Публицистика - ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (2.)

ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (2.)

      12.08.2002. Романът "Осъдени души" е сюжет от Испания около 1936-37 година. Понеже с Испания е свързан и сюжетът на "Фиеста" на Ърнест Хемингуей (1899-1961), съпоставките се налагат от само себе си. Димитър Димов, десет години по-млад от Хемингуей, описва същата атмосфера на мадридските кафенета, но текстът му е обърнато навътре размишление, докато при североамериканския писател има щрих от наблюдения уж мимоходом под диалогичния пласт, но тоя щрих много повече пространство отваря за съпричастие, за доработване на образ и оценка у читателя.

      Немският по характер, педантичен слог у Димитър Димов изсушава, канализира изводите в тесни улеи; привидната лековатост у Хемингуей е заредена с много повече дълбочина и слънчево човеколюбие, с доверие към света и жал. 

                                                  * * *

      За романа "Ламски"... Тая книга се писа почти десет години (че и два пъти по десет). Не ми се е налагало кой знае колко да измислям, украсявам или преувеличавам; действителността ми поднасяше през периода между 1994 и 2004 година, а и досега! - всеки ден каскади, фойерверки от иронии, гафове, жизнерадостен смях, който иде от съчетание на велико и нищожно, от капризи на грандоманията и жалката същност на духовния червей, изпълзял до върховете на властта.

      В края на ноември 2001 г. се обърнах по телефона към собственик на проспериращо издателство, известно с две (или три) поредици "любовни романи от бабиния скрин". Едва споменах за каква книга се отнася предложението, човекът* отсреща се усъмни, че такъв ръкопис изобщо би могъл да се вмести в издателската им политика, но все пак... ако толкова настоявам, да го потърся минимум подир месец, че да говорим по-обстойно, тъй като точно тия дни - преди Коледните празници и Нова година, е зает, претоварен.

      За себе си реших, че реакцията на господина е напълно в реда на нещата: очаква се да не досаждам на тоя и оня "литературен благодетел, търговец, бизнесмен", на тая или оная литературна задруга. От мен се очаква да не ставам проблем на българските книгоиздатели, на техните екипи от литературни журита, критици и редактори. Всичко в атмосферата на родното книгоиздаване не да ми говори, а ми крещи в лицето, че единствено достойно в такава ситуация, в каквато съм се поставил, е пак сам и на свои разноски да изкарам "Ламски" на българския пазар за книги. Колкото и да чувам предупреждения, че то ще да е от моя страна акция самоубийствена, демек - саморазрушителна. 

      "Само дето не са познали господата и госпожите с ватените гащи - самонавивах се... - Ами тия господа и госпожи търговци и производители на стоки всякакви, просто не са виждали жив Дон Кихот." За автентичния Дон Кихот именно тоя е Достойният път - рискът, и особено кога тоя риск те прави наивен и смешен в очите на книжници занаятчии и търговци в Храма, от които зависи културата изобщо. И не само у нас, в България...

      Североамериканският или западноевропейският тип духовен вандализъм е в стихията си. Обвита в луксозни одежди, посредствеността се тиражира в милионни тиражи. Подработена от съответната рекламна кампания, публиката очаква с дни, месеци и години появата на следваща част от "най-великото творение на века" – поредна изгъзица, казано на филибелийски жаргон, с фантасмагории, дето нямат нищо общо с живота, който живеем.

      По тия измишльотини се прави филм, че втори, че трети и четвърти касов филм се прави със страхотните визуални ефекти на най-модерна снимачна и компютърна техника. Провеждат се т.нар. кастинги за избор на най-подходящи актьори, които ще представят книжния сюжет на екрана. Овации се чуват дори и затуй че противен образ от романа в сценария на филма ще се изпълнява от нашенче. Щом е наше момче, няма да е хептен противен изсмуканият от пръстите на скучаеща английска домакиня сюжет.

       Отбелязвам. Факт. Нищо лично! - както се казва в такива случаи. Писането на книги се превърнало най-сетне в доходен бизнес, уррра! Оноре дьо Балзак (1799-1850) се провалил в тоя бизнес, но английската леля е милиардер?!

