Публицистика - МОЯТА БЪЛГАРИЯ

МОЯТА БЪЛГАРИЯ

    Над реката виси тънка утринна мъглица. Слънцето златее като във вълшебна приказка. Мъжката гургулица ще се скъса да гугука, а зад олука, край балкона на съседа се обаждат гласчетата на ново поколение врабци. Това гнездо вчера подир обяд го мернах; висят сухи тревици като коси на момиче иззад ръждивите тенекии. Гнездо врабешко си имам и аз, само че на южната тераса.

    Природата е плътно наоколо и произвежда уют и суета. Колко преходни сме – цялата таз шарения, пърхане, цвърчене, боричкане, грижи! Двайсет години станаха, откак живея тук, в покрайнините на града. Не знам при врабците и гургулиците как е, но между нас вече мнозина се преселиха в новото (много по-кокетно от живота ни) градско гробище край шосето за Рогош. Четох наскоро, че общината планира разширение и на тоя рай за мъртъвците, а ковчезите и погребалният ритуал вече няма да са на вересия, а скъпичко ще се плащат. Естествено! Ние да не сме прости? Към Европа сме се запътили, а в Европа и приятелството, и сиренето е само с пари.

    Бай Кеворк Сахагян – добрякът арменец с неговите сладки мухабети за някогашния Пловдив: за чиновниците, за работниците от занаятчийските дюкянчета около централната градска чаршия, за филибелийската бохема барабар с проститутките, артистките от театъра, градските чешити, хотелските потайности и тъй жежките любовни драми. Отиде си бай Кеворк, един елегантен майтапчия. Жена му походи година-две като сянка: прежълтя, отслабна, суха вейка стана, залежа се, че си бе счупила крак; наложи се жена да я обслужва, да я чисти, в устата да я храни. Една сутрин слугинята – яка селянка откъм ямболските села, гледам, кърши ръце, вайка се на пейката пред съседния вход. Починала на бай Кеворк жената, та и дотук била работата на селянката, ех, харна била таз слугинска работа, а сега накъде? Не зная ли друга женица тъдява душа да бере, зарязана от рожбите си, та от обгрижване да се нуждае?

    Васил Новев – сто и двайсет килограма "живо тегло", майтапчия от класа, почитател на гръцките любовни песни и на тънките масали за грешни булки. Преизпълнен с присмехулство ей тъй, майтап да става. Денем – хамалин, нощем – бракониер по язовирите наоколо. Ракът го стопи до има-няма четирийсет кила, а бе едва 30-годишен, трийсет не ги бе навършил още. Сирак. Изоставен от майчицата си, с баща уж неизвестен бе Васко. Канехме се заедно с моята жигула да отидем до Харманли, да зърне оная, дето живот му дала, па бегала да се не разчуе, че заченала 15-годишна от уважаван в обществото семеен мъж... Сложиха в ковчега на Васко новичко тесте карти за белот и ролкова аудиокасета с любимите му гръцки песни. Жена му Славейка работа си търси, захваща едно-второ-трето, докато стана специалистка баничарка. Помота се сама из внезапно отчужделия й Пловдив, дорде поизраснаха трите им деца, па продаде жилището и отпраши към родно Кърджали.

    Георги Гърев от втория етаж. Гогото – работар, водопроводчик; обичаше да си пийва, та колата им все я караше жена му; как пък не пожела ни веднъж да седне зад волана! В първите години, като се заселихме на това място, дето някога са били само едни бахчи, се събирахме с женурята и дечурлигата, а Гогото ми се сърди: "Пий бе, мама му стара! Нищо не пиеш. Ей така на, локни я за блясък в очите на екс тая стограмка. Гледай, гледай от мен как се пие!" И него ракът го стопи. Столът, който колегите от ателието за театрални декори бяха сковали да не усеща зверските болки, три години след смъртта ни напомняше за Гогото; трупаше тоя стол паяжини на площадката между втория и третия етаж сред прашасали кашони и вехтории.

    Илия Кръчмаров от деветия етаж – строител-зидар, майстор по интериора. Запиля се по гурбет в далечна Либия, върна се паралия и се премести в друг квартал да живее. Заряза ни нас, дето няма как да не свикнем с крадливата цигания – с тумбите нагли мързеливци от Столипиново, с всичката натрапчива, дива екзотика, съпътстваща това дяволито племе. Месец-два преди да почине, Илийката дойде от чистичкото кварталче, застроено върху бившия Хайван пазар зад Панаирния град, пеш прекоси моста над островчето Адата, завърна се при нас като при младостта си. Питам: "Що става с тебе, Илийка, що си тъй оклюмал?" Някога едър, бояк българин, налиташе и срещу Дечо Докса, боксьор, известен отпреди години, да се бие; пък сега лицето му придобило матово-землистия цвят на обречените, на болните от рак. "Няма да ме бъде, Жорка – рече, – не ме ще животът. Четири къщи построих, кога реших, че ми дошло времето и аз да си поживея, и ей ме на! Две операции ми направиха, и нищо!" Разплака се; тресат се кокалявите рамене, обилни сълзи се търкалят по пергаментовите бузи: "Отивам си, Жорка!... Дойдох да се сбогувам".

    Стоил Веляков от петия етаж – електротехник и специалист по хладилните инсталации. Сръчен, ама па и чапрашък: като му се врътне шайбата, ходи на магистралата да спира колите, че се движели бързо... На пенсионери, мъж и жена от София, които за морето пътували, бялата лада бе конфискувал, пък собствениците зарязал пред областното МВР. По едно време се бе сдушил с едни веселяци, самодеен чалга-оркестър с певачка пробваха да заформят. Като включи електрическите китари в 100-ватовата уредба, паниците в бюфета ми казачок танцуват... Говоря му веднъж: "Що си изкарал тонколоните на балкона? Комшиите от отсрещния блок от теб ми се жалват" (тогава бях председател на кварталното ОФ-е в онуй комунистическо време), а той: гледа ме като гладиатор. "Чакам – рече през рамо – едни авери, с рейса ще дойдат, а не знаят къде живея. Казал съм, като слязат на спирката, по звука от тонколоните да се ориентират". А спирката, между другото, е на 300-400 метра от нашия блок. 

