събота, 5 март 2016 г.

Story - ЖЕНА ПО ПРИРОДА

ЖЕНА ПО ПРИРОДА

    – Откъде, бе-е-е! Откъде ги намираш тия мъже... Ча-а-акай! Я чакай да те поразгледам аз с какво точно ги привличаш... Ами какво да ти кажа, мила, не си чак толкоз красива. Бо-о-оже, как им върви на някои жени!

    Дамата, която изрече всичко това, седеше удобно в неудобния фотьойл, покрит със синя, е... не току-що купена, булана, и въртеше между пръстите лъжичката за кафе. Беше подчертано добре гримирана, което само по себе си е вече отчайващ мъжете факт. Но тук, в гостната, пред цветния телевизор с блудкавата му петъчна програма, сред артистично подредените мебели в стил сецесион, мъже няма, тъй че мургавото момиче с рано попрошарили се коси и миловидна муцунка можеше искрено да се възхищава на козметичните й способности; плюс това, и ноктите й бяха отлично оформени, лакирани в дискретно бледорозово.

    – Кажи сега, какво става при тебе. Да ти сложа ли малко захар или пак си го пиеш горчиво както преди?

    Дамата отсреща описа хоризонтална линия с движение на ръката, между чийто тънки дълги пръсти димеше току-що запалена цигара. От съседната стая долитаха детски гласчета. Трима от “Седморката на Блейк” пътуваха далеч извън Слънчевата система с космическия кораб “Освободител” и в момента екипажът имаше проблем с извънземна цивилизация. От шкафа зад дивана, дето се бе настанила гостенката, от касетофонче с тенекиен звук се лееше блудкаво парче на състав “Модърн токинг”. Връх на тоя миш-маш от звуци, от антрето тъкмо зазвъня на пожар телефонът и домакинята скочи.

    – Ало... Ало... Кого търсите?!... Слабо Ви чувам. Повторете, ако обичате! Сега… сега ще Ви се обади. – Появи се със слушалката в ръка, направи знак “Миличка, търсят те!” и то беше изпълнено само с очи, понеже другата и без това се бе вперила в нея.

    След минута “Модърн токинг” вече не се лигавят, телефонът е оставен на мира, двете дами сладко-сладко си приказват, хвърлят информативно по някое око към екрана на телевизора.

    – Разведен?!... Идеално... – обобщи домакинята, па посегна за цигара: – Ще пална от твоите. – Прокара дима през ноздрите: – А при мен, мила, работите не вървят. Николай го взеха запас миналата седмица, днес се върнал; чакам да ми се появи. Дъщеричката му беше при мен; гледахме се двечките с нея тия четири-пет дни. Пък дъртата вещица, майка му на Ники, звъняла по телефона и кой знай какво е помислила, като не открила внучката? Аз пък си казвам… що да й се обаждам, а! Що?! Да й се обадя, за да й река „Една непозната за Вас леличка на Мариянка Ви безпокои, мадам Сомова”? Не-е-е, не върви. Да й река „Леля Рони се обажда”… И това е мизерно. Не ме представя хич в добра светлина. Все едно слугинята или гувернантка някаква се обажда... Нали! Не съм ли права?

    Повъртя из ръце една от касетите, па я върна внимателно върху шкафа, издърпа друга:

    – Ще ти пусна оная... Не може да не я помниш… оная с нашите парчета от морето. – Размечта се: – Е-ей, ама що да не се завтечем към моренцето, а? Какво ще кажеш! Лошо ли ни беше по-лани, зле ли си изкарахме с теб онова лято в мърлявите бунгала край Созопол! Не-е, хич не ни беше зле.

    Младото, ала вече прошарило се момиче, което упорстваше все още да не си боядиса косите, се накани да става. Натисна фаса в пепелника, отпи от чашата си голяма глътка коняк, рече:

    – Ще сляза да го посрещна. След малко ще го видиш... – И се усмихна.

    – Внимавай, ей! Щом е от моята зодия, да внимаваш! Ний, лъвовете и лъвиците, сме доста капризни, че и ревниви, па и обичаме да ни хвалят, да ни гладят по косъма. – Отиде да отключи външната врата.