    Чул бях вече за пенсионирана даскалица, която преживявала в мазе под наем и ровела из контейнерите за боклук, понеже в преследване на мечтата си да види биографична история някаква си във форма на роман заложила семейния имот, за да плати на издателя. Банката-кредитор, от своя страна, позовавайки се на закона, чрез съдия-изпълнител и полиция буквално изхвърля мечтателката от жилището й. Изнасят й покъщнината на улицата. Нека ходи да се оплаче, ако ще, на Арменския поп! 

      Красивите мечти отнемат не само пари, но понякога съсипват здравето и живота на мечтаещия, мила госпожо. Днес бившата даскалица обикаля контейнерите за боклук, а като си засити глада, туря трикрако столче край спирка на градския автотранспорт, подрежда върху сгъваема масичка тухления си роман, който съсипал живота й. Предлага романа си на половин цена, на четвърт цена, на цена "кой колкото даде". Остава й най-подир шансът да предаде тоя свой животопис като хартия за претопяване. Тоя род житейски драми, откак се помня, ми носят както възхита, тъй и умиление.

     Като знаех мизериите около лъскавата мечта "своя книга", "книгата на моя живот" и пр... Та като знаех тия "хубости", реших да тръгна и аз с рогата напред срещу крепостта на печатарите и издателите в България. Майната ви, ще си издам книгата на собствени разноски, ще направя точно обратно на всички онез препоръчителни коленопреклонни унижения, на които сте се наканили да подложите неизвестния драскач, само да го признаете за автор! Книгата в днешна България не е духовна стойност, госпожо. Книгата е стока. Важна е търговската изгода, процентът печалба е важен. Ще им докажа на онез вагабонти и тарикати... 

     Ай че глупак! Ай че наивник! Какво ще доказваш, драги, и кому?... Пука му на някого в България, че си решил да видиш книжлето си отпечатано! Много важно!!!

     И тъй като за такава самостоятелна акция се изисква не само мерак, изискват се и немалко (за хала на простосмъртен) парици, трябваше да поотложа отпечатването, докато събера нужния дялов капитал в учителската взаимоспомагателна каса, че да тегля нужната сума. Затичах се, значи, по светлия - осеян с драки, траншеи, ровове с помия, път… което обаче и досега смятам за по-достойния начин от целуване на мутренски задник и лапи, от присламчване и умилкване край уж новичките собственици и управители на държавата.

      Не се сърдя. Не обвинявам. Да минат своя Рубикон като автори се случва на повечето пишещи, които съдбата не е погалила с розово гъше перце, понеже са имали своята човешка гордост. Накъсо, думицата "напук", мисля си, най-сбито, най-изчерпателно формулира обстоятелствата около раждането на романа "Ламски" точно тук, на това обречено на дивната посредственост място - великолепния за чалга-културата Пловдив, паралел 42, задния двор на Европа. 

      13.08.2002. Четейки третата част от "Осъдени души" на Димитър Димов... До края на втората част, т.е. до 195-те от общо към 270-те страници, книгата като сюжет, включващ за фон епидемията от петнист тиф на Иберийския полуостров от 1935-36 година, ми напомня "Чумата" на Албер Камю, макар и в друг философски ключ.

      
      У Албер Камю (1913-1860)  чумната епидемия е алегория на фашизма и нацизма; у Димитър Димов (1909-1866) епидемията от петнист тиф е катализатор, който отключва съпротивителни сили и оголва човешката същност, очиства я (макар не докрай) от налепите на суетността и останалите илюзии за щастие. Българският автор е по-универсален, внушавайки разрушителната стихия на фанатизма изобщо (комунизъм, йезуитщина, фашизъм, нацизъм, ислямизъм, марксистка убеденост в собствената правота, грандомания).

      Отбелязвам си, че двата романа ("Осъдени души" и "Чумата") се допълват, че основните образи - на д-р Рийо при Камю, и на Фани Хорн при Д. Димов, са родствени характери: първият - монолитен остров в разбушувалия се океан от уплах и смърт, вторият - сам обладан от вътрешните си противоречия... Но и двата образа - силни характери, та като чета, вдига ми се адреналинът, чувствам как заживявам по-интензивно, с повече уважение към естествения ход на нещата от живота. Такива книги озонират съзнанието, изправят ни пред фанатизма като израз на грандомания - най-голямото зло от библейски времена до наши дни.

