Публицистика - МОЯТА КОТКА ЛИСА

МОЯТА КОТКА ЛИСА

        Имал съм досега поне половин дузина... и все котараци: като катранено черния хубавец Чарли, който – като сядахме да се храним, опираше предни лапи на масата и ни гледаше с очи на дете, два пъти пада от шестия етаж на тротоара и два пъти си троши предните нозе, но оцеля, докато не го отнесох в Добруджа, в Тригорци; и там се сприятелил с бяло като сняг куче. След него бе червеният с тигрова шарка Макс, отнесен от щерките ми с влака Пловдив-Варна, с рейса Варна-Балчик, и от Балчик пак до Тригорци; специален, според някогашната ми тъща котарак: ловува нощем, а сутрин върху плочника пред входната врата намират положени в две-три редици дузина удушени полски мишлета.

      Първата ми и единствена женска бе Лиса – любвеобилна дребна писанка с пъстра козина и много пухкава опашка. Лиса ме причакваше да се прибера надвечер от работа, че да се отърка, мъркайки, в нозете ми. Когато траках пък вечер на пишещата машинка, лягаше върху бюрото ми да ми прави компания.

       Когато се роди по-голямата ми дъщеря и проходи, клатушкайки се на крачетата си по двора, Лиса важно-важно извеждаше четирите си котенца. И понеже, като всяка котка, се вреше по мазета и ъгли, завъждаше бълхи, пък се опасявах за дъщеричката, турих един ден Лиса в кашонче с четирите й мъника и с жигулата я откарах зад механата над село Първенец, двайсетина километра от някогашния ни дом в Мараша.

      Пренесох кашона отвъд рекичката и на отсрещния бряг отворих капака. Котенцата се измушиха едно по едно, разпиляха се из храстите. Лиса обаче не желаеше да излиза; съска в дъното на кашона, замахва с лапа по мен, та грубичко я изтръсках навън. Небето тъкмо се беше снишило, притъмняло като пред буря; слънчево и спокойно досега, времето бързо се разваляше, светкавици като змийчета прорязваха хоризонта, замириса на колендро, както се случва по нашия край между пролетта и лятото.

      Затупкаха едри капки дъжд. Стоях насред местността изненадан, че баш па такова калпаво време се случи, гледах какво прави котката. А тя присви уши – знак, че е силно притеснена, стои притиснала се към земята. Дожаля ми, рекох си: няма що, сърце ми не дава, ще ги върна котанчетата с майка им обратно вкъщи. Посегнах да я прилаская, ала с наточени като бръснач нокти, Лиса зло ми изсъска, полегнала настрани, и се зафучи в гъстака.

      Много пъти съм ходил на това място. Има там разкошни поляни със сочна трева, а в рекичката не са едно и две удобните за къпане вирчета. Най-напред баща ми ни откара там с първата си жигула, докато със сестра ми още бяхме, кажи-речи, хлапета. Десетина години по-късно и аз започнах да отскачам до тая местност с двете си дъщерички в хубавите пролетни и летни дни.

      И досега се оглеждам да зърна я котенце, я котка с цветовете на Лиса; минава ми чат-пат през ум: какво ли стана с някогашните ми приятелчета, дали Лиса и четирите й малчугана са се приспособили към дивата природа, или са станали плячка на скитащите в тая местност сюрии селски песове? Подхванах тая история заради изненадата как бързо кротката любвеобилна писанка ме отблъсна като свой и прие участта си, без да се обръща назад, без да ми показва, че страда. Очевидно под гръмотевиците в оня дъждовен ден и с грижата по четирите невръстни душици никак не ще да й е било леко...

      Куче един-единствен път понечих да имам; от улицата прибрах у дома пале с едри лапки, сковах му колибка на верандата с изглед към Родопите. Първия път, когато изведох пальока край реката на разходка с двете ми дъщерички, циганета от близкото гето, вечно скитащи по дигата на Марица в тоя край на града, подмамили пальока зад храста, докато моя милост съм се цамбуркал в реката, и... повече не го видях. Но не ми е жал за него. Изгуби ми се ей тъй – без име, без болка. Което вероятно ще да значи: без да съм успял да свикна с него, да ми стане част от живота, истински да го заобичам.