    Докато се проветряваше гостната, влезе при децата да им се скара, че да не шумят и квичат като бесни и невъзпитани. Реши, че й е приятно да приема гости, а и на гостите вероятно им е шик в нейната гостна. „Ала, Господи боже мой, свършва кафето, имам от скъпото вносно кафе за още веднъж… и край, край, край!” Надзърна в огледалото да разгледа образа си: „Да-а, хич… ама хич не сме за изхвърляне, хич не сме зле. Имаме все още търговски вид, тъй да се каже”.

    По същото това време на паркинга пред блока яркожълта жигула ръмжеше като смъртно ранен звяр в клетка. Набута се по най-левашкия начин в редицата паркирани коли. Шофьорът изскочи, взе да я оглежда с критично око. Нещо не му хареса и "Хайде, Марче, давай назад!" Опита да се върне обратно на булеварда, но бордюрът се оказа висок, задната лява гума опря в бордюра, изкърти част от калобрана, двигателят угасна. „Да-ай напред. Малко напред още. Ха тъй! Завърти волана, завърти докрай тоя шибан волан. Дай пак на задна. Внимавай! Уф-ф, сега отзад се оказаха боклукчийските кофи! Така-а-а. Бравос. Бравос на майстора!”

    Все тъй със задника напред жълтата лъсната до гланц жигула се измъкна отново на улицата, задръсти движението. Чуха се гневни гласове, засвириха клаксони, ала спецът зад волана беше глух и ням като тъжен индианец. Описа полукръг на първа с много ръмжене, сажда и пушек и пак със задника напред се затътри към паркинга. Изхаби поне литър бензин, но си свърши работата. Бе плувнал в пот, горд със себе си, че жигулата му се озова в редицата тузарски беемвета и мерцедеси.

    Кой твърди, че новакът непременно е слаб водач на МеПеСе! Кой, моля!

    Младата дама застана решително пред колата. Очите й грееха като две звездички в полумрака, когато се наведе да целуне своя Аертон Сена зад отворената шофьорска врата. В тоя момент беше най-сексапилното маце на Пловдив и на света.

    В асансьора, който ги отнасяше към седмия етаж, младият господин и любител-шофьор от категория В реши да си го върне за всички терзания около паркирането и тъй увлечено се зае да целува своята принцеса, че десетина минути асансьорната кабинка, спряла на етажа, не дава абсолютно никакви признаци на живот. Внезапно вратата на асансьора изскърца, широко се отвори и в рамката й се появи озадачената Рони:

    – Олеле-е-е! Ама аз май ви попречих!

Plovdiv, redact. 6 mar. 2016

вторник, 1 март 2016 г.

Публицистика - ЛЮБОВТА И СМЪРТТА

ЛЮБОВТА И СМЪРТТА


   
Като се съпротивяваш на любовта, тя много по-интензивно те атакува. Женското начало е изобретателно и изменчиво, когато преследва. Ай, какви изтънчени ловци са жените, обладани от чувствена любов! Не се спират пред правила и задръжки. Готови да хленчат, да се бунтуват срещу редното, да се отчайват и възторгват от образа, който са си изградили за любимия човек. А всъщност природата им ги пришпорва да си търсят семе, гнездо за да свият.

    Сексът за жената не е крайна цел, а само стъпка, жест към основната идея да ражда живот. Тя желае да бъде център на Вселената, да излъчва доброта и чар, а понякога се държи като красив хищник с меки лапички и блестяща козина. Какво би бил мъжкият ни свят без тяхната гъвкавост и игра!

    Имаш предимството да виждаш малко повече, а това често носи повече огорчения отколкото радост. Нормално! Навлизането в дълбини на човешката природа, което всъщност си е нахълтване в бездните на собствената ти душа, плаши, понякога е в състояние и да те ужаси. Затова мнозина са се отказвали, връщали са се от средата на пътя отново към красивата измамна повърхност.