      Фани Хорн е чудесен образ на женствеността; струва ми се обаче, че авторът е прекалил в идеята си да покаже Любовта като разрушителна егоистична стихия в духа на Ницше и Шопенхауер. Текстът пробужда у мен като читател изкусителното желание да я защитя, да я оправдая пред строгия съд на нейния автор тая силно влюбена Фани Хорн. Защото, каквато и да е, където и да се проявява, Любовта е най-висша творческа енергия. 
________

* Стойо Вартоломеев (1952), издателство "Хермес".

РЕПЛИКА

Jaguar (Местожителство: Sofia-Luton-Sofia)

      - Мда-а, чудесен анализ с доста горчиви изводи. Ще ми се обаче да отбележа, че примерът с английската "леля" не е много удачен. Нека обясня. Езикът на въпросната личност е невероятно богат, а тя умее да борави майсторски с него. Това даде възможност на много деца, които, залисани в разни кибер пространства почти не четат, да обогатят речника и начина си на изразяване. Това обаче в англоговорящите страни.

      Българските преводи са меко казано безобразни, особено тези на някоя си г-жа Масларова, която най-вероятно е гушнала добър хонорар за блудкажа, който е сътворила. По принцип кадърните преводачи в България се броят на пръсти и няма как да е иначе, при условие, че същите тези търговци, пардон, книгоиздатели, масово плащат по 3 (!!!) лева на страница. Стига се до абсурди, като споменатите от мен в една статия за кримките... Както и да е. Да се върнем на сюжета. Момчето - нашенче не е отрицателна фигура в романа, то е на страната на "добрите", просто по характер е мрачен и сериозен. Това само за уточнение (да не забравяме и чисто нашенския израз "тъмен балкански субект").

      Сюжетът... е, за него си прав. Сбирщайн от различни митологии, четени - недочетени, но за чест на авторката - без чудовищни несъответствия (не мога да кажа същото за канал "Холмарк", които най-безсрамно представиха Орфей като... негър). Толкова по въпроса за английските лелички. Какво са забъркали след това кино-творците, виж, това не знам.

      Желая успех с издаването на книгата; ако мога да помогна с нещо, с радост ще се отзова.

      Поздрави!

      Luton, 15 avg.2008

ОТГОВОР

Jores (Местожителство, Пловдив)

      - Благодаря за хубавите думи, Jaguar, става ми неудобно чак. За английската домакиня писателка... Може би е велик творец, но не изпитвам капка уважение към подобен род изсмукани от пръстите сюжети. Благодаря и за пожеланията относно книгата "Ламски", но да бъде отпечатана, както я бях замислил със сто и двайсетте закачливи графики, си е било предприятие, обречено на крах поради средата, в която съм роден, израсъл и живея. Това е все пак моята България, където дори най-близкият ти приятел е способен да те предаде, без да му трепне окото. Пък печатарят, който ми ограби не толкоз парите, а мечтата - дори не ми е бил и приятел. Но това са подробности от пейзажа.

      Накратко - "Историйките на ученика Ламски" (31 печ. коли или 496 стр. за 10 лева на екземпляр, както я бях замислил, за да може да си я купи и бедният), никога няма да види бял свят - и не от липса на мои си средства, а след тоя несполучлив опит за летене реших, че не си заслужава да си харча парите за такова наивно начинание. Ще си купя кола втора употреба, госпожо, с която да сменя старата 27-годишна жигула. И не защото имам нужда от по нов модел тенеке на колела, а за собствен кеф и напук на цялата чалгаджийска идилия днес и тук. Стига ми толкоз донкихотовщини! Посредствеността е много повече от някакви си вятърни мелници.

      
     Plovdiv, 17 avg. 2008

РЕПЛИКА

Гост

       - Отдавна смятам, че паралелът между "Осъдени души" и "Фиеста" е повече от очеваден, но за съжаление това не се коментира от преподавателите по Българска литература. Повечето дори не знаят за този роман, освен някакъв спомен за заглавието му.

       
      28 noe.2014

      - See more at: http://truden.com/modules.php?name=Forums&file=weblog_entry&e=3121#sthash.vJdUJM1D.dpuf

       Plovdiv, 12 avg.2002 - redact.7 jan.2015 

Публицистика - ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (1.)

 

ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (1.)

      03.08.2002. На 1 август т.г. починала певицата Мария Нейкова; тя изпълняваше основната песен в Николай-Хайтовия филм "Козият рог". Имам за нея неясен спомен, че е година по-възрастна от мене, че е родом от Смолянския край и е учила в пловдивския електротехникум "В. И. Ленин". Към техникума водеше улицата, дето - за последно под наем - деляхме с арменско семейство първия от двата етажа в масивната къща на "Люлебургаз" № 17.

      "Жирайчо, егур-егур, ичка нез!" - с писклив гласец викаше всеки ден по няколко пъти свекървата баба Азник, която подгъзуваше на сина (забравил съм му името) и снахата Луиза: да им шета, готви и наглежда петгодишния вечно трополящ като козле внук. Луиза очевидно имаше високо мнение за себе си: ходеше като да бе глътнала бастун и ни оглеждаше мене и седем-осемгодишната ми сестра Ели мълчаливо, с едва затаено презрение. Докато мъжът й беше добряк, чиновник-чантаджия, кротушко от тия, които и на мравката път струват. Бо-о-оже, оттам съм намразил тия женуря, дето се разхождат из къщи цял ден сънени, по пенюар и с коса, навита на книжни фишечета, за да станела къдрава.

      Не знам защо Мария Нейкова (1945-2002) свързвам с онез години, когато от време на време ме обземаше всепоглъщаща неясна печал, някаква страхотна необходимост от любов, от желание да посветя бъдещите си подвизи на прелестно нежно момиче, и тая страст по не знам какви подсъзнателни импулси като спомен отзвучава у мен с руска песен, дето рефренът бе "Третий должен уйти". Разказваше се в тая песен за момче и момиче, които се обичат, но се появява новичкият; момичето изоставя досегашния си любим, и тогава именно прозвучава замайващо-печалното "Третий должен уйти" - той става излишен, казано в прав текст. Мисля, Мария Нейкова имаше песен с подобно съдържание, но не съм сигурен...

      

      Е-ех, какви знойни вечери бяха! Към къщата, дето живеехме, можеше да се влезе и откъм празното място на ул. "Пещерско шосе" № 34. Там някога имаше частна автомивка, а когато ние вече се нанесохме да живеем, от канала на автомивката бяха останали бетонни парчетии и камънак, и всичко това - обрасло със сочна трева, бурени, живовлек и в дъното на поляната - високи до гърдите ми, магарешки тръни.

      В края на пролетта и началото на лятото, та до първите есенни дъждове през септември на поляната вечерно време често се появяваха непознати батковци с китари и кварталчето наоколо се огласяше от гръцки песни. Никой не ни обясняваше защо пеят точно на тая поляна големите момчета; шушукаше се, че е заради Лила - хубавицата съседка, щерка им на Митрето и Калиопа или Калиопито, както я наричахме - двама саможиви, затворени гърци-бедняци от кирпичената къщурка с гръб към поляната. "Правят й серенада на Лила" - пулехме очи, искрящи от любопитство и неясна задъхваща тръпка, предусещане за чудото на Любовта. Докато момците дрънкаха на китарите - естествено винаги имаше и гръцкия тип тамбура, мисля, казва се бузуки... Та докато момците пееха онез гръцки песни, саможивите родители на Лила се затваряха в къщата и нос не подават, а Лила току излезе наперена, строга на верандата отзад под мижавата лампа да реше дългата си до кръста смолисточерна коса и да я подрежда на плитки.

  

      Толкова имам да разказвам за моя Пловдив - градът на бедняшките махали, не показната витрина, а делничния град на моето детство и юношество, толкова аромати и трепети неясни като копнеж под звездно небе! И хладината, която полъхваше от надвисналото над "Пещерско шосе" Джендем тепе, и песните на славеите нощем, които долитаха пак от тая потънала в мрака на езически времена грамада. 

