Story - ДО ХЕРОСТРАТ И… НАЗАД

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ДО ХЕРОСТРАТ И… НАЗАД

    Щурат се сред учителите странна категория хора, дето не пият кръв като йоркьопето, не вонят като дървеницата, обаче са не по-малко вредни малки чудовища. Йоркьопе – има ли го всъщност? Може и да го няма, но как по-ясно да представя що за животно е Малкото зло. Ако човекът не е нащрек, то е в състояние да се промъкне не само в дома, но и в душата му, да прегризва гръкляни там вътре, всичко там вътре наопаки да преобърне.

    Ако дървеницата върши каквото и да е, водена само от лична изгода – и затова е лесно откриваема в гънките на колектива, тая втора група подлеци действа под влияние на страха, притеснението, вродената си мекошавост. Видимо това са хубави хора – общителни, с нормални човешки реакции към добро и зло. Често те са душа на компанията и като нежни приятели, искрено се вълнуват, драматично съпреживяват участта на тоя и оня пострадал.

    Но то е видимата страна. В действителност тия хора са станали буболечки под перверзния натиск на своя суверен. Както паякът оплита заблудилата се мушица в лепкаво симпатично пашкулче, тъй и началникът държи на строг отчет слабохарактерния сред своите подчинени, бил той учител, санитарка, водопроводчик, копач на нивата, селски пъдар или главен секретар на МВР. Това, което се върши в Българското училище, е обичайна практика за фирми и ведомства, дето неяснотата, прикритото зад мазни приказки издевателство, гаврата над човека са издигнати до степен официална държавна политика. 

Георги Бенковски

    Буболечката обикновено дълбоко съзнава срамната си дейност и се държи естествено, любезно. Тя не вони, но е не по-малък вредител за общественото здраве. В пристъп на малодушие тя е в състояние да прокопае такива сложни ходове около всяка светла идея, че да обезсмисли и обезцени не просто една работа, а живота на цели нации. 

    Буболечката не вони наистина, само се измъчва, скубе коси, бърше сополи и горчиво хленчи... За да превърне жизнерадостния човек в буболечка, шеф на училище, например, разполага с низ отработени начини. Основният мотив, детайлно развит от Йосиф Висарионович Сталин, е да се хване човекът в крачка, а ако не е съгрешил, да му се внуши, че не може да е безгрешен, че вече самата му безгрешност е нещо съмнително и лошо, понеже го отличава сред стадото от грешници. Безгрешен може да бъде единствено и само вожд-племе, царят или командирът на политическо движение в Републиката*.

         На всеки учител все някога му се е случвало поради тривиална някаква си причина да закъснее за учебен час. То, разбира се, представлява нарушение на училищния правилник. Прегрешилият хем се чувства в правото си (защото е висял час край спирката заради нередовния калпав градски транспорт), хем разбеснелите се из коридорите на училището невъзпитани дечица подсказват колко вредно е това закъснение за колегите от съседните класни стаи. 

    До следващото междучасие грехът минава незабелязан може би. О-о-о, не! Явява се при въпросния педагог-нарушител нейно усърдие чистачката Мара Въткова, дясна ръка, око и ухо на училищния триумвират (уважаем директор и съответните под-уважаеми помощник-директори):

  

    – Шефът каза да му се явиш.

    И тъй, среща с началството. Негово величество падишахът на вилаета – с угрижен, че и с трагичен тон:

    – Колега, какви са тез закъснения? Аман от Вашите закъснения! (Споменава поредица закъснения; няма такова нещо, но то е хипербола за подсилване на ефекта.) Вашите нарушения (множествено число) на Кодекса по труда, колега,  внасят хаос в нашето училище. ("Нашето" се произнася натъртено.)

    Естествено от грешника се очаква да мълчи. Ако е неопитен, оправдава се, и така с двата крака сам хлътва в киреча**. Следва кулминацията, оня красив отскок на тореадора, когато той, тореадорът, се слива с шпагата, за да порази стоящото насреща му и мигащо на парцали мънкащо оправдания говедо:

    – Ами сега!?... Какво да правим сега ний двамата с вас?

    Внимание, това е риторичен въпрос. На таз кукичка уста се не отваря, стои се с прибрани пети, дланите – плътно по канта, зъркели – забити в носовете на патъците. Паузата е за теб, миличък: да осъзнаеш хала си, и едва тогава шефът… с бащинска нотка в гласа и мек въздъх ще отрони:

    – Е, не се притеснявай де! Хай, върви си при класа.

    Това е само начало на обработката.

    При реалния социализъм у нас всяко миниатюрно чиновническо величие от местен мижав началник до най-могъщ фактор в държавата имаше поне пет канала да проучи когото и да било: три видими (информация, споделена от самата жертва, информация от кварталната ОФ-организация, информация от партийния секретар) и два неофициални канала (сведения от политическата полиция и сведения от някой обаятелен подлец, нает да слухти наоколо).

    Деветима от всяка десетка информатори по тоя начин са наети, па се и гордеят, че служили на системата. Слухтене, заничане през ключалката в спалнята, надменност – понеже зависиш от тях: то са добродетелите им. Мисля си, няма такава йерархия, където да не мъкне с пот на чело прашни торби сведения към своя деспот някоя предана буболечка.

    Веднъж притисната, хваната за гуша, буболечката се преобразява в най-лоялен фен на своя суверен Негово високоблагородие г-н Бюрократа, яростно се съпротивява на плахите опити да се каже на света истината за властващите у нас, в България: и през Живковата ера, и двайсетина години път през тресавището на уж-демократизацията на България, да се види голият им задник, грандоманията, лакомията, войнстващото им невежество. Тия дни интелектуална на вид дама, назначена за поредния ни министър на образованието, демонстрира как очевидно хал хабер си няма от най-известната ода*** на Вазов.