    След смъртта му (не знам имаше ли и той навършени трийсет) чух, че го хвърлили пребит до безсъзнание от висок етаж на някакво управление някъде около Хасково. Близките му не посмяха да питат властта как тъй се хвърлил сам от високото. Отиде си Стоил с натрошени кости. Виждал съм го лете, току-що върнал се от психиатричната клиника в Баткун: гърбът му целият в кафеникави ивици, моряшка фланелка от побоищата с тояга или гумен маркуч.

Михаил Берберов (1934-1988)

    Да разправям ли още? Веднъж Михаил Берберов, като съм възкресявал епизоди из бита ми на квартален председател в туй изоставено сякаш и от Бога място, демек, бюро за жалби, претенции и отврат от нехайството към тия обикновени хора на Тодор-Живкова България, бе възкликнал ядосан: "Я зарежи хорските дертове. Да не си арменският поп? Решавай! – или здраво се заемаш с литература, с писане, или ще се правиш на квартален гений".

    Събрахме се тук преди двайсет години, от януари 1979-та, хора от кол и въже. Долетяхме млади, угрижени, облъскани от несретния ни живот на мечтатели-сиромаси, щастливи най-сетне, че дом си имаме. Разсадиха ни по бетонните кафези и ей на! – пуснали сме коренче в бетона, децата ни – кажи-речи, бебенца, кога дойдохме, вече раждат първите ни внуци. А ний сме си сякаш същите някогашни момичета и момчета: препускаме, мъкнем трошици в човката, сламчици и парцалки за пълните с челяд гнезда влачим. Ето я моята България, тая България, с която воюва т.нар. "вечен елит на обществото", хем воюва, хем ни пие кръвта с отровните си смукала, мозъка се опитва да ни промива.

    И се върти животът, това виенско колело. Сменят се управниците, властта се сменя, сменят се партиите, пък ний сме си все на тоз хал. Пак изнудвани, пак притеснявани от данъци, скъпотия, безпорядък, бандити, претенции на малцинства, които на наш гръб живеят и се плодят. Ний сме тез мълчаливи, лъгани, вечно задължени на своята майка-мащеха отвратителната Българска държава. Ала пък като че никой не се продаде измежду нас, не се втурна властник да става. Останахме си сол на земята. Мизерията ни е документ, че сме били и пак си оставаме честни, наред с непрежалимите свои мъртви.

 Преди сечта

Съсипан от лакомия райски кът край пловдивската Гребна база: 40 декара седемдесетгодишна гора подложена на сеч. 
Снимка от 22 септември 2015 година

Plovdiv, 28 mai 1999 – redact. 9 fev. 2016

_______

* УЛИЦИТЕ НА ФИЛАДЕЛФИЯ

Бях нараняван и унижаван, и не можех да кажа,
какво чувствам.
За себе си неузнаваем бях, та веднъж, 
като видях отражението си в прозореца, 

лицето си не познах.
О, приятелю, и ти ли ще си отидеш?
И ти ли ще изчезнеш 

от улиците на Филаделфия?

Вървя по булеварда, докато усетя нозете си

като воденични камъни тежки.
Чувам изгубените, отишлите си приятелски гласове.
Нощем мога да чуя и кръвта във вените си,
точно толкова черна и струяща, както дъжда
над улиците на Филаделфия.

Не виждам ангели, които да ме приветстват.
Само ти и аз сме, приятелю от ония бедни години.
Дори новите дрехите не са ми удобни вече.
Извървях доста път, много премеждия преживях,
само за да се измъкна от своята бедняшка кожа.

Нощта пак настъпва, а ето, лежа буден, 
усещам как постепенно умирам, приятелю.
Посрещни ме, преметни ръка през рамото ми
или ще останем завинаги бедни и самотни
по улиците на Филаделфия.

Story - ПО ПЕТИТЕ НА ПОХИТИТЕЛИТЕ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ПО ПЕТИТЕ НА ПОХИТИТЕЛИТЕ

    В полицейското управление със сигурност знаят къде се събират местните престъпници. Събират се в ресторант “При кривия чвор” – луксозно заведение със закрит паркинг за скъпи автомобили зад висока като Великата китайска стена зидана ограда с монтирани видеокамери. Там не съм бил, но говорят, че има подземен бар с нощна програма, басейн, където лете момичетата от шоуто се къпят дибидюс голи, а сред басейнчето – подиум за оркестъра на известния майстор на родната чалга Хаджи Мано Карамболата.

    В Гицината стая виси цветен афиш на Вокално-инструменталния състав "Катилите". Чуе ли тяхно парче, леля притваря клепки в екстаз. Посегна ли в такъв момент към шоколадовите й бонбони, не ме гледа на кръв. Тъй че Мано с неговите музиканти... Да пеят! Щом народът ги харесва...

    Сред тайфата от изверги Лилко Гущера се отличава като расов булдог сред помияри. Трътляв и мазен в приказките като роден депутатин, какво прави, какво струва Лилко, тарикатите за него живота си дават. След убийството на известна телевизионна водеща Лилко полежа две години в ареста и като го пуснаха за добро поведение, взе, че забегна... заряза България. Но ето какво си говорят у дома след посещението на тате в полицията.

    – Вече си на четирийсет и пет, а какво си постигнал!... Една зазка, първобитно руско тенеке, и ти го откраднаха. – Говори леля ми.

