните термини и теории, за съжаление на отродниците от Българския корен. Нацията ни, въпреки всичко, е жизнена, има далеч по-верни ориентири за случващото се по нашите земи. Опитайте да опровергаете, да обявите за невежество свидетелствата за масови кланета и издевателства, да обезсмислите стотиците посветени на турското робство народни песни, предания, легенди, митове, чрез които сме се съхранили като нация, и светът да прецени кой е прав - впереният в отвлечени теоретизации ерудит, или народът.

КРАЛИ МАРКО ОСВОБОЖДАВА ТРИ СИНДЖИРА РОБИ

Том І: Юнашки песни

Пости Марко пости великови,
постило йе до седем недели,
постило йе, едноничило йе.
Ка йе било на ден, на Великден,
справи Марко коня Шараяна,
па си зима юначко оружйе,
па похожда църкви, манастире
да си иде, причаст да си зима,
да си зима комка и нахора.
Майкя Марку потио говори:
- Фала тебе, Марко мойе дете,
дали, Марко, у бойеве ч'идеш,
или, Марко, кърви че да правиш,
да си зимаш юначко оружйе,
или ч'идеш църкви, манастире,
да си земаш комка и нахора?
А Марко се младо разсърдило,
та си пойде без оружйе д'иде.
Итро било Марковото либе,
везело йе Марково оружйе,
везело йе Марку остра сабля,
та си гони Марко добър юнак,
па си ока Марковото либе:
- Чекай, Марко, чекай, Кралевичи,
да си земеш юначко оружйе!
На кавга си млогу кавгаджия,
а на вино млогу пияджия,
а на воду млогу далгаджия;
негде че се кавга започене,
ти не можеш кавга да утраеш,
та тизе че младо да погинеш.
Марко везе тая остра сабля,
па си пойде през полье широко,
па настана у гора зелена,
а гора йе рано повехнала,
а Марко си на гора говори:
- Е, горице, горице зелена,
що си, горо, рано повехнала?
Дали те йе слана попарила,
или те йе секира посекла?
А гора си на Марко говори:
- Фала тебе, Марко добър юнак,
нито ме йе слана попарила,
нито ме йе секира посекла,
нел' минаа туре яничаре,
прокараа три синджира робье -
един синджир се млади момчета,
други синджир гиздави девойки,
треки синджир се млади невести;
със душа ми шума обориа,
със копито корен подкопаа,
затова съм рано повехнала.
Варкай, Марко, варкай да ги стигнеш,
че ги стигнеш на река Ситница,
на Ситница, на чешма Дребница,
тамо пия студена водица.
Пущи Марко Шарко по друмове,
та си стигна туре яничаре,
стигнал ги йе на река Ситница,
на Ситница, на чешма Дребница.
Туре пия студена водица,
а на робье вода не давая,
робье пища като люти змии!
Марко стои, та си сеир чини,
та па се йе Марко провикнало:
- Фала вие, туре яничаре,
дайте, море, на робье водица,
да не пища като люти змии!
Говора му туре яничаре:
- Надзад, надзад, непознан делио,
и за тебе празна алка има!
На Марко йе от рода имало,
от родата Тодора девойкя,
извикна се Тодора девойкя:
- Леле, Марко, леле, мили брате,
кога, Марко, неволен лежеше,
у чиа си, бре, дома седеше,
чии сестри жежки турти меса,
чии брайкя лекове тражеа ?
Знаеш ли ме и познаваш ли ме,
фала тебе, Марко, мили брате!
Тогай Марко на турци думаше:
- Фала вамо, туре яничаре,
пущете ми Тодора девойкя,
ако не че нея да пушите,
зла че среща вазе да посретне!
И турци са на оро станали,
та Маркоте у оро турили,
та Маркоте у ръце да вана,
да го тура у ситни синджире,
Марко се йе младо разсърдило,
та си търгна сабля димиския,
та погуби туре яничаре,
та отпущи три синджира робье.
Сички робье дома си ойдоа,
сите робье Великден правиа.
Гледая го гяци и попове,
па са Марку млогу люто клели,
защо прави кърви на Великден.
Кога ойде у честни манастир,
попове са църкви затворили,
сами са се църкви отворили,
сами са си мощи продумали:
- Фала вие, гяци и попове,
не йе Марко тури кърви направил,
нел йе Марко три църкви саградил.
Дайте Марку комка да се комка,
да си земе комка и нахора.

