Публицистика - ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (1.)

 

ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (1.)

      03.08.2002. На 1 август т.г. починала певицата Мария Нейкова; тя изпълняваше основната песен в Николай-Хайтовия филм "Козият рог". Имам за нея неясен спомен, че е година по-възрастна от мене, че е родом от Смолянския край и е учила в пловдивския електротехникум "В. И. Ленин". Към техникума водеше улицата, дето - за последно под наем - деляхме с арменско семейство първия от двата етажа в масивната къща на "Люлебургаз" № 17.

      "Жирайчо, егур-егур, ичка нез!" - с писклив гласец викаше всеки ден по няколко пъти свекървата баба Азник, която подгъзуваше на сина (забравил съм му името) и снахата Луиза: да им шета, готви и наглежда петгодишния вечно трополящ като козле внук. Луиза очевидно имаше високо мнение за себе си: ходеше като да бе глътнала бастун и ни оглеждаше мене и седем-осемгодишната ми сестра Ели мълчаливо, с едва затаено презрение. Докато мъжът й беше добряк, чиновник-чантаджия, кротушко от тия, които и на мравката път струват. Бо-о-оже, оттам съм намразил тия женуря, дето се разхождат из къщи цял ден сънени, по пенюар и с коса, навита на книжни фишечета, за да станела къдрава.

      Не знам защо Мария Нейкова (1945-2002) свързвам с онез години, когато от време на време ме обземаше всепоглъщаща неясна печал, някаква страхотна необходимост от любов, от желание да посветя бъдещите си подвизи на прелестно нежно момиче, и тая страст по не знам какви подсъзнателни импулси като спомен отзвучава у мен с руска песен, дето рефренът бе "Третий должен уйти". Разказваше се в тая песен за момче и момиче, които се обичат, но се появява новичкият; момичето изоставя досегашния си любим, и тогава именно прозвучава замайващо-печалното "Третий должен уйти" - той става излишен, казано в прав текст. Мисля, Мария Нейкова имаше песен с подобно съдържание, но не съм сигурен...

      

      Е-ех, какви знойни вечери бяха! Към къщата, дето живеехме, можеше да се влезе и откъм празното място на ул. "Пещерско шосе" № 34. Там някога имаше частна автомивка, а когато ние вече се нанесохме да живеем, от канала на автомивката бяха останали бетонни парчетии и камънак, и всичко това - обрасло със сочна трева, бурени, живовлек и в дъното на поляната - високи до гърдите ми, магарешки тръни.

      В края на пролетта и началото на лятото, та до първите есенни дъждове през септември на поляната вечерно време често се появяваха непознати батковци с китари и кварталчето наоколо се огласяше от гръцки песни. Никой не ни обясняваше защо пеят точно на тая поляна големите момчета; шушукаше се, че е заради Лила - хубавицата съседка, щерка им на Митрето и Калиопа или Калиопито, както я наричахме - двама саможиви, затворени гърци-бедняци от кирпичената къщурка с гръб към поляната. "Правят й серенада на Лила" - пулехме очи, искрящи от любопитство и неясна задъхваща тръпка, предусещане за чудото на Любовта. Докато момците дрънкаха на китарите - естествено винаги имаше и гръцкия тип тамбура, мисля, казва се бузуки... Та докато момците пееха онез гръцки песни, саможивите родители на Лила се затваряха в къщата и нос не подават, а Лила току излезе наперена, строга на верандата отзад под мижавата лампа да реше дългата си до кръста смолисточерна коса и да я подрежда на плитки.

  

      Толкова имам да разказвам за моя Пловдив - градът на бедняшките махали, не показната витрина, а делничния град на моето детство и юношество, толкова аромати и трепети неясни като копнеж под звездно небе! И хладината, която полъхваше от надвисналото над "Пещерско шосе" Джендем тепе, и песните на славеите нощем, които долитаха пак от тая потънала в мрака на езически времена грамада. 

      

      * * *

      Романът "Историйките на ученика Ламски" (пълното му заглавие) изскача - ползвам метафора на В. Г. Белински* - изпод вехтичкия мундир на редника от австро-унгарската армия чеха Йозеф Швейк. Ламски е духовен син на всеславянския рефлекс за хумор и пародия в трагични и отвратителни обществени исторически обстоятелства. И Ламски, както и Швейк, се ражда в епоха на междуцарствие, когато старата нравствена система се е вече проявила с уродливото си зверско лице, а т.нар. "нов морал" се олицетворява от алчни и ограничени самозванци, наричащи гръмко сами себе си "демократи", "антикомунисти" или кой знае защо - "дисиденти", което ще рече: не баш отявлени комунисти, ами комунисти, леко кривнали от комунизма.

