Ars Poetica - ЕПИТАФИЯ ЗА МОЕТО ОТЕЧЕСТВО

Дано греша, като допускам, че в нечии налудничави планове
нацията ни е обречена,  
че само формално България все още е държава: 
- докато оставащите тук не измрем; 
- докато младите поколения не започнат да се срамуват, че са българи; 
- докато не се разпилеем по света и нацията ни не изчезне съвсем.

ЕПИТАФИЯ ЗА МОЕТО ОТЕЧЕСТВО

Когато ми е студено и самотно,
денят си отишъл, а нищо светло - в него,
когато леглото ми е пълно с камъни,
а сънищата - кошмари и страх,
и тревата по поляните ми вехне,
а реките ми пресъхват от печал,
и се задушавам в кожата си...

Тогава си мисля за теб
и всичко мое придобива смисъл, 
Българийо...


Plovdiv, 14 sept.2010 - redact. 22 jan.2015

Публицистика - ЧЕРНАТА ОВЦА В РОДА...

Джендема - родина на моето юношество

        Литературното творчество, както всяко изкуство, е начин на омагьосване. Значимият творец, демиургът "играе" така, че публиката - очарована - забравя обикновеното човешко същество от кожа, кости, жили, воня, плът, коси, жлъчка, кръв... и вижда божество, излъчващо потоци енергия. Ако в музиката има строги закономерности, художественото рисуване, и в най-значителна степен - литературата, особено поезията - могат по всякакъв начин да пренебрегват канона, следвайки единствена цел: да омагьосат, да изкарат съзнанието на типичния (стандартен) простосмъртен в други, по-високи етажи на битието.

ЧЕРНАТА ОВЦА В РОДА...
или 
БЪЛГАРИЙО, МОЯ ЛЮБОВ!

      Тежко им, ако не успеят: тогава публиката вижда дебелите шевове, грубите тропоски, сочи с пръстче фъндъците слама, които стърчат във всички посоки от неумелия образ, присмива се на артиста или снизходително го потупва по гърба: "Ка-арай нататък! По-нататък може пък да успееш". Веднъж неочарована обаче, веднъж прогледнала трезво отвъд сърцераздирателните клоунади на нещастника, тя (публиката) страшно упорито му се съпротивява, не позволява да бъде омагьосана, т.е. превзета духом отново. Получава се нещо като с веднъж неслучилата "любов" - просто първото разминаване с Голямата Тръпка е край, край и край: вече никога на това място няма да пеят щурци, цветя да цъфтят, няма да има любов между точно тия две сърца.

      Мисля, по това публицистиката например, или литературната критика се отличават от самото изкуство. Там, където публицистът разчита на обмисленото слово, на разумно подредената фраза, точно там Поетът, истинският Артист, нещо си бъбри нехайно, каканиже или се премята като смахнат по сцената... и - как става то, не знам - излезеш ли веднъж с негова помощ от всекидневното (реалното), ти ставаш нещо като наркоман, който непрекъснато търси начин да види света наоколо по-многоцветен, изобщо еуфоричен, наситен с щастливо приключващи екшъни и безкраен романтически хепиенд. Големият артист е шаманът на племето. Нужна му била логика?!... Но това е друг тип логика: познанието, което ни предава артистът, има трансцендентален характер, иде от бездните на космоса в божествената човешка душа.