      Из тринадесеттомния сборник "Българско народно творчество".

Plovdiv, 4 maj 2016

Публицистика - КАКВО СИ БЪБРЯТ ФИЛОСОФИТЕ (1.)

Томас Хобс (1588-1679) 

КАКВО СИ БЪБРЯТ ФИЛОСОФИТЕ (1.)

    Дитрих Шваниц* цитира т.нар. Берлински вариант на латинската сентенция Сogito ergo sum (Мисля, следователно съществувам): 

Седя си вътре и ям кнедли,
изведнъж се хлопна.
Мисля, чудя се, дивя се,
изведнъж дръпвам вратата,
излизам навън и гледам.
И кой стои там?
Аз сам.

    Кнедли, от чешкото knedly, е ястие от картофи и месо с подправки във вид на извадени от вряла вода топчета, залети с мазнина и оваляни в запържен сухар (галета). Толкоз около кулинарията. Т.е. много добро ядене ял умникът-веселяк. То е философия с намигване към човека. Шваниц отбелязва, че Сократ, Платон и Аристотел "оборват представата-клише за философа като мъдър стар човек. Сократ е шегаджия и площаден оратор", ползва присъщи на софистите похвати, бих добавил: с логически фокуси лишава от увереност опонента, сетне го докарва до състояние да преглъща всяко обяснение, което му се поднесе от учтивия Сократ с дидактично снизхождение.

    Трик на демагози от всички времена. Смятаното за истина до момента се оказва – и това е целта на Сократ! – глупост и безсмислица. И немският професор Дитрих Шваниц прави блестящия извод: "Началото на всяка философия е лишаването от увереност". 

    "Съмнявай се и всичко проверявай сам", приет на въоръжение за личен девиз, евреинът Маркс (1818-1883) заема от Рене Декарт (1596-1650). Декарт пръв отваря дума за съзнанието като субект, нещо самостоятелно действащо, възправило се срещу света – обект на неговите размишления. И според мене, рожба на пришълци в осемхилядолетния Пловдив, този факт отнема правото на всяко крайно мнение. Всичко е относително, всичко може да бъде по различни еталони преценявано, не зависещо само от обективните си качества, но и – в по-голяма степен, зависимо от субективната гледна точка на оценяващия субект.

    Това е начало на рационализма. Космосът вече не е монолитно цяло, небесна твърд, а се оказва подчинен на човешките ни, субективни и неточни, неустановени твърдо, винаги допускащи съмнение... представи.

    Томас Хобс (1588-1679)** говори за причинно-следствената зависимост между нещата. Волята, според него, не е онзи свободно реещ се дух, а резултат от Страх и Жажда, изключващи авторитета на Бог в мнението ни за общество и държава.

    Човекът е неспокойно и преследвано животно, изпитващо постоянен страх, че някой ще му отнеме запасите за живот. Homo homini lupus est (Човек за човека е вълк). Човекът е самотно същество, сам срещу всички; поради страх от Смъртта сключва договор, вид негласно и неписано споразумение с други самотни човеци, т.нар. Обществен договор.

    Държавата е чудовище, властващо над нравствеността, тя не се съобразява с морала. И този факт, ако се съглася, е ужасен за мене, пловдивчанина: все пак осем хилядолетия цивилизация пари под босите ми нозе на присмехулен лаик в сферите на философията! А цивилизация, според мен, значи степен на доверие към човека, колкото и лицемерно да ни изглежда, повтарям – към човека от страна на властта. 

    Откровение на Хобс: обществото винаги възприема логиката на победителя за нравствена. Което е кощунство, особено ако си преживял част от живота си в някой от тоталитарните режими: болшевизъм, фашизъм, нацизъм, див лъже-социализъм-комунизъм, ислямска държава на главорезите, мафия, дълъг низ крепящи се върху деспотизъм и терор "освободителни или прогресивни" движения, основани върху лихварство, търговия с наркотици, петрол, оръжия, женска плът, идеи за връщане към Османската империя и пр. идиотщини.

    Противникът, кога е победен, неизменно е обявяван за неморален. Което също е тесногръдие именно защото обобщава наедро, без да се интересува от детайлите на реалния живот. Иде ми на ум нещо от живота на Хемингуей: как да обясня с думи прости, че изявеният грандоман Ърнест Хемингуей (1899-1961), ироничният Ърнест Хемингуей, храбрият освободител на парижкия луксозен хотел "Риц" от нацистите, изпитвал респект и неподправени приятелски чувства единствено към поета Езра Паунд (1885-1972), който Езра Паунд е апологет на нацизма.