  

      Простодушните коментатори от компанията около семейство Ламски са отглас, реплики срещу настъплението на тарикатите както в България, тъй и изобщо в останалите общества от бившия "идиличен" свят на "строящия се комунизъм". Освен отговори, тия изпълнени с жизнерадостен смях реплики са ирония срещу алчността и тъпоумието... ирония от гледна точка на християнския възглед за естествения ход на живота. Тия пародии се градят върху печални явления от края на второто и началото на третото хилядолетие от развоя на християнската цивилизация; те би трябвало да внушават, че здравите семена на културата все пак се носят не от специално назначените кралски вестоносци (писатели, вестникари, литературни критици и всякакъв род модерни фарисеи и книжници), а от най-най-обикновените хора.

      08.08.2002. От това, че циганската чалга така кресливо, така разярено ме следва по петите, не виждам как бих могъл да я заобичам. Толкова фалш, толкова показност в уж-любовта и в страданието за любов може да си позволи само изключителен невежа или провален тип.

      09.08.2002. Цяла сутрин правих приписки към тъпата уводна статия на литературния критик Кръстьо Коюмджиев (1933-1988), турена за предговор към сборника "Съчинения на Димитър Димов", том І**. Леле, как пошло са ни промивали мозъка с идеологически схеми и апология на комунизма!

 

      11.08.2002. От седмица се занимавам с "Поручик Бенц", роман на 25-29-годишния Димитър Димов за авантюрите на красива кокотка през 1917-18 година сред ужасите и подлостите на войната, когато нацията ни се сбогува с идеала за обединение на Българските земи в една държава. Чета бавно, правя съпоставки с доста подробните хронографии в публицистичната "История на Нова България, 1878-1941" от Никола Станев (1862-1949)***. Възможно е Димитър Димов (1909-1966) да е ползвал тълкуванията на Никола Станев.

      По повод образа на Елена Петрашева... Хубавата, привлекателна за мъжете жена е като торба жълтици на кръстопът. Всеки я пожелава, но успелите да се докоснат до нея сладострастници губят основното достойнство за мъжа - своята обективност и независимост от бесове и страсти. Хубавата жена не бива да се притежава, достатъчно е само да й се любуваш. Който влезе плътно в нейната орбита, рискува да изгуби мяра за нещата от живота. Сама хубавицата е гонена от копнеж и неудовлетвореност по все нови и нови от предлагащите й се възможности за завоевание.

      Липсата на мяра погубва личността. Изкушенията са твърде силни, малцина са мъжете (и хубавиците), които да устоят на тия изкушения, а и да не се съсипят от алчност и самовлюбеност. Женските капризи у хубавицата, ако е интелигентно същество, често са облечени в изключително логични обяснения и доводи. Това заблуждава мъжа и е лесно той да се превърне в придатък, в паж от свитата й. Наистина, колцина могат да се удържат измежду мъжете!? Пази, Боже, да не превърна страстта си във водач! Нужен е характер и опитност, за да оцелееш, без да предателстваш срещу себе си. Но и продажната хубавица не е щастлива. Радостта от живота няма нищо общо с разврата на нравите. След няколко подобни Пирови победи човек (независимо мъж или жена) е духовна развалина. 

      

      ...Дочетох романа. Чете се бавно. Усложнена, "развлечена като литаво плетиво" проза. Не е от южняшки или дори от славянски, или романски, т.е. от игрив, жизнерадостен тип, а е в стила на умозрителната, пронизана от идеално прави линии немска литературна класика. Съвършена конструкция, но не ми допада фаталистичният аромат на ледена пустош. Предпочитам Бокачовите разкази или дори тревожната есеистична белетристика на Албер Камю (1913-1960). Предпочитам литературният герой да ме зарежда с енергия за живот, а не - обратно - да ми навява трагично усещане колко жалки сме в суетата и страстите на мимолетното. 