    Лежа на дивана, правя се на заспал.

    – Гледай Лилко – рече мама – какъв палат вдигна и сега се развява по Европа, а ти...?! Ти и на малкия му пръст не можеш да се мериш.

    – Краде, ма! – отбранява се тате. – На времето нали беше сервитьорче в оназ кръчма зад панаира. Учил папагала си да кряска: Копеле, дай левче! Какво ще кажеш за такъв!

    – Вярно, краде – не отстъпва леля, – обаче дълбоко в душата си е честен. Знаеш ли ти, че за черквицата на Ванга в местността Рупите Гущера е вложил четвърт милион? Три дузини болнави старчета прати до Рим папата да видят, с папата да се здрависат. С негов капитал одъртели актьори обикалят градове и паланки. Литературна награда "Горда майка България" щеше да... 

    – Спи на гумен дюшек, с вода пълен – рече тате, – и кога го яха някоя от неговите певачки, водата бълбука, а той се дере: За мен ти си морска сирена, морякът удавник съм аз.

    – Щот му е хубаво, затова пей! – изкиска се Гица.

    – Виж ти – рече мама, – да не сте се заедно давили?

    Ала леля продължи като кога поп чете молитва в селската черква:

    – Видях как си даде ключовете на едно момче да му донесе портфейла от апартамента. Беше седнал в кафенето при тенискорта и момчето му донесе, каквото донесе, но да вземе, че да му прибара касетофона. Лилко зъб не обели, не отиде да се вайка в полицията, както ти направи.

    – Тъй е – съгласи се тате, – ама, ако помниш, подир месец онуй кьорпе* го откриха малце предало Богу дух с кочан в задника сред боклука зад същия тенискорт.

    – Недей таквиз приказки, детето слуша! – Приближи, сложи длан на челото ми мама.

    – И одеве пак изтърси думата курви – подкрепи я леля. – Таз уста няма да кандиса на мръсотии!

    – Животът е мръсен – обади се подир пауза примирено настроен тате. – На! Глей кво става. До завчера шпореше** беемвенцето***, гонеше невръстни курви и маценца по пиацата, наште общинари му козируваха кат на генерал и областният прокурор Сматракалев му крепеше ташаците, метани му правеше...

    – Ето пак!

    – Какво пак бе, Гичке? Какво пак!

    – Нали се разбрахме да ги отбягваш тез грозни думи?!

    Хлебарят изпухтя като локомотив. Чувам, иде ми към леглото и се престорих на умрял, дори спрях да дишам.

    – Спи.

    – Вярваш ли?

    Заговориха приглушено, та нищо не чувам. Подир някое време Гица идва до леглото и тихичко шепне:

    – Имам швейцарски шоколад, Ванчо, със стафидки и печен бадем. Искаш ли шоколад? (Мълча, и тя продължава.) Ти не щеш ли, а? (Устата ми се пълни със слюнка. Дали няма да изгубя, ако продължа да мълча! А тя пак...) Ето, развивам станиола. Аууу, че ароматно мирише. Не щеш, значи...?

    – Искам – отговарям, както съм замижал.

    И тъкмо си преглъщам слюнката, стисна ме за гушата:

    – Що слухтиш бе, маскара? Я кажи какво чу!

    – Нищо. Ти ме събуди.

    – Кажи ми какво чу, всичко ми кажи, и половинката швейцарски шоколад с кравата "Милка" е твоя. Ето. Отвори си зъркелите!

    При вида на щастливата крава сред швейцарска поляна върху опаковката на шоколада, на един дъх издекламирах:

    – Курва яхнала Гущера, онуй момче му свило касетофона и после го открили с кочан в гъза, а полицията козирува на Лилко и прокурорът му крепи ташаците.

    Тотю прекоси стаята с решителна крачка и ме зашлеви през устата. Каза, че това наистина са мръсни приказки, възпитаното дете не употребява таз помия. Леля ми отчупи половинка шоколад и побързах да се залостя в кетефа да си го излапам на спокойствие. Що да съм сърдит на съдбата! Получих от всичко по малко, а най-хубавото е, че усещам: животът ме иска, пулсира и ме изкушава тоя мил живот. Много важно!... Два шамара. За два шамара половин блокче шоколад хич не е зле, ама хич, тъй че на далавера съм.

    Защо Лилко възирал**** не знам. Сигурно нямало кой да му каже, че и много хубаво, много хубаво не е на хубаво. Говорил преди да забегне, че си турил бил главата в торбата. В таз торба ще да са се премятали бая благинки, щом подир зачезването му смениха шефа на областната полиция Матю Данов, разследваха втория шеф Цеко Пуйкин, съдиха третия Герасим Гъдюв, та едва четвъртият се закотви на шефския стол, без конкуренцията да надуши, че и той е човек на Гущера. Тоз четвърти се оказа бившият капитан Симеон Добрев.

    Така и на нашата забравена и от Бога, и от властта улица най-после изгря слънце. Късно вечерта, на бледа лунна светлина току пред блока ни се появи червеното ферари на Лилко. Караше го сам полковник Добрев.

    Полицията е на "ти" с престъпността, държи изкъсо престъпниците. Какво чудно шеф на вътрешните ни работи да се радва на прелестите на Лепа Брена в компания на топ-мафиота бившия гребец Иво Карамански! Няма лошо! Големите шефове и големите бандити онождат, казват, едни и същи курви. Тъй че помежду им тайни няма, понеже курвите пренасят сведения и в двете посоки. И така, най-непринудено покрай любовните ласки, мафиотът чува, да кажем, за предстояща полицейска акция, а ченгето пък от самия кайнак***** узнава за готвения удар на мутрите. Как иначе хората на реда и закона да узнаят истината? Как!****** Туй си бъбрят батковците и от нашия блок. Едно не ми е ясно: казват, и министърът на вътрешните работи, и мутрата спели с мацките... Е? Като спят, как научават? За да научиш, трябва да си буден, нали!

