Публицистика - НАРОД СЕ ЛЕСНО НЕ ЗАТРИВА...

НАРОД СЕ ЛЕСНО НЕ ЗАТРИВА...

АКО САМ НЕ СЕ ПРЕДАДЕ!

Добруджа. Пътят, който води към Тригорци*

        Сънувам. От какви пластове на подсъзнанието се появява фигурата на бившата ми съпруга? Няма лице, а като докосване - присъствие на угрижен, притеснен човек. Носим четири пакета край множество пресичащи се железопътни линии. Не можем да прекосим, понеже влакове непрестанно профучават в двете посоки. 

        Малко преди една жп-естакада обаче, току зад завой в усойна планинска местност, хвърлям двата тежки денка между траверсите; на дъното на хлътнатината лъщи незасъхнала кал, скоро е валяло. Жена ми тъкмо домъква и своите две вързопчета, вече се колебаем дали да клекнем между релсите или да изчакаме отстрани, вече й крещя да слезе долу в ниското... когато съглеждам търчащ с фенера си към нас иззад завоя едър железничар, размахващ отдалеч ръка да се отстраним, а зад него с набъбващ грохот израства силуетът на многотонна жп-машина... 

        И се събуждам. Шест часът, часовникът пиука да ставам.

        Какво щеше да се случи по-нататък и как така сънят ми приключи на най-драматичното място? Каква е ролята на оная, която отдавна смятам, че съм изтрил от себе си: освен няколко пейзажни спомена, в които отсъства, макар да са по време свързани някак с присъствието й в моя минал живот? Какви послания идат към мене от дълбините на подсъзнанието? Има ли то значение за сега или за близкото утре?... Наивни, глупави въпроси! 

        Бъдещето е като плътна плюшена завеса; не че ме плаши, но и никакъв уют не съзирам отвъд настоящето: неясни зъбери под рядка мъглица, пръски от разбушували се вълни, блъскащи яростно муцуни в стръмен каменист сумрачен бряг... Предпочитам екшъни, в които добрите надделяват над злодеите. 

        Тук обаче не знам кои са добрите. Единствено съзнавам, че озлобеният сам си ръфа плътта, рови в отпадъци, отвращението му замъглява мозъка. Кому е нужно? В песимистичната философия откривам не толкова отчаяние, колкото недостиг на духовна енергия за живот и за творчество.
 
        Волфганг Борхерт. Върнал се изтощен и болен от войната. Умира съвсем млад в клиника (Базел, Швейцария), малко след като съм се родил тук, в Пловдив. 

Волфганг Борхерт (1921-1947)

        Разказът му "Жълтурчето" за група затворници, сред които разцъфтява любовта, възхищението от мизерно цветче, поникнало по чудо между камъните край затворническото каре за разходки - тоя разказ на родения в мъгливия северен Хамбург Волфганг Борхерт ми иде наум, като чета пасаж от "Светът като воля и представа", завършена от Артур Шопенхауер, когато бил тридесетгодишен. Ето Шопенхауер какво пише: 

        "Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обители на нищетата, където тя се крие от студения поглед на любопитните... той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове".

Артур Шопенхауер (1788-1860)

        
        Съпоставям 30-годишния (през 1818) Шопенхауер с 26-годишния (през 1947) Борхерт -

"Бих искал да съм фар в нощта и вятъра -

за дребни и големи риби,

за всяка лодка -

а пък самият аз

съм кораб във беда!"

        - и какво се получава от тая съпоставка! Какво се получава от съпоставката между двата текста? - питам. Жизнелюбието не се ли усеща най-остро, най-мощно именно в най-душните подземия на изпитанията! Страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, изход от лабиринтите на нравствения упадък. Изстраданият оптимизъм - ето кое ме възхищава. 

        Противна ми е слабост, маскираща се с копринените драперии на песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни аристократи като Томас Ман и прочие.

        

        Земята, населявана от мъже и жени с български обичаи, манталитет, традиции, поверия, минало, реч..., все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива! 

        Село Пейково, нейде в Странджанския балкан, си построило параклис. И понеже по онова време, преди около осемдесет години, Пейково не се казвало Пейково, пък било и в турски предели, та каненият за освещаването поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишко облекло, един от своите: турили му вместо калимявка бакърен съд на главата, връчили му железен дилаф вместо владишки жезъл, наметнали го с козяк вместо епитрахил. И така на 12 септември 1912, на Малката Богородица, с веселие, с глъч, с хора и ръченици, с песни параклисът бил по народному осветен не пред клира, а пред Бога и света.