Plovdiv, 2 jan. 2007 – redact. 4 jan. 2015

Ars Poetica - ЩАСТИЕТО

ЩАСТИЕТО

Какво в клонака прави 

невзрачното врабче?

– Чирика и се дави 

с каквото го влече. 

Какво до късно пише

подлец без капка срам?

– Е, ясно, не афиши,

а донос клепа там. 

Какво безкрайно радва 

любезния хитрец?

– Да го поставят в рамка

със ангелски венец. 

Шивачът – да ушие

най-скъпия костюм, 

миячът – да измие

прашасалия друм,

мазникът – гръб да кърши,
тъкачът – да тъче...
Щастлив е който върши
каквото го влече.

Да лъже – политикът,

банкерът – да краде,

овци след вълк да тичат

и той да ги яде.

Да ходи бос – глупакът,

а умният – да блей,

когато всички чакат

от него ум да сей.

Смешникът – да разсмива

с разчекнати уста,

Пилат – да си умива

ръцете от кръвта.

Да се кълне във вярност –

предателят до гроб,

да му е благодарен –

наивният народ.

Мазникът – гръб да кърши,

тъкачът – да тъче…

Щастлив е който върши

каквото го влече.

Plovdiv, 10 uni 2006 – redact. 3 jan. 2015

Публицистика - ПЪРВИЧЕН ИНСТИНКТ

ПЪРВИЧЕН ИНСТИНКТ

      Навлизайки в дълбочина, унищожаваш живота. Библията е творение, създавано в състояние на транс. Първото усещане е за плъзгане по повърхността: послушание, трепетен страх от Бога (т.е. от съвестта вътре в нас), покруса от откритието, че генетично ни е заложено да сме греховни – предразположени да грешим... Вгледаш ли се обаче в Стария и Новия завет, откриваш как следват извивките на живота чрез надежда отвъд покрусата от преживени разочарования.

      Събудих се към четири таз сутрин и гледах филма "Първичен инстинкт", струва ми се... някъде от средата нататък. Твърде много обяснения; и то придава изкуственост. Руските класици Тургенев, Чехов, Достоевски, Лев Толстой оставят сюжета сякаш сам да тече. Както източното православие, според моите си представи, допуска, че Учителят е преди всичко страдаща душа, а не мърморещ назидател, както (може би наивно) усещам католицизма и протестантството.

      Защо учителят трябва да е безгрешен?! Той греши дори повече от другите, защото върви пред тях и проправя пътека за човеците. Те се учат от грешките му, защото той най-силно мечтае и следва трънливия път на познанието. Ако приема, че предварително всичко знае, тоя факт никак няма да ме изпълни с нежност и състрадание, а ще ме угнетява, защото разграничението между мен и бога (т.е. между моята жизненост и моята съвест) ще е непроходима бездна.

      Сюжетът на моя живот може и сам да говори, когато го осъзнавам като притча тоя сюжет. Тълкуването най-често е грубо посегателство, така както повечето го вършат, е дисекция, която умъртвява. Докоснеш ли пеперудата с пръсти, красивият й прашец лепне по ръцете ти, а под него виждаш оголена арматурата и механиката, логическата грозота, причината и следствието, жестокия факт, че се раждаме, за да умрем.

      

      Стремежът към власт и сексуалният нагон движат мъжа – реплика към английски филм за Александър Велики, един от подходите, за да се проумеят налудничавите му действия. Далеч по-изискано е да се каже: стремеж към установяване на влияние.

      Властта търси всеотдайност; влиянието допуска собствена воля у ония, които са с теб. Първото ме опечалява, второто ми се струва човечно. Левски виждам такъв: човечен, угрижен и страдащ, но не властолюбив като типичния  революционер Бенковски. Да служиш за апостол на човеколюбива идея е повече, отколкото да си революционер.