      Следва

      Plovdiv, redact.5 jan.2015 

________

* Висарион Григориевич Белински (1811-1848) - руски литературен критик и публицист, философ и демократ. Без него как да си представя руската литературна класика; той просто й дава лице, оформя сякаш структурата и постиженията й. И като помисля колко обидно кратко е живял... 

** Издание на "Български писател" от 1974 г.

*** Вж. http://www.venets.org/getfile.php?id=70

Публицистика - ПИСМА ДО ЕДНА НЕПОЗНАТА

                                ЛЮБОВТА Е ГОЛГОТА
                         


      05.11.2001. Край. Край на Re. Няма такава личност и никога не е била. Спокоен, най-после знам какво да правя оттук-нататък със себе си. 


      09.11.2001. „Липсва ни именно взетото, с нас е, което не взехме”... Гатанка, затруднила Омир, зададена от децата на рибарите от остров Хиос. Изпаднал в затруднение, Омир умрял, без да разгадае вложеното послание в тая уж детска гатанка. 

      Вземането е акт в материален смисъл; невземането е духовен жест – именно то е, което ще следва Невзелия, ще си остане вечно обновяващ се спомен за него, Непосегналия да се възползва. То е не гатанка, а по-скоро сентенция, мъдрост, афоризъм от зората на хилядолетната ни цивилизация. 


      25.11.2001. Кой съм? Глас от преизподнята на битието, глас, който шепти, но съвсем не е смирен. Защо съм в тоя свят? Явно - не съм нужен; скрито - ида от мъртвите да кажа нещо, което и за мен е неясно. Мечтая хармония, а срещам враждебност. Не мога да си представя живота без тая бясна съпротива на материалното и посредственото срещу ми. Лицемерничи, усмихва се ехидно, крещи ми назидателно то: „Отрепка си. Умозрителен и непохватен си, само внасяш смут, чуждо ти е мъдрото спокойствие”. 

      И що да сторя; от себе си не бягам; това съм - не посягам да се кръстя пред икони, защото Бог (ако го има) е у нас; Той отваря хоризонти, пространства, наситени със светла печал. Кръстенето - ако някога го сторя, ще ми е от лицемерие; който ще да се кръсти, мене не ми се полага да се кръстя пред мене си. 

      Любовта е Голгота. Предават те тъкмо ония, които обичаш. Не им се гневи, защото не са те разбрали; търсели са друго у теб, и това е тяхната грешка. Не откри досега истинската Мария Магдалена, може би изобщо няма такава жена в тоя свят. Ала не съжалявай за Илюзията, че има такова същество. Тая илюзия поддържай жива и свежа у себе си и не се отричай от нея, защото истинският мъж е като Зорба Гърка: живее и твори в илюзии, нерядко – в чест на тоя измислен от печал и мъжки копнежи женски образ. 

      Това трябваше да се случи, трябвало е многократно да ти се случва и е закономерно, защото точно в изпитанието човек открива най-очевидно какъв е вътрешният му състав и защо е на тая земя. Вече знам кой съм – водач на слепци и глухонеми. Нито ме виждат, нито ме чуват, но знам техните желания и мечта да живеят пълноценно и според вярата и нравствеността. 

      По-грешен съм от мнозина, но кожата ми е загрубяла отвън, за да е отвътре нежна и уязвима. Колкото по-уязвим съм, толкова по-силен ставам. Колкото по ме бият по лице, толкова по-висок се усещам. Величието ми на простосмъртен е именно в униженията и оскърбленията спрямо моето. Нещастни – убивайки мен, себе си погубват, понеже нищо тяхно не съм пожелал, а те хем моето взеха, хем ми се гавреха в лицето, като лукаво се облазяваха от присъствието ми сред тях. 

      И ще си отида и аз по реда. Други ще заговорят в тоя стил, който не аз съм измислил и не от тщеславие е роден, а от покайване. А може наистина да съм се главозамаял, самовлюбен и луд да съм станал сред тълпи от трезви и разумни? 

      - - - - 

      Колко объркана ми се представя Re.! Преди двайсетина минути се обади да каже, че се пренася у Новичкия, за когото – доколкото става ясно, планира да се омъжи. Но то е вече чужда съдба, не бива да ме занимава. 

      Свободна ли е в своя избор? Какво има на ум, та ме държи в течение на объркания си живот? Не знам, смислен отговор нямам. Казвам си: ще поживеем – ще се изясни. Но не си пожелавам раздвоение като нейното. И за какво??? С каква идея, в името на коя кауза? 