    Човекът е уязвима материя от нерви и бесове; желанията ни завладяват със силата на наркотик, и се чудим що да сторим със себе си. Затова не припирай, успокой бурята в себе си; може би това е Любовта, която тъкмо те е навестила, кацнало на рамото ти пролетно предизвестие. Гневиш ли й се, ще я понесеш като наказание и всичко ще развалиш.


   Поначало мечтата е по-красива от постигнатата цел. Върхът Матерхорн* вероятно е скучна камениста площадка, но колко изкусителен изглежда от низината! Това ли желаеш – цветните поляни, изникнали внезапно от нищото, да унищожиш у себе си?

   Търпението по-надалеч стига. Страстите отшумяват. Любувай се на това състояние, в което си, и мисля – ще изпиташ щастие, че обичаш. Не всекиму се случва, не забравяй. От друга страна, кой някога ти е обещавал, че любовта е само Аз искам! Ония, които разбират от вино, отпиват на малки глътки, не се валят от препиване като пияници под масата, отвратени от себе си, че изгубили нравствения си ориентир, увлечени по някаква си там умозрителна партийна правда.

   Знам колко е трудно сам себе си да разбереш, но всеки случай – ако си непостоянен или нетърпелив, повече ще страдаш. Любовта се нуждае от свобода, за да гори красиво. Човек живее най-много със себе си и в себе си. А образът, който обичаш, може и да се разминава с реалния човек. Приготви се да прощаваш и много да понесеш, ако наистина е Любов, а не мимолетно състояние на духа.

   Сянката на смъртта по странен начин кръжи около любовната магия. Така е навярно, понеже плътското привличане тласка мъжете и жените в прегръдка, за да сътворят нов живот, т.е. да ни подскаже, че ще продължим да живеем и подир физическата си смърт в образа и участта на родените от нас. Изкуството е висша форма на духовна близост между твореца и света.

   Дарбата да виждаш малко повече ти е даром дадена, но тя е и обвързаност със света, каквито и разочарования тоя свят да ти е приготвил. Творчеството отрича смъртта. Ако талантът у теб е силен, любовта ти всичко ще надживее.

   Градовете са преизпълнени с ужасно разочаровани от себе си хора, които имат претенции, но не знаят какво всъщност искат. Радвай се! Радвай се, че обичаш, и ако е Любов наистина, приготви се много горчилки да претърпиш наред с щастието.
  
Чудесна отправна точка за мечти: избата на улица "Ниш"  № 4

    Наминах с колата към Ряпови, измъкнах приятеля от детските години и за около час седнахме да се разговорим в кафенето срещу пазарчето в жк Тракия. Оставих го на две крачки от дома му и подкарах към Емил. Спирам на глухата сенчеста уличка, пред входа на къщата, звъня. Излезе тъща му на Емил – туркинята Айрин.

    – Какво правят твоите хора? – питам.

    – Весето е болна, Емил спи; да го събудя ли?

    – Не го буди – казвам.

   Качих се в колата и се прибрах. Тъкмо си сготвих яденето: леща с картофи, и ей ме на балкончето, припичам се на слабото зимно слънчице, пийвам от останалия тазсутрешен чай, пуша си цигарата. Въртят ми се из ума неприятностите, дето ми се случиха напоследък, и си казвам с лице към всичките тез неприятности: "Майната ви! Парцалива дреб, няма да ти обръщам внимание. Може би смисълът на живота е да ти поднесе обстоятелства и хора, които ти застават на пътя, за да унищожат всяка добра твоя идея, точно защото носиш нещо различно от познатото досега".

   Усещам, че съм в силна позиция. Щастие е, дето мога да пиша и имам какво да кажа чрез сюжет, картини от преживяното и чрез тия мои около двеста или триста смахнати герои в книгата "Ламски". Щастие е и, че не се отклоних, не тръгнах да се разпилявам, да доказвам що е литература и кому е призвана тя да служи.

   – Чудно как се чувстват ония твои приятели** – подметна Ряпов, – като знаят каква са я свършили да убият мечтата ти?

  – Техен проблем! – казах. И си мисля: "Леле, какъв коз държа в ръце!"

