Публицистика - МОЯТА БЪЛГАРИЯ

МОЯТА БЪЛГАРИЯ

    Над реката виси тънка утринна мъглица. Слънцето златее като във вълшебна приказка. Мъжката гургулица ще се скъса да гугука, а зад олука, край балкона на съседа се обаждат гласчетата на ново поколение врабци. Това гнездо вчера подир обяд го мернах; висят сухи тревици като коси на момиче иззад ръждивите тенекии. Гнездо врабешко си имам и аз, само че на южната тераса.

    Природата е плътно наоколо и произвежда уют и суета. Колко преходни сме – цялата таз шарения, пърхане, цвърчене, боричкане, грижи! Двайсет години станаха, откак живея тук, в покрайнините на града. Не знам при врабците и гургулиците как е, но между нас вече мнозина се преселиха в новото (много по-кокетно от живота ни) градско гробище край шосето за Рогош. Четох наскоро, че общината планира разширение и на тоя рай за мъртъвците, а ковчезите и погребалният ритуал вече няма да са на вересия, а скъпичко ще се плащат. Естествено! Ние да не сме прости? Към Европа сме се запътили, а в Европа и приятелството, и сиренето е само с пари.

    Бай Кеворк Сахагян – добрякът арменец с неговите сладки мухабети за някогашния Пловдив: за чиновниците, за работниците от занаятчийските дюкянчета около централната градска чаршия, за филибелийската бохема барабар с проститутките, артистките от театъра, градските чешити, хотелските потайности и тъй жежките любовни драми. Отиде си бай Кеворк, един елегантен майтапчия. Жена му походи година-две като сянка: прежълтя, отслабна, суха вейка стана, залежа се, че си бе счупила крак; наложи се жена да я обслужва, да я чисти, в устата да я храни. Една сутрин слугинята – яка селянка откъм ямболските села, гледам, кърши ръце, вайка се на пейката пред съседния вход. Починала на бай Кеворк жената, та и дотук била работата на селянката, ех, харна била таз слугинска работа, а сега накъде? Не зная ли друга женица тъдява душа да бере, зарязана от рожбите си, та от обгрижване да се нуждае?

    Васил Новев – сто и двайсет килограма "живо тегло", майтапчия от класа, почитател на гръцките любовни песни и на тънките масали за грешни булки. Преизпълнен с присмехулство ей тъй, майтап да става. Денем – хамалин, нощем – бракониер по язовирите наоколо. Ракът го стопи до има-няма четирийсет кила, а бе едва 30-годишен, трийсет не ги бе навършил още. Сирак. Изоставен от майчицата си, с баща уж неизвестен бе Васко. Канехме се заедно с моята жигула да отидем до Харманли, да зърне оная, дето живот му дала, па бегала да се не разчуе, че заченала 15-годишна от уважаван в обществото семеен мъж... Сложиха в ковчега на Васко новичко тесте карти за белот и ролкова аудиокасета с любимите му гръцки песни. Жена му Славейка работа си търси, захваща едно-второ-трето, докато стана специалистка баничарка. Помота се сама из внезапно отчужделия й Пловдив, дорде поизраснаха трите им деца, па продаде жилището и отпраши към родно Кърджали.

    Георги Гърев от втория етаж. Гогото – работар, водопроводчик; обичаше да си пийва, та колата им все я караше жена му; как пък не пожела ни веднъж да седне зад волана! В първите години, като се заселихме на това място, дето някога са били само едни бахчи, се събирахме с женурята и дечурлигата, а Гогото ми се сърди: "Пий бе, мама му стара! Нищо не пиеш. Ей така на, локни я за блясък в очите на екс тая стограмка. Гледай, гледай от мен как се пие!" И него ракът го стопи. Столът, който колегите от ателието за театрални декори бяха сковали да не усеща зверските болки, три години след смъртта ни напомняше за Гогото; трупаше тоя стол паяжини на площадката между втория и третия етаж сред прашасали кашони и вехтории.

    Илия Кръчмаров от деветия етаж – строител-зидар, майстор по интериора. Запиля се по гурбет в далечна Либия, върна се паралия и се премести в друг квартал да живее. Заряза ни нас, дето няма как да не свикнем с крадливата цигания – с тумбите нагли мързеливци от Столипиново, с всичката натрапчива, дива екзотика, съпътстваща това дяволито племе. Месец-два преди да почине, Илийката дойде от чистичкото кварталче, застроено върху бившия Хайван пазар зад Панаирния град, пеш прекоси моста над островчето Адата, завърна се при нас като при младостта си. Питам: "Що става с тебе, Илийка, що си тъй оклюмал?" Някога едър, бояк българин, налиташе и срещу Дечо Докса, боксьор, известен отпреди години, да се бие; пък сега лицето му придобило матово-землистия цвят на обречените, на болните от рак. "Няма да ме бъде, Жорка – рече, – не ме ще животът. Четири къщи построих, кога реших, че ми дошло времето и аз да си поживея, и ей ме на! Две операции ми направиха, и нищо!" Разплака се; тресат се кокалявите рамене, обилни сълзи се търкалят по пергаментовите бузи: "Отивам си, Жорка!... Дойдох да се сбогувам".