      Около нея – грохот от ръкопляскания и овации, публиката най-после е щастлива около нея; единствен може би, мисля, че греши, особено като сама се поднася в дар някому, комуто ще почерни живота за награда и отмъщение. 

      Суета... Колко страсти напразни ни носиш! Но не е ли това животът ни в цялата си величественост и пошла шарения? Казах да си запали свещица, но да е сама. Защото пред съвестта си човек не може да се изправя с друг до себе си, пред любопитните очи на други хора изобщо. 

      - - - - 

      Най-краткият път една идея относно материалното да се сгромоляса е, като не й пречиш да се осъществи докрай. Така детето не е в състояние да определи за новата си играчка скромно място в редицата на другите лични вещи, докато не се наиграе с нея до насита, именно за да свикне с нея и да престане да я възприема като нещо особено. 

      Омагьосал сам себе си, втрещен от чудото да си поиграе със стойности, което жестоко се наказва, човек не подозира колко далеч може да стигне в играта и залага сам себе си на рулетката на щастието, където всъщност печеливши няма. Печели крупието, не залагащите, ала странични хора тук не обсъждам. 

      „Любовта – това са дарове в кладата, и винаги за нищо” – твърди руската поетеса Марина Цветаева (1892-1941)*. „Страшно е да вложиш себе си в другиго за нищо, без гаранции. Но само механиците на перални машини дават гаранции; животът не ги дава. И затова тъй се опасяват хората от истинската любов. Та нали тя – без нищо да гарантира – само ужасно много задължава! И затова така често се разбива в страхливостта. И нерядко по-леко е да се измислят възвишени мотиви и да се избяга, отколкото да се поеме тежестта на нейното бреме... А после занапред е пустош, обида, че животът те е заобиколил в нещо главно. А после е тъга.”** 

                      

      27.11.2001. До Re.!... Не искаш да ме боли, нали? Желаеш от все сърце да съм щастлив, поне да не ми личи страданието. А може би трябва да съм весел, духовит, да стоя здраво на нозете си, когато всичко мое виждам да се люлее, в руини да рухва, да губи смисъл! 

      Имам чувството, че ме познаваш по-добре от когото и да било, но и не съм предполагал колко остро си в състояние да ме съдиш. Въобразявам си, че съм силен, точно когато съм тъй безпомощен: и едно дете с детската си логика може да ме повали по гръб. О, колко непохватен се чувствам! Как никъде не съм на мястото си! Колко излишно и неуместно е което изричам и което върша! 

      Всъщност, стоя вкопан до гърди насред вълни от пясъци. Суетен и смешен, гледан отстрани, егоист, който изведнъж открива, че не е пъпа на Вселената, а скучновато човече от периферията, от покрайнините на живота. Я-я-я, какво нещо?! 

      Имам ли свой личен живот? 

      Не. Подчиних всичко на писането и в твоя чест, Слънце. Стоящият в сянка, подземният книжен червей съм. Приех тая роля, за да не те притеснявам с мене си. Наистина, какво знаеш за моите безсънни нощи, за моите вътрешни неуредици и несъгласия! Приех тоя дял заради разкоша да се усещам обичан и необходим; нито едното, нито другото е било вярно. Леле, как боли, че и тая илюзия ми се сгромоляса! 

      Какво ли знам за теб?! 

      Била си до мен, а нехайно съм отминавал подробности от твоята горчива участ. Но и ти тъй малко си ми казвала как самотно и мизерно преживяваш край мен годините, когато би трябвало да си най-щастлива. В години, когато би трябвало да си най-щастлива, ти предлагах щастие крадешком, щастие на откраднатите мигове усамотение на Райския остров. 

      Какъв нагъл лъжец, какъв веселяк и фалшив Клоун съм бил, коте! 

      Нищо, нищо не ме извинява. Заслужил съм да ме пренебрегнеш. В тоя наш объркан досегашен живот такъв като мене не може да ти е опора. Но питам, как толкова бързо, как така друг мъж е бил посветен в твоята лична драма? Къде съм бил, когато тъжно си му разказвала онова, което десет години си премълчавала от мен? 

      Просяк съм, а Оня човек е герой. Геройски се сражава за тебе и до тебе. Позволила си му да ти стане водач през скалистите сипеи, през слънчевите дни на лятото. Когато идваше при мен задъхана, той те е изпращал почти до вратата ми. Той знаел, него си посветила, пуснала си го да оглежда храма отвътре; а къде съм бил аз?... Бил съм на пътя ви един към друг; като голям объл камък сте ме изтъркаляли встрани, и виждам – отминавате хванати за ръце напред, най-после сякаш истински, най-после докрай заедно и щастливи... 

      Това, което десет години си ми отказвала, на него си го поднесла на тепсия, поднесла си го с грациозен поклон на жена, която знае цената си и държи да я купят скъпо и прескъпо. 

      И тук си задавам въпроса: какво правя аз, работа ли ми е да те мисля, да страдам по теб? Разумът гърми: „Не ти е работа повече да я мислиш!” Сърцето обаче друго шепне. 

      От сърцето са ми тия гърчове. И не ми се живее повече с това сърце; така и не можах да го науча да тупти ритмично, звънливо като безчувствена хладна камбанка от бронз в гърдите. Тия дни времето сякаш спря своя бяг и стана тихо, много тихо, ужасяващо, космически тихо и пусто, смисъла си внезапно изгуби суетният свят. 

* * *

Най-долу в ада бих поставил предателите в любовта.
Бих плакал с тях, бих жалил, и страдал бих наравно с тях.
От суета светът пиян е – прослава, вещи, власт, пари...
ала над всичките ни драми красиво Любовта гори.

Ех, Любовта се не продава, не се разменя с нищо тя
и който не я заслужава, е най-нещастният в света.
Обичай грешния, обичай, в печална кротост разбери,
че без любов човек е никой. Красиво в любовта горим.

От почести не се нуждае, изгодата не търси тя –
сред нас лети като ухание, ала по-силна от Смъртта.
За тебе, мила, тук написах разочарован тоя стих,
Декември е у мен, но мисля, че вече всичко ти простих.

И ти пред мене пак сияеш по-лъчезарна отпреди –
Красива грешница, до края със мен в успехи и беди.
Щастлив съм, че все пак те има, че образът ти е у мен

като Жена, като Любима до сетния ми ден.

Plovdiv, redact. 3 jan.2015

______

* Цитирано от психолога Галина Башкирова в книгата „Насаме със себе си”, изд. 1977 г. 

** Цит.съч., с.214.

Ars Poetica - ДВЕ СЕСТРИ

ДВЕ СЕСТРИ

Пораснаха и двете дъщерички:

едната – въглен, другата – пшеничка.

Отлитнаха... и стаята ми няма,

усещам, стана мно-о-ого по-голяма.

И вече няма за какво да споря,

да се кося, изобщо – да мърморя.

Как всичко се оказа равно-равно,

притихнало и някакси... безславно!

Къде останаха въздишки, врява

и всъщност, вече що ли ми остава,

освен на мъничкото си балконче

да седна като уморено слонче

с кафенцето в ръка, с оная книга,

за четене която все не стига

уж времето, а ето има време

да я чета, но малко ми се дреме

и мисля да поспя, очи притворил,

да се завърна в детството отново,

когато Пловдив беше много прашен,

а пък у мен хлапакът бе безстрашен

и влизаше в двубои най-различни

естествено със жестове цинични,

а после го пердашеха до кръв,

но си остана в мен герой и пръв,

че никога без бой не се предаде...

Рискуваме, уви, кога сме млади!

А днес, уви, ни плаши самотата

и няма вече смисъл суетата.

Децата – отлетели от гнездото,

и ти ненужен виждаш се, защото

я няма някогашната им врява

и само спомените ти остават.

Plovdiv, 2 avg. 1987 – no redact. 2 jan. 2015

Публицистика - ЕТО ГИ. ЗАПОМНЕТЕ ТЕЗИ...

ETO ГИ. ЗАПОМНЕТЕ ТЕЗИ... 
БЛАГОРОДНИ ЧЕСТНИ ЛИЦА, МОЛЯ! 