    Тая вечер полковник Добрев ни гостува. За да не слухтя, изпращат ме да си играя навън. След половин час поршето отлетя и пак се качих горе. В асансьора някой се изакал и изаканото вони, но затова пък се бях поизфукал на воля пред хлапетиите, като се лепях за яркочервеното порше. Няма как нещо смърдящо да му развали настроението на българина в такъв момент!

    Усетих, че ми завиждат. А щом у нас ти завиждат, братлета, чувстваш, все едно горещ вятър те подема, издува ти гащите и те издига-изди-и-ига поне две педи над земята. У дома радостта бе далеч по-бурна. Ако има такъв вятър, който току-що споменах, Тотювите гащи да са се издули като рекламния балон на фирмата за развалени зъби "Блендамед" над Пловдивския мострен панаир.

     Полицията – вдигната на крак, докладвал Монката.

    – Сигурно вече ви е направило впечатление – рекъл, – как по изходните магистрали на града дежурят патрули от частите за борба с тероризма. Дал съм указание да проследят движението на всяка зазка и наблюденията се водят едновременно както по течението на река Марица, така и от храстите край магистралата Калотино-София-Капитан Андреево, така също и от въздуха. Включил съм в таз акция не само пилотите от изтребителната ни ескадрила в летището край Граф-Игнатиево и местния десантен батальон, но и космонавт таджикистанец, който кръжи в геоцентрична орбита. На летците и стюардесите от гражданския флот на фалираната от др. Иван Костов БГА "Балкан" наредих, прелитайки над града и околностите, с орлов поглед да фиксират всяка пъплеща из къра тъмносиня тенекиена твар, забележат ли нещо подозрително, тутакси да докладват на дежурния на пулта диспечер Киров от летището в Крумово и на елитните сухопътни части към Щаба на Втора българска армия. Сетне – изпъчил се Монката, – следват рутинни действия на наште спецчасти. Пипнем ли крадеца, всичко ще каже. Ще си каже и майчиното мляко биля.

...Ще си каже и майчиното мляко биля.

    За цялата суетня във вътрешно ни министерство, както и по етажите на не по-малко славното министерството на отбраната, както във въздушното, тъй и по-горе, в космичното пространство над България полковник Добрев пожелал нещо дребно, нещо хептен, ама хептен елементарно, както се изразил: тате да му осигури петдесеткилограмов чувал захар. А ако е възможно, нека да са и два чувалите. Ракия смятал да вари.

    – Вий – рекъл новопроизведеният полковник от МеВеРе Симеон Добрев – захарта я ръсите върху виенските кифлички, нали! Баклавата, толумбичките и кадаифът, и те са със захарен сироп напоени, както и други някои баници.

    – Баклавата и кадаифът не спадат към баниците – поправил го тате, – ама както и да е. Ще пробвам в таз криза да ти намеря торба захар, обаче ти ще ми докараш запорожеца.

    – Торба ли рекох! – изненадал се полковникът. – Случайно не споменах ли думичката чувал?

    – Туй да не ти е германски танк "Майбах" от Втората световна! – отсякъл Тотю. – И торбе нерафинирана ти стига за шейсе литра ракия от джанки-капушки. Днес си шеф, утре Божа работа! Може и аз пък да ти дотрябвам.

    – А бойната авиация, десантчиците, ескадрилата, оня таджикистанец в космоса, щабът на армията – замрънкал Монката. – Полицайчетата ти ги минавам метър, ама ако апашите са въоръжени и стане патаклама, ако не дай, Боже, престрелка стане...?

    – Престрелка!?... Че твойта полиция може ли да стреля? Що си мисля, че с оружие твойта полиция се кичи само за салтанат, че полицайчетата ти са статисти в селско театро. Плашат гаргите те, ами! – махнал с опакото на дланта си Тотю, т.е. употребил оня елегантен жест а la Христо Стоичков, – но като видял отчаяната физиономия на полковника, кандисал: – Хууву де, не се кахъри. Торбе и полвина кафяв шекер и точка. Само глей да не са ми източили бензина, че имах от най-скъпия трийсе кила вътре, брей!

    – Трийсет литра! – хлъцнал шефът на областната полиция. – Нашибал си го до гърловината?

    – Е, как... до гърловината ами! – кимнал тате. И добавил: – Всъщност, беха трийсе и осем.

    Стиснали си ръцете, прегърнали се крепко, по мъжки и си обещали в най-скоро време да се срещнат, ама не с празни шепи, а както се казва в любимия лаф на всяко началство у нас: Кат ми влазяш в кабинетя, портата с крак да притваряш. Що с крак ли? Щот са ти заети кунките. С какво ли? С армаганец заети бе, гяволе, с дарове от сърце.

    Вярно, край изходните магистрали на града действително били заложени десетина клопки, капани и пусии, ама то не била спец-акция, планирана от г-н полковника, а самодейност на отрудения катаджия, далавера на българската пътна полиция. Понеже животът стана скъп, заплатите – ниски, човекът на реда глобява де кого свари, и вместо фантастични актове да съчинява, взема по кой колко даде, колкото му се откъсне от душа и сърце. Хем нарушителите щастливи, че си минали по реда, хем госпожа съпругата на милозливия катаджия посреща своя орел ненагледен благоразположена у дома.

    Останалото: за джигитаеца в руския спътник и прочие красоти… излезе, че било за есенция, за аромат, да се усети наш Тотю уважен, почетен. Но и Тотю, от своя страна, послъгал. Чух го да се изповядва шепнешком тая нощ пред мама:

    – Рекох на оня униформен педераст, Ленче, че имам трийсе кила бензин в ризюрваря на зазката, пък нямах даже и три. Трийсе кила бензин, Ленче, дали са колкото двайсе и пет кила захар! А...? Ти, миличка, как мислиш?