    Стоил Веляков от петия етаж – електротехник и специалист по хладилните инсталации. Сръчен, ама па и чапрашък: като му се врътне шайбата, ходи на магистралата да спира колите, че се движели бързо... На пенсионери, мъж и жена от София, които за морето пътували, бялата лада бе конфискувал, пък собствениците зарязал пред областното МВР. По едно време се бе сдушил с едни веселяци, самодеен чалга-оркестър с певачка пробваха да заформят. Като включи електрическите китари в 100-ватовата уредба, паниците в бюфета ми казачок танцуват... Говоря му веднъж: "Що си изкарал тонколоните на балкона? Комшиите от отсрещния блок от теб ми се жалват" (тогава бях председател на кварталното ОФ-е в онуй комунистическо време), а той: гледа ме като гладиатор. "Чакам – рече през рамо – едни авери, с рейса ще дойдат, а не знаят къде живея. Казал съм, като слязат на спирката, по звука от тонколоните да се ориентират". А спирката, между другото, е на 300-400 метра от нашия блок. 

    След смъртта му (не знам имаше ли и той навършени трийсет) чух, че го хвърлили пребит до безсъзнание от висок етаж на някакво управление някъде около Хасково. Близките му не посмяха да питат властта как тъй се хвърлил сам от високото. Отиде си Стоил с натрошени кости. Виждал съм го лете, току-що върнал се от психиатричната клиника в Баткун: гърбът му целият в кафеникави ивици, моряшка фланелка от побоищата с тояга или гумен маркуч.

Михаил Берберов (1934-1988)

    Да разправям ли още? Веднъж Михаил Берберов, като съм възкресявал епизоди из бита ми на квартален председател в туй изоставено сякаш и от Бога място, демек, бюро за жалби, претенции и отврат от нехайството към тия обикновени хора на Тодор-Живкова България, бе възкликнал ядосан: "Я зарежи хорските дертове. Да не си арменският поп? Решавай! – или здраво се заемаш с литература, с писане, или ще се правиш на квартален гений".

    Събрахме се тук преди двайсет години, от януари 1979-та, хора от кол и въже. Долетяхме млади, угрижени, облъскани от несретния ни живот на мечтатели-сиромаси, щастливи най-сетне, че дом си имаме. Разсадиха ни по бетонните кафези и ей на! – пуснали сме коренче в бетона, децата ни – кажи-речи, бебенца, кога дойдохме, вече раждат първите ни внуци. А ний сме си сякаш същите някогашни момичета и момчета: препускаме, мъкнем трошици в човката, сламчици и парцалки за пълните с челяд гнезда влачим. Ето я моята България, тая България, с която воюва т.нар. "вечен елит на обществото", хем воюва, хем ни пие кръвта с отровните си смукала, мозъка се опитва да ни промива.

    И се върти животът, това виенско колело. Сменят се управниците, властта се сменя, сменят се партиите, пък ний сме си все на тоз хал. Пак изнудвани, пак притеснявани от данъци, скъпотия, безпорядък, бандити, претенции на малцинства, които на наш гръб живеят и се плодят. Ний сме тез мълчаливи, лъгани, вечно задължени на своята майка-мащеха отвратителната Българска държава. Ала пък като че никой не се продаде измежду нас, не се втурна властник да става. Останахме си сол на земята. Мизерията ни е документ, че сме били и пак си оставаме честни, наред с непрежалимите свои мъртви.

 Преди сечта

Съсипан от лакомия райски кът край пловдивската Гребна база: 40 декара седемдесетгодишна гора подложена на сеч. 
Снимка от 22 септември 2015 година

Plovdiv, 28 mai 1999 – redact. 9 fev. 2016

_______

* УЛИЦИТЕ НА ФИЛАДЕЛФИЯ

Бях нараняван и унижаван, и не можех да кажа,
какво чувствам.
За себе си неузнаваем бях, та веднъж, 
като видях отражението си в прозореца, 

лицето си не познах.
О, приятелю, и ти ли ще си отидеш?
И ти ли ще изчезнеш 

от улиците на Филаделфия?

Вървя по булеварда, докато усетя нозете си

като воденични камъни тежки.
Чувам изгубените, отишлите си приятелски гласове.
Нощем мога да чуя и кръвта във вените си,
точно толкова черна и струяща, както дъжда
над улиците на Филаделфия.

Не виждам ангели, които да ме приветстват.
Само ти и аз сме, приятелю от ония бедни години.
Дори новите дрехите не са ми удобни вече.
Извървях доста път, много премеждия преживях,
само за да се измъкна от своята бедняшка кожа.

Нощта пак настъпва, а ето, лежа буден, 
усещам как постепенно умирам, приятелю.
Посрещни ме, преметни ръка през рамото ми
или ще останем завинаги бедни и самотни
по улиците на Филаделфия.