    Всякакви приказки за чест и достойнство при реалния социализъм у нас от страна на когото и да било са безпредметни, като се има предвид що за хора обслужваха комунистическата идеология и с какво лицемерие са си писали творенията за т.нар. истински човек, или още по гръмко казано: за Героя на нашето*** време. Такива са мнозина от известните вакханално шумни поети, писатели, лит.критици, все галеници на Тодор-Живковото управление. Не творци, а чиновници, назначени от партията агитатори на предпоставени тези за човека и живота.

 Георги Алексиев (1927-2011)

    И си спомням как ни посрещна някога нас, двама млади автори, в редакцията на списание "Тракия", на трети етаж в стара сграда зад пловдивската главна, вече известен с няколко честно написани книги, Георги Алексиев (1927-2011)****, как усмихнат през зъби рече: "Момчета, литературата е самотно занятие, не се твори в писателското кафене".


Plovdiv, 7-20 fev. 2005 – redact. 1 mar. 2016

_____
* Връх, висок 4 478 м, в Алпите, на границата между Швейцария и Италия.
** Завлече ме един със сума пари уж да ми отпечата книгата "Ламски", другият му беше в моите очи гарант, макар да знаел на що за човек се доверявам, третият мълчал, макар да виждал, че ме лъжат.
*** Редно е да се каже: тяхното, на праведниците с партиен билет.
**** Вж. http://knigi-news.com/?in=pod&stat=6853&section=13&cur=90 

понеделник, 29 февруари 2016 г.

Ars Poetica - ВЕЛИКОЛЕПЕН ДЕН, ВЪЗХОЖДАЩ В СВЕТЛИНА

    ...Знам колко е трудно сам себе си да разбереш, но всеки случай – ако си непостоянен или нетърпелив, повече ще страдаш. Любовта се нуждае от свобода, за да гори красиво. Човек живее най-много със себе си и в себе си.*

    – Заради това винаги ще си те обичам. (Мариета, отвъд океана)

ВЕЛИКОЛЕПЕН ДЕН, ВЪЗХОЖДАЩ 
В СВЕТЛИНА

Великолепен ден, възхождащ в светлина,
в омая хоризонтът свеж – от слънцето окъпан,
и ти – в зеленина липа, пред мен като жена,
която на сърцето ми до болка си ми скъпа...

Здравейте, птици в празничната синева
или под облаци от делничната врява скрити,
така щастлив съм, че ви има на света
очите ми да теглите нагоре, към звездите!

Благодаря ти, черквице! С камбанния си звън
о, как от мен очистваш кротко бесовете диви
и аз съм пак момченцето от оня хубав сън,
където всички хора са добри и тъй красиви!

Plovdiv, 12 noe. 2010  – redact. 29 fev. 2016
____
* Вж. http://forum.all.bg/showthreaded.php/Cat/0/Number/1801412/page//vc/1

неделя, 28 февруари 2016 г.

Публицистика - ЛИЧНОСТИ И СЪДБИ (2.)

ЛИЧНОСТИ И СЪДБИ (2.)

    Продължение

    Намерили се баш по време на т.нар. Октомврийска революция в Русия 18-годишната кротка Невена и
17-годишният своенравен Борис. Шест години били бездетни тия двама полудеца-полумладежи, па през 1923-а им се явява първата рожба. Според обремененото ми от исторически дати и събития съзнание тая е пак знаменателна година: едно – с Деветоюнския преврат у нас и последвалото го Септемврийско въстание, второ – с "историческия" глад в Поволжието и в болшевишка Русия, когато поради пак исторически обстоятелства и обективни (?!) причини загиват над пет милиона селяни. 

    Нарекли рядко красивото момиченце Вяра. Била русокоса, синеока, кротка, приветлива. Разбирам, легендите работят с крайни определения, макар да е възможно да е било точно тъй. Вяра умира от уплах 17-годишна. До смърт я изплашили пощръклели биволета, кога се връщала една надвечер от училище. Залинява и за месец-два се стопила и издъхнала. Името й Вяра е предложено от Гълъб, големият брат на баба ми. Изглежда единствено него бил склонен да чуе по онова време непокорният ми дядо, защото по-късно пак Гълъб го насочва към земеделието: посъветвал го земя да купува и да я обработва – ниви, бахчи, лозя, да не се ограничава с двете колоездачни ателиета в Пазарджик и Перущица.