      

      * * *

      Романът "Историйките на ученика Ламски" (пълното му заглавие) изскача - ползвам метафора на В. Г. Белински* - изпод вехтичкия мундир на редника от австро-унгарската армия чеха Йозеф Швейк. Ламски е духовен син на всеславянския рефлекс за хумор и пародия в трагични и отвратителни обществени исторически обстоятелства. И Ламски, както и Швейк, се ражда в епоха на междуцарствие, когато старата нравствена система се е вече проявила с уродливото си зверско лице, а т.нар. "нов морал" се олицетворява от алчни и ограничени самозванци, наричащи гръмко сами себе си "демократи", "антикомунисти" или кой знае защо - "дисиденти", което ще рече: не баш отявлени комунисти, ами комунисти, леко кривнали от комунизма.

  

      Простодушните коментатори от компанията около семейство Ламски са отглас, реплики срещу настъплението на тарикатите както в България, тъй и изобщо в останалите общества от бившия "идиличен" свят на "строящия се комунизъм". Освен отговори, тия изпълнени с жизнерадостен смях реплики са ирония срещу алчността и тъпоумието... ирония от гледна точка на християнския възглед за естествения ход на живота. Тия пародии се градят върху печални явления от края на второто и началото на третото хилядолетие от развоя на християнската цивилизация; те би трябвало да внушават, че здравите семена на културата все пак се носят не от специално назначените кралски вестоносци (писатели, вестникари, литературни критици и всякакъв род модерни фарисеи и книжници), а от най-най-обикновените хора.

      08.08.2002. От това, че циганската чалга така кресливо, така разярено ме следва по петите, не виждам как бих могъл да я заобичам. Толкова фалш, толкова показност в уж-любовта и в страданието за любов може да си позволи само изключителен невежа или провален тип.

      09.08.2002. Цяла сутрин правих приписки към тъпата уводна статия на литературния критик Кръстьо Коюмджиев (1933-1988), турена за предговор към сборника "Съчинения на Димитър Димов", том І**. Леле, как пошло са ни промивали мозъка с идеологически схеми и апология на комунизма!

 

      11.08.2002. От седмица се занимавам с "Поручик Бенц", роман на 25-29-годишния Димитър Димов за авантюрите на красива кокотка през 1917-18 година сред ужасите и подлостите на войната, когато нацията ни се сбогува с идеала за обединение на Българските земи в една държава. Чета бавно, правя съпоставки с доста подробните хронографии в публицистичната "История на Нова България, 1878-1941" от Никола Станев (1862-1949)***. Възможно е Димитър Димов (1909-1966) да е ползвал тълкуванията на Никола Станев.

      По повод образа на Елена Петрашева... Хубавата, привлекателна за мъжете жена е като торба жълтици на кръстопът. Всеки я пожелава, но успелите да се докоснат до нея сладострастници губят основното достойнство за мъжа - своята обективност и независимост от бесове и страсти. Хубавата жена не бива да се притежава, достатъчно е само да й се любуваш. Който влезе плътно в нейната орбита, рискува да изгуби мяра за нещата от живота. Сама хубавицата е гонена от копнеж и неудовлетвореност по все нови и нови от предлагащите й се възможности за завоевание.

      Липсата на мяра погубва личността. Изкушенията са твърде силни, малцина са мъжете (и хубавиците), които да устоят на тия изкушения, а и да не се съсипят от алчност и самовлюбеност. Женските капризи у хубавицата, ако е интелигентно същество, често са облечени в изключително логични обяснения и доводи. Това заблуждава мъжа и е лесно той да се превърне в придатък, в паж от свитата й. Наистина, колцина могат да се удържат измежду мъжете!? Пази, Боже, да не превърна страстта си във водач! Нужен е характер и опитност, за да оцелееш, без да предателстваш срещу себе си. Но и продажната хубавица не е щастлива. Радостта от живота няма нищо общо с разврата на нравите. След няколко подобни Пирови победи човек (независимо мъж или жена) е духовна развалина. 

      

      ...Дочетох романа. Чете се бавно. Усложнена, "развлечена като литаво плетиво" проза. Не е от южняшки или дори от славянски, или романски, т.е. от игрив, жизнерадостен тип, а е в стила на умозрителната, пронизана от идеално прави линии немска литературна класика. Съвършена конструкция, но не ми допада фаталистичният аромат на ледена пустош. Предпочитам Бокачовите разкази или дори тревожната есеистична белетристика на Албер Камю (1913-1960). Предпочитам литературният герой да ме зарежда с енергия за живот, а не - обратно - да ми навява трагично усещане колко жалки сме в суетата и страстите на мимолетното. 

      Следва

      Plovdiv, redact.5 jan.2015 

________

* Висарион Григориевич Белински (1811-1848) - руски литературен критик и публицист, философ и демократ. Без него как да си представя руската литературна класика; той просто й дава лице, оформя сякаш структурата и постиженията й. И като помисля колко обидно кратко е живял... 

** Издание на "Български писател" от 1974 г.

*** Вж. http://www.venets.org/getfile.php?id=70

Публицистика - ПИСМА ДО ЕДНА НЕПОЗНАТА

                                ЛЮБОВТА Е ГОЛГОТА
                         


      05.11.2001. Край. Край на Re. Няма такава личност и никога не е била. Спокоен, най-после знам какво да правя оттук-нататък със себе си. 


      09.11.2001. „Липсва ни именно взетото, с нас е, което не взехме”... Гатанка, затруднила Омир, зададена от децата на рибарите от остров Хиос. Изпаднал в затруднение, Омир умрял, без да разгадае вложеното послание в тая уж детска гатанка. 

      Вземането е акт в материален смисъл; невземането е духовен жест – именно то е, което ще следва Невзелия, ще си остане вечно обновяващ се спомен за него, Непосегналия да се възползва. То е не гатанка, а по-скоро сентенция, мъдрост, афоризъм от зората на хилядолетната ни цивилизация. 


      25.11.2001. Кой съм? Глас от преизподнята на битието, глас, който шепти, но съвсем не е смирен. Защо съм в тоя свят? Явно - не съм нужен; скрито - ида от мъртвите да кажа нещо, което и за мен е неясно. Мечтая хармония, а срещам враждебност. Не мога да си представя живота без тая бясна съпротива на материалното и посредственото срещу ми. Лицемерничи, усмихва се ехидно, крещи ми назидателно то: „Отрепка си. Умозрителен и непохватен си, само внасяш смут, чуждо ти е мъдрото спокойствие”. 

      И що да сторя; от себе си не бягам; това съм - не посягам да се кръстя пред икони, защото Бог (ако го има) е у нас; Той отваря хоризонти, пространства, наситени със светла печал. Кръстенето - ако някога го сторя, ще ми е от лицемерие; който ще да се кръсти, мене не ми се полага да се кръстя пред мене си. 

      Любовта е Голгота. Предават те тъкмо ония, които обичаш. Не им се гневи, защото не са те разбрали; търсели са друго у теб, и това е тяхната грешка. Не откри досега истинската Мария Магдалена, може би изобщо няма такава жена в тоя свят. Ала не съжалявай за Илюзията, че има такова същество. Тая илюзия поддържай жива и свежа у себе си и не се отричай от нея, защото истинският мъж е като Зорба Гърка: живее и твори в илюзии, нерядко – в чест на тоя измислен от печал и мъжки копнежи женски образ. 

      Това трябваше да се случи, трябвало е многократно да ти се случва и е закономерно, защото точно в изпитанието човек открива най-очевидно какъв е вътрешният му състав и защо е на тая земя. Вече знам кой съм – водач на слепци и глухонеми. Нито ме виждат, нито ме чуват, но знам техните желания и мечта да живеят пълноценно и според вярата и нравствеността. 

      По-грешен съм от мнозина, но кожата ми е загрубяла отвън, за да е отвътре нежна и уязвима. Колкото по-уязвим съм, толкова по-силен ставам. Колкото по ме бият по лице, толкова по-висок се усещам. Величието ми на простосмъртен е именно в униженията и оскърбленията спрямо моето. Нещастни – убивайки мен, себе си погубват, понеже нищо тяхно не съм пожелал, а те хем моето взеха, хем ми се гавреха в лицето, като лукаво се облазяваха от присъствието ми сред тях. 

      И ще си отида и аз по реда. Други ще заговорят в тоя стил, който не аз съм измислил и не от тщеславие е роден, а от покайване. А може наистина да съм се главозамаял, самовлюбен и луд да съм станал сред тълпи от трезви и разумни? 

