Навлизайки в дълбочина, унищожаваш
живота. Библията е творение, създавано в състояние на транс. Първото усещане е
за плъзгане поповърхността:
послушание, трепетен страх от Бога (т.е. от съвестта вътре в нас), покруса от
откритието, че генетично ни е заложено да сме греховни – предразположени да
грешим... Вгледаш ли се обаче в Стария и Новия завет, откриваш как следват
извивките на живота чрез надежда отвъд покрусата от преживени разочарования.
Събудих
се към четири таз сутрин и гледах филма "Първичен инстинкт", струва
ми се... някъде от средата нататък. Твърде много обяснения; и то придава
изкуственост. Руските класици Тургенев, Чехов, Достоевски, Лев Толстой оставят
сюжета сякаш сам да тече. Както източното православие, според моите си представи,
допуска, че Учителят е преди всичко страдаща душа, а не мърморещ назидател,
както (може би наивно) усещам католицизма и протестантството.
Защо
учителят трябва да е безгрешен?! Той греши дори повече от другите, защото върви
пред тях и проправя пътека за човеците. Те се учат от грешките му, защото той
най-силно мечтае и следва трънливия път на познанието.Ако приема, че предварително всичко знае, тоя факт
никак няма да ме изпълни с нежност и
състрадание, а ще ме угнетява, защото разграничението между мен и бога (т.е.
между моята жизненост и моята съвест) ще е непроходима бездна.
Сюжетът
на моя живот може и сам да говори, когато го осъзнавам като притча тоя сюжет.
Тълкуването най-често е грубо посегателство, така както повечето го вършат, е
дисекция, която умъртвява. Докоснеш ли пеперудата с пръсти,
красивият й прашец лепне по ръцете ти, а под него виждаш оголена арматурата и
механиката, логическата грозота, причината и следствието, жестокия факт, че се
раждаме, за да умрем.
Стремежът
към власт и сексуалният нагон движат мъжа – реплика към английски филм за
Александър Велики, един от подходите, за да се проумеят налудничавите му
действия. Далеч по-изискано е да се каже: стремеж към установяване на влияние.
Властта
търси всеотдайност; влиянието допуска собствена воля у ония, които са с теб.
Първото ме опечалява, второто ми се струва човечно.
Левски виждам такъв: човечен, угрижен и страдащ, но не
властолюбив като типичния революционер Бенковски. Да служиш за
апостол на човеколюбива идея е
повече, отколкото да си революционер. Грешката
е велик учител. От покрусата обаче,
че са сгрешили, мнозина пропускат да се поучат, да разберат какъв златен шанс е
възможността да надживееш една грешка, дори един величествен грях. То са
послания, за да те изпитат кой си и колко можеш да издържиш. Най-жестокия си
враг носим у себе си, и то са грандоманията, озлоблението, липсата на любов към
грешния човек.
Страстта
към писане изисква да си монах: нямаш нищо като притежание, което притежание винаги
ограничава, и всъщност целият свят ти принадлежи. Сексуалната любовна връзка с
една жена закотвя духа ти. Кръжиш в мечтите си все около жената, около нейните
желания и суетности (което е всъщност чарът й). Нейната мисия като жена е да
роди дете, и това е много красиво, това я сродява със самия Космос.Но кои са децата на Иисус, на апостола Левски!
Снимка от 1870 година
Големите духовни личности са отшелници и самотни хора. Техните рожби не са в
плътта, а в духовното на тоя свят.
Кой
нормален, пълноценен физически мъж би се отказал от магнетично женствената Re.?! Не направих жест да я присвоя, и
мисля: не съм сбъркал. В брачния живот човекът е най-самотното същество при
повечето брачни двойки, понеже му липсва именно свобода – естествената сфера на
Любовното чувство. Женските изневери не са предателство, ако тъй
се подходи към нещата, а порив да се излезе от клетката, оковала душата.
Не моногамията ме притеснява (по природа съм,
мисля, моногамен), а ме притеснява отсъствието на свобода в брачния съюз.
Човекът до теб хем не бива да те ограничава, хем да не оставя у теб усещане,
че си сред пренебрегваните от него.
Стремежът
към власт съсипва любовта в съпружеството. Когато се срещаме, за да се любим
като свободни сексуални същества, ние взаимно
всеки път се изкушаваме като любовници, а не пристъпваме към леглото като
добитък. И всичко винаги е ново именно защото нито аз, нито тя сме убедени, че
докрай и по договор си принадлежим до края на живота.
Тръпката
на страстното привличане иде от това затаено неспокойствие. Сега, в тоя ден и
час, в тая минута, секунда... като за първи път, като за последен път!!! И не
си убеден, че друг път ще имаш пак тоя шанс. Понеже в тоя миг за теб тя е Единствената
Жена под Небесата.Плътта й под
твоята длан, под твоите докосвания с пръсти се вълнува дълбинно както приливът
и отливът на океан. Гласът й долита до теб с обертонове чак от сърцевината на
утробата й. В екстаза забравяте самите себе си, вие– двамата с
нея, в оня протяжен миг на коитуса усещате сливането на дух и материя.
Може
би това е върховното опиянение от Свободата на духа у нас.
Пиша
тия неща, а навън е сиво утро: без слънце, без възторжените протуберанси на
зараждащия се ден. Умозрително ли е това, моето занятие? Живея по-интензивно
във въображението си; дали тоне е всъщност
Истинският живот?
Има френска мелодия, правена в арабски стил, няма
как да не я знаеш – "Айша". Наистина много хубава мелодия. На
петдесетия ми рожден ден седим в кафене встрани от къмпинг близо до
летовището Каваците край Созопол с
моята голяма любов Re.Духаше силен
вятър, след дни на жеги времето се бе развалило и ята от гларуси ниско летяха
над главите ни, а в кафето бяхме сами, или не… май имаше младо
семейство с мрънкащохлапенце...
И
тая картина ми се е запечатала в ума; изплува винаги, чуя ли
мелодията, която тогава се просмукваше до нас през поривите на вятъра отдве ръждиви
тонколони. Един от миговете на щастие, свързан точно с тая мелодия... Днес нищо
не е вече същото, но мелодията ме
връща във време, когато съм бил изпълнен с илюзии и поради тая причина щастлив,
много щастлив.
Десет
дни изкарахме в крайно занемарена почивна станция, при това в компания от
досадници. Нали като се приготвяш за романтичен воайяж, и ти би се ядосвала,
ако някакви лепки досадно се пришият към вашата двойка! Пък в оня момент се
бяхме отскубнали за около час от досадниците.
Всяка
вечер спяхме в различна барака. И Re. навиваше зайче с барабанче, което цънцънкаше
мелодично, докато се гушкаме в тъмното. Колата ми съвсем беше сдала, едва се
дотътрихме дотам, претоварени от багажа на моите приятели, заради които брах дертове,
пък и провалихме замисления преход от Бургас нагоре до Каварна и нос Шабла с
преспиване по луксозните хотели. Странното е, че днес, години по-късно, това е
един от най-хубавите ми спомени от живота. Следва
Поетът е детето на човечеството. Ходи с пръстче във уста и не знае да мълчи, ала сърцето му увлича се да страда, да се гърчи и да се оплаква от щастието.
Подкарал трите си годинки по възвишенията на тоя уморяващ ни живот, а егоизмът му дели света на пояси, планетата за него е ябълка на познанието. Децата четиригодишни даже гледат го с насмешка.
От тях по-малко важен, поспрял се в подножието
на маргаритката - на сянка,
той очите си затуля с длан от слънцето.
И не умее да се влюбва,
защото влюбен по рождение е той -
и не в едно нещо, а във всички неща,
и не в едно момиче, а във всички жени,
и не в едного, а във всичко живо.
...Леярю на мечти в калъпи влажни,
строителю на замъци от пясък,
ти, продавачо на туткал и звезден прах,
на мъх от пеперуда
и на аромат от цвете,
ти, мулетарю, който
крачиш подир звяра в теб,
ти, генерале на пехота сиромашка
от спукани идеи,
ти, повърхностен,
дълбок
и
много стръмен,
пази се
да не се удавиш
в себе си!
Отблясъци сурови чертае по небето. Изтръгва от земята окървавени камъни. С нарастващ грохот бие в асфалтовите вени. Люлее планините.
Разплисква океана.
Силуетите на хора, изчезнали отдавна,
кръжат над нас
и бавно от гробищните ями
надига се пръстта.
...Но тя не идва.
Вехне.
Угасва небосклонът.
Отлита младостта
и средната ни възраст.
Додето се усетим, побелели сме от чакане.
Но тя не идва просто защото е отминала –
стопила се е нейде над други светове:
запалила е нечия глава непреклонена,
която ще ни свети
векове.
Plovdiv,
31 dec. 1977 – no redact. 31 dec. 2015
_____ * Повечето нови комети
са непредсказуеми и няма гаранция, че кометата NEAT няма да изчезне
безславно. Въпросът, който вълнува астрономите в този момент, е дали голямата й
активност е знак за наистина велика комета или просто e обикновено нетрайно
избухване.Комета, която никога досега не е
преминавала близо до Слънцето, може да бъде покрита с лесно изпаряващ се
материал – замразен въглероден диоксид, азот и въглероден оксид. Тези ледове
могат да се изпарят далече от Слънцето, и когато кометата достигне до перихелия
си, да излъже очакванията за своя блясък.
Няколко такива сгромолясвания са
се появили през миналия век. Такъв е случаят с кометата Кохоутек през
Коледата на 1973. По време на откриването й през март 1973 година тя изглежда
необичайно ярка за комета толкова далече от Слънцето (над половин милиард
мили). Някои я наричат "Комета на столетието". Повечето
астрономи мислят, че ако е тъй ярка и необичайна по време на откриването й, тя
ще запази яркостта си и в близост до Слънцето. Всъщност, освен по време на
перихелия й, когато космонавтите от борда на космическата станция Скайлаб
зърват нейната бляскава брилянтност точно до Слънцето, за земните наблюдатели Кохоутек остава
трудно достъпна за наблюдение.
Непоправимо e това, което стори
със сърцето ми, Любима.
Ти влезе в мене като в дом
и ме превърна
в
облаци от розови мечти,
и вече не, не мога
да бъда
повече това, което бях.
Не съм от
себе си доволен,
о, как със себе си не съм
съгласен!
В сърцето ми ти влезе.
Ти влезе в моя
храм,
Любима.
На иконите ми се изплези,
свещените ми мъдри книги
изпъстри с възклицания най-смешни
на своята припряна реч,
въпроси хиляди зададе
един
през друг,
с кокетство женско поплака си
на рамото ми...
И се оттеглям днес от свойто
Вчера,
цял изранен, доспехите си гледам
от разстояние –
.jpg)
.jpg)