Публицистика - ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (1.)

 

ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (1.)

      03.08.2002. На 1 август т.г. починала певицата Мария Нейкова; тя изпълняваше основната песен в Николай-Хайтовия филм "Козият рог". Имам за нея неясен спомен, че е година по-възрастна от мене, че е родом от Смолянския край и е учила в пловдивския електротехникум "В. И. Ленин". Към техникума водеше улицата, дето - за последно под наем - деляхме с арменско семейство първия от двата етажа в масивната къща на "Люлебургаз" № 17.

      "Жирайчо, егур-егур, ичка нез!" - с писклив гласец викаше всеки ден по няколко пъти свекървата баба Азник, която подгъзуваше на сина (забравил съм му името) и снахата Луиза: да им шета, готви и наглежда петгодишния вечно трополящ като козле внук. Луиза очевидно имаше високо мнение за себе си: ходеше като да бе глътнала бастун и ни оглеждаше мене и седем-осемгодишната ми сестра Ели мълчаливо, с едва затаено презрение. Докато мъжът й беше добряк, чиновник-чантаджия, кротушко от тия, които и на мравката път струват. Бо-о-оже, оттам съм намразил тия женуря, дето се разхождат из къщи цял ден сънени, по пенюар и с коса, навита на книжни фишечета, за да станела къдрава.

      Не знам защо Мария Нейкова (1945-2002) свързвам с онез години, когато от време на време ме обземаше всепоглъщаща неясна печал, някаква страхотна необходимост от любов, от желание да посветя бъдещите си подвизи на прелестно нежно момиче, и тая страст по не знам какви подсъзнателни импулси като спомен отзвучава у мен с руска песен, дето рефренът бе "Третий должен уйти". Разказваше се в тая песен за момче и момиче, които се обичат, но се появява новичкият; момичето изоставя досегашния си любим, и тогава именно прозвучава замайващо-печалното "Третий должен уйти" - той става излишен, казано в прав текст. Мисля, Мария Нейкова имаше песен с подобно съдържание, но не съм сигурен...

      

      Е-ех, какви знойни вечери бяха! Към къщата, дето живеехме, можеше да се влезе и откъм празното място на ул. "Пещерско шосе" № 34. Там някога имаше частна автомивка, а когато ние вече се нанесохме да живеем, от канала на автомивката бяха останали бетонни парчетии и камънак, и всичко това - обрасло със сочна трева, бурени, живовлек и в дъното на поляната - високи до гърдите ми, магарешки тръни.

      В края на пролетта и началото на лятото, та до първите есенни дъждове през септември на поляната вечерно време често се появяваха непознати батковци с китари и кварталчето наоколо се огласяше от гръцки песни. Никой не ни обясняваше защо пеят точно на тая поляна големите момчета; шушукаше се, че е заради Лила - хубавицата съседка, щерка им на Митрето и Калиопа или Калиопито, както я наричахме - двама саможиви, затворени гърци-бедняци от кирпичената къщурка с гръб към поляната. "Правят й серенада на Лила" - пулехме очи, искрящи от любопитство и неясна задъхваща тръпка, предусещане за чудото на Любовта. Докато момците дрънкаха на китарите - естествено винаги имаше и гръцкия тип тамбура, мисля, казва се бузуки... Та докато момците пееха онез гръцки песни, саможивите родители на Лила се затваряха в къщата и нос не подават, а Лила току излезе наперена, строга на верандата отзад под мижавата лампа да реше дългата си до кръста смолисточерна коса и да я подрежда на плитки.

  

      Толкова имам да разказвам за моя Пловдив - градът на бедняшките махали, не показната витрина, а делничния град на моето детство и юношество, толкова аромати и трепети неясни като копнеж под звездно небе! И хладината, която полъхваше от надвисналото над "Пещерско шосе" Джендем тепе, и песните на славеите нощем, които долитаха пак от тая потънала в мрака на езически времена грамада. 

      

      * * *

      Романът "Историйките на ученика Ламски" (пълното му заглавие) изскача - ползвам метафора на В. Г. Белински* - изпод вехтичкия мундир на редника от австро-унгарската армия чеха Йозеф Швейк. Ламски е духовен син на всеславянския рефлекс за хумор и пародия в трагични и отвратителни обществени исторически обстоятелства. И Ламски, както и Швейк, се ражда в епоха на междуцарствие, когато старата нравствена система се е вече проявила с уродливото си зверско лице, а т.нар. "нов морал" се олицетворява от алчни и ограничени самозванци, наричащи гръмко сами себе си "демократи", "антикомунисти" или кой знае защо - "дисиденти", което ще рече: не баш отявлени комунисти, ами комунисти, леко кривнали от комунизма.