        

       Мария Босева и Мария Радева

  КИПЯЩА ДЕЙНОСТ “НА ПОЛЗУ РОДУ” 
   http://www.blitz.bg/news/article/287930 

       Проф. д-р Мария Радева (КОКОНАТА ВЛЯВО) - родена на 30 септември 1943 г. в с. Обединение, Великотърновско, завършила история и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Води курсове по методика на обучението по История и Българска културна политика през ХІХ–ХХ век в Историческия и Философския факултет на Софийския университет, както и в Шуменския университет „Еп. Константин Преславски“ (1993–2004). Работи върху проекти на ФАР (1996–1998) и Съвета на Европа (2000–2004). Участва в екипи за съставяне на учебни програми по „История и цивилизация“ и „Човек и общество“. Съавтор при писането на над 40 (четиридесет, ле-леееее!) учебници и учебни помагала за днешното Българско училище. 

       АКО И ТОВА НЕ Е ЧУДЕСНА МАНИПУЛАЦИЯ, ЗДРАВЕ МУ КАЖИ! 

       Според учебника „Човекът и обществото“, предназначен за деца от ІІІ клас, „Левски е заловен от полицията“... Днешното детенце уважава полицията, поне тъй трябва да е в условията на демокрация. Левски, демек, ще да е я крадлив циганин, я насилник или наркодилър, очевидно е. що да се обяснява, че Апостолът е заловен от турската полиция! „Априлското въстание продължило кратко, потушено бързо, избити са хиляди мъже, жени, деца“ и... точка. 

       Ама от кого потушено, поради что се дигнали нашите българи на въстание - няма що да се обяснява. Баташкото клане, разбира се, го няма никакво, пропуснато. Логично! Защо ли? Ами за да има мир по света и по всички земни кълбета. Което го не пише в Историята, то се не състояло. 

 
       Няма Батак, няма клане! 

„Цар Симеон водил продължителни войни с Византия, но те (войните на Симеон Велики, демек) не оставили трайни следи в Българското минало“. Трайни през вековете следи в съзнанието на българина не може друг да оставя освен дербито между двата „супер-мега-гранда на Българския футболен съюз на Боби Михайлов "Левски" и ЦСКА. Има си приоритети и в Историята, молим! 

Насладете се обаче на следния пасаж: „Хората в Западна Европа, Съединените щати и Русия протестирали срещу Султанската власт“... 

       „Протестирали” - евфемизъм. Днес на мода са протестите; тъй че по таз изпитана логика нищо особено не ще да се случило! От протест глава не боли. Hай-много я гумена полицейска палка по муцуната да отнесеш, я шут в гъза от жаркий опонент. Много важно! Mазните самолюбиви турски сериали по националните „български” телевизии ще му доразкажат и обяснят на българчето пропуснатото от учебникарските автори.

                     

       Мария Радева - професор в най-елитното българско учебно заведение: „Шест месеца седя и наблюдавам, седя и наблюдавам спокойно това, което той (Кой е тоз, беее! Някой си неук и глупав Костадинов – бел.м., Jores) е написал, както и неговите фенове (подразбира се: кофти българи), включително до груби обвинения, вулгарни, заплахи... Нека говорим за посланията в учебника“ - заяви озадачена, разстроена от кощунството, нажалена до сълзи и сополи професорката Радева. Милата Радева!!! Седяла и наблюдавала, седяла и наблюдавала. Такваз черна неблагодарност само нам, простите българи, е присъща. 

          
            Както би рекъл наш Ганьо: 
       - Наший Президент да се не помайва, ами орден да й връчи на таз! То аслъ какъвто ни президентът, такваз ни и дEржавата, таквиз ни и професоритe, архонтите, царят, митрополитите, патриархът. Фалш, дами и господа европейци, всичко у нac е фалш, фалш и само фалш. Гаче нямаме друга работа, та зa таквозинака... за байряка сме се фффaнали. 
             
       Гарсон... Я раздай по една газирана илимонатта на секи пишман-патриотин! Днес аз черпя. 


       Пловдив, 2 септември 2014 година 

* * * 

                      ЗАБРАВАТА 

                         Автор - Ева Истаткова 
          

       Изумителна е способността на един народ да забравя какво му се случило, кой му бил враг, кой му помогнал и кой дал кръв, за да живеем днес в „европейска държава” и „демокрация”. И си пишем по фейсбук-стените шегички КОЙ? Знаем ли КОЙ ден сме днес? Ама шегичките - и те едва след напомняне в новинарските сайтове, че „днес честваме 129 години от Съединението на България”. 