    И се зареждат петте им рожби – четири щерки и син, в разстояние на десет години, до 1933-а, когато се ражда най-малката им щерка Виолета, и пак според обремененото ми съзнание, това е паметна година, когато нацистите докопват властта в Германия, а Хитлер в буквалния смисъл на думата вилнее над бившите си съратници при изкачването му към лидерския пост в партията.

    Присъства на тоя разговор, казах вече, и сестра ми Ели. Когато излизахме от Пазарджик, сестричката ми рече в колата: "Батко, представяш ли си какъв късмет е това! Ако не бил оня турчин да отърве невръстното момченце, сега нас нямаше да ни има". Записвам ги тез работици, мисля си: наистина, колко случайно наглед, как обвито в мистерия е, че изобщо продължаваме да се раждаме ние, българите! Бил родът голям и заможен в някогашна Перущица от 1876-а, душмани затрили рода, а ето – бездетен мюсюлманин се появява из огъня и сечта, измолил, та спрял ръката, посегнала да коли.

    И отнася той Гочо на бездетната си ханъма. Двайсет години го храни, облича и възпитава като свой. Въвел го в търговските тефтери, дал му възможност да расте уравновесен, достолепен мъж... пък на двайсетата му година дръпнал го настрана: "Гледахме те ний като наш, ала други са ти тебе родителите". Не личи да го е делил ни от българи, ни от християнската вяра, не личи да го е насилвал да го направи свой. Инак защо тоз Гочо ще се затърчи към Ерусалим хаджия да става! Оттам е и фамилното име у потомците на единия, по-стария от двата рода Хаджиеви-Хаджийски в днешното балканско градче… Какво е то? Великодушие ако е, да забравя ли, като правнук, за оная Перущица, превърната в пепелище със скитащи издути от мърша подивели песове и с човешки кости, белеещи из къра и синорите? Не е лесно да откриеш отговор, но обица ми е; който има ум, ще разбере за какъв урок става дума.



    А нима от нашите малки войни не побеляват косите, не треперят ръцете, не се потят дланите, не губим съня си, не понасяме своите рани и нямаме непрежалими погинали? Където съм, там е животът! Докато се яви оназ – чипоносата. Метър и половина на метър – толкова заема тленното у нас, онова, което гние. И после какво остава, къде са героическите ни пози, лудостта, идеалите, любовните ни авантюри, страданията ни, бесовете ни къде са? Когато умирала, баба ми Невена притискала с всичка сила до устните си, с двете си ръце прегръщала мазолестата груба длан на неверния свой мъж Борис Дявола и шептяла: "Не ме оставяй, Борьо! Не искам да умирам. Хубаво си живеем с тебе".

    Ако си задаваме от време на време като тия
тревожни въпроси, хаотично по-горе нахвърляни, светът, мисля си може би наивно, ще стане мъничко по-уютно място за живеене. Скупчили сме се върху това парче вода, скали и пръст, летящо през бездната на вселената, сред вселенската пустош. Събрали сме се сега и тук като пътници върху перона на селска гара. За кратичко сме, що да се не държим помежду си човешки! Утре нас няма да ни има, няма да сме ние. Но сега животът пулсира, изпълва ни с нетърпение, жажда, глад. Тъй интересно, толкова е хубаво да се живее чисто и спретнато, с обич!

Пеньо Пенев (1930-1959): "Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан..." Автор на стихосбирката "Добро утро, хора!"

    Как у нас, следвоенното поколение българи, разминали се с кървавата сеч след Девети септември 1944 година и затова може би не особено склонни да я определяме като престъпление... утринно свежо нахълтаха безбожието, сляпата вяра, фанатизмът! 


Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
а ватенка топла за зимния ден.
Безсмъртно нека остане навеки
построеното тука от мен!