      Как упойващо ми действа оня мирис, дето се носи от старите схлупени соби, наблъскани с исторически реликви и битови предмети от Османско време! Копривщица и Клисура, Панагюрище, Калофер, Карлово и Сопот, черквата край село Шипка, чаршията в Трявна, единствената улица на Габрово, овчарските колиби из припеците на Троянския балкан, каменният мост над бълбукащата стръмно вода в Брацигово и мястото зад лозята край пътя, дето била някогашна Перущица, чаршията на Пазарджик и, пак там - катедралната черква "Света Богородица" до реката, оглозганата от куршуми на налитащите кюрди на Тусун бей Баташка черквица , шуртящата над позеленелите улеи и калдъръми ледена планинска вода, ромолящата кристална вода от извори и бронзови или поръждавели чучури, мирисът на чимшир и здравец, на напечена от жежкото слънце прогнила, изгризана от дървоядите дограма сред запустели буренясали дворчета, дето се мотаят улични помияри и съседски кокошки, оградени, в плен на внезапно разлашкани и рушащи се каменни или кирпични дувари... Ароматът на шаяк и гайтани, просмукани от прах, тежкият мирис на овча вълна, тръпчивият - на оборски тор, примесени със следобедното гугукане на гургуличите семейства или ситното лястовиче жижикане, цицикане, придаващо особена лепкавост на въздуха наоколо, струйката тъничка миризма на угнила шума в яркозлатистия тракийски подиробед...

      Каква палитра от аромати, отблясъци, замайвания, шумове, звуци, допирания до кожата на душата, боже мой! И всичко ми говори, и всичко ми шепне: "Това ти е мило и драго, защото това е мирисът на майчиното ти мляко, сине на Тракия, Мизия, Македония многострадална..."

      Смятали Христо Ботьо Петков за черната овца в рода. Каза ми го старото отче някъде около 1976-а край Калоферската черквица над мраморния равен площад, дето току-що монтираха микрофоните за Втори юни... Ама че самолюбец бил тоя синковец! Тщеславието му мерило ръст не с кого да е, а с везирите на султана, пък и със самия падишах. Изненадан, възмутен от клокочещите стихии, които съзирал у сина си, благонравният и родолюбив даскал Ботьо, дето си сърбал кайвето сегиз-тогиз в компанията на местния каймакамин, предвидливо отдалечава буйния дангалак чак в Одеса... да учи. И както често се случва, вместо да укроти стихиите, налива с бащинската си милозливост масло в огъня.

      Едно говорят тия, дето общували приживе с Христо Ботйов, друго се чете у самия Ботев; да съпоставим, па да решим кому да вярваме, или и двете страни са прави - понеже описват различни нива на битието у таз необикновена личност.

      "Ботев се отнасяше с всички приятелски, но много се смееше (...), весел, отворен характер" (Ст. х.Гендов).

      "Добър другар. Весел, красив по външност, приветлив в обръщенията си към всички, той правеше крайно приятно впечатление и бе считан за добър момък (...), никога не предизвикваше другарите си към препирня (...) и когато препирнята вземаше горещ характер, той не само не се забравяше и не говореше резки думи, но с душевната си доброта заставяше спорещите да се смекчат" (Г. Смилов).

      "В интимна среда той беше много весел, шеговит (...); като се развеселеше, декламираше самичък" (Д. Ночев).

      "Отнасяше се много сърдечно към хората. Не бе сребролюбец; когато имаше пари, даваше на всички ни, а когато нямаше, гладувахме всички" (Ст. Блъсков).

      А сега да чуем и самия него.

      "Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости" (из писмо от 12 февруари 1876).

      Питам се: ако я нямаше тая висша степен самовлюбеност - да даде началния тласък към висините на измъчената ни българска гордост у 28-годишния потомък на даскал Ботьо, какво би бил сега мижавият Алтън Калофер в нашето съзнание? Може би щяхме да го споменаваме заради фината тукашна дантела за дамско бельо и покривки, дето биела връх с брюкселския терк дантелени перденца, салфетки и дамски кюлоти... Излиза, че най-драстичното отрицание на уседнал, порядъчен животец в ония условия е усукало, запрело, та и източило най-перспективната нишка в бъдещето на цял народ.

      "Каквото и да е написал той, каквото и да е казал, душата му всецяло е участвала в думите му, в плача му, в смеха му" - пише за него Захари Стоянов , който лично не го е срещал никога. Медвенският овчар обаче съобщава най-същественото за твореца: че тоновете си за публицистика (Ботев е преди всичко публицист, вестникарин) и поезия вади от дълбините на своето "его", което не е някаква си амбиция за лично устройване, а олицетворява самия епицентър на българския генетичен код и жизненост.

      Колцина измежду нашите артисти не стоят дръпнати настрани от огъня, който изгаря рисуваните от таланта им герои - е, един Вазов , например, с всичкото си уважение, което му дължим! Пък и колко други... Чуйте го как само говори даскалският син - същински стопанин на България ! Е? Къде отишло самолюбието, младежкото грандоманство?... Няма ги. Прелели се в нещо качествено ново, отричащо егоизма и противната грандомания във всичките й лъстиви преображения. Колко велика нужда имаме точно сега от личности, ценящи своето, а не от бленуващи т.нар. Запад! 

Plovdiv, 25 avg.2006 - redact. 21 jan.2015

Re: Българийо, моя любов! 
от Benkova в 06 11 2008 в 12:51 BG

- Прекрасна статия! Как да не се развълнува душата ми, как да не запее българският ми дух, как да не заплаче сърцето ми? Аз, потомката на 29 години, която се занимавам с битовото си оцеляване, преследвайки мечти за по-добро бъдеще! Срамувам се, че не мога да направя ''ръцете си на чукове'' и да ''излезна на борба срещу стихиите'' днес, срещу несправедливостта, алчността, ограбването, апатията, омразата, срещу ВЪЛЧЕПОДОБИЕТО и жестокостта у човешката душа, която е заприлкичала на съдран и ненужен чувал! Срамувам се и заради всички, които разрушиха великото дело на Ботев и Левски.

Срамувам се ВЕЧЕ, че съм българка, живееща в това жестоко и бездуховно време! Гордея се само с миналото ни - с Левски, Ботев, Паисий, Раковски, Вазов, с моя дядо Тодор, който - за да ме има и мен днес, прекосил Балкана с едно магаре с два коша, с две малки деца вътре, бягайки от турците, който - за да защити семейството си и бременната си жена, убил турчина, дето му препречил пътя, сложил неговият фес, но не сменил вярата си...

И в моите вени тече неговата кръв, неговият лик ме следва, буди ме нощем и ме пита: "Как опази българския дух, дете? Как живееш? Достойна българка ли си, на дядо заветът пазиш ли?"
- See more at: http://truden.com/modules.php…

Публицистика - ПИРОВИТЕ ПОБЕДИ НА НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО

ПИРОВИТЕ ПОБЕДИ 

НА НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО  

      19.09.2004. 

      Посредствеността възприемаме като неспособност, недостиг на творческа енергия, прикрит зад високи претенции, документи с печат и без печат, ордени, грамоти, титли, изобщо всякакъв род отличия. Хората от моята черга гледаме присмехулно към приносителя на всички тез престижни знаци, но в България таз Недостатъчност върши ред поразии, изпедепцала се на върха в държавата.

      Захвани се с една работа, па ела и се полюбувай с какъв хъз (при вероятност за успех) Посредствеността в цялото си величие се възправя насреща ти! Гадна българска черта. Оплака ми се преди години Ангелина Зекова*, че като млад инженер по машинно оборудване за хранително-вкусовата промишленост изобретила универсална хипоидна предавка от нов тип и три университетски светила с научни титли (между които и тогавашният ректор на ВИХВП доц.Танчев) отсекли: няма да ти признаем изобретението, ако не ни впишеш за ръководители на проекта. Предложили й безсрамниците да се пише подизпълнител на замисления уж от тях прототип.

      А може би Посредствеността е необходимо зло, без което не укрепва нито една добра идея? То е проверка за издръжливост и за вяра. Случайно ли грандоман из небитието скочи в живота ми, за да ми попречи за книгата "Ламски"? Мисля си, не-е, съвсем не е случайно. Обградих с внимание самозванеца, и не точно лакомия откривам насреща си, колкото завистта у типичен селски тарикат.