       Не е проблем дали да цитираме датите на Берлинския конгрес или на създаването на комитетите „Съединение”. Не става дума да сме енциклопедия на исторически факти, макар някои факти да се налага добре да ги помним. Въпросът е дали усещаме пулса на нацията, дали ценим родовата си памет. Понеже в родовата ни памет е кодирана Историята (Ай, Боже мой, Българската история как хептен не ни е важна напоследък вследствие усилията на университетски светила, обслужващи US-администрацията! - бел.м., Jores). 

       Идете в Батак. Посред бял ден ще видите, че в черквата „Св. Неделя” няма жива душа. Има кости. Има сух кладенец, дълбан с нокти и фиби от майките, обсадени наред с хиляди батачани от турците и сетне ритуално в черковния двор клани на дръвник. Майките, като вода не открили, навлажнявали устиците на бебчетата с олио от кандилцата, а сетне и с кръвта на умиращите. 

       Таз Гробница на човечността днес пустее насред Батак. Няма ги българите да се поклонят пред тая смърт. Във вътрешността на черквата - цитат от кореспонденция на Джанюариъс Макгахан - „американския свидетел”, разказал на света за зверствата. И тогава, както и днес... особено днес, държавата ни управляват слуги на надменен чужденец. 

 

                 

          Макгахан влиза в черковния двор заради труповете на 3 000 с куршум убити или със сатър клани на дръвник българи (три хиляди мъртъвци) – Баташкото клане, за което днес, скъпи съотечественици, коскоджа ми ти професори по Родна история спорят дали е било, след като го е имало човеколюбивото Османско присъствие... 

          
     Джанюариъс Макгахан (1844-1878), военен кореспондент на 
лондонския „Дейли Нюз” по време на Априлското въстание 

       Та ето какво американският журналист Макгахан пише: „Това беше ужасяващо зрелище, което ще ни преследва цял живот. Къдрави главици, смазани от камъни в разкапващата се маса, краче колкото пръста ми, върху което плътта - преди да се разложи, изсъхнала от адската жега; бебешки ръчички, протегнати; бебета, застинали в смъртта учудени от блясъка на ятаган и от окървавените ръце на убиеца; деца, издъхнали сред писъци на ужас; момичета, погинали в ридания и молба за милост; майки, издъхнали в последно усилие да заслонят с тяло своето детенце... Те лежат тук заедно, разпадащи се в пихтиеста воняща маса, замлъкнали завинаги”. 

 
       „ ...Огледахме вътре в черквата, почерняла от изгорялата дървения, но не и разрушена, не и особено пострадала. Сградата бе с нисък покрив, поддържан от тежки неравномерно разположени сводове, които, доколкото можехме да видим, поглеждайки вътре, бяха с такива тавани, колкото висок човек да стои изправен под тях. Това, що видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържи погледа си. 

       Огромно количество частично обгорели тела, техните овъглени и почернели останки - натрупани до половина от разстоянието до тъмния таван, правейки го да изглежда още по-мрачен, тъй като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане. Човек не би могъл да си представи такъв ужас. Отвърнахме поглед замаяни и се заклатушкахме навън от този дом на страшната напаст, щастливи да се озовем отново навън. 

       Обиколихме селото и видяхме все същото отново и отново, над сто пъти. Скелети на мъже с прилепнали по тях дрехи и висяща плът, гниещи заедно, глави на жени, чиято коса се въргаля в прахта, кости на деца и пеленачета разхвърляни. 

       На едно място ни показаха къща, дето двадесет души били изгорени заедно; на друго - десетина момичета изклани до едно, след като се скрили - изобилно свидетелство за което са останалите там кости. Навсякъде - ужас подир ужас..." 

       Според свидетелство на Макгахан: турските войници насила вкарват някои от селяните в черквата, която след това e запалена, а останалите живи са измъчвани да кажат къде са скрили ценностите си. Oт общо седем хиляди население оцеляват около две хиляди. По негови изчисления петдесет и осем селища в България са разрушени, пет манастира изравнени със земята и общо петнадесет хиляди души изклани. 

       Да се забрави, съветват ни мъдро. Що да се не забрави? Колко му е! Да се махне от учебника по Българска история, ще го премълчим да се не плашат дечурлигата... Какво благородство, а! 

       Мнозина днес изпитват неудобство от думата "родолюбие". Да не излезе, че сме задръстеняци, че сме в плен на... бла-бла-бла. Всяко споменаване на трагичното ни минало и мъчениците ни медиите и политиците превърнаха в големи празни приказки, в куха патетика, в див популизъм за идиоти, сбиращи наивници по изборите. 