    Да отречеш тия стихове от 1955-а, трябва или да си сляп като къртица, или яко озлобен да си. Как да отделя човещината от Пеньо-Пеневите стихове, обрасли с атрибути на партийната "естетика"! С такъв "идеен патос" са бъкани купища "изящна словесност" у най-предани на партията си автори; единствено у поета от Добромирка обаче тоя патос – вместо да ми изглежда нафукан, смешен – ме изпълва с тъга за поругания талант. Могъщ талант, употребен кощунствено от партийни чиновници! От всеки три стихотворения поне в две са споменати врагове, битки, сражения, атака, фронт, карабини, куршуми, "убийци от Запад", които "протягат лапи, готови за напад" (вж. поемата "Родина" от 1953-54 г.).

    Дали не е време да говорим за гаврата с най-новата Българска литература?

Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами!
Не искам да пилея гордия талант
в дребнавости и лични, празни драми!

    Писал го е с дата 26 април 1959 г., часове преди да сложи край на живота си. Ето и друго, писано в същия трагичен за националната ни литература нощен час:

Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце!
Спри! Ти туптя достатъчно!
 
Нищо не откупва твойте удари!
За въздишки недостойна е земята.
Животът е горчивина и мъка –
и нищо друго, и кал – светът!

    Горкият! И като помисля с каква стръв ни навират в очите днес енигматична, т.е. неразбираема за обикновения българин "висока литература”. Изродихме ли се, или губим усет за реалността на метафорите?



Plovdiv, 30 maj 1999 – redact. 29 fev. 2016 
_____

събота, 27 февруари 2016 г.

Публицистика - ЛИЧНОСТИ И СЪДБИ (1.)

ЛИЧНОСТИ
И СЪДБИ (1.)

    Врабците свикнаха с мен, не се плашат, кацат по балкона, спускат се да кълват трохи от снощната ми вечеря. Очичките им блестят като мъниста: крадливо, любопитно. Котаракът... и той не ги плаши кой знае колко: заема стойка на ловец, снишава се, припълзява, отскочи рязко, леко, но не!... Не става за убиец, въпреки че жив е у него хищническият нагон. Гладен е за месо, но не му спори с врабците.

    Израснахме като поколение от аквариум. Дават ли ни, вземаме; не ни ли дадат, роптаем, и пак чакаме наготово. Няма как да настигна баща ми: бил е в Голямата война, в най-истинската война. Моите са малки войни. Дали не живея наужким?... Всъщност, няма междинни поколения. Ние сме си царе в собствения живот, от себе си най-много зависим.

    Тия дни ходих до Пазарджик със сестра ми Ели и племенницата Емилия. Натоварих чувал и половина жито от наследствените дядови градини в Комсалето и Азмъка, местности накрай града, па се затворихме не у леля (най-малка от четирите сестри, която от пазарджишкия род най си я обичам заради дяволития блясък в очите, нищо че ме нахока: "Ей, че издайник беше като четири-петгодишен! Пускат ме с теб да изляза да се разходя и те уговарям на баба ти нищо да не казваш, а ти още от вратата, като се приберем, докладваш: къде сме били, кого сме видели, кой какво ми рекъл, аз какво съм отговорила".), а по мое настояване седнахме да пием кафенце в мънзърко кафене на съседната уличка. Ето какво ни разправи за рода леля... Нейната версия променя вече казаното в тия записки: едно променя, друго допълва, но няма да умувам кое е по-правдоподобно. Че във всеки род легенди и истина се застигат не за да си пречат, а да изяснят кое-що за нас, живите, да го направят по-разбираемо. И тъй...

    За калугеровския корен. В центъра на Калугерово имало плоча с имената на загиналите през турско местни жители. Сред първите двайсетина, според леля ми Виолета, е името на прапрадядо ми Ангел. Голям род, як род били Керемидовите. Не случайно тоя човек бил избран за кмет на селото в най-усилните времена. Жена му Мария била толкова красива, че влязла в очите на хайманосващите наоколо турци – ергени и нехранимайковци от съседните мюсюлмански махали.



