Story - НА ГОСТИ В ПОЛИЦИЯТА

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

НА ГОСТИ В ПОЛИЦИЯТА 

    

     Юфката на следния ден делим не на пет, а на четири порции. Баща ми не пожела да яде. Обръсна се в банята, пи на крак сутрешния чай без захар и това не му направи впечатление, па излезе към центъра на града. Имал там приятел от училище. Бродили по тепетата някога да заничат как се онождат любовните двойки, пекли изровени от бахчите крадени картофи, охлюви яли, глозгали врабешки кълки, пили кръв от жалва, в реката по без гащи каракуда ловяли. Накратко, имали спомени и тате се надява, че ще му помогне да открие Виктор.

    Впрочем, ето какво се случило в полицията...

    Изкачва тате двайсет и четирите мраморни стъпала пред парадния вход на общинското МеВеРе.

    – Да?! – посреща го дежурният, вдигнал очила на челото си като летец-изтребител от зората на военната авиация. – Вий по каква нужда?

    – По голяма нужда – рекъл притесненият Тотю.

    – Момент! Легитимацията, моля! По голяма работа, значи. Гроссе арбайтн. Я воль!... Тук не вървят шегички, гражданино. Внимавай какви ми ги ръсиш, одма да не ти стъжня деня.

    Тотю дал личната си карта на ухиления полицай. Оня се вмъква в стайчето, отваря огромен халваджийски тефтер, нещо записва, чеше се по врата, вдига телефона, повежда следния разговор...

    – Госсин каптана, моля! Госсин каптан, сержант Коцев... Тук един гра... гра... гра... Кой ли?! Непознато лице. Тук един гражжжжж... Слушшшам! Разбрано. – Облещил се към тате:

    – По какъв въпрос ви е притрябвал капитан Добрев?

    – Откраднаха ми колата.

    Продължава по телефона:

    – Отнето неправомерно МеПеСе. Да го впиша, нали? – И пак се връцнал към тате: – Каква марка е автомобилът? Модел, година на производство? Колко бензин има в резервоара?

    Освен тия данни, тате добавил, че зазката му е с чистак нови гуми, има вентилаторче с току-що купена батерийка от четири и половина волта в сандъка под седалката.

    – Запорожжжец – процежда дежурният, видимо заинтригуван – модел 965 от педесе и шеста... Тогава не беше ли още жив другарят Сталин? – Вероятно в тоя момент го срязват от другия край на жицата, понеже с метален глас се завърта към Тотю: – Какво желаете... примерно, в момента... от полицията?

    Баща ми пристъпва разколебан:

    – Ми-и... Нали! Аз… кво? Да пипнете крадеца. Кола е все пак, не е кокошка!

    Пред полицейското управление паркира лъскаво МеПеСе, мерцедес-кабрио със снет кожен гюрук, сребристосин звяр. Маце с нежна анатомия и пищна, едва поприкрита напращяла гръд, в дълго кожено палто и мини-поличка, изпод която се подават бедра чак до сливиците, изкачва игриво стъпалата, перва с пръстче дежурния по носа, мимоходом през рамо подхвърля:

    – Коцев, как върви службата? – И отминава, без да чуе какво отговаря ощастливеният дежурен на пропуска.

    А Коцев се хили, примижава от кеф, помахва с ръчица, и залепил отново върху лика си гранитната физиономия на безмилостен служител на реда, се обръща към тате:

    – Документите... Така-а! – разгръща и пак нещо вписва. Хем драще, хем си мърмори под нос: – Доста млад е образът от снимката. Па и не е тъй плешив. Случайно тоз на снимката да не си ти?

    – На работа съм от девет – измучава Тотю.

    – Е, та? – мръщи се оня. Вдига очи от тефтера, цвъква с уста навътре, прочиства си зъбите, демек. – Как си на работа, като киснеш натурално пред мен, бе? Какво значи на работа?

    – Значи, че почва да ми превтасва тестото.

    Оня открива в отговора тъмен намек към полицията, гушва телефона, надига се, показва бръсната мънинка главица с огромни като листа на филодендрон уши през гишето:

    – Вий нас за какви ни имате, бе!

    – Ама мутрите... Циганите... Наркоманите... Колата. Виновен съм, разбира се, ама... Какво толкоз казах? Капитан Добрев… Аз таковата...

    – Какъв капитан! Кой вятър те е довял баш по туй никое време?

    – Симо, моят авер... Аз не съм искал! Ама Монката... Той... Колата ми...

    – Тук е общинска полиция, гражданино. Монка-Чонка, мама-тати-леля-бати няма тук. Знаеш ли ти ред и устав какво значи?

    – Да, господин старши, ама виновен ли съм, че ми откраднали колата?

    Оня се чеше по врата, с една дума, размишлява:

    – Виж сега какво ще ти кажа. Сега си отиваш кротичко у дома и утре в осем нула нула кацаш на туй същото гише. Няма да съм аз, обаче вече си записан за прием и колегата ще те поеме. Панимайш?

    – Панимая... До утре зазката ми три пъти ще я разфасоват.

    – Значи, да си зарежем ний служебните обязаности, па цялото МеВеРе барабар с машинописките и следователите да хукнем?! Туй ти се приискало?

    – Викам, да си побъбря аз с Монката-Чонката, а?

    – Ъ! Ъ! Ъ! – разъкал се оня, сякаш зъб внезапно го присвил: – Глей сега, мой човек, как развали мoхабета. Шефът има посещение.

    – Какво посещение, бе! Преди мен друг не видях.

    – Да де – отстъпил оня като жалва, кога в корубата си се муши, – додоха с предимство от по-рано записани граждани. От снощи още записани, да.

    – В по-голяма нужда от мен? – не повярвал тате. – Че има ли някой тук в по-голяма нужда от мен? Кой е с предимство, я кажи!

    – Ни магу – рекъл оня. – Служебная тайна. Ела утре.

    – Зърнах я таз служебна тайна с високо дупе и кръшна половина – изфучал Тотю, па блъснал вратата, та нахлул в чужди води: – Мен треска ме тресе, а тоз: Елате утре!

    Тъй си мърморел, докато прескачал през две-през три стъпалата към голямото началство. Не почукал по тапицираните двери на третия етаж. Не го спрели клетвите на личната секретарка Данчето Кулаксъзова. Влетял в кабинета на капитан Добрев и го сварил ле-е-еко полегнал запъхтян върху мацката сред удобния като луксозна спалня в кораба "Титаник" кожен диван. Неправилната постъпка на тате накарала приятелят му от детство съвсем да се задъха, че и да запелтечи. Скляпал* милият като пор в курник.

 

    По-интересно отреагирала дамата. Като издърпвала розовите муцунки на непослушните си цици обратно под сутиена, изнервена опъвала смъкналите се до глезените й черни чорапи с бордюр от розова дантела, изфучала:

    – Аман! Бактън от ливандури**!

    – Не ме е толкова яд – гневи се тате пред мама, – не ме е яд, Ленче, че ни свиха Виктор. Яд ме е на оназ никаквица. Да ми рече на мене тя ливандура. Аз за едната чест човек убивам, ей!

    – Не се коси. Нали работа ще ти свършат!

    – Една никаквица мен тъй да ме...

    – Айде-айде, таквиз като тая дърпат юздите на държавните атове и ги яхат, че на вас, мъжете, толкоз ви акълът! Държава на курвите сме, ей това е България, няма друга такваз на света.

    – Да съм аз министър, не ще да е тъй – видя се за миг и държавен мъж.

    – Ливандури не е ли нещо като лавандула? – обадих се. – Лавандулата е билка, пие се като чай.

    Никой не ми отговори.

    Когато мръсницата отплувала от кожения кабинет, капитанът веднага си спомнил детските лудории и приятелството с тате; а тате, от своя страна, забравил да се яви на работа и тестото му наистина втасало и превтасало, разтекло се из хлебарския цех това ми ти тесто, та се наложило половината администрация на хлебозавода да слезе с кюмюрджийски лопати от парното да го сбира на купчини туй тесто, с кофи да го мъкне обратно към поточните ленти на пекарната.

    По същото време в разстояние на близо два часа тате и капитанът нагъвали шоколадови изделия-асорти (демек, омешани) от печени бадеми, чамсакъз, фъстъци и брашънце от кокос. Докато не изкъркали литър английско уиски "Бяло конче", а от говеждата пастърма и смядовската луканка не запачнали да се загуцват и балончета да им излитат из устата и носа, не преставали сладко-сладко да си приказват. Накрая големият шеф поел да изпроводи своя авер, прикрепял го да се не хлъзне на мрамора, че да получи тротоарна екзема, и не пропуснал, когато преминавали гушнати двамцата край пропуска, строго да смъмри дежурния:

    – Дермо!*** Още като си поел човека, длъжен си бил да зацепиш, че ми е пръв другар. Накакался тъй**** и ни...къ-къ-ви зззвинения не восприимам. – Направил кукиш и замахнал решително, за малко да се метне от парапета в алеята с розите, само се изсулил поле-е-ечка, насадил се като торба лук в трънака, па като обърнал лице отдолу-нагоре кой знае защо рекъл: – Умри, но командира си не предавай! Виноват. Молчать, не рассуждать!***** Утре лично ми представяш писссмен рапорт. Ясссна?

    – Тъй вярно, госсин каптан, тъй вярно! – от горното стъпало на площадката смотолевила жалвата Коцев за огромно удовлетворение на тате.

    – За Виктор да се не притесняваме, Ленче – размазва се Тотю, докато шета из спалнята и се бори с мебелите. – Виктор ще ни го докарат утре на ранина с духова музика, мойто момиче. Просни, мила ми Ленче, персийския килим на балкона, на комшиите нишан да дадем, нали! – Защрака с пръсти като дебела мазна циганка, кога кючек захваща, завъртя си задника, та мама погнусена се изплю в мивката.

    Тоя път обаче, което си е за похвала, хич не повръща, не прави опит да си свали ризата и панталона. Търкулна се в Юлкиното креватче, тутакси заспа. Хилеше се насън с такава една лъчезарна идиотска усмивка, че ми бе драго да го гледам, да му се любувам.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 7 fev. 2016

______

* Разг.: Примигвал.

** Жаргон: префасонирано от "левак-леваци", т.е. некадърници. 

*** Русизъм: Лайно.

**** Русизъм: Насрал се.

***** Русизъм: Никак, съвсем не! Мълчи, не разсъждавай!