      Грешката е велик учител. От покрусата обаче, че са сгрешили, мнозина пропускат да се поучат, да разберат какъв златен шанс е възможността да надживееш една грешка, дори един величествен грях. То са послания, за да те изпитат кой си и колко можеш да издържиш. Най-жестокия си враг носим у себе си, и то са грандоманията, озлоблението, липсата на любов към грешния човек.

      Страстта към писане изисква да си монах: нямаш нищо като притежание, което притежание винаги ограничава, и всъщност целият свят ти принадлежи. Сексуалната любовна връзка с една жена закотвя духа ти. Кръжиш в мечтите си все около жената, около нейните желания и суетности (което е всъщност чарът й). Нейната мисия като жена е да роди дете, и това е много красиво, това я сродява със самия Космос. Но кои са децата на Иисус, на апостола Левски!

 Снимка от 1870 година

      Големите духовни личности са отшелници и самотни хора. Техните рожби не са в плътта, а в духовното на тоя свят.

      Кой нормален, пълноценен физически мъж би се отказал от магнетично женствената Re.?! Не направих жест да я присвоя, и мисля: не съм сбъркал. В брачния живот човекът е най-самотното същество при повечето брачни двойки, понеже му липсва именно свобода – естествената сфера на Любовното чувство. Женските изневери не са предателство, ако тъй се подходи към нещата, а порив да се излезе от клетката, оковала душата.

      Не моногамията ме притеснява (по природа съм, мисля, моногамен), а ме притеснява отсъствието на свобода в брачния съюз. Човекът до теб хем не бива да те ограничава, хем да не оставя у теб усещане, че си сред пренебрегваните от него.

      Стремежът към власт съсипва любовта в съпружеството. Когато се срещаме, за да се любим като свободни сексуални същества, ние взаимно всеки път се изкушаваме като любовници, а не пристъпваме към леглото като добитък. И всичко винаги е ново именно защото нито аз, нито тя сме убедени, че докрай и по договор си принадлежим до края на живота.

      Тръпката на страстното привличане иде от това затаено неспокойствие. Сега, в тоя ден и час, в тая минута, секунда... като за първи път, като за последен път!!! И не си убеден, че друг път ще имаш пак тоя шанс. Понеже в тоя миг за теб тя е Единствената Жена под Небесата. Плътта й под твоята длан, под твоите докосвания с пръсти се вълнува дълбинно както приливът и отливът на океан. Гласът й долита до теб с обертонове чак от сърцевината на утробата й. В екстаза забравяте самите себе си, вие – двамата с нея, в оня протяжен миг на коитуса усещате сливането на дух и материя.

      Може би това е върховното опиянение от Свободата на духа у нас.

   

      Пиша тия неща, а навън е сиво утро: без слънце, без възторжените протуберанси на зараждащия се ден. Умозрително ли е това, моето занятие? Живея по-интензивно във въображението си; дали то не е всъщност Истинският живот?

        Има френска мелодия, правена в арабски стил, няма как да не я знаеш – "Айша". Наистина много хубава мелодия. На петдесетия ми рожден ден седим в кафене встрани от къмпинг близо до летовището Каваците край Созопол с моята голяма любов Re. Духаше силен вятър, след дни на жеги времето се бе развалило и ята от гларуси ниско летяха над главите ни, а в кафето бяхме сами, или не… май имаше младо семейство с мрънкащо хлапенце...

      И тая картина ми се е запечатала в ума; изплува винаги, чуя ли мелодията, която тогава се просмукваше до нас през поривите на вятъра от две ръждиви тонколони. Един от миговете на щастие, свързан точно с тая мелодия... Днес нищо не е вече същото, но мелодията ме връща във време, когато съм бил изпълнен с илюзии и поради тая причина щастлив, много щастлив.