    Следва вакханалната сексуална оргия, за която леля, 66-годишна жена, нищо не рече. Тая Мария подир клането на мъжа й се установява в Пазарджик с невръстния, около шестмесечен Ненко. Вероятно дружният род на мъжа й помогнал невредима да се отдалечи с пеленачето си. Повече тя не се е омъжвала, макар да била доста по-млада от Ангел, предполагам, поне петнайсетина години. Домът й бил на улица "Тунджа" № 22, който зная като имот на дядовата сестра "баба-леля Миче" – баба за мен, леля на майка ми, та тъй я наричах в ранните си детски години. Изправя се пред дворната им портичка, крещя с пълно гърло: "Бабо-лельо Миче-е!" Кучката им Соня бе ужасно зла, синджирът й бяха закачили с халка за тел, провесена открай-докрай през двора. Умирах за черници, пък те имаха черничеви дървета, лаком бях по тез пусти черници. Мъжът на баба-леля Миче дядо Гошо, шкембелия и веселяк, държеше дюкян за направа на каруци баш на площадчето срещу фурната на Пич-махала. Пред очите ми сглоби някога колело за каруца от букови дръвца. Освен тесла друго нямаше през това време в ръцете му... Същински факир!

    Синът на Ангел и Мария Керемидови носел прозвището Дявола, понеже една нощ прескочил у съседите, заможни хора, и задигнал гъската, дето се варяла в тенджерата, па пъхнал цървул да се вари. Бил към двайсетгодишен, пояснява леля Виолета, когато свършва таз магария. Усетили го не веднага, уж нищо не сторили хората, но му лепнали прякора. Тоя Ненко е роден около 1875-а. Умира в 1912-а като доброволец във войната. Другите войници яли от мухлясалия хляб и оцелели, а той се погнусил и тъй се разболял от холера нейде по фронтовете на Беломорска Тракия или край Мраморно море. Там, незнайно къде, е и заровен. Бил 36-годишен. Оставя жена си Елисавета с три деца: най-големия – Борис, роден точно в хиляда и деветстотната, втория – Ангел, и Мария – най-малката, кръстена на някогашната калугеровска кметица, която задиряли турските чапкъни от околните махали.

    В 1916 година Борис се отделя от майка си, в 1917 се жени. Строи къща през един двор от двора на майка си, на улица "Тунджа" № 18*. Къщата му била мизерна, на един кат, кирпичена. Невяста му става перущенлийката Невена. Пристануша била баба ми. Уж дядо я открадва, ама било нагласено тъй, понеже родът й (заможен в миналото, оттам и претенциите вероятно) не пожелал да я даде за жена на калугеровския сирак. Невястата била година по-възрастна от младоженика.

    "Ни един от вас (има предвид братовчедите, т.е. третото котило, както си викаме на шега) не се е метнал на него – твърди леля. – Дядо ти Борис беше лют, буен, невъздържан, псува, налита да се бие". По-късно – вече с многобройна челяд, Борис имал авантюра с млада жена; инак – дяволски трудолюбив, взискателен, а и предприемчив, стопанин на имота си. Това, което не могат и досега да му простят собствените му деца, е, че ги жалел далеч по-малко от ратаите и калфите си, та зад гърба му го наричаха "Дъртия"...Дъртия така, Дъртия онака, слушал съм ги и подир смъртта му да го обсъждат ядовито помежду си трите му оцелели щерки.


    За Перущенския ми корен. Версията на леля ми Виолета от Пазарджик. Когато в 1876 година не турци, а помашки орди откъм Родопите, спуснали се като глутница, разграбили, запалили селището и секли перущенци под мълчаливия хладен взор на редовната османска армия, бащата на баба ми Невена бил петгодишно момченце. Изклали целия Хаджи-Трендафилов род – кого де сварили, а за малкия Гочо се застъпил бездетен турчин, рекъл на джелатите: "Невръстно е, каква вина има!" и го отървава. Осиновил го, изгледал го като свой син, въвел го в търговията с тютюн, портокали, мандарини, маслини. Като става двайсетинагодишен тоз Гочо, турчинът го привиква на четири очи и му открил: "Не сме ти ние родители, костите на твоите баща и майка са по къра нейде разпилени".