      Когато остарелият като счетоводител Петър Петров** създаде осемте си великолепни разказа, местни графомани го обявиха за графоман, двама млади по онова време тарикати (Тодор Б. и Добромир Т.) пробвали да го изнудят, уж за да му отпечатат ръкописа. 

      Художествената литература и у нас е заета от "творци". Тез образи на творци лит. критици а ла Светлозар Игов*** лъскат и четкат до блясък по медиите. Варакосана имитация ти навират в очи, само да я вземеш за злато.


      23.09.2004.

      Вчера се възнесъл в "по-добрия свят" Иван Панайотов. Предния ден си отишла от света и колегата по математика Величка Джуралова. Спомням си ги двамата с шефа Панайотов: жизнени, типични хора от моето поколение, за които и добро, и по-малко добро можеш да речеш, но бяха истински дори когато грешаха, дори в претенциите си. И толкоз! Нищо съществено освен дреб от спомени и суета. Колко ли подвластен на суетата си и ти, драги? 

     Дано в отвъдното се окажат пак там, дето са колегата Маргарита Белчева, учителят по физкултура Димитър Димитров, който - година преди да се пенсионира, от унижение, на което го подложиха, се хвърли под мотрисата за Карлово.****

      Училището като институция уплътнява биографията си с тяхната смърт; и разбирам колко непреходна е мисията да си учител на младите и неопитните, които не умеят още да отстояват своето, а току назлобеят срещу света, преди да са усетили колко противоречив е човешкият ни, подвластен на суети свят.

 

      На момиче от VІІІ-б в тетрадката сред несръчни стихове от типа "душата ми е прокълната во веки веков да е сама" откривам ей таквиз бисерчета...

Дяволско сърце бодливо

с изненада те убожда

или почти готово стихотворение (сглобих го от късове):

Лъчът светлина докосна

студената земя, а от нея бавно

се подаде меко стръкче зеленина; 

за миг небето засия, пламна

слънчевата светлина -

обля студените скали, обгърна

ланшните треви.

Чух глас пеещ нежно, каращ

студените очи да блеснат и

след миг видях цветя, видях живот

по умрялата Земя. Слушах тихия

вятър, бъбрещ с ниските треви...

      Или други находки:

 Усетих полъх на цветя, 

вятър, който нежно прокара

пръсти през косите ми.

Нещо величествено леко

ме побутна и сякаш каза: "Върви!"

Полъхваше в душата ми като вятър

между полски треви, 

а ароматът на свобода изпълваше всичко; 

хармонията сякаш живееше там.

Нещо ме обгърна, нещо топло, 

нещо голямо и меко. Сякаш беше

слънчев лъч. В нозете ми

се бяха сгушили нежни стъбла, 

а листа погалваха раменете ми.

...Отваряйки очи, видях тъмната стая, 

космосът, в който седях, а срещу мен лежеше

едно малко стръкче роза...

      И по-нататък, вече предвзето:

...а пред мен лежи Морето на страстта -

     за да приключи:

...защото моята душа е прокълната.

      Та ето що й написах в тетрадката:

      Това хленчене защо ти е? Ще ти се случат великолепни неща, но първо отвори очите си за хубавото наоколо. От припряност е това настроение в стиховете ти. Ще ти се ей сега, в тоя миг да ти се случат добрите неща. А те не идват, бавят се... и се чудиш: наричаш нетърпението си с тъмни думички, рисуваш го с мрачни бои, а то тепърва ще те гневи и изкушава. Не нападай света. Това е истинският живот, за който много малко знаеш, мисля си... Природата ти е дала всичко необходимо за да си щастлива и да грееш като слънчице. Не бързай! Всяко нещо - с времето си. 