Рене Декарт (1596-1650)

    Животът е далеч по-многообразен от сухата теория. Мое си размишление: и какво се оказва, ако приема теоретизациите от Рене Декарт насам? Изключвайки Бог, затъваме в тресавището на субективизма, дето всичко, ама абсолютно всичко е възможно. Да, виждал съм го този ведър надпис "Всичко е възможно!" лепнат на таблото пред клиента; таксиметровият шофьор по този шеговит начин ви съобщава да очаквате всичко относно цената на превоза. Чудесно! 

    Всичко е възможно, усмихват се циниците (в кофтия смисъл на думата); даже си го окачват като модерна значка на ревера и го демонстрират с поведението си в общественото пространство и у нас, както и навсякъде по света – гърли на чалгата, изявените ни футболни примадони, корумпираните ни политици, наперените ни мутри, философстващите по медиите платени от Сорос или "Америка за България" родни чиновници на информационния слугинаж. Всяка подлост може да ви бъде представена като изключително Добро за нацията, за човечеството, като последен писък на разкрепостения морал "в името на прогреса" и прочие кухи красоти. 

    Следва

    БЕЛЕЖКА от 2007 г.: 

     От новинарската емисия на БНТ снощи научавам, че в осемдесет и осмата си година издъхнал Богомил Райнов (1919-2007), та вероятно по този повод въртяха филма "Бялата стая" по негов сценарий, с обаятелния актьор Апостол Карамитев (1923-1973) от Бургас, ако се не лъжа. Срещал съм неведнъж Апостол Карамитев край Докторската градина зад Народната библиотека, когато съм се прибирал към студентската си квартира в кв. Герена, това – около 1968-1969 г. Обикновен на вид човек, в дънков костюм и маратонки, а е наистина един от най- значимите актьори на моята бедняшка България, мисля си с печал. Позагледах се във филма, ей тъй, пренебрежително като към минало неважно, а филмът взе, че ме хвана. И си рекох: брей, колко подреден ни бил животът дори когато изживявахме интелигентските си драми! За разлика от нравствения хаос, из който бродим днес, до уши затънали в наглостта на лъже-демократи, които болшевишката злост ги издава (от кръшкачи, готови на всичко, само да се отърват от военна служба, като Волен Сидеров (1956) и Георги Коритаров (1959), до тихи доносници: Ахмед Доган (1954), Лютви Местан (1960), Юнал Лютфи (1944)) и офицери по службите на Държавна сигурност, станали лидери на партии с гръмки демократични имена, или гласовит някой събрат на Иво Инджев (1955).

    Прелитат като комети над тълпата от българи важни за нацията ни персони с име Румен или Бойко, а нищо румено, нищо бойко не откривам сред нас! Отиде си и този Богомил, оставаме на това разкошно парче земя ние, богунемилите българи.

     Каквото и да ми е мнението за Богомил Райнов, общо взето, сходно с мнението ми за Павел Вежинов (1914-1983), тези двама ошлайфани придворни на Живковата партийна администрация автори, свързани с кухнята и вътрешния потаен живот на Държавна сигурност, си остават ключови фигури за периода 1960-1990 г. в родната Българската литература. 9 юни 2007 г., годишнина от оплискания в кръв 9 юни 1923 г., когато царски офицери са клали Александър Стамболийски (1879-1923), полужив го захвърлили в килерче*** край родното му село Славовица, Пазарджишко, където и издъхнал от раните си.

Plovdiv, 15 oct. 2004 – edited 3 maj 2016

_____

* Цит.съч., с. 264.
** Томас Хобс – английски философ. Най-известният му труд е "Левиатан". Посвещава ред изследвания върху политическата философия; като съвременник на Френсис Бейкън и Рене Декарт, пише отзиви за Декартовите "Размисли".

*** Виждал съм го с кръв изписано върху кирпичения варосан зид, трийсетина сантиметра над пръстения под: Ст 1923. Умиращият основател, истинският лидер на БЗНС, една от най-ярките родни политически личности в Историята на България, топял показалец в кръвта си и тъй оставил послание – да го помним, че е бил българин и със сърце, биещо за Отечеството до последен дъх. Бел.м., tisss.