    – Мисля, че срама си нямаш.

    Стана той. Зашляпа бос да търси хартия и молив, да пресметне има ли кяр от полковника или напусто се е радвал. Чувам го, сумти, чеше се като крастав ту по корема, ту под мишниците, на глас брои, пресмята, а пусто опустяло, не му спори смятането и това си е, та по едно време запокити смачканата хартия и се пъхна на топло под юргана при мама.

    – Стой кротък! – кой знае защо изсъска му тя и го изрита, та пишман-математикът се изтърколи по гръб на пода, но не се обезкуражи.

    Сбориха се двамата с мама в непрогледния мрак, па подир минута, като протестираше бурно, с раздърпано горнище на пижамата и по бели гащи си грабна възглавницата, зашляпа по коридора. Умъкна се да спи в килерчето, при бидона с киселото зеле. 

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 8 fev. 2016

____
* От тур.: неопитен.
** Диал.: карал бързо.
*** Лека кола BMW.
**** Жаргон: избягал, отскубнал се.
***** От тур.: чучур; в случая: от достоверен източник.

****** Вж. http://skandalno.net/ivo-karamnski-vartyal-lyubov-s-lepa-bren-30210/

Story - НА ГОСТИ В ПОЛИЦИЯТА

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

НА ГОСТИ В ПОЛИЦИЯТА 

    

     Юфката на следния ден делим не на пет, а на четири порции. Баща ми не пожела да яде. Обръсна се в банята, пи на крак сутрешния чай без захар и това не му направи впечатление, па излезе към центъра на града. Имал там приятел от училище. Бродили по тепетата някога да заничат как се онождат любовните двойки, пекли изровени от бахчите крадени картофи, охлюви яли, глозгали врабешки кълки, пили кръв от жалва, в реката по без гащи каракуда ловяли. Накратко, имали спомени и тате се надява, че ще му помогне да открие Виктор.

    Впрочем, ето какво се случило в полицията...

    Изкачва тате двайсет и четирите мраморни стъпала пред парадния вход на общинското МеВеРе.

    – Да?! – посреща го дежурният, вдигнал очила на челото си като летец-изтребител от зората на военната авиация. – Вий по каква нужда?

    – По голяма нужда – рекъл притесненият Тотю.

    – Момент! Легитимацията, моля! По голяма работа, значи. Гроссе арбайтн. Я воль!... Тук не вървят шегички, гражданино. Внимавай какви ми ги ръсиш, одма да не ти стъжня деня.

    Тотю дал личната си карта на ухиления полицай. Оня се вмъква в стайчето, отваря огромен халваджийски тефтер, нещо записва, чеше се по врата, вдига телефона, повежда следния разговор...

    – Госсин каптана, моля! Госсин каптан, сержант Коцев... Тук един гра... гра... гра... Кой ли?! Непознато лице. Тук един гражжжжж... Слушшшам! Разбрано. – Облещил се към тате:

    – По какъв въпрос ви е притрябвал капитан Добрев?

    – Откраднаха ми колата.

    Продължава по телефона:

    – Отнето неправомерно МеПеСе. Да го впиша, нали? – И пак се връцнал към тате: – Каква марка е автомобилът? Модел, година на производство? Колко бензин има в резервоара?

    Освен тия данни, тате добавил, че зазката му е с чистак нови гуми, има вентилаторче с току-що купена батерийка от четири и половина волта в сандъка под седалката.

    – Запорожжжец – процежда дежурният, видимо заинтригуван – модел 965 от педесе и шеста... Тогава не беше ли още жив другарят Сталин? – Вероятно в тоя момент го срязват от другия край на жицата, понеже с метален глас се завърта към Тотю: – Какво желаете... примерно, в момента... от полицията?

    Баща ми пристъпва разколебан:

    – Ми-и... Нали! Аз… кво? Да пипнете крадеца. Кола е все пак, не е кокошка!

    Пред полицейското управление паркира лъскаво МеПеСе, мерцедес-кабрио със снет кожен гюрук, сребристосин звяр. Маце с нежна анатомия и пищна, едва поприкрита напращяла гръд, в дълго кожено палто и мини-поличка, изпод която се подават бедра чак до сливиците, изкачва игриво стъпалата, перва с пръстче дежурния по носа, мимоходом през рамо подхвърля:

    – Коцев, как върви службата? – И отминава, без да чуе какво отговаря ощастливеният дежурен на пропуска.

    А Коцев се хили, примижава от кеф, помахва с ръчица, и залепил отново върху лика си гранитната физиономия на безмилостен служител на реда, се обръща към тате:

    – Документите... Така-а! – разгръща и пак нещо вписва. Хем драще, хем си мърмори под нос: – Доста млад е образът от снимката. Па и не е тъй плешив. Случайно тоз на снимката да не си ти?

    – На работа съм от девет – измучава Тотю.

    – Е, та? – мръщи се оня. Вдига очи от тефтера, цвъква с уста навътре, прочиства си зъбите, демек. – Как си на работа, като киснеш натурално пред мен, бе? Какво значи на работа?

    – Значи, че почва да ми превтасва тестото.

    Оня открива в отговора тъмен намек към полицията, гушва телефона, надига се, показва бръсната мънинка главица с огромни като листа на филодендрон уши през гишето:

    – Вий нас за какви ни имате, бе!

    – Ама мутрите... Циганите... Наркоманите... Колата. Виновен съм, разбира се, ама... Какво толкоз казах? Капитан Добрев… Аз таковата...

    – Какъв капитан! Кой вятър те е довял баш по туй никое време?