      Добре е, че усещаш болка в душата си. Ако не изпитваше болка от нараненото, бисерната мида никога нямаше да създаде бисерно зрънце. Всяко щастие предварително (а понякога - и цял живот) се заплаща с големи, много големи лихви, момиче. Сега само лекичко позираш, и в това ти е чарът, но тоя чар е като аромат на цвете, който бързо отлита, с месеците и годините, които натрупваш в собствения си живот. От стиховете ти вече знам коя си и съвсем не си сама, повярвай. Защото имаш тия разкошни пространства у себе си, където тепърва ще никнат мечти и цветя ще излъчват ухание за другите хора.

      * * *

          Съседът Митко Й. се кани да прекара тая нощ в женска компания... Сиромахът, точи зъби, а му липсват на милия не толкоз плътските наслади, колкото му липсва Любов. Хапване, пийване, телесни кефове... Но що са телесните удоволствия, когато таз ненаситна на дяволии своенравница Любовта не те изненадва, не ти пили нервите, не ти обръща живота с хастара наопъки, не те кара да трепкаш като лист отронен, ами старателно и чинно всичко свое си подредил, всичко нейно си предвидил, всичко предварително си начертал, разграфил и описал като стар еврейски тефтер с вересии!

Plovdiv, redact.19 jan.2015

________

_{* Най-добра сред състезаващите се в единичен каяк пловдивски момичета около 1965-67 г.} 

_{** С писателски псевдоним се подписваше Василен Ведров. За историята с двамата изнудвачи озадачен ми е разправил; инициалите им споменава чрез посвещението "На ТеБе, ДеТе" в едно от книжлетата си.}

_{*** Де си нямат ориентир за оценка, а оценките им са според конюнктурата.} 

_{**** Доста нещастия знам по това жп-трасе от около петстотин метра между Пещерско шосе и жп-моста край Захарния комбинат. Почти физически преживях смъртта на тоя добряк и вдовец Димитров, понеже преди това бях наблюдавал санитари в найлонови торби да сбират разпилените кости и вътрешности на летец, който - да избута от релсите внука си, сам се оказва под колелата на мотрисата за Карлово.} 

Публицистика - ПОМНИ 10 ЯНУАРИ 1944...

      

       ПОМНИ 10 ЯНУАРИ 1944...

       Отминават коледните празници. 10 януари е мразовит и слънчев.

      12,30 ч. - двеста US-бомбардировача В-17 и В-24 летят към София. Съпровождат ги сто изтребители Р-38 “Лайтнинг”.

      12,35 ч. – първа бомбардировка.

      22,00 ч. - долитат бойни машини на Великобритания, за да продължи започнатият разстрел. 80 бомбардировача “Лелингтън” изсипват 1000 бомби над източните квартали. Убити - 750, ранени - 700. Напълно разрушени сгради - 3304, частично – 427. 

     Съобщителната и водоснабдителната мрежа – прекъснати. В пламъци са Народният театър, сградата на Българската академия на науките...
В операцията, известна под името “Point Blank” (NB! – „Разстрел от упор”), София е бомбардирана само… 11 пъти.

      NOTA BENE!

      Мирен град, чиято защита е едва ли не символична, планомерно е разстрелван с 45265 разрушителни и запалителни бомби. Част от бомбите са с монтиран закъснител – да се взривят, когато софиянци излязат от бункера или общинското скривалище. Пилотите на САЩ и Великобритания хвърлят от небето и „скъпи коледни подаръци за българчетата”- играчки, които при допир се самовзривяват…

      99 на сто от 2500-те убити не са военни, а мирни хора - жени, деца, болнави хора, старци. Осакатени са двойно повече. 4350 тона авиационни бомби „Made in US” & “Made in UK” разрушават 12 000 сгради, т.е. четвърт София.