  

      Простодушните коментатори от компанията около семейство Ламски са отглас, реплики срещу настъплението на тарикатите както в България, тъй и изобщо в останалите общества от бившия "идиличен" свят на "строящия се комунизъм". Освен отговори, тия изпълнени с жизнерадостен смях реплики са ирония срещу алчността и тъпоумието... ирония от гледна точка на християнския възглед за естествения ход на живота. Тия пародии се градят върху печални явления от края на второто и началото на третото хилядолетие от развоя на християнската цивилизация; те би трябвало да внушават, че здравите семена на културата все пак се носят не от специално назначените кралски вестоносци (писатели, вестникари, литературни критици и всякакъв род модерни фарисеи и книжници), а от най-най-обикновените хора.

      08.08.2002. От това, че циганската чалга така кресливо, така разярено ме следва по петите, не виждам как бих могъл да я заобичам. Толкова фалш, толкова показност в уж-любовта и в страданието за любов може да си позволи само изключителен невежа или провален тип.

      09.08.2002. Цяла сутрин правих приписки към тъпата уводна статия на литературния критик Кръстьо Коюмджиев (1933-1988), турена за предговор към сборника "Съчинения на Димитър Димов", том І**. Леле, как пошло са ни промивали мозъка с идеологически схеми и апология на комунизма!

 

      11.08.2002. От седмица се занимавам с "Поручик Бенц", роман на 25-29-годишния Димитър Димов за авантюрите на красива кокотка през 1917-18 година сред ужасите и подлостите на войната, когато нацията ни се сбогува с идеала за обединение на Българските земи в една държава. Чета бавно, правя съпоставки с доста подробните хронографии в публицистичната "История на Нова България, 1878-1941" от Никола Станев (1862-1949)***. Възможно е Димитър Димов (1909-1966) да е ползвал тълкуванията на Никола Станев.

      По повод образа на Елена Петрашева... Хубавата, привлекателна за мъжете жена е като торба жълтици на кръстопът. Всеки я пожелава, но успелите да се докоснат до нея сладострастници губят основното достойнство за мъжа - своята обективност и независимост от бесове и страсти. Хубавата жена не бива да се притежава, достатъчно е само да й се любуваш. Който влезе плътно в нейната орбита, рискува да изгуби мяра за нещата от живота. Сама хубавицата е гонена от копнеж и неудовлетвореност по все нови и нови от предлагащите й се възможности за завоевание.

      Липсата на мяра погубва личността. Изкушенията са твърде силни, малцина са мъжете (и хубавиците), които да устоят на тия изкушения, а и да не се съсипят от алчност и самовлюбеност. Женските капризи у хубавицата, ако е интелигентно същество, често са облечени в изключително логични обяснения и доводи. Това заблуждава мъжа и е лесно той да се превърне в придатък, в паж от свитата й. Наистина, колцина могат да се удържат измежду мъжете!? Пази, Боже, да не превърна страстта си във водач! Нужен е характер и опитност, за да оцелееш, без да предателстваш срещу себе си. Но и продажната хубавица не е щастлива. Радостта от живота няма нищо общо с разврата на нравите. След няколко подобни Пирови победи човек (независимо мъж или жена) е духовна развалина. 

      

      ...Дочетох романа. Чете се бавно. Усложнена, "развлечена като литаво плетиво" проза. Не е от южняшки или дори от славянски, или романски, т.е. от игрив, жизнерадостен тип, а е в стила на умозрителната, пронизана от идеално прави линии немска литературна класика. Съвършена конструкция, но не ми допада фаталистичният аромат на ледена пустош. Предпочитам Бокачовите разкази или дори тревожната есеистична белетристика на Албер Камю (1913-1960). Предпочитам литературният герой да ме зарежда с енергия за живот, а не - обратно - да ми навява трагично усещане колко жалки сме в суетата и страстите на мимолетното. 

      Следва

      Plovdiv, redact.5 jan.2015 

________

* Висарион Григориевич Белински (1811-1848) - руски литературен критик и публицист, философ и демократ. Без него как да си представя руската литературна класика; той просто й дава лице, оформя сякаш структурата и постиженията й. И като помисля колко обидно кратко е живял... 

** Издание на "Български писател" от 1974 г.

*** Вж. http://www.venets.org/getfile.php?id=70