    Гълъб и Невена, само че по турски, се казвали турчинът и ханъмата му. Та и в знак на признателност роденият около 1870 година Гочо х.Трендафилов кръщава първите две от общо трите си рожби с тия преведени в българската им версия имена. Най-големият – Гълъб, е раждан около 1896 година. Сетне иде по-голямата сестра (моята баба Невена), раждана в 1899, и сестра й Цвета, родена около 1904. Жената на оцелелия Гочо носи името Спаса, което доста ми говори, и тя е по род перущенлийка, пет лазарника по-млада от мъжа си, родена към 1877 година.

    Голяма любов имало между Гочо и Спаса (прабаба ми), много се погаждали и заможни били. "Помня – казва леля, – мама все разправяше, че баща им редовно пращал маслини и мандарини в сандъци откъм Беломорска Тракия, дето въртял търговия. Малка съм била, играех си в тия сандъци на двора". По-късно, през 1917 година, вдовицата Спаса не скланя да даде по-голямата си щерка на 16-17-годишния Борис, че бил фукара, сиромах, демек.

    Кога точно починал прадядо ми Георги от Перущица? Най-вероятно ще да е през зимата на 1908/1909. Едва 36-годишен, заболява от бронхопневмония, че на връщане от воденица се наложило до гърди да гази с чувал брашно на гръб в ледената вода, и за късо време свършил. Знаел говорим гръцки и турски и заради миролюбивия му нрав перущенлии го ползвали наместо кадия споровете им да разрешава. Трийсетгодишна, жена му остава вдовица, самотува с трите си рожби, но друг стопанин не подирила. Ярък ще да е бил споменът й от рано споминалия се. От Перущица не излязла. Там е и заровена нейде, до костите на мъжа си.

    Първородният Гълъб взема за жена, както шушукали местните, леко момиче. Опитвали да го разубедят, ала той – като да прихванал от баща си и благост, и сговорчивост освен разум, отвръщал: "Таз ще ми е по-вярна от която и да е друга! Не ща ви приказките, аз сърцето си слушам". И тъй живял честит и в сговор с жена си, която – казват – наистина била силно привързана към него.

   
    Следва
Plovdiv, 30 maj 1999 – redact. 28 fev. 2016 
_____
* На това място в Пазарджик днес има жилищен блок.


Вж. http://www.plovdivguide.com/_m1699/%D0%A4%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B3%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%B8/Perushtitsa-42-bg-BG7BA3F93D-477D-48D8-9642-A4050B4C18BE 

петък, 26 февруари 2016 г.

Ars Poetica - НЕ ТИ ЛИ Е СТУДЕНО

НЕ ТИ ЛИ Е СТУДЕНО


Не ти ли е студено? По-топло е навън.
Че си дошла при мене, е само глупав сън.

Две чаши, с вино пълни, на масата стоят
и пак посягам мълком към залъка чер хляб.

Животът ми какво е без щипка влажна сол?
Наздраве, скъпа моя, със чаша алкохол!

Тук някаква във черно забулена жена
навърта се от вчера – неканена, сама.

Косата, със която душите ни коси,
виси вън, пред вратата, на гвоздея виси.

...В кутията с цигари остана ми една –
животът ни обгаря в златиста светлина.

Plovdiv, 2 oct. 2009 – redact. 27 fev. 2016

Ars Poetica - МАДРИГАЛ ПО ФРАГМЕНТ ОТ КАРТИНА

МАДРИГАЛ ПО ФРАГМЕНТ ОТ КАРТИНА

Бива ли да си толкоз красива!
Що съдбата не ме пощади,
а ме прати по краища диви
да живея с кози и орли?

Тук реката дори се не вижда,
чувам ромонът само студен
и седя на брега препариран
като пълен със слама елен.

Гръм отекне ли в дивата пустош,
то убитият пак ще съм аз –
мъж, обречен да прави изкуство
от любов до последния час.

Madonna de pomegranate (1487) by Sandro Botticelli (1445-1510)

Plovdiv, 26 fev. 2016

Из ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1715.)

19 май 2026! На днешния ден през 1990 година на бял свят се появи политическият пловдивски вестник "Демократическо знаме", печатен...