      Софиянци едва смогват да изнесат жертвите, да отворят проходи в руините, да угасят пожара от бомбардировката, когато в 22,00 ч. долитат 80 бомбардировача “Уелингтън“. Заради прекъснати електрически и телефонни връзки тая януарска нощ Въздушната предупредителна служба на София не успява да задейства сирените – причина за огромния брой умъртвени.

      Англо-американската бойна авиация на 10 януари 1944 година хвърля над беззащитния град 1784 светещи и фугасни бомби, причина за смъртта на 947, осакатени - 710 души. Превърнати в купища руини са 3731 сгради: напълно разрушени - 93 държавни и 3211 частни, полуразрушени - 427.

     NOTA BENE

     Бомбардировките от 10 януари 1944 са планирано в държавните канцеларии на Вашингтон и Лондон хладнокръвно издевателство над отчайващо безсилен да се защити град - акция безсмислена от военна гледна точка, но преследваща психологически ефект. До 16 януари с.г. 300 000 (триста хиляди) са онези от оцелелите столичани, които панически напускат дома си и побягват при свои близки в провинцията.

      24 януари. Планирана е трета бомбардировка, ала този ден Софийското поле е под дебел слой мъгла. 15-а Въздушна армия на US в онзи момент не разполага с уреди за ориентация при „сляп полет”. Тежко натоварените бомбардировачи кръжат 45 минути над Витоша… и си заминават, откъдето са дошли.

     http://www.livenews.bg/71-godini-ot-varvarskite-bombardirov…

Почит към  загиналите пилоти на US при бомбардировките 
на Български градове и села през зимата на 1943-44 година

      Plovdiv, redact. 16 jan.2015

Ars Poetica - НЕВЯРНАТА СЪПРУГА ІІ

...аз мислех я, че е девойка, 
ала тя имала си мъж...

Федерико Гарсиа Лорка (1898-1936)

НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

Стоеше сам-сама на бара, 
аз влязох, казах: "Добър ден!" - 
изсвирих нещо на китара 
и тя реши да дойде с мен. 

Отведох я покрай реката 
като един уверен мъж, 
целунах я и тъй нататък 
се гмурнахме в море от ръж. 

По рокля с тънички презрамки, 
такава - пъстра, от басма, 
изу сандалите си само, 
побягна и ми се присмя.  

Дори не съм я уговарял, 

когато я настигнах аз: 
като жребче, но без самара, 
тя гола тръпнеше от страст. 

Езиче пъхна ми в ухото, 
прокле ме и какво ли не, 
излегната по гръб, защото 
пред нея бях на колене. 

Да я пожаля, да помисля... 
Ужасно - казвате сега, - 
съпруга чужда да натискаш 
и да я любиш на брега... 

Какво тук повече да кажа, 
от вас за да се защитя, 
на хубавица кой отказва, 

особено щом страда тя! 

Plovdiv, 10 maj 2011 - redact. 15 jan.2015

Ars Poetica - БЛАГОДАРЯ...

      - Знам колко е трудно сам себе си да разбереш, но всеки случай - ако си непостоянен или нетърпелив, повече ще страдаш. Любовта се нуждае от свобода, за да гори красиво. Човек живее най-много със себе си и в себе си. 

     - Заради това винаги ще си те обичам.

- БЛАГОДАРЯ...

Великолепен ден, възхождащ в светлина,
в омая - хоризонтът свеж, от слънцето окъпан,
и ти - в зеленина липа, пред мен като жена,
която на сърцето ми до болка си ми скъпа...

Здравейте, птици в празничната синева
или над облаци от делничната врява скрити,
така щастлив съм, че ви има на света
очите ми да теглите нагоре, към звездите!

Благодаря ти, черквице! С камбанния си звън
о, как от мен очистваш кротко бесовете диви
и аз съм пак момченцето от оня хубав сън,
където всички хора сме добри и тъй красиви!



Plovdiv, 23 sept.2009 – redact.14 jan.2015