    – Симо, моят авер... Аз не съм искал! Ама Монката... Той... Колата ми...

    – Тук е общинска полиция, гражданино. Монка-Чонка, мама-тати-леля-бати няма тук. Знаеш ли ти ред и устав какво значи?

    – Да, господин старши, ама виновен ли съм, че ми откраднали колата?

    Оня се чеше по врата, с една дума, размишлява:

    – Виж сега какво ще ти кажа. Сега си отиваш кротичко у дома и утре в осем нула нула кацаш на туй същото гише. Няма да съм аз, обаче вече си записан за прием и колегата ще те поеме. Панимайш?

    – Панимая... До утре зазката ми три пъти ще я разфасоват.

    – Значи, да си зарежем ний служебните обязаности, па цялото МеВеРе барабар с машинописките и следователите да хукнем?! Туй ти се приискало?

    – Викам, да си побъбря аз с Монката-Чонката, а?

    – Ъ! Ъ! Ъ! – разъкал се оня, сякаш зъб внезапно го присвил: – Глей сега, мой човек, как развали мoхабета. Шефът има посещение.

    – Какво посещение, бе! Преди мен друг не видях.

    – Да де – отстъпил оня като жалва, кога в корубата си се муши, – додоха с предимство от по-рано записани граждани. От снощи още записани, да.

    – В по-голяма нужда от мен? – не повярвал тате. – Че има ли някой тук в по-голяма нужда от мен? Кой е с предимство, я кажи!

    – Ни магу – рекъл оня. – Служебная тайна. Ела утре.

    – Зърнах я таз служебна тайна с високо дупе и кръшна половина – изфучал Тотю, па блъснал вратата, та нахлул в чужди води: – Мен треска ме тресе, а тоз: Елате утре!

    Тъй си мърморел, докато прескачал през две-през три стъпалата към голямото началство. Не почукал по тапицираните двери на третия етаж. Не го спрели клетвите на личната секретарка Данчето Кулаксъзова. Влетял в кабинета на капитан Добрев и го сварил ле-е-еко полегнал запъхтян върху мацката сред удобния като луксозна спалня в кораба "Титаник" кожен диван. Неправилната постъпка на тате накарала приятелят му от детство съвсем да се задъха, че и да запелтечи. Скляпал* милият като пор в курник.

 

    По-интересно отреагирала дамата. Като издърпвала розовите муцунки на непослушните си цици обратно под сутиена, изнервена опъвала смъкналите се до глезените й черни чорапи с бордюр от розова дантела, изфучала:

    – Аман! Бактън от ливандури**!

    – Не ме е толкова яд – гневи се тате пред мама, – не ме е яд, Ленче, че ни свиха Виктор. Яд ме е на оназ никаквица. Да ми рече на мене тя ливандура. Аз за едната чест човек убивам, ей!

    – Не се коси. Нали работа ще ти свършат!

    – Една никаквица мен тъй да ме...

    – Айде-айде, таквиз като тая дърпат юздите на държавните атове и ги яхат, че на вас, мъжете, толкоз ви акълът! Държава на курвите сме, ей това е България, няма друга такваз на света.

    – Да съм аз министър, не ще да е тъй – видя се за миг и държавен мъж.

    – Ливандури не е ли нещо като лавандула? – обадих се. – Лавандулата е билка, пие се като чай.

    Никой не ми отговори.

    Когато мръсницата отплувала от кожения кабинет, капитанът веднага си спомнил детските лудории и приятелството с тате; а тате, от своя страна, забравил да се яви на работа и тестото му наистина втасало и превтасало, разтекло се из хлебарския цех това ми ти тесто, та се наложило половината администрация на хлебозавода да слезе с кюмюрджийски лопати от парното да го сбира на купчини туй тесто, с кофи да го мъкне обратно към поточните ленти на пекарната.

    По същото време в разстояние на близо два часа тате и капитанът нагъвали шоколадови изделия-асорти (демек, омешани) от печени бадеми, чамсакъз, фъстъци и брашънце от кокос. Докато не изкъркали литър английско уиски "Бяло конче", а от говеждата пастърма и смядовската луканка не запачнали да се загуцват и балончета да им излитат из устата и носа, не преставали сладко-сладко да си приказват. Накрая големият шеф поел да изпроводи своя авер, прикрепял го да се не хлъзне на мрамора, че да получи тротоарна екзема, и не пропуснал, когато преминавали гушнати двамцата край пропуска, строго да смъмри дежурния:

    – Дермо!*** Още като си поел човека, длъжен си бил да зацепиш, че ми е пръв другар. Накакался тъй**** и ни...къ-къ-ви зззвинения не восприимам. – Направил кукиш и замахнал решително, за малко да се метне от парапета в алеята с розите, само се изсулил поле-е-ечка, насадил се като торба лук в трънака, па като обърнал лице отдолу-нагоре кой знае защо рекъл: – Умри, но командира си не предавай! Виноват. Молчать, не рассуждать!***** Утре лично ми представяш писссмен рапорт. Ясссна?

    – Тъй вярно, госсин каптан, тъй вярно! – от горното стъпало на площадката смотолевила жалвата Коцев за огромно удовлетворение на тате.

    – За Виктор да се не притесняваме, Ленче – размазва се Тотю, докато шета из спалнята и се бори с мебелите. – Виктор ще ни го докарат утре на ранина с духова музика, мойто момиче. Просни, мила ми Ленче, персийския килим на балкона, на комшиите нишан да дадем, нали! – Защрака с пръсти като дебела мазна циганка, кога кючек захваща, завъртя си задника, та мама погнусена се изплю в мивката.

    Тоя път обаче, което си е за похвала, хич не повръща, не прави опит да си свали ризата и панталона. Търкулна се в Юлкиното креватче, тутакси заспа. Хилеше се насън с такава една лъчезарна идиотска усмивка, че ми бе драго да го гледам, да му се любувам.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 7 fev. 2016

______

* Разг.: Примигвал.