      - - - - 

      Колко объркана ми се представя Re.! Преди двайсетина минути се обади да каже, че се пренася у Новичкия, за когото – доколкото става ясно, планира да се омъжи. Но то е вече чужда съдба, не бива да ме занимава. 

      Свободна ли е в своя избор? Какво има на ум, та ме държи в течение на объркания си живот? Не знам, смислен отговор нямам. Казвам си: ще поживеем – ще се изясни. Но не си пожелавам раздвоение като нейното. И за какво??? С каква идея, в името на коя кауза? 

      Около нея – грохот от ръкопляскания и овации, публиката най-после е щастлива около нея; единствен може би, мисля, че греши, особено като сама се поднася в дар някому, комуто ще почерни живота за награда и отмъщение. 

      Суета... Колко страсти напразни ни носиш! Но не е ли това животът ни в цялата си величественост и пошла шарения? Казах да си запали свещица, но да е сама. Защото пред съвестта си човек не може да се изправя с друг до себе си, пред любопитните очи на други хора изобщо. 

      - - - - 

      Най-краткият път една идея относно материалното да се сгромоляса е, като не й пречиш да се осъществи докрай. Така детето не е в състояние да определи за новата си играчка скромно място в редицата на другите лични вещи, докато не се наиграе с нея до насита, именно за да свикне с нея и да престане да я възприема като нещо особено. 

      Омагьосал сам себе си, втрещен от чудото да си поиграе със стойности, което жестоко се наказва, човек не подозира колко далеч може да стигне в играта и залага сам себе си на рулетката на щастието, където всъщност печеливши няма. Печели крупието, не залагащите, ала странични хора тук не обсъждам. 

      „Любовта – това са дарове в кладата, и винаги за нищо” – твърди руската поетеса Марина Цветаева (1892-1941)*. „Страшно е да вложиш себе си в другиго за нищо, без гаранции. Но само механиците на перални машини дават гаранции; животът не ги дава. И затова тъй се опасяват хората от истинската любов. Та нали тя – без нищо да гарантира – само ужасно много задължава! И затова така често се разбива в страхливостта. И нерядко по-леко е да се измислят възвишени мотиви и да се избяга, отколкото да се поеме тежестта на нейното бреме... А после занапред е пустош, обида, че животът те е заобиколил в нещо главно. А после е тъга.”** 

                      

      27.11.2001. До Re.!... Не искаш да ме боли, нали? Желаеш от все сърце да съм щастлив, поне да не ми личи страданието. А може би трябва да съм весел, духовит, да стоя здраво на нозете си, когато всичко мое виждам да се люлее, в руини да рухва, да губи смисъл! 

      Имам чувството, че ме познаваш по-добре от когото и да било, но и не съм предполагал колко остро си в състояние да ме съдиш. Въобразявам си, че съм силен, точно когато съм тъй безпомощен: и едно дете с детската си логика може да ме повали по гръб. О, колко непохватен се чувствам! Как никъде не съм на мястото си! Колко излишно и неуместно е което изричам и което върша! 

      Всъщност, стоя вкопан до гърди насред вълни от пясъци. Суетен и смешен, гледан отстрани, егоист, който изведнъж открива, че не е пъпа на Вселената, а скучновато човече от периферията, от покрайнините на живота. Я-я-я, какво нещо?! 

      Имам ли свой личен живот? 

      Не. Подчиних всичко на писането и в твоя чест, Слънце. Стоящият в сянка, подземният книжен червей съм. Приех тая роля, за да не те притеснявам с мене си. Наистина, какво знаеш за моите безсънни нощи, за моите вътрешни неуредици и несъгласия! Приех тоя дял заради разкоша да се усещам обичан и необходим; нито едното, нито другото е било вярно. Леле, как боли, че и тая илюзия ми се сгромоляса! 

      Какво ли знам за теб?! 

      Била си до мен, а нехайно съм отминавал подробности от твоята горчива участ. Но и ти тъй малко си ми казвала как самотно и мизерно преживяваш край мен годините, когато би трябвало да си най-щастлива. В години, когато би трябвало да си най-щастлива, ти предлагах щастие крадешком, щастие на откраднатите мигове усамотение на Райския остров. 

      Какъв нагъл лъжец, какъв веселяк и фалшив Клоун съм бил, коте! 