    Българинът изпитвал жал по комунизма... Хайде де! Просто отворен към света корав народ, като нас, българите, още от епохата на Алековия Ганьо Балкански, от епохата на Стефан Стамболов насам властта яко го притиска, за да го превърне в хленчеща сган и тълпа пред осанката на Покровителя. От края на Втората световна война българинът – за да се съхрани като човек, бе принуден да усвои жалкия стил относително да си независим: едно говори, друго върши, трето отчита, четвърто и пето мисли и чувства. Чекмедже с пет дъна е типичният българин днес, в зората на третото хилядолетие от раждането на християнската цивилизация, и под петото дъно се е притаила съвестта. А ако там вече няма никого, малодушието е причина, че съвестта си е отишла. 

    Да бъдеш себе си, да си единство от думи, дела и съзнание?! Само това не! Който ма-алце щръкне над редичката от печално кротки Белчовци и Сивушки, подрязват му се крилцата. Хайде де, че кой пък е тоз! Всички тук подлежим на подмяна, всеки е винтче и лостче от машинарията на родния отправил се към океанското дъно "Титаник". Мой начальник больше знает, больше деньги получает! Началството се грижи за колектива, вождът бди над народа. Сам по себе си отделният човек е кръгла нула, заменя се. "Какво тук значи някаква си личност!" – писа чудесен, трагичен, искрено предан на идеята и на България редник часове преди да го разстрелят в тунела на Софийското гарнизонно стрелбище. Отделният човек нямал право на съвест. Съвестта е била, е и… до свършека на света ще е само и единствено Партията.
 

    Веднъж провинциален някакъв мижав даскал, като взе, че се вживя повече в литературните внушения, отколкото в реалностите и приоритетите на бита, и като страдаше от безсъние, взе, че написа искрено писъмце до областния всекидневник. За негова (на даскала) изненада, под обтекаема пилатовска**** рубрика "Едно читателско мнение" (и редакторите са уязвими, и те имат семейство, принудени са и те да си пазят хляба) писмото лъсна в неделния брой и доста читатели го прочетоха въодушевени. Човекът не стори кой знае що: изрече очевидното като тема, с която будната обществена съвест (вестникът, хе-хе!) да се заеме.

    Какво се случи обаче след огласянето на тия четирийсетина машинописни реда общи приказки!

    Синдикалистите от трите сдружения в понеделник свикват спешно общо събрание и в течение на три часа сто и двайсет български учители слушат гневните тиради на около дузина тарикати, които се усетили засегнати. Над таз мила идилия се извисява амбицията на училищното ръководство Кръстю Пишурка да се отрече публично от „оня пасквил”, да си посипе кратуната с пепел, да се извини и още във вторник задвижили вестникът на челно място с тлъсти букви да отпечата покаянието на автора.

    Реакцията на идиотите и техните мекерета мен лично не ми е интересна, понеже е лесна за тълкуване. Странна ми е реакцията на сто и двайсетте педагози, виждащи и без подсещане какво се върши. Може ли европеец да открие що тия идиоти като публика в цирка съзерцавали публичното дране?

    Щом български учители упражняват тоя стил, мисля си, какво да очакваме в реалния живот от техните ученици? 

    „България си отива, България загива” –  вече знаейки, че сам е обречен, в последните си дни повтаря многократно пред родственици и приятели 82-годишният Николай Хайтов – вероятно най-силният характер сред днешните български творци. Какво е видял, застанал пред бездната на отвъдното? Наистина ли нямаме вече нищо общо с коравите ни предци, с ония, които зарязвали дом и челяд или прекосявали океана само за да се втурнат в кървавите сражения и да умрат за България? 

    Въпреки жалката картина, авторът на книгата „Историйките на ученика Ламски” е оптимист. След сборището на страхливците трима под закрилата на мрака приближиха оклюмалия Херострат да му стиснат ръка. А може би душицата под петото дъно на онуй чекмедже, тяхната честност може би…?

    Разбираш ли, приятелче? Виждаме не отделни екземпляри с отвратителни наклонности, не част от обществото, а Могъща система виждаме. Чрез чалга, чрез тъпашки шоута, чрез откровено любуване пред осанката на лицемерни политици и мародери, могъща система за обработка на младото поколение неуморно възпроизвежда подлостта и лъжата, като начин за оцеляване в условия на духовна тирания, убива вродената у българина добронамереност.

    И не питай тогава поради каква историческа причина тоя страдалец тъй често вижда над главата си не достолепния строг стопанин, а издрапалия до върха на Републиката тарикат, унищожител на Българската чест и държава.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 6 fev. 2016

________

* Ахмед Доган, Иван Костов, Симеон Кобурготски и други любимци на твърдия електорат от борци за правда, свобода, братство, равенство пред закона и прочие въздух под налягане в политическия цирк.

** От тур.: омесена от кал и говежда фъшкия смес. 

*** Вж. http://www.marica.bg/%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%BE%D0%B7%D0%B5%D0%BD-%D0%B3%D0%B0%D1%84-%D0%BC%D0%B5%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D1%83%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B9-%D0%BD%D0%B5-%D0%B5-%D1%87%D0%B5%D0%BB%D0%B0-%E2%80%9E%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%88%D0%B8%D0%BF%D0%BA%D0%B0%E2%80%9D-news534779.html

**** Ритуално измиване на съвестта от греха.