** Жаргон: префасонирано от "левак-леваци", т.е. некадърници. 

*** Русизъм: Лайно.

**** Русизъм: Насрал се.

***** Русизъм: Никак, съвсем не! Мълчи, не разсъждавай! 

Story - ДО ХЕРОСТРАТ И… НАЗАД

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ДО ХЕРОСТРАТ И… НАЗАД

    Щурат се сред учителите странна категория хора, дето не пият кръв като йоркьопето, не вонят като дървеницата, обаче са не по-малко вредни малки чудовища. Йоркьопе – има ли го всъщност? Може и да го няма, но как по-ясно да представя що за животно е Малкото зло. Ако човекът не е нащрек, то е в състояние да се промъкне не само в дома, но и в душата му, да прегризва гръкляни там вътре, всичко там вътре наопаки да преобърне.

    Ако дървеницата върши каквото и да е, водена само от лична изгода – и затова е лесно откриваема в гънките на колектива, тая втора група подлеци действа под влияние на страха, притеснението, вродената си мекошавост. Видимо това са хубави хора – общителни, с нормални човешки реакции към добро и зло. Често те са душа на компанията и като нежни приятели, искрено се вълнуват, драматично съпреживяват участта на тоя и оня пострадал.

    Но то е видимата страна. В действителност тия хора са станали буболечки под перверзния натиск на своя суверен. Както паякът оплита заблудилата се мушица в лепкаво симпатично пашкулче, тъй и началникът държи на строг отчет слабохарактерния сред своите подчинени, бил той учител, санитарка, водопроводчик, копач на нивата, селски пъдар или главен секретар на МВР. Това, което се върши в Българското училище, е обичайна практика за фирми и ведомства, дето неяснотата, прикритото зад мазни приказки издевателство, гаврата над човека са издигнати до степен официална държавна политика. 

Георги Бенковски

    Буболечката обикновено дълбоко съзнава срамната си дейност и се държи естествено, любезно. Тя не вони, но е не по-малък вредител за общественото здраве. В пристъп на малодушие тя е в състояние да прокопае такива сложни ходове около всяка светла идея, че да обезсмисли и обезцени не просто една работа, а живота на цели нации. 

    Буболечката не вони наистина, само се измъчва, скубе коси, бърше сополи и горчиво хленчи... За да превърне жизнерадостния човек в буболечка, шеф на училище, например, разполага с низ отработени начини. Основният мотив, детайлно развит от Йосиф Висарионович Сталин, е да се хване човекът в крачка, а ако не е съгрешил, да му се внуши, че не може да е безгрешен, че вече самата му безгрешност е нещо съмнително и лошо, понеже го отличава сред стадото от грешници. Безгрешен може да бъде единствено и само вожд-племе, царят или командирът на политическо движение в Републиката*.

         На всеки учител все някога му се е случвало поради тривиална някаква си причина да закъснее за учебен час. То, разбира се, представлява нарушение на училищния правилник. Прегрешилият хем се чувства в правото си (защото е висял час край спирката заради нередовния калпав градски транспорт), хем разбеснелите се из коридорите на училището невъзпитани дечица подсказват колко вредно е това закъснение за колегите от съседните класни стаи. 

    До следващото междучасие грехът минава незабелязан може би. О-о-о, не! Явява се при въпросния педагог-нарушител нейно усърдие чистачката Мара Въткова, дясна ръка, око и ухо на училищния триумвират (уважаем директор и съответните под-уважаеми помощник-директори):

  

    – Шефът каза да му се явиш.

    И тъй, среща с началството. Негово величество падишахът на вилаета – с угрижен, че и с трагичен тон:

    – Колега, какви са тез закъснения? Аман от Вашите закъснения! (Споменава поредица закъснения; няма такова нещо, но то е хипербола за подсилване на ефекта.) Вашите нарушения (множествено число) на Кодекса по труда, колега,  внасят хаос в нашето училище. ("Нашето" се произнася натъртено.)

    Естествено от грешника се очаква да мълчи. Ако е неопитен, оправдава се, и така с двата крака сам хлътва в киреча**. Следва кулминацията, оня красив отскок на тореадора, когато той, тореадорът, се слива с шпагата, за да порази стоящото насреща му и мигащо на парцали мънкащо оправдания говедо:

    – Ами сега!?... Какво да правим сега ний двамата с вас?

    Внимание, това е риторичен въпрос. На таз кукичка уста се не отваря, стои се с прибрани пети, дланите – плътно по канта, зъркели – забити в носовете на патъците. Паузата е за теб, миличък: да осъзнаеш хала си, и едва тогава шефът… с бащинска нотка в гласа и мек въздъх ще отрони:

    – Е, не се притеснявай де! Хай, върви си при класа.

    Това е само начало на обработката.

    При реалния социализъм у нас всяко миниатюрно чиновническо величие от местен мижав началник до най-могъщ фактор в държавата имаше поне пет канала да проучи когото и да било: три видими (информация, споделена от самата жертва, информация от кварталната ОФ-организация, информация от партийния секретар) и два неофициални канала (сведения от политическата полиция и сведения от някой обаятелен подлец, нает да слухти наоколо).

    Деветима от всяка десетка информатори по тоя начин са наети, па се и гордеят, че служили на системата. Слухтене, заничане през ключалката в спалнята, надменност – понеже зависиш от тях: то са добродетелите им. Мисля си, няма такава йерархия, където да не мъкне с пот на чело прашни торби сведения към своя деспот някоя предана буболечка.