      Не смеем да си честитим празника, а! Новоизпедепцал се „политик” (г-н Бареков) го рече и по националната телевизия днес: Hие не празнуваме Съединението, ние го честваме. От телевизора някак драматично зоват:"Дни като този нека не остават в календара на българите само като почивни дни за ядене и пиене". 

       И що от това, като според Западний стандарт за обслужващи нации не ни се полага да помним. Държим се у дома, в Отечеството си като чужденци, които изпитват срам от Миналото. Срамуваме се, че българите сме били бити, насилвани като животни, помохамеданчвани, бесени, клани, драни, горени, живи заравяни, с камъни претрепвани, и вече анджак цивилизовано в тон с препоръките отвъд океана, зовем Турското робство "Османско присъствие" (Сакън, да не подразним до зъби въоръжените комшии зад дувара!) не "турско", ами "османско", че да не ни броят в Европа и САЩ за задръстеняци, дето пет века търпели безропотно. Да не би да изглеждаме неуместни за Запада с нашите си български празници, традиции, имена... Да сме нещо по-така, нещо по терк европейски, по американски терк. Всичко вече ни бир-таман, само това остана! 

       Инак, има ли французин да не смята себе си достоен наследник на Великата френска история? Има ли янки да не се бие в гърди за величието на Съединените щати, независимо от постната американска история и спорните "исторически" факти? 

       Ний обаче не сме таквиз задръстеняци.  Да се гордеем?!... Отнюдь! Само това не. В никакъв случай! Ни помним поради что се налага да имаме национална гордост, ни самочувствие ни требе. Останал ни е солук (въздух по турски) колкото да се надсмеем над България и естествено над съотечествениците си. 

             

       Дали да не помислим какъв щеше да ни е животът, ако в оназ 1885-та момците на смятания от мнозина умни за изперкал Чардафон (Продан Тишков*) не бяха тръгнали да свалят Турската власт в Източна Румелия... ами просто биха измислили анекдот срещу властта... И дотам: 

           Пием, пеем буйни песни 
           и зъбим се на тирана, 
           механите са нам тесни... 
           Йе-йе, любов ми дай! 

a la костинбродския славей избарания циганин Azis? Смешно ли ви се види, а! 

Вж. http://www.lentata.com/page_5966.html 6 sept.2014 

Редактирал (пипнал тук-там, да прощава авторката Ева Истаткова): Jores 

Plovdiv, 7 sept.-31 dec.2014 
_______ 

* Човекът, който пръв прогласява Съединението на Княжество България и Източна Румелия, което празнуваме днес, се казва Продан Тишков (1860-1906). Само че историята го помни като Чардафон Велики. Авторът на „Строители на съвременна България" Симеон Радев го нарича "смешник, пияница и патриот", който бил много обичан. А Захари Стоянов му дава прозвището Чардафон и го допълва с Великий. 

Заради острите си изказвания габровецът Продан Тишков бил принуден да напусне Княжеството и да отиде в Източна Румелия. Когато започва подготовка за Съединението, обикаля селищата с коня си Треперко паша да агитира населението. "В комитетската група - пише Симеон Радев, - в която хъшовските нрави бяха на голяма почит, Чардафон - смешник, пияница и патриот, бе много обичан. А той бе фанатично привързан към комитета, готов при един само знак да изколи света със своите две ками, едната забодена в пояса, другата в ботушите му". 

                 

       Знаме на Голямоконарската чета по време на Съединението, 1885 г. 

       В пловдивското село Голямо Конаре Продан Тишков организира своя войска, по-късно събира от съратниците си пари за революционно знаме. Ролята на Райна Княгиня е възложена на Недялка Шилева - ученичка в последния клас на гимназията. Чардафон й дал зеленото сукно, на което Георги Данчов нарисувал златен лъв, а Недялка рекла: „На драго сърце ще го ушия, господине. Като българка, кога виждам моите братя селяни да работят деня и нощя, и то за кого - само да плащат тлъстите заплати на чиновниците на пашата". 

       Казват, Недялка Шилева заедно с Чардафон поради липса на време да се шие изрисували знамето с блажна боя. Написали: "Съединение на България. Долу Румелия! Да живей Н.В.Българский князъ. Свобода или смъртъ. Напред, юнаци!"