      Десет дни изкарахме в крайно занемарена почивна станция, при това в компания от досадници. Нали като се приготвяш за романтичен воайяж, и ти би се ядосвала, ако някакви лепки досадно се пришият към вашата двойка! Пък в оня момент се бяхме отскубнали за около час от досадниците.

      Всяка вечер спяхме в различна барака. И Re. навиваше зайче с барабанче, което цънцънкаше мелодично, докато се гушкаме в тъмното. Колата ми съвсем беше сдала, едва се дотътрихме дотам, претоварени от багажа на моите приятели, заради които брах дертове, пък и провалихме замисления преход от Бургас нагоре до Каварна и нос Шабла с преспиване по луксозните хотели. Странното е, че днес, години по-късно, това е един от най-хубавите ми спомени от живота. 

       Следва

Plovdiv, 15 maj 2005 – edited 3 jan. 2016

Ars Poetica - В ПОДНОЖИЕТО НА МАРГАРИТКАТА

В ПОДНОЖИЕТО НА МАРГАРИТКАТА

Поетът е детето на човечеството.
Ходи с пръстче във уста
и не знае да мълчи,
ала сърцето му увлича се да страда,
да се гърчи
и да се оплаква от щастието.

Подкарал трите си годинки
по възвишенията на тоя уморяващ ни живот,
а егоизмът му дели света на пояси,
планетата
за него е ябълка на познанието.
Децата
четиригодишни даже гледат го с насмешка.

От тях по-малко важен,
поспрял се в подножието
на маргаритката - на сянка,
той очите си затуля с длан от слънцето.
И не умее да се влюбва,
защото влюбен по рождение е той -
и не в едно нещо, а във всички неща,
и не в едно момиче, а във всички жени,
и не в едного, а във всичко живо.

...Леярю на мечти в калъпи влажни,
строителю на замъци от пясък,
ти, продавачо на туткал и звезден прах,
на мъх от пеперуда
и на аромат от цвете,
ти, мулетарю, който
крачиш подир звяра в теб,
ти, генерале на пехота сиромашка
от спукани идеи,
ти, повърхностен,
дълбок
и
много стръмен,
пази се
да не се удавиш
в себе си!

Plovdiv, 4 avg. 1996 – no redact. 2 jan. 2016

Ars Poetica - ПОКЛОННИЦИ НА ЖАК ПРЕВЕР

               Вали и тук, а гробът се чернее,
               и хвърлих кал наместо пръст.
               Безброй червени карамфили
               изгряваха околовръст...*

ПОКЛОННИЦИ НА ЖАК ПРЕВЕР

                                             На Сончето

"Вали и тук, а гробът се чернее,

и хвърлих шепа кал наместо пръст;

безброй от карамфили онемели

избухнаха в печал околовръст."

Да питаме духът на тоз, когото

с теб, Ирини, цитираме така,

че зад усмивка бликва от окото

кристално остра капчица сълза.

Каскет нахлупил, ходи покрай Сена,

ръцете пъхнал в своя стар балтон, 

с врабците разговаря без проблеми,

към Пер Лашез обръща се с поклон.

От него генералите се плашат,

а влюбените имат го за свой –

разделят се, прегръщат се и плачат,

от страст в омая тръпнещи във зной.

Край селската сергия там поспира,

и взел узряла ябълка в ръка,

го виждам да говори със Всемира

 поетът – арлекинът на света.

Напудрени жени, мъже тъй строги,

вечерни в черни дрехи се тълпят

край черкви, минарета, синагоги

молитвите си траурни мълвят...

Но кой ги чува! Кой от мъртъвците

изпитва някакъв респект пред тях!

От тоя свят щом някой си отива,

друг ражда се за болка и за грях

и тъй светът върти се покрай Сена,

край Искър и Марица се върти.

Поетите израстват по-големи

пред бездната на миналите дни.

Plovdiv, 22 uli 2008 – redact. 1 jan. 2016

______

* Из стихотворение на Соня Пехльова.