    Веднъж притисната, хваната за гуша, буболечката се преобразява в най-лоялен фен на своя суверен Негово високоблагородие г-н Бюрократа, яростно се съпротивява на плахите опити да се каже на света истината за властващите у нас, в България: и през Живковата ера, и двайсетина години път през тресавището на уж-демократизацията на България, да се види голият им задник, грандоманията, лакомията, войнстващото им невежество. Тия дни интелектуална на вид дама, назначена за поредния ни министър на образованието, демонстрира как очевидно хал хабер си няма от най-известната ода*** на Вазов.

    Българинът изпитвал жал по комунизма... Хайде де! Просто отворен към света корав народ, като нас, българите, още от епохата на Алековия Ганьо Балкански, от епохата на Стефан Стамболов насам властта яко го притиска, за да го превърне в хленчеща сган и тълпа пред осанката на Покровителя. От края на Втората световна война българинът – за да се съхрани като човек, бе принуден да усвои жалкия стил относително да си независим: едно говори, друго върши, трето отчита, четвърто и пето мисли и чувства. Чекмедже с пет дъна е типичният българин днес, в зората на третото хилядолетие от раждането на християнската цивилизация, и под петото дъно се е притаила съвестта. А ако там вече няма никого, малодушието е причина, че съвестта си е отишла. 

    Да бъдеш себе си, да си единство от думи, дела и съзнание?! Само това не! Който ма-алце щръкне над редичката от печално кротки Белчовци и Сивушки, подрязват му се крилцата. Хайде де, че кой пък е тоз! Всички тук подлежим на подмяна, всеки е винтче и лостче от машинарията на родния отправил се към океанското дъно "Титаник". Мой начальник больше знает, больше деньги получает! Началството се грижи за колектива, вождът бди над народа. Сам по себе си отделният човек е кръгла нула, заменя се. "Какво тук значи някаква си личност!" – писа чудесен, трагичен, искрено предан на идеята и на България редник часове преди да го разстрелят в тунела на Софийското гарнизонно стрелбище. Отделният човек нямал право на съвест. Съвестта е била, е и… до свършека на света ще е само и единствено Партията.
 

    Веднъж провинциален някакъв мижав даскал, като взе, че се вживя повече в литературните внушения, отколкото в реалностите и приоритетите на бита, и като страдаше от безсъние, взе, че написа искрено писъмце до областния всекидневник. За негова (на даскала) изненада, под обтекаема пилатовска**** рубрика "Едно читателско мнение" (и редакторите са уязвими, и те имат семейство, принудени са и те да си пазят хляба) писмото лъсна в неделния брой и доста читатели го прочетоха въодушевени. Човекът не стори кой знае що: изрече очевидното като тема, с която будната обществена съвест (вестникът, хе-хе!) да се заеме.

    Какво се случи обаче след огласянето на тия четирийсетина машинописни реда общи приказки!

    Синдикалистите от трите сдружения в понеделник свикват спешно общо събрание и в течение на три часа сто и двайсет български учители слушат гневните тиради на около дузина тарикати, които се усетили засегнати. Над таз мила идилия се извисява амбицията на училищното ръководство Кръстю Пишурка да се отрече публично от „оня пасквил”, да си посипе кратуната с пепел, да се извини и още във вторник задвижили вестникът на челно място с тлъсти букви да отпечата покаянието на автора.

    Реакцията на идиотите и техните мекерета мен лично не ми е интересна, понеже е лесна за тълкуване. Странна ми е реакцията на сто и двайсетте педагози, виждащи и без подсещане какво се върши. Може ли европеец да открие що тия идиоти като публика в цирка съзерцавали публичното дране?

    Щом български учители упражняват тоя стил, мисля си, какво да очакваме в реалния живот от техните ученици? 

    „България си отива, България загива” –  вече знаейки, че сам е обречен, в последните си дни повтаря многократно пред родственици и приятели 82-годишният Николай Хайтов – вероятно най-силният характер сред днешните български творци. Какво е видял, застанал пред бездната на отвъдното? Наистина ли нямаме вече нищо общо с коравите ни предци, с ония, които зарязвали дом и челяд или прекосявали океана само за да се втурнат в кървавите сражения и да умрат за България? 

    Въпреки жалката картина, авторът на книгата „Историйките на ученика Ламски” е оптимист. След сборището на страхливците трима под закрилата на мрака приближиха оклюмалия Херострат да му стиснат ръка. А може би душицата под петото дъно на онуй чекмедже, тяхната честност може би…?

    Разбираш ли, приятелче? Виждаме не отделни екземпляри с отвратителни наклонности, не част от обществото, а Могъща система виждаме. Чрез чалга, чрез тъпашки шоута, чрез откровено любуване пред осанката на лицемерни политици и мародери, могъща система за обработка на младото поколение неуморно възпроизвежда подлостта и лъжата, като начин за оцеляване в условия на духовна тирания, убива вродената у българина добронамереност.

    И не питай тогава поради каква историческа причина тоя страдалец тъй често вижда над главата си не достолепния строг стопанин, а издрапалия до върха на Републиката тарикат, унищожител на Българската чест и държава.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 6 fev. 2016

________

* Ахмед Доган, Иван Костов, Симеон Кобурготски и други любимци на твърдия електорат от борци за правда, свобода, братство, равенство пред закона и прочие въздух под налягане в политическия цирк.

** От тур.: омесена от кал и говежда фъшкия смес. 

*** Вж. http://www.marica.bg/%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%BE%D0%B7%D0%B5%D0%BD-%D0%B3%D0%B0%D1%84-%D0%BC%D0%B5%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D1%83%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B9-%D0%BD%D0%B5-%D0%B5-%D1%87%D0%B5%D0%BB%D0%B0-%E2%80%9E%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%88%D0%B8%D0%BF%D0%BA%D0%B0%E2%80%9D-news534779.html

**** Ритуално измиване на съвестта от греха.