      Нищо, нищо не ме извинява. Заслужил съм да ме пренебрегнеш. В тоя наш объркан досегашен живот такъв като мене не може да ти е опора. Но питам, как толкова бързо, как така друг мъж е бил посветен в твоята лична драма? Къде съм бил, когато тъжно си му разказвала онова, което десет години си премълчавала от мен? 

      Просяк съм, а Оня човек е герой. Геройски се сражава за тебе и до тебе. Позволила си му да ти стане водач през скалистите сипеи, през слънчевите дни на лятото. Когато идваше при мен задъхана, той те е изпращал почти до вратата ми. Той знаел, него си посветила, пуснала си го да оглежда храма отвътре; а къде съм бил аз?... Бил съм на пътя ви един към друг; като голям объл камък сте ме изтъркаляли встрани, и виждам – отминавате хванати за ръце напред, най-после сякаш истински, най-после докрай заедно и щастливи... 

      Това, което десет години си ми отказвала, на него си го поднесла на тепсия, поднесла си го с грациозен поклон на жена, която знае цената си и държи да я купят скъпо и прескъпо. 

      И тук си задавам въпроса: какво правя аз, работа ли ми е да те мисля, да страдам по теб? Разумът гърми: „Не ти е работа повече да я мислиш!” Сърцето обаче друго шепне. 

      От сърцето са ми тия гърчове. И не ми се живее повече с това сърце; така и не можах да го науча да тупти ритмично, звънливо като безчувствена хладна камбанка от бронз в гърдите. Тия дни времето сякаш спря своя бяг и стана тихо, много тихо, ужасяващо, космически тихо и пусто, смисъла си внезапно изгуби суетният свят. 

* * *

Най-долу в ада бих поставил предателите в любовта.
Бих плакал с тях, бих жалил, и страдал бих наравно с тях.
От суета светът пиян е – прослава, вещи, власт, пари...
ала над всичките ни драми красиво Любовта гори.

Ех, Любовта се не продава, не се разменя с нищо тя
и който не я заслужава, е най-нещастният в света.
Обичай грешния, обичай, в печална кротост разбери,
че без любов човек е никой. Красиво в любовта горим.

От почести не се нуждае, изгодата не търси тя –
сред нас лети като ухание, ала по-силна от Смъртта.
За тебе, мила, тук написах разочарован тоя стих,
Декември е у мен, но мисля, че вече всичко ти простих.

И ти пред мене пак сияеш по-лъчезарна отпреди –
Красива грешница, до края със мен в успехи и беди.
Щастлив съм, че все пак те има, че образът ти е у мен

като Жена, като Любима до сетния ми ден.

Plovdiv, redact. 3 jan.2015

______

* Цитирано от психолога Галина Башкирова в книгата „Насаме със себе си”, изд. 1977 г. 

** Цит.съч., с.214.

Ars Poetica - ДВЕ СЕСТРИ

ДВЕ СЕСТРИ

Пораснаха и двете дъщерички:

едната – въглен, другата – пшеничка.

Отлитнаха... и стаята ми няма,

усещам, стана мно-о-ого по-голяма.

И вече няма за какво да споря,

да се кося, изобщо – да мърморя.

Как всичко се оказа равно-равно,

притихнало и някакси... безславно!

Къде останаха въздишки, врява

и всъщност, вече що ли ми остава,

освен на мъничкото си балконче

да седна като уморено слонче

с кафенцето в ръка, с оная книга,

за четене която все не стига

уж времето, а ето има време

да я чета, но малко ми се дреме

и мисля да поспя, очи притворил,

да се завърна в детството отново,

когато Пловдив беше много прашен,

а пък у мен хлапакът бе безстрашен

и влизаше в двубои най-различни

естествено със жестове цинични,

а после го пердашеха до кръв,

но си остана в мен герой и пръв,

че никога без бой не се предаде...

Рискуваме, уви, кога сме млади!

А днес, уви, ни плаши самотата

и няма вече смисъл суетата.

Децата – отлетели от гнездото,

и ти ненужен виждаш се, защото

я няма някогашната им врява

и само спомените ти остават.

Plovdiv, 2 avg. 1987 – no redact. 2 jan. 2015