 

        Каква е тая сила! Има ли власт и мизерия да я спре? Когато по Тодор-Живково време манастирите, черквите, параклисчетата из цяла Странджа били изоставени, разграбени, съсипани поради нехайство или страх от някой симпатичен и начетен партиен доносник, единствено това местенце (сякаш напук) продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на същия оня полуезически-полурелигиозен "владика". Сънувала жена от рода извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока локва затънала... Пък кобилката се преобразила в момиченце, момиченцето пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н., и т.н. Там сторили градежа. 

        Какви комплекси избиват квакащите по стъгдите на държавата, какъв е тоя жабешки концерт от насилващи се да се докажат? Толкова жестоко е поломяван коренът ни, че съвсем не ни се налага да се перчим: величието ни е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла - като че винаги е била такава, но българското пак оцелява, даже по-жилаво става, дами и господа, колкото по-нищи духом са ни политиците и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на обикновения българин.

Plovdiv, okt.2000 - redact.4 dec.2014

_____

* Това лято, на 12 срещу 13 август 2014, с приятел от детските години нощувахме под облачното небе в двора на селска къща насред Тригорци. Някога циганите тук бяха две или три семейства. Кипящото от живот някога българско село днес - след четвърт век "демократично управление", населяват 18 (осемнадесет) българи, повечето - възрастни, престарели хора, и 180 (сто и осемдесет цигани). Буренясалото, силно занемарено селско гробище с хлътналите изоставени християнски гробове крещи до небесата за нравствената разруха на цялата ни държава. Живите побягнали по градовете, по чужбина; останали от българите шепа старци и двама-трима младоци. Така видяхме набързо и съседното многолюдно някога Гурково, родно място на поета Йордан Кръчмаров - Данко (1948-1986): многолюдни цигански семейства превзели изоставените български къщи, включително - къщата на Данко, която местната власт някога гласеше за музей на един от най-нежните поети на Добруджа.

     Бел.м., Jores.  

Ars Poetica - REQUIEM FOR A SIMPLE MAN

REQUIEM FOR A SIMPLE MAN

Той беше поет, неизвестен поет, 
ала нощем кашляше лошо; 

зад панела разбирах, че съвсем не е в ред; 
казва се Тошо.

С пенсия скромна чакаше ред 
за кофичка кисело мляко 

и случайно веднъж в тоя супермаркет 
видях го закъсал яко.

Не му стигаха някакви си пари, 
та услужих му с жълти стотинки 

да купи тарелка с две баклави 
и за внучето вафла с картинки.

Мина лятото, изниза се есента, 
ето че зимата зла се задава; 

паля огън от сухи дръвца, 
че с бедняка ларж се показах тогава.

Къде ли студува не е мой проблем, 
всеки има си нейде роднини; 

което зависело точно от мен: 
пуснах го в супера пред мене да мине.

Всички сме братя и си чакаме ред 
на опашка за нещо бедняшко; 

а внезапно усещам крила на поет, 
преизпълнен с гордост хлапашка.

Тая сутрин отново се буди светът, 
моят свят със старата врява, 

и каквото тук виждам, си е наред, 
а беднякът любов заслужава.

Поети известни дал Господ Бог 

и всички стремят се към почести, слава, 

и каквото тук виждам, си е наред, 
а беднякът любов заслужава.

Plovdiv, 25 okt.2012 - 2 dec.2014

Ars Poetica - БЪЛГАРИН ПО РОЖДЕНИЕ

БЪЛГАРИН ПО РОЖДЕНИЕ

Изпадам в плен на всякакви измами  
и лъжат ме тъй сякаш съм глупак,  
по-доверчив от менe просто няма,  
но бългaрин докрай оставам пак!  

Купуват ме и ме продават, само  
достатъчно е да им вярвам аз

и може би в това е мойта драма -
срамувам cе да закрещя на глас.  

В съгласие у мен живеят двама:  
Hаивник, но и Bлюбен, та напук

чувал жито заменям с наръч слама,

щом вадят ми душата със памук. 

Тъй милозлив към тариката мазен,  
пред грандомана – в смут, на колене,  
не мога истински да ги намразя

или да им обърна гръб поне.  

На всякакви небивалици вярвам,  
крадеца да пожаля съм готов,  
на лицемера с грозната му врява 
 отвръщам с най-смирената любов  

Ала каквото и да стане, зная:  
щастливец съм роден на този свят

и чувствам се почетен като в рая,

където за мизерника е ад.

Пловдив, 30 оkt. 2008 - 30 noe. 2014 

Пловдивски разкази - КАФЕ

КАФЕ

              Колегата – в безупречно изпрана и изгладена снежнобяла работна манта, най-после излезе от канцеларията: с дежурен вид, като че кой знае колко му се работи, и двете най-после останаха сами. 

        Възпълничката – около четирийсетгодишна, с нос като копче и боядисани в антрацитно черно ситно-ситно накъдрени косици, скочи да пусне райбера... Щрак! Извърна се към прозореца, пооправи ce, с два пръста попридърпа блузка над циците, докато сядаше откъм другия край на масивното бюро, отрупано с папки-папки-папки... 

        Другата - трийсетинагодишна, с тънко вратле и силно прошарени доста скъсени гъсти коси в прическа "а ла гарсон", в това време съсредоточена, с подострено моливче ниже цифри. Вдигна главица, усмихна й се:

        – Разправяй!

        – Ще си направим ли кафенце? – рече Копчето. И без да дочака отговор, завъртя широкия си ханш около оста му, коленичи, мушна се на четири крака под рафтовете на огромния шкаф, и той замлян с папки, разпоредби, указания, бумаги от всякакъв вид, плод на дългогодишната им работа.

        – Твоичкият отлетя ли? – осведоми се по-младата, без да вдига муцунка от таблицата, върху която бродираше все същите безкрайни колонки цифри.

        – Замина.

        – И?

        – Нищо. Нали съм ти казвала, тая работа в Коми ще му изяде главата! Кола, та кола… Като че ли това е най-важното.

        – Кое? – Събеседничката й явно не вдява за какво става дума.

        – Бяга – поясни Копчето. – Не го свърта тук. Едва изтрая тия четири дни, докато уредят наследството. Сестра му… и тя е една... – Направи гнуслива физиономия. - Не видях да жалят по баща си. От хорски срам поне сълза да беше отронила кучката. Ей-така, мила… хвърлиха човека в дупката на Рогошките гробища*, па изтърчаха да видят какво им оставил, че да си го поделят. 

         – Смяташ, че в Коми, си има някоя...?

         – Отде да го знам! Мълчи, пухти. Можеш ли да разбереш какво му се върти в ума?

         – В леглото иначе как е? – делово рече младата, все тъй забучила нос в онова, което дращи.

         Мълчание. 

         Водата в джезвето завира. По тенекията пред прозореца зачукаха едри дъждовни капки. Кани се здравата да вали. От време на време долу изръмжава дизелов двигател, чува се гумите на машините как разплискват рядката кал в заводския двор. Там нейде, сред громолящите туловища на огромни пътностроителни машини мяука изоставено коте: мяу... мяу... мяууу... 

        Кафето е сипано. Над порцелановите чашки се вие ароматна струя. Качиха нозе върху бюрото, запалиха по една “Фемина”.

       – Господи, що е така устроен животът! – взе да се размазва по-възрастната. – Блъскаш като идиот... жениш се, деца раждаш, отглеждаш ги, купуваш апартамент, дом обзавеждаш, трепериш прашинка върху килима да не падне, прозорците да са измити, цветята в саксиите да не вехнат, и вместо всичко да ти е наред, и когато уж всичко ти е наред...

        – Ще се върне, не се безпокой! – опита да я утеши по-младата.

        – По дяволите да върви! Там да си стои, що изобщо трябваше да се връща!? Ти не разбираш ли, че...

        – Разбирам...

        – Помниш ли, мила, миналото лято с оня разбрицан трабант как обикаляхме курортите, заничахме като просяци край скъпите заведения на Слънчев бряг... Хората живеят, мила, а ние с тез наши палави деца... като две стари кръпки пришити към оня лукс. Поли, блузки, обеци, златни дреболийки, парфюмчета, грим, мазилца... уж всичко ни наред, уж и ний сме като другите, и пак нещастни, и пак нещастни-и-и...  

        Разхълца се. Рони сълзи.

        – Не съм ти казала... – подхваща по-младата, като издухва струйка дим към ниския таван. – Хлътнала съм малко по един...

        – Дуков окончателно ли го отряза? Щяхте май да се жените с Дуков, като се разведе…

        – Журналист е – прави се, че не чува, – ама вече не е журналист, че го съкратили заради статия в неговия вестник. Голям смешник! Все намира да се майтапи. Не че казва кой знае що, но каквото каже, все весело излиