Публицистика - НАГЛОСТ, ГЛУПОСТ, ДЕМАГОГИЯ (1.)

Боян Чинков сред семейството си

НАГЛОСТ, ГЛУПОСТ, ДЕМАГОГИЯ (1.)

      12.05.2001. 

      Може би има щастливи изключения, но те са именно изключения, потвърждаващи наложила се – особено през последните 26 години „идилия” в горния курс на Българското училище. В Българското училище днес царства откровена, нагла, безкомпромисна съпротива срещу учителя като нравствена институция. В известен смисъл Учителят, но не възпроизвеждащия чужди, заимствани пози чиновник – даскал в класната стая, сред 15-19-годишните българи е последното усилие да се удържи достойнството на личността.

      Младите не могат да разберат какви унижения съпровождат учителското поприще през годините на хаос в държавата; липсва им опит, дори сянка от старание да усетят тая печална драма. Те са свежи, бойки, напористи, с добро самочувствие – и в това не би имало нищо лошо, да не беше тая жизненост отлята в гротескните форми на наглост и липса на домашно възпитание.

      Вилнее откровената гавра с учителя.

      Мога да изреждам случаи, и не само от моята педагогическа практика, но и от годините, когато съм бил ученик в една от пловдивските гимназии, когато беше нормално в ІХ-ХІ клас паралелките да са седем, осем, препълнени от ученици... Защо е тъй? Учителите ли са причина? А дали просто нацията ни поначало е невъзпитана, грубиянска, цинична спрямо всичко духовно?

      Не смея да обвинявам 16-годишните: 16-, 17-, 18-годишните следват модел на поведение, който обществото на възрастните им задава. Погледнете какви хъшлашки схватки се водят по нашите родни медии! Нарушаването – не мимолетно нарушение, а стремглаво целенасочено разрушаване на всякакви правила, неписани и писани закони на благоприличието, на християнската цивилизация се приема у нас за тържество на егоистичното самодоволство. За уважение към човека, за смирение вече сякаш не може и да се говори.

      Обричаме сегашното младо поколение българи да бере утре все същите плодове на неандерталщините, от които толкова страдаме като народ. Имам своите естествени възражения на мислещия срещу недомлъвките на Симеон Сакскобурготски, ала чувствам – масовият българин за някакви си два-три месеца от появата на Симеон Кобурготски в политическия цирк, го обгради с доверчивостта на народ, наплашен от домораслите безскрупулни политици, от безгръбначните ни интелектуалци.

      Потресени от самите себе си, как да го признаем с ясни покаяния, понеже сме упорити, израсли в лапите на лицемерстващи вождове и партийни слуги. Сочеха ни партизаните като пример за честно служене на Отечеството, а оцелелите партизани подир Девети септември 1944 г. с малки изключения бяха изтикани в сакралните пространства на митологията и красивите фалшиви легенди; ако бяха стойностни личности, държаха ги настрани от прякото управление, ползваха ги единствено като аргумент, като първа отбранителна траншея на властващото подчинение спрямо Съветската държава.

      Завръщаме се при корените на своето, но сме объркани. Леле, какъв вой от бесове се надигна, как тинята изкипя на повърхността и продължава да ни замъгля зрението! За всичко това ни отмъщават сега нашите деца. Те нямат нашите романтични илюзии, липсва им обаче добрият пример. Ние, като поколение, не можем да сме пример за тях, та ми е тягостно за всеки Учител, когото невежествени тълпи с гаври и проклятия разпват на кръст, докато бленуват Симеон Кобурготски как идва на бял кон да ни оправя батаците.

      Българското училище вони на нравствен разврат. Не съм си представял толкова злост и пренебрежение към възпитанието, сбрани на едно място.

     Лицемерието по Тодор-Живково време не вонеше тъй! Да си учител в прекия смисъл на това понятие днес е героизъм. Критериите от миналото – отречени, охулени; по камбанарии и минарета духовни джуджета и уроди прогласяват закона на джунглата, която назовават с името „Демокрация”, а то не е демокрация, а власт на наглостта, лакомията, дивата посредственост.

      Ето в тоя ред на разсъждения стихотворение, което писах вчера през четвъртия и петия учебен час, докато приготвях табло със снимки „от едно време”, когато Училището бе мечтания Храм на науката и възпитанието.

ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО

Което е било, си е отишло,
и все пак в нас е още живо то –
навярно спомените са излишни
като варак, подобен на злато.

Училище, с теб бавничко стареем:
звучат различно детските ята,
ала учител просто е идея –
учителят не може да е стар!

Науката е храм и плодна нива –
да се погледнем честно във очи:
животът е една голяма книга
и школското звънче докрай ечи.

      Налепих пъстри снимки от 1983-85 година с оживени, ведри лица и фигури на учители и ученици със знамена, в ученическа униформи (всяко училище – със своя униформа), фанфарна музика, чисти, светнали от майското слънце класни стаи, а по средата нарисувах текста писан за среща същата надвечер с бивши наши випускници. Канен бях, но не отидох. Какво повече да им река, пък и за какво ли! Нека сами решават, моята работа с тях приключи.

      13.05.2001. 

      Съсед чат-пат ми гостува: играем шах, на кафе, чай бъбрим за вестници, политици, книги, писатели, футбол. Някога той – Георги Въргов, родом от Златоград, с корени нейде откъм Егейска Тракия, рецитирал стихове. Гласът му – плътен, изразителен мъжки глас, внушаващ респект. Казва:

      – Неудобно ми е пред жената и сина, но като остана сам вкъщи, понякога пак си казвам на глас ония стихотворения. Не съм ги забравил.

      От тема на тема, захващаме спор по повод взаимоотношенията на двама известни писатели, Николай Хайтов и Радой Ралин. Понеже е ревностен почитател на Хайтовите статии във вестник „Нова Зора”, Гошо сипе люти приказки срещу Радой Ралин: как Радой Ралин бил безскрупулен до такава степен и т.н. все в тоя смисъл... Опитвам да обясня, че не е достойно творец с авторитет, какъвто е Хайтов, да слиза тъй ниско не в опозицията, а в тона, с който се заявява пред публика. Лошият тон подбива стойността на изреченото. Недопустимо е това да върши умен човек; за глупака може, ала за писател от такъв калибър е недопустимо тъй пристрастно, кавгаджийски да влиза в спор.

      – А защо не! – инати се Гошо. – Хайтов казва истината. Ето, аз, например, дълго време съм вярвал на писаното от Радой Ралин, слушал съм го хубаво да говори за демокрация, за човешки права. А всичкото това било двуличие. Ами че Радой Ралин толкоз гадости извършил! Ако не беше Хайтов, тия работи как щях да ги знам? Ралин бил много подъл човек, бе!

      Горещи се съседът, пък се питам: леле, какви непоправими беди може да сътвори личност, която не успява да се задържи на нивото на високия си писателски талант! Писателят, когато е истински талантлив, е духовен учител на нацията. На учителя е забранено да бъбри неуравновесено, да се явява пред нас чорлав, с опулени от злост зъркели, колкото и за праведен да си се мисли, когато излиза да говори.

      Ами в тая злостна  разпаленост е натискът, манипулацията над всички нас. „Истината носи спокойно сърце” е фраза от драмите на Уилям Шекспир. За да определя мнението си, нужно ми е равновесие; не желая в тоя момент някой с юмрук и назидателни речи да блъска по вътрешните мои везни. За мене това е посегателство, изземване на основно лично право.

      В японското общество на обезверена Япония подир Втората световна война неслучайно водеща е идеята, че възпитанието на нацията начева именно с възпитание на възпитателите. Не ме вълнува толкова прав ли е Николай Хайтов и доколко казва Истината, не ме вълнува толкова дали Радой Ралин е давал поводи да се говори тъй срещу личността му – главното е, че двама стойностни автори в Българското духовно пространство сами се кепазят пред учудените ни от изненада очи.

      Защо у нас всеки издрапал над мнозинството простосмъртни се изживява в ролята на вечерял с Бог! Ако не е битова простотия, обладана от фанатизъм и грандомания (белези на Глупостта), какво друго ще да е! И резултатът от тия „упражнения” е, че у нас вече никой никого не чува, всеки живее сам със своята велика, неоспорима, крайна, жалка „истина”.

      Следва

БЕЛЕЖКА от 7 януари 2007:

      Разговорихме се вчера с отец Иван от пловдивската църква „Св.св. Кирил и Методий” и още двамина на пет-шест метра от ямата с мъртвата, докато яки двама цигани я засипваха и буците пръст глухо трополяха върху капака на спуснатия на дъното ковчег. Ритуалът по погребението тъкмо бе приключил, отецът бе изговорил обичайното утешително слово за смисъла на човешкия живот, за Божията милост, за нравствеността като своего рода висша санкция и промисъл, беше пял със звучен колоратурен баритон черковно песнопение, докато опечалените близки и съседи на 77-годишната Катерина минаваха за „Последно сбогом и прости!”

      Двайсетина метра зад нас току-що ми бяха посочили гроба на известния волнодумец от Тодор-Живково време архитект Боян Чинков*, починал през 1979; едва ги разчетох тия цифри върху плочата, на която са изписани имената и на родителите му. И значи, Ангел - пръв приятел на братовчед ми Георги, подхвана, че се сбрали тук тоя ден все бивши хлапаци – македончета от някогашния Кючук-Париж, а отецът – достолепен мъж, около 55-годишен, някак тъй, патриаршески побелял, внезапно рече: „Това младо поколение българи в сравнение с нас и родителите ни е отчайващо посредствено. Влезте в Интернет, да видите що цинизми, що глупости се леят. Нищо свято за тях: ни отечество, ни майка, ни любима, за чест и съвест да не говорим. С всичко и всички се гаврят”.

      Мислех да се обадя, да възразя на отеца, но като чух другите двама – 69-годишния Ангел и 52-годишния Стефан, какви ги редят, рекох само, че са ми добре известни младите, понеже преподавам на 15-19-годишни българчета. Пази, Боже, отечеството да разчита на тях! 

Пловдив - европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, not edited 23 sept. 2015

______
* Арх. Боян Чинков, 1899-1979 (вж. http://www.librarysm.com/chinkov.html). Говореха в града че за него се застъпил пред някогашните властници самият Дьо Гол. Един от безбройните анекдотични случаи... Уговорил се архитектът в мекичарницата срещу пловдивската централна жп-гара, че поема разноските за сутрешните продажби, изправил се пред витрината и се провикнал колкото му глас държи: „Насам, народе-е! Днес мекиците и бозата са без пари!”

      
      Че като се юрне тоя ми ти изгладнял народ, ще се изпотрепе. Блъсканица, кавги, олелия. Чак на гарата се чува. Изнервени, чорлави, люти, натискат се обичайните кротки до тоя ден клиенти. Някои се редили по три-четири пъти и пак се натискат, пак към мекиците и бозата напират. Явил се милиционер, уж ред да въведе: ръфа от безплатните мекици, пийва бозичка, па с пълна уста обръща се към архитекта: „Ти-и сеа, другарю Чинков, що черпиш?” А Чинков рекъл, ама тъй, че повече народ да чуе: „Ей тъй ще сме, другарю старши, при комунизма, кога всекиму ще се дава според потребностите. Виждаш ли колко хубаво става!”

      Друга история. В магазин за обувки насред пловдивската Главна, и то в най-дива блъсканица. Избира Чинков обуща, обръща ги отляво, отдясно, опипва подметката, прегъва я надве, муси се и все недоволен. „Какви ги желаете?” – изгубила търпение, пита продавачката. „Желая ги с голям грайфер – рекъл, па се обърнал към тълпата блъскащи се с лакти и нокти съграждани: – Нали в комунизма всичко ще ни е по мед и масло, да не се пързалям!”. Вж. и http://www.desant.net/show-news/27459/

Ars Poetica - КОГАТО ЗАСПЯ

Петгодишната Вера, дъщеря ми - мъничко храбро сърчице
КОГАТО ЗАСПЯ

У всеки голям
истински мъж
живее малко момченце.

Обидят ли ме,
момченцето вдига революция.

Когато съм в добро настроение,
момченцето пляска с ръчички.

Уморен ли съм,
момченцето лежи болно.

А когато заспя,
то излиза от мен,
разхожда се по улиците,
сваля звезди от небето
и ги почиства
с крайчеца
на ръкава ми. 

Пловдив - европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, noe. 1966 – not edited 22 sept. 2016

Публицистика - ХАОТИЧНИ ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ НИ РАБОТИ

Дядо ми Борис Ненков Ангелов (1900-1972) - Борис Дявола

ХАОТИЧНИ ЗАПИСКИ

ПО БЪЛГАРСКИТЕ НИ РАБОТИ

       От същия бележник, записано нейде по улиците и спирките из Пловдив, докато в качеството на шофьор на частно такси, допълващ мизерната си учителска заплата на даскал по роден език и литература, очаквам клиент да ме наеме.

      08.03.1995. 

      Нямам нищо против ниския ни жизнен стандарт, стига наоколо да не вонеше така лошо на гузни съвести.

      Някои стоки за нас са толкова скъпи, че притежаването им е вече сигурна улика за следователя (ако си е на мястото).

      В тая държава докато бедните хранят гладните, богатите плячкосват. Пък си мислех, че Демокрация е уважение към личността.

      С каква цел поставят Левски зад бюрото си? Може би за да им пази завет, да не им духа...

      Политиците ни се предлагат като на сергия. Естествено избираме най-голямата тиква.

      А дали идеалът не е по-грозен от действителността?

      18.03.1995. 

      Народ, все недоволен от себе си, в никакъв случай не е народ с ниско самочувствие.

      Зад творбите на Вазов и Йовков прозира лицето на угрижения стопанин, зад творбите на Елин Пелин – лицето на ратая.

      На нашите политици им липсва търпение и великодушие към отсрещната страна. Покаянието на комунистите си е лична работа; какво искате! - да ви обсипят с думи?!

      Предпочитам ясните неща. "Народ", "комунизъм", "демокрация" са мътни понятия. Ако някой си е противна личност, какво значение има в коя партия членува, на чий гроб плаче и на коя икона пали свещи?

      Ако я няма съвестта, законът се заобикаля леко.

      Кълнат се в Левски, защото не е жив да ги отпрати.

      Ако искаш да проумееш подлеца, погледни към него с любов!

      Отвращението от комунизма се изплесна в отвращение към ония, дето тръгнаха да ни насъскват едни срещу други.

      На отрепките им е лесно да менят убежденията си; те просто знаят какво искат... Парите. Властта. Славата.

      Нещо, пак свързано с отношението ни към миналото... И Византия, и Османската империя страшно много са ни отнели; предстои спокойно и трезво да обсъдим обаче какво са ни дали.

      Омръзна ми да се боря с когото и да било; искам най-после да заживея като човек от цивилизовано общество.

      Който не е страдал, не знае да прощава; вижте кои най-злобно квакат и си скубят косите по площадите на България, па си отговорете дали не са именно тия фалшивите страдалци!

      Преди години по поръчение свише ми наредиха да съчиня некролога на известен комунистически функционер (пловдивчанина Никола Балканджиев). Курдисаха ме в канцелария пред дебела папка с досието на починалия. И тогава ми просветна, че християнският бог прощава, ала Партията – ни-каг-да! Бяха го наказвали, че проявил мекошавост, разбирай – проявявал човечност, състрадание! – пред жалбите на хора, изпаднали в критично положение.

      Антиподи – които едва се изтрайват, но губят смисъл един без друг. Политическата сцена у нас е пълна с антиподи; знае се даже кой на кого от противниковия политически лагер е антипод... Разцвет на тарикатите!

      26.03.1995. 

      Ред в България – начин да разрушат естествената хармония на живота.

      Априлското въстание от 1876 е трагичен опит да се ускори естественият ход на Българското национално съзряване. И вместо стабилния образ на българина-стопанин се получили вкиснати гримаси, а не характери.

      Бай Ганьо се появява там, където грубият материален интерес и лична изгода разрушава достойнството.

      Понякога епохата е тясна две нищожества да се разминат (например, Иван Костов и Ахмед Доган).

      Европа, към която се стремим, е всъщност начин на мислене.

      Наближава времето, когато разбогателите се мошеници ще пожелаят да бъдат възприемани от света като заможни добри хора.

      Какво да правим с тая шупнала пяна от негодници! Храмът е препълнен до камбанарията с побеснелите им от властолюбие и алчност лицемерни муцуни. Както винаги, онез, дето ни ограбиха, най-яко се натискат да ни защитават достойнството и националната чест.

      12.04.1995. 

      Започвам да се учудвам колко силно си приличат противниците от двете страни на политическата фронтова линия.

      А може би гадината цели точно това – да слезеш на нейното ниво!?

      Когато получаваш, без да си дал, Дяволът те кредитира.

      14.041995.

      Великден Важно е не какво казват, а какво премълчават. С много приказки нищо да не кажеш (например, Филип Димитров, Симеон Сакскобурготски – за това се иска ум, изключително обигран ум.

      В името на демокрацията внимателно унищожиха моралните стойности.

      Един и същи човек (футболистът Христо Стоичков) беше символ на националното ни достойнство, а малко по-късно ронеше сълзи над трупа на един топ-мафиот (Васил Илиев)... Как да разбирам това, как да го преглътна!

      19.05.1996. 

      Защитник на народа не може да бъде политическа партия или коалиция, а единствено интелигенцията. Как ви се струва, това възможно ли е у нас?

      БСП (префасонираният образ на т.нар. комунизъм) ще си отиде не когато реши опозицията, а когато узрее съзнанието у обикновения българин. Вярвам в невежествената лакомия на разбогателите се някогашни гробокопачи на капитализма – само тя ще ни помогне да прогледнем като общество и народ.

      Демокрацията е преди всичко култура, ала култура придобива ли се за кратко?

      Решително съм против строителството на параклиси, черкви и манастири като средство за оневиняване на престъпниците в България.

      Жорж (Ганчев) дава акъл на Жан (Виденов) що да стори с Ахмед (Доган), че да прокопсаме и ний, с българските имена и национално съзнание. Шоу!

      02.06.1996. 

      Днес обявиха, че някой си Петър Стоянов, местен адвокат по бракоразводни дела, спечелил предварителни избори за кандидат-президент от опозицията. Щастливият Петър Стоянов в тесен кръг (според г-н Иво х.Калчев) споделил: най-доброто в случая е, че тая кампания ще докара клиенти пред позападналата му адвокатска кантора.

      В това село (разбирай – България) умните не знаят, силните не могат, кметът е глух, а попът не се разбира с Бог.

      За песа-помияр светът е триединен: дивеч, кучки, господар.

Пловдив - европейска столица на културата за 2019 година

 

Plovdiv, not edited - 20 sept. 2015 / 24 avg. 2016

Ars Poetica - ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ...

На приятел, комуто сторих жест в труден за него момент и по нашенски обичай човекът благодари, като ме ограби и изрече куп лъжи по мой адрес

ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ...

Дошъл си да говориш с мене...
Нахълта мраз в кристалния покой;
защо сега ме гледаш притеснено –
откри ли, че не съм ти свой!

Предателството скъпо се заплаща;
лицето ти бих пръснал със юмрук,
но ти като жена ще се разплачеш
и целият ми гняв ще е дотук.

...Но туй е непредвиден порив;
разбираш ли – ужасно ми горчи.
Човек се учи първо да говори,
а цял живот се учи да мълчи.

Plovdiv, redact. 18 sept. 2015

_____
* Вж. Георги К. Бояджиев, сб. "Сутрин рано", изд, „Хр. Г. Данов” -1983 г., стр. 24.

Публицистика - БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

       Бях седемнайсетгодишен, когато написах първия си разказ, следвайки стила на Хемингуей. "Крайпътен ресторант" – тъй се казва. И досега смятам, че е сред най-доброто, което някога съм писал в течение на над половин век. Хемингуей ли е причината? Не. То си бяха мои наблюдения, мой личен опит; от американеца заех донякъде подхода към диалога: ей тъй, с недомлъвки, което съобщава далеч повече, понеже не уточнява докрай нещата и създава особена пространственост за въображението.

      Значи, двама – мъж на години и млада жена, разговарят в жежкия летен подиробед къде могат да отидат. Тя очевидно не е добре, а той – притеснен. Встрани от тяхната маса три скучаещи сервитьорки подхвърлят помежду си откъслечни реплики: какви са онез двама, всъщност гадаят какво става там. Няма други персонажи. Има звукове: бръмчене на отминаващи зад храстите камиони, чиито гуми свистят по размекнатия нагорещен асфалт. Лек мирис на река. Запотените стъкла на току-що измити чаши. Жужащите мухи.

      Сега чак си давам сметка, че съм разказал нещо, което звучи почти като библейска притча. Страховито пространство откривам зад рехавата наглед тъкан на думите... Как се получава то? Да не съм се родил научен!

      До казармата тренирах първо волейбол, гимнастика (14-15-годишен), бокс, кану-каяк. Боксирах се и в казармата, категория "перо" (до 54 кг). Най яко ми спореше обаче в лодката: бях първи сред пловдивските млади каякари на Армейския спортен клуб "Ботев", най-добър на  500 м едноместен каяк сред юношите от петте местни клуба, които развиваха гребане. В последното за мен индивидуално състезание на пловдивската Гребна база току преди финала ме изпревари с около метър ячко момче от местната Спортна школа към Техникума по физкултура и спорт – Радко Дочев, който после завърши ВИФ, известно време бе треньор по гребане, а доколкото ми е известно, сега е художник на свободна практика.

      Помня, че го влачих по трасето; до трийсетина метра преди финала тоя хубавец "се вози” на вълната ми и мина край мене, прецапвайки последните метри от трасето с няколко мощни загребока. Изядох се. Яд ме е досега, но не ме е яд на Радко, с когото си останахме приятели и после много пъти сме сядали на чаша кафе, а и досега ме е яд на мене си, че не съм се отскубнал, та съм позволил да ми се влачи на буксир поне 400 м по петстотинметровото състезателно трасе.

      Имал съм не една и две сходни ситуации, последната по-значителна сред които е злощастният ми писмен договор със селски тарикат, който ми погуби мечтата да си видя като томче от 496 страници книгата "Ламски", писана в течение на десет години (1994-2004).

      От ІХ клас нататък тренирах бокс при юношите на АСК "Ботев", но се и готвех в курс по парашутизъм към пловдивския Аеро-клуб "Вл. Комаров". Скочих два пъти с парашут, изкарах теоретичните занятия по безмоторно летене, взех с "петица" изпита, предстоеше да летя с планер, но се отказах заради най-добрия ми приятел от онова време, че и до днес – Тодор Ряпов, на когото заради нещо в зрението не позволиха да скача с парашут, нито да продължи нагоре обучението.

      Мечтаехме с него да станем бойни пилоти... Освен че от седми-осми клас тренирахме заедно гимнастика, бокс, състезавахме се с юноши и младежи, че и с мъжете... в каяк-двойка на Гребния канал, свирехме в духовата музика на гимназия "Г. Димитров": Ряпов – на бас-баритон, аз – на бас-флигорна. Като ученик в ІХ-ХІ клас от 1963 г. нататък в местните два вестника "Комсомолска искра" и "Отечествен глас" печатаха мои фейлетони, разкази, репортажи от пловдивските заводи, чат-пат и някое стихотворение.

      По онова време се занимавах с хата-йога. Ходех на лов за пойни птички; изработих си върху дърводелския тезгях на баща ми пет кафеза и капан за кардалини. Сглобих по схема с изработени от мен елементи морзов ключ и апарат, с части от магазин „Млад техник” –радиоприемник, миниатюрен електромотор. С кон и каруца от земеделското стопанство на близкото до Пловдив село Войводиново с приятеля Ряпов обикаляхме къра по околните села да режем едногодишни израстъци от диви череши "махалебки", които калеми баща му чичо Янко ползваше за присаждане.

      И колко още занимания в ония години между 1960 и 1965!

       За какъв дявол ми са били всички тия втурвания в едно или друго? Нямам определен отговор. Навярно е било натрупване на опит, наблюдения, пробване къде да приложа енергията си за живот, за творчество, за надпревара. Ами че аз тогава се чувствах като жребче, пуснато на воля да се състезава с по-големите, опитните, по-силните, повече живели и помъдрели.

      Освен  Хемингуей, занимаваше ме и стилът на Ърскин Колдуел, на Джон Стайнбек. Насочи ме към тая троица североамериканци първият ми учител в журналистиката и донякъде в литературата роденият в град Септември Никола Джоков (1934-2000). Сбираше ни Джоката всеки четвъртък вечер като пилци с жълто около човката десетина гимназисти. В кръжока влязохме с конкурс; най-често в редакцията през тия четвъртъчни вечери се виждах с Мария Широколийска, Христо Джелебов, Христо Батинков, Мая Ралчева, Видка Кочева, Илия Зайков.

      В ония години 1963-1965 на убийствените, в буквалния смисъл, концлагери, където само за политически виц пребитите с тояги хора са хвърляни от лагерните биячи полумъртви за храна на побеснели от глад прасета, преди каквото и да било да познавам от Българската и от Великата руска класика, детайлно вече изучавах тройка Нобелови лауреати на Американската англоезична литература.

      В казармата любимци ми бяха английският романтически поет Пърси Биш Шели и шотландецът Робърт Бърнс. Извън задълженията ми на редови войник бях и художник на поделението: върху грундирани стени с четка и латексови бои рисувах картини, диаграми; бях библиотекар на поделението освен радио-релеен механик, създадох седмичен войнишки стенвестник, съчинявах и рисувах карикатури, преписвах на чисто, че го мързеше сам да ги препише, старите планове на ЗКПЧ-то (зам.командир по политическата част). 

      Тоя човек – бивш учител, ме бе предложил с един от младите офицери в ракетния дивизион, инженер-лейтенант от Радио-техническата команда, за кандидат-член на БКП, ала за наказание, че подир нощен наряд не търчах по плаца за сутрешната физзарядка с останалите войници, а останах да си отспя тоя половин час... фатмакът (викахме му Мечо, инак си беше просто старши сержант) нареди да грабна маркуча и да ида да "полея розите". И не отидох да мия кенефите, та три денонощия ме „командироваха” в гарнизонния арест на Хасково и тъй, едва осемнайсетгодишен, славно се разминах с партийното членство и с кариера на партиец. Какво ти отспиване! В дъждовните три дни на оня март вадехме огромни камъни от триметров изкоп край старата ограда на гарнизонния арест.

      От родните поети в детските ми години у дома, в избата на улица „Ниш”, се подвърташе обемист сборник стихотворения на Христо Смирненски, зает от библиотеката към читалище „Виделина” в Пазарджик, родния град на майка ми. Никак, ама никак не ми харесваха стиховете на Смирненски, не ги харесвам и досега; тоя патетичен слог, тия приповдигнати звънки, строго разчетени ритмична стъпка, рима, строфи, натруфени със словосъчетания, като "златолуспест гигант", с фразички, като "свил десницата корава, целий свят се днес изправя", и днес ми се виждат нагласена работа, безвкусица от финтифлюшки. Изпитвах отвращение към задължението да зубря за часа по литература и това обстоятелство ме имунизира срещу влиянието на каквото и да било от родната партийна тенденциозна лирика.

      Борба ли?! Не желая да участвам в борбата ви, другари и другарки, имам си своя идея как да живея своя живот.

      Иван Вазов ми се показваше тромав и нравоучителен, Пейо К. Яворов – театрален и предвзет, Димчо Дебелянов – мекошав, сантиментален, за да го имам за образец на мъж, Пенчо Славейков – като изключим няколко текста под влияние на народнопесенната традиция ("Стройна се калина вие...", "Даваш ли, даваш, балканджи Йово" и пр.) – блудкав, особено пък с оня връх на графоманията "Кървава песен".

      Започнах да чета петгодишен. В ранните ученически години лягах и ставах с богато илюстрирания "Що е то?" – сборник гатанки на Асен Разцветников, с "Полски народни приказки" – страховити истории за Броиряпа, владетел на подземно царство в Карконошките планини. Любими до една ми бяха всички книги на Аркадий Гайдар. 

      Четох преди години ужасяващи неща за Гайдар, едва деветнайсетгодишен назначен за командир на полк. Харесвах Джани Родари: от творчеството му най-много – "Приключенията на Лукчо". Любимо ми бе сборничето разкази за животни „Рики-тики-тави” на Ръдиард Киплинг, харесвах, макар не тъй силно, индианските сюжети на Майн Рид, фантастичните приключения на Жул Верн, особено ми допадна романът "Наследникът от Калкута", писан в условията на съветски концлагер от затворник, чийто началник си присвоил правото да се титулува съавтор.

      Подир североамериканската тройка Нобелови лауреати четох, по-точно казано – живях известно време с героите от сатиричните романи на Иля Илф и Евгений Петров "Дванайсетте стола" и "Златният телец". Галерията литературни образи на чешити от т.нар. социалистическо общежитие, наред с Хашековите образи от "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война", ползвах за еталон, когато писах "Ламски".

      Шест пъти по време на гимназиалните ми години препрочитах романа "Швейк" на Хашек и тоя роман с галерията предизвикващи див кикот чешити до днес ми е любимо четиво. Книгата "Ламски", образно казано, писах със заничане иззад рамото на Хашек. Единайсетгодишното момченце Иван Ламски, наред с низ от поне двеста образа на типични днешни българи, е опит за моя си - българска, преди всичко пловдивска! - версия на абсолютния наивник, чиято глупава уж оценка за безскрупулните службогонци е далеч по-меродавна, по-вярна и много по-строга от оценката на духовни нищожества, като коледна елха окичени с отличия и академични титли. 

     Като възпитаник на Софийския университет (1967-1971), в студентската ми стаичка на ул. "Петър Митов" № 8, тиха уличка върху темето на софийския Слатински редут, нахълтаха философско-дестилираният Адриан Леверкюн на Томас Ман от романа "Д-р Фаустус", очарователният пройдоха Франсоа Вийон, трескавият Жулиен Сорел на Анри Бейл – Стендал, Дон Кихот на Мигел де Сервантес, жизнелюбивите, но без свян разказвачи на истории от "Декамерон" на Джовани Бокачо, където всичко в тоя наш свят е подчинено на любовта, глупостта и здравия секс.

      В годините на детството и юношеството си бях може би най-ревностният читател в кварталната библиотека. Четенето ми бе утеха, но и изкушение. Изгубвах се в книгите, забравях, че у дома и в махалата хората живеят зле, виждах се частица от друг, огрян от вълшебна светлина пейзаж на разума, фантазията, страстите, примамливите далечини.

      От четене на книги се бях превърнал в "книжен човек", въпреки че не съм пропуснал нищо от игрите и сбиванията с момчета от бедняшката ни махалица; бях се превърнал в любопитен наивник, склонен повече да съзерцава света, та едно от първите момичета, което ми бе особено любимо – 16-годишната Ема Попова, веднъж яко ми се ядоса: "Живееш като цвете в саксия зад стъкло", а майка ми: "Стига с тия книги, от книги кой ли е прокопсал!"

      Шестнайсетгодишен, заявих навирил нос: "Баща ми! Не мога да те стигна, защото си бил на фронта в Голямата война. Ей затова си пожелавам много... малки войни". И тъй стана – ангелът, чийто крила в тягостни мигове усещам разперени над мене, очевидно ме е чул.

      При сантиментален повод (любимата му се увлякла по мен) най-добрият ми приятел, като ме изпращаше от пловдивската централна гара, вече между коловозите и докато чакам да се появи влакът за София, се възмути: "Много нависоко се излиташ. Може лошо да паднеш", на което – все тъй самоуверен и абсолютен наивник и глупак, отвърнах: "Да! Но преди да падна, ще летя".

      Отде това самочувствие, Боже мой!

      Не съм бил блестящ ученик в гимназията, в училище обикновено скучаех сам на последния чин откъм прозореца със зъркели, зареяни навън. Да, спореше ми на Гребния канал сред юношите каякари на 500-метровата дистанция; в бокса стигнах до едно второ място на вътрешноармейско първенство във ПВО и ВВС. Виж, материалите, които се появяваха от дъжд на вятър (1961-1965) в двата пловдивски вестника, учителите ми ги развяваха из коридорите на гимназията като тореадорски плащ: "Туй нещо, Гьорги, ти ли си го писал? Ти си го писал, нали!"

      Най-вероятно онова самочувствие между коловозите на пловдивската жп-гара се е основавало върху обстоятелството, че сам бях постигал всичко в оня мой живот – и добро, и не толкова добро, и лошо, и хептен лошо, че херолди не крачеха с фанфари пред мене, че любвеобилни отци и приятели не бяха застилали килим от хвалебствени приветствия пред нозете ми, че за всяко нещо ми се налагаше, налага ми се и досега... да плащам полагащия се горчив данък оскърбления, разочарования, страдание, рани, унижения.

      Раснах като син на простосмъртен мебелист-дърводелец от покрайнините на Пловдив; но и материалният Исус е бил дърводелски син, нали! Какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и със златна лъжица дали са те хранили; важно е какъв заряд от жизнена енергия носиш и как тая жизнена енергия се преобразува у теб в бяс за творчество и любов към човека, ала не към праведника, а към грешника, каквито сме всички ние, живите тук долу, на Земята.

Plovdiv, 20 fev. 1999 – redact. 16 sept. 2015

Публицистика - ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ (3)

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ,

НИЩО НЕ СЪМ! (3)

       3. 

      Сънувам... От какви пластове на подсъзнателното се появява фигурата на бившата ми съпруга? Няма лице, а иде като докосване, като присъствие на угрижен, силно притеснен човек. Носим четири пакета край пресичащи се множество железопътни линии. Не можем да прекосим, понеже влакове все профучават в двете посоки. Малко преди жп-естакада обаче, току зад завой в усойна планинска местност, хвърлям двата тежки денка между траверсите; на дъното на хлътнатината блести незасъхнала кал, скоро е валяло. Жена ми домъква и своите две вързопчета, колебаем се дали да приклекнем между релсите или да изчакаме отстрани, вече й крещя да слезе в ниското... когато съглеждам търчащ с фенера си право към нас иззад завоя млад железничар, размахващ отдалеч ръка да се отстраним, а зад него с набъбващ грохот израства силуетът на многотонна жп-машина... И се събуждам. Шест часът, часовникът на нощното ми шкафче пиука да ставам.

      Какво щеше да се случи по-нататък и как тъй сънят ми приключи на най-драматичното място? Каква е ролята на оная, която отдавна смятам, че съм изтрил от себе си: освен няколко пейзажни спомена, в които отсъства, макар да са по време свързани някак с присъствието й в моя минал живот? Какви послания идат към мен от дълбините на подсъзнанието? Има ли то значение за сега или за близкото утре?... Наивни въпроси! Бъдещето стои зад плътна плюшена завеса; не че ме плаши, но и никакъв уют не съзирам отвъд настоящето: неясни зъбери под рядка мъглица, пръски от разбушували се вълни, блъскащи яростно муцуна в стръмен каменист и сумрачен бряг.

Предпочитам сюжети, в които Доброто надделява над Злодеите. Тук обаче не знам кои са добрите. Знам само, че озлобеният сам си ръфа плътта, рови в отпадъците, отвращението му замъгля мозъка. Кому е нужно! В песимистичната философия откривам не толкова отчаяние, колкото недостиг на енергия за творчество.

      Волфганг Борхерт. Завърнал се изтощен, болен от войната. Умира съвсем млад в базелска клиника (Швейцария), малко след като съм се родил тук, в Пловдив. Разказът му "Жълтурчето" за група затворници, сред които разцъфтява любовта, възхищението от мизерно цветче, по чудо поникнало между камъните край затворническото каре за разходки – тоя наглед най-меланхоличен разказ на родения в мъгливия северен Хамбург В. Борхерт ми иде наум, като чета пасаж от "Светът като воля и представа", завършена от Артур Шопенхауер, когато е бил тридесетгодишен. Ето Шопенхауер какво пише:

      Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обители на нищетата, където тя се крие от студения поглед на любопитните... той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове.

      Съпоставям тридесетгодишния (в 1818 г.) Шопенхауер с 26-годишния (в 1947 г.) Борхерт:

                    Бих искал да съм фар в нощта и вятъра –
за дребни и големи риби,
за всяка лодка –
а пък самият аз
съм кораб във беда!

И какво се получава от тая съпоставка?... Жизнелюбието не се ли усеща най-остро, най-мощно именно в най-душните подземия на изпитанията! Страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, изходна точка. Изстраданият оптимизъм – ето кое ме възхищава. Противна ми е слабост, маскираща се с копринените одежди на песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни величия като Томас Ман и прочие.

      Земята, населявана от хора с български обичаи, манталитет, традиции, поверия, минало, реч... все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Запомнете, моля: Народ се лесно не затрива!

       Село Пейково нейде в Странджанския балкан си построило параклис. И понеже по онова време, преди около осемдесет години, Пейково не се и казвало Пейково, па било и в пределите на ислямска Турция, та каненият за освещаването поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишкото облекло, един от своите съселяни: турили му вместо калимявка бакърен съд на главата, вместо владишки жезъл връчили му железен дилаф, наметнали го с козяк вместо с епитрахил. И тъй на 12 септември 1912 г., на Малката Богородица, с веселие, с хора и ръченица, с песни и при всеобща еуфория параклисът бил по народному осветен не пред църковния клир, а пред Бога и света.

      Каква е тая сила! Има ли власт, кощунство и мизерия да я спрат?

      Когато по Живково време манастирите, черквите, параклисчетата из цяла Странджа били изоставени, разграбени, съсипани поради нехайство или страх от начетен някой партиен доносник, единствено това местенце (сякаш напук) продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на същия оня полуезически-полурелигиозен "владика". Сънувала жена от рода извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока кална локва затънала... Пък кобилката се преобразява в момиченце, момиченцето пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н., и т.н. Там сторили градежа.

      Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата ни, какъв е тоя жабешки концерт от биещи се в гърди грандомани, насилващи се да се докажат колко са загрижени за България? Толкова жестоко е поломяван Българският ни корен, че съвсем не ни се налага да се перчим: величието ни е във всеобщото наше унижение от чужди хитреци, както и от обичайните за всяка продажна власт наши предатели. Държавата ни е отвратителна, подла – като че винаги е била такава, но Българщината пак оцелява, даже по-жилава става, дами и господа лъже-демократи, колкото по-нищи духом са политиците тук и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на народа ни.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 1-10 dec. 2000 – edited by 14 sep. 2015 

      Текстът е публикуван в бр.12/2000 на пловдивския вестник "Арт-клуб" с гл. редактор Тодор Биков. 

ПОСЛЕСЛОВ от 14 септември 2015

      Красимира Пецова, братовчедка от Дяволския род в Пазарджик:

      - За леля ни Вера знам само, че е била дивно красива, с гъста руса грива, зелени изразителни очи и много ведър характер! Но изживяла голям стрес от кон, който я прескочил – тя умира от уплах 17-годишна!

      Георги К. Бояджиев:

      - У дома, докато живеехме в избата на пловдивската уличка "Ниш" № 4, майка ми къташе в гардероба гергеф с фъкало и върху него ленено платно с извезано цвете,  спомен от по-голямата й сестра. Разпитвал съм майка ми, дълго преди да реша името на първата ми дъщеря да е Вера, и от майка ми знам, че: 1) в Дяволския род момичетата имали проблем с месечния цикъл; нещо подобно имало и при най-голямата щерка на Борис Дявола. 2) Вяра е била дадена да учи в Стопанско училище, тъй като била изключително сръчна. 3) Като се прибира от училище надвечер към къщата на улица "Тунджа" № 18, някъде край канала биволар вървял подир млади биволета, а те били доста буйни. И едно от тях се засилило срещу Вяра, а тя се притиснала с гръб до едно дърво и получила стрес, вследствие на което залинява - за около два месеца силно отслабнала и накрая издъхва едва 17-годишна. 4) По повод внезапното залиняване на щерка си баба Вена, по съвет на познати, отива в София, където успява да се вреди да влезе при известен ясновидец да пита ще оцелее ли Вяра. Това вече, доколкото си спомням, има вероятност и от баба Вена да съм чул лично: Като влиза в стаята при ясновидеца, оня започнал да пули очи в тавана и да говори, без да я поглежда: "Дъщеря ти ще си отиде от тоя свят курбан за рода ви".

      Защо те занимавам, читателю, с тази драма в рода ми! Проблемите за Българската ни нация започнаха откакто във властта се оказаха хора, повлияни от алчността, невежество и под безскрупулния натиск на US-дипломацията във всички сфери на живота у нас. Сегашните поколения българи трябва психически да сме готови да станем курбан, за да оцелее родът ни.

Публицистика - ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ (2)

Демагог и лицемер от екстра класа*

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ!

      2.

      На 53 години**, смятам лудост всяка страстно прокламирана амбиция за нов ред. Прекалена степен самочувствие, да не кажа – грандомания, откривам в т.нар. "интелектуалци". Да се обявиш срещу Бог, като изземеш неговите функции, не ми изглежда героично, а нескромно. И го съобщавам не като защита на легендата за Богочовека, а като простосмъртен, ценящ високо уравновесеното мислене.

      Като студент, някъде около 1970 година в квартирата си на ул. „Петър Митов” № 8, кажи-речи, върху темето на Слатински редут над Подуенската гара в София , с велико търпение скрупульозно пребродих затлачената от обстоятелственост и немска сухота книга на Томас Ман "Д-р Фаустус". Адриан Леверкюн е литературен образ на гения, чийто прототип е Фридрих Ницше. "Д-р Фаустус" за автора е върхова и любима творба; за мен и до днес тоя роман си остава връх на суетността, защото е пример как абстрактното може и да бие камбаните на съвестта, но нито за миг не може да замени живото съпричастие към конкретния случай, към конкретния човек. Ей от тая суетност тръгват величествените жестоки експерименти с човечеството.

      Застуди се и в атмосферата започва да витае умисленост и кротост: напомня ми запуснат дом с буренясала градина и паяжини по ъглите... Тая картина ми е от Добруджа, село Тригорци край Балчик. Там се губех, когато баща ми бе жив тук, в Пловдив. Сега ми липсва кротката му Исусова усмивка и изобщо подредеността и здравината на оня живот, където тоя анонимен и простосърдечен мебелист-дърводелец ми е ориентир, еталон за оценки и размишления, нещо като Полярната звезда в небето.

      Философите, дето ми занимават ума напоследък – Русо, Шопенхауер, Ницше, Маркс, Сартр, Витгенщайн, са все тясно обвързани с пасмината на заможните и знатните, на повиваните в копринени пеленки, хранени със златни прибори. Какво общо имам с тях!... Бедният, оскърбяваният всекидневно, изпитващият тегобата на битието човек – тоя естествено е родствен на Христос, не му се и налага да се прави на чудак, на луд, на нещо изключително.Живей уравновесен и бъди велик в неизвестността си! Това е хубаво, изпълва ме с увереността на влюбения в естествения ход на живота.

      Доста дива посредственост е нужна да се разхождаш из обществото като паметник на самия себе си. Човеколюбивото като качество е уравновесено, не угоднически наклонено към нашия интерес. Вдъхновителите непременно са оказващи в прекалена степен натиск да напуснем собствения си ритъм и възгледи; претенциите им основно са срещу личното ни право на избор. И в тоя смисъл вдъхновителите се явяват главни надзиратели спрямо свободата на личността, независимо за чия кауза призовават.

      Изпитвам доверие към генетично заложената у всекиго от нас позитивна енергия и радост от творчеството. Отрязъци от великата човешка драма са били и пак ще се режисират от Злото – Ленин, Сталин, Хитлер и прочие... но това е само докато се активира положителната духовна енергия, обновявайки представата ни за самите начала на живота.

      Степени на убеденост... Фалцетни изсилвания, смръщени гневно вежди, гръмки обвинения, назидателност, опиянение от собствения глас. И всичко това да не си помислите, че убеждава! То си е предизвикателност, която не решава, а разпалва спорове, не лекува, а отваря рани, раздухва пожари и граждански войни.

      Трудно ли е да се разбере? - за да имаш правото да съдиш, първо трябва да обичаш. Съденето ти да е импулс, роден от любов към съдения...

Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
наистина ли през отлъката не ме забрави,
нима наистина не съм ти отмилял?
Грижовна моя! (...)
Недей ме пита! Замълчи!
За пътя извървян, за моята тегоба
не всеки има майчините укорни очи. 

      Аргументът ми е от най-неочаквано място (Пеньо Пенев, "Дни на проверка", 1958 г.) и не ме интересува коя тъпа идея преследвала автора на тия стихове, откривам рядка житейска мъдрост: че най-строго съди не кресльото, а силно обичащият. Това съдене не е за да отблъсне; то е съдене за приобщаване на блудния. То е мълчаливо, укорно, грижовно.

      Питам се, колцина сред майсторите на "гневни речи" умеят да се видят отстрани, та да успокоят разбеснялото се – отблъскващо, а не приобщаващо, отрицание. И вместо да помогнат – пречат, задръстват с пози гръмотевични пътеките към покаяние. Боже мой, защо все напират да назидават! Толкова ли е трудно да изкушиш нравственото у човека, да не го приклещваш до зида, ако наистина си демократ, християнин или, изобщо казано, добронамерен съдник?...

      Въсят чело. Тровят се взаимно. Отмъщават по хамалски. Гърчат се от бяс. Пяна капе от устата им. И от цялото това театро научаваш единствено колко честолюбиви и суетни са.

      Следва

Plovdiv, 2 dec. 2000 – no redact. 13 sept. 2015

_______

* Вж. http://ibox.bg/users/M%E0ster+Li/blog/view/1378/

** Текстът е писан, когато съм бил в петдесет и третатата си година.