Story - ЖЕНА ПО ПРИРОДА

ЖЕНА ПО ПРИРОДА

    – Откъде, бе-е-е! Откъде ги намираш тия мъже... Ча-а-акай! Я чакай да те поразгледам аз с какво точно ги привличаш... Ами какво да ти кажа, мила, не си чак толкоз красива. Бо-о-оже, как им върви на някои жени!

    Дамата, която изрече всичко това, седеше удобно в неудобния фотьойл, покрит със синя, е... не току-що купена, булана, и въртеше между пръстите лъжичката за кафе. Беше подчертано добре гримирана, което само по себе си е вече отчайващ мъжете факт. Но тук, в гостната, пред цветния телевизор с блудкавата му петъчна програма, сред артистично подредените мебели в стил сецесион, мъже няма, тъй че мургавото момиче с рано попрошарили се коси и миловидна муцунка можеше искрено да се възхищава на козметичните й способности; плюс това, и ноктите й бяха отлично оформени, лакирани в дискретно бледорозово.

    – Кажи сега, какво става при тебе. Да ти сложа ли малко захар или пак си го пиеш горчиво както преди?

    Дамата отсреща описа хоризонтална линия с движение на ръката, между чийто тънки дълги пръсти димеше току-що запалена цигара. От съседната стая долитаха детски гласчета. Трима от “Седморката на Блейк” пътуваха далеч извън Слънчевата система с космическия кораб “Освободител” и в момента екипажът имаше проблем с извънземна цивилизация. От шкафа зад дивана, дето се бе настанила гостенката, от касетофонче с тенекиен звук се лееше блудкаво парче на състав “Модърн токинг”. Връх на тоя миш-маш от звуци, от антрето тъкмо зазвъня на пожар телефонът и домакинята скочи.

    – Ало... Ало... Кого търсите?!... Слабо Ви чувам. Повторете, ако обичате! Сега… сега ще Ви се обади. – Появи се със слушалката в ръка, направи знак “Миличка, търсят те!” и то беше изпълнено само с очи, понеже другата и без това се бе вперила в нея.

    След минута “Модърн токинг” вече не се лигавят, телефонът е оставен на мира, двете дами сладко-сладко си приказват, хвърлят информативно по някое око към екрана на телевизора.

    – Разведен?!... Идеално... – обобщи домакинята, па посегна за цигара: – Ще пална от твоите. – Прокара дима през ноздрите: – А при мен, мила, работите не вървят. Николай го взеха запас миналата седмица, днес се върнал; чакам да ми се появи. Дъщеричката му беше при мен; гледахме се двечките с нея тия четири-пет дни. Пък дъртата вещица, майка му на Ники, звъняла по телефона и кой знай какво е помислила, като не открила внучката? Аз пък си казвам… що да й се обаждам, а! Що?! Да й се обадя, за да й река „Една непозната за Вас леличка на Мариянка Ви безпокои, мадам Сомова”? Не-е-е, не върви. Да й река „Леля Рони се обажда”… И това е мизерно. Не ме представя хич в добра светлина. Все едно слугинята или гувернантка някаква се обажда... Нали! Не съм ли права?

    Повъртя из ръце една от касетите, па я върна внимателно върху шкафа, издърпа друга:

    – Ще ти пусна оная... Не може да не я помниш… оная с нашите парчета от морето. – Размечта се: – Е-ей, ама що да не се завтечем към моренцето, а? Какво ще кажеш! Лошо ли ни беше по-лани, зле ли си изкарахме с теб онова лято в мърлявите бунгала край Созопол! Не-е, хич не ни беше зле.

    Младото, ала вече прошарило се момиче, което упорстваше все още да не си боядиса косите, се накани да става. Натисна фаса в пепелника, отпи от чашата си голяма глътка коняк, рече:

    – Ще сляза да го посрещна. След малко ще го видиш... – И се усмихна.

    – Внимавай, ей! Щом е от моята зодия, да внимаваш! Ний, лъвовете и лъвиците, сме доста капризни, че и ревниви, па и обичаме да ни хвалят, да ни гладят по косъма. – Отиде да отключи външната врата.

    Докато се проветряваше гостната, влезе при децата да им се скара, че да не шумят и квичат като бесни и невъзпитани. Реши, че й е приятно да приема гости, а и на гостите вероятно им е шик в нейната гостна. „Ала, Господи боже мой, свършва кафето, имам от скъпото вносно кафе за още веднъж… и край, край, край!” Надзърна в огледалото да разгледа образа си: „Да-а, хич… ама хич не сме за изхвърляне, хич не сме зле. Имаме все още търговски вид, тъй да се каже”.

    По същото това време на паркинга пред блока яркожълта жигула ръмжеше като смъртно ранен звяр в клетка. Набута се по най-левашкия начин в редицата паркирани коли. Шофьорът изскочи, взе да я оглежда с критично око. Нещо не му хареса и "Хайде, Марче, давай назад!" Опита да се върне обратно на булеварда, но бордюрът се оказа висок, задната лява гума опря в бордюра, изкърти част от калобрана, двигателят угасна. „Да-ай напред. Малко напред още. Ха тъй! Завърти волана, завърти докрай тоя шибан волан. Дай пак на задна. Внимавай! Уф-ф, сега отзад се оказаха боклукчийските кофи! Така-а-а. Бравос. Бравос на майстора!”

    Все тъй със задника напред жълтата лъсната до гланц жигула се измъкна отново на улицата, задръсти движението. Чуха се гневни гласове, засвириха клаксони, ала спецът зад волана беше глух и ням като тъжен индианец. Описа полукръг на първа с много ръмжене, сажда и пушек и пак със задника напред се затътри към паркинга. Изхаби поне литър бензин, но си свърши работата. Бе плувнал в пот, горд със себе си, че жигулата му се озова в редицата тузарски беемвета и мерцедеси.

    Кой твърди, че новакът непременно е слаб водач на МеПеСе! Кой, моля!

    Младата дама застана решително пред колата. Очите й грееха като две звездички в полумрака, когато се наведе да целуне своя Аертон Сена зад отворената шофьорска врата. В тоя момент беше най-сексапилното маце на Пловдив и на света.

    В асансьора, който ги отнасяше към седмия етаж, младият господин и любител-шофьор от категория В реши да си го върне за всички терзания около паркирането и тъй увлечено се зае да целува своята принцеса, че десетина минути асансьорната кабинка, спряла на етажа, не дава абсолютно никакви признаци на живот. Внезапно вратата на асансьора изскърца, широко се отвори и в рамката й се появи озадачената Рони:

    – Олеле-е-е! Ама аз май ви попречих!

Plovdiv, redact. 6 mar. 2016