Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 5 май 2016 г.

Публицистика - МОИТЕ ПРЕЦЕНКИ НЕ СА... МОИ ПРЕЦЕНКИ

   
        15. Всичко е в мнението. Ясен е смисълът на думите, приписвани на киника Моним. Ясна е и тяхната полза, ако човек вкуси от силата им, но не отвъд границите на истината. 16. Човешката душа се лишава от достойнство най-вече когато по своя воля отстъпва от вселената и се превръща в един вид неин оток. Защото да недоволства от нещо ставащо, значи да отстъпва от природата, която обхваща като свои части природите на всички останали неща. После когато се отвръща или насочва срещу някого, за да навреди, както се случва с душите на разгневените хора. На трето място тя се лишава от достойнство, когато е надмогната от удоволствие или болка. На четвърто когато лицемерничи и върши или говори нещо изкуствено и противно на истината. На пето място когато не насочва делата и начинанията си към някаква цел, а върши всичко напосоки, без контрол, след като и най-незначителните ни действия е редно да се осъществяват с отнасяне към цел. Цел на разумния е следване на разума и закона на най-висшия град и държава*.
МОИТЕ ПРЕЦЕНКИ
НЕ СА... МОИ ПРЕЦЕНКИ

    20.10.2004.

    Тая неделя останах без джиесем. Апаратчето се измъкнало от щипката на колана ми, останало върху стола в кафенето край павилиончето на Маруф. След две-три минути се върнах в празното кафене; трите сервитьорки вдигат раменца... Рекох си: Майната му! По-хубав ще си купя. Инак едва ли бих се куртулисал от тоя апарат, подарък от Re.

    Моята лична философия ми подсказва, че от време на време трябва да си имам дребни неприятности, за да не ме сполети по-голямо зло. Лошото е, че тая година неприятностите ми дотук са на стойност над две хиляди вложени лева пара, а нищо харно не откривам да се задава на хоризонта. Задлъжнял съм и със сто и петдесет лева отгоре към съседа Митко Йовчев.

    25.10.2004.

    Обади се по телефона Re. Сутринта, към осем. На нея пък за какъв ли дявол съм й дотрябвал?

    04.11.2004.

    Чувствам се сякаш съм работилничка за реставрация на архаични ръкописи: възстановявам по недомлъвки, откъслечни факти и съпоставки на писано и казано от кого ли не какво преживял баща ми, когато 22-годишен се оказва самичък под бесен вражески обстрел току пред позициите на своите, окопали се в траншеите на завет сред каменистата унгарска Пуста.

    Било нейде край Драва, в течение на седмици Българската армия по петите следва отстъпващите немци. Нерядко пламват ожесточени сражения. Подгизналото поле – осеяно с неприбрани от три-четири дни трупове. Долавям воня на гниеща плът в едва начеващото мартенско затопляне, рехава зелена тревица по припеците виждам, просмукващата се от войнишки шинел кисела дъх на пот ме блъсва в носа. Мъртвешката смрад на леш... Онова, което принудило бъдещия ми баща първата седмица залък да не туря в уста. Повръщал от вонята на леш, от животински страх за живота си. Виждам ротния му командир наперен, по-възрастен, да се свлича с отнесена челюст в ръцете на бъдещия ми баща и от оголилата се трахея, от разкъсания му гръклян бликат игриви мехурчета кървава пяна.

    И тъй... Баща ми сам. Изпразнил сандъчето с картечните ленти, та пълзи сред подпухнали вонящи трупове да зареди картечницата си. После назад. Ясно чува ония ведри гласове на внезапни кибици: "Ха! Уцелиха го. Не мърда". А той просто притискал лице неподвижен в калта, докато замре писъкът на свирещите като оси куршуми. Като пружина скача да пробяга следващи пет-шест крачки, преди да се пльосне пак по очи в калта. И пак да чува своите: "Въх, уцелиха го завалията!" и "Още не са го утрепали. Диша. Глей-глей, мърда. Будала, кьорав ли си? Жив е". Слушал внимателно нашенци, за да се зареди не с храброст, а с български инат за следващите си пет-шест крачки към своите.

    Мисля ги началниците, дето преценявали дали да му дадат Орден за храброст І или ІІ степен** какво имали предвид. Записали в книжчица към ордена: изтеглил фронтовата линия в участъка с 300 м напред. "Чудо велико! – обзема ме типично за българския ни нрав омерзение към всичко лично, родно, мило, демек, към баща ми в моите представи. – Чудо велико! Отместил фронтовата линия в някакъв участък. Та и орден му дали. Ами нали после на прибежки търчал към своите в окопа!"

    Върху хартия геройството яко изглежда, хем в реда на нещата. Като на кино!

    В последния момент ордена І степен, посмъртно, изпратили с военната поща на близките на ротния (оня с отнесената челюст и изскочилата трахея), а за русолявия редник отсъдили ІІ степен. Потръпвам, като си помисля за това щабно състезание между разпарцалосания труп и живия човек за... отличия.

    Кроткият бъдещ мой баща! Стрелецът с леката картечница. Смятам върху парче от тетрадка, баща щял да ми стане точно подир две години и три месеца. Описаната по-горе история е от края на март 1945 г. Сред оная касапница дали си е мечтаел за дом и семейство? В увлечението да стреля, да преследва, да се промъква подир отстъпващите професионални убийци обръгналите в сражения немци, придвижил фронтовата линия 300 м в участък, където вече била разпердушинена наша пехотна рота (60 души), та велосипедната част, която щабът използвал, за да запушва дупки, пратил и тук да закърпи положението.

    По подобен начин се пренасям тук и там из места и време, когато още не съм бил роден, възкресявам хора, макар да не съм ги срещал и отдавна да ги няма на тоя свят. Изживявам страха, колебанието, суетенето им и взривната енергия, когато се втурвали срещу куршумите неочаквано и за себе си. Просто бял дроб, стомах, мускули, кости, сухожилия, цялото тяло изведнъж заживява отделно от разума – тая наблюдателница и команден пункт. Страхотно! И цялата биохимия на човешкото тяло в извънредна опасност виждам като върху огромен екран. Вече съм един от ония наши войничета на фронта. Заел съм образ от техните, в кожата на едного от тях съм, през очите му гледам света: откъм уязвимата ни психика и мимолетност заничам към едно и друго. И то е страхотно. Понеже в критичен миг човекът е най-истински. Не от думи; от порите на кожата, от жестовете му струи Истината за нас.

    05.11.2004.

    Животът продължава и след като са те измамили, разочаровали, унижили. Простичко и ясно, а трудно за преглъщане особено ако не си дал повод. Излиза, че Злото ни се озъбва насреща не само да предупреди да не продължаваме, но и като разрушителна стихия, когато потърсиш справедливост.  

    Живеем в хаоса на пренареждащо се общество. Познати от ерата на Татовизма форми на издевателство родиха буйно растящи пищни разклонения: алчност, злост и посредственост, самолюбуване, простотия, наглост. Сегашните управници не се и насилват да ни се представят в благовиден образ, както вършеха това дедовците и татковците им от партията БКП – майчица мила, рождена на почти всички партии, пръкнали се тук и днес. Наред с нас, българи – родени по средата на миналия век, потърпевши се оказаха и младите поколения, родени около 1970-1990 г. Едва ли децата и внуците ни съзнават какви поразии върши чалга-манталитетът из всички сфери на живота в днешна България.

    Затова писах – да покажа как да оценяваме случващото се. Книга, която писах десет и повече години, възпрепятства "приятел", комуто се доверих. На вперилия се отвъд хоризонта, като му вържат хубавичко крилете и нозете, грубичко крещят: "Мирен стой! И не си въобразявай велики работи".

   Нямам намерение да прощавам комуто и да било. В затаяването ни е силата на българите, за да изскокнем някой ден из пепелта и турим всяко нещо на мястото му.

    09.11.2004.

    Опитвам да говоря от името на честния българин, но аз ли съм честният?! Нали ме отвращават именно претендиращите, че са честни! Егоцентризъм и тщеславие шетат ръка за ръка, особено когато издават присъди и очакват награда***. Спасява ме донейде бягството в анонимността. Простосмъртен. Което ще рече: изкушаван, уязвим, склонен да греши. Личностите, които обсъждам, оценявам от гледна точка на своята обикновеност. Тия като мене са милион. Сол на земята, Божието стадо, от ония, дето сутрин рано ги пращат с възторжено слово на премиера и президента, с овации, духов оркестър, знамена и хоругви да загинат красиво за някоя дива идея.

    Когато мамиш или крадеш от такъв, сам си туряш върху челото надпис "изверг". А инак, живеенето тук е способност да поемаш удари, и въпреки раните си, да се надяваш, че светът върви към добро. Това е трудно, но си струва!

    Моите преценки, разбира се, са си мои преценки. Далеч съм от амбицията да настоявам, че Истината се изрича от една единствена уста. Важното е различни мнения да се чуят, тъй че изреченото винаги може да бъде опровергано. И няма да заподскачам от възмущение, че някой бил разсъждавал различно, а защо не! по-изискано, по-учтиво от мене.


Plovdiv, 20 oct./9 noe. 2004 redact. 5 maj 2016
_____
* Има предвид небесата, т.е. представата си за божественото. Вж. Марк Аврелий (121-180 сл. Хр.), "Към себе си", изд. 1986 г. Значителна част от размишленията си записва по бойните лагери, отделил се за миг от усилни военни занятия. Макар император, носи се скромно, ходи се без свита, живо го интересуват библиотеките, търси обществото на писатели и учени. По наглед небрежния, ала за набитото око обигран слог на записките му личи усилието му да следва учителите си стоици Рустик и Аполоний, перипатетика Клавдий Север и платоника Александър. Бил с крехка фигура и руси къдрави коси. Негов съвременник го представя за нас в петдесет и петата му година: зиморничав, недовиждащ, болнав, сбръчкан и смалил се, същински старец.
** Нос
их за кратко у мене си като талисман да ме пази, тоя грубо отлят прост войнишки орден (отбелязано на 14 юни 2007 г.).
*** По повод самозванец от Габрово, известен с низостите си срещу Левски, срещу за помаците и пр. Адвокатстват за него: "Докато сме обявили, че пишем за едничката чест, той признава: пиша за пари! Пък от нас писаното излиза все като писано за пари, докато неговите книги, писани за пари, се оказват всъщност Голямата Българска литература". Бел.м., tisss

Няма коментари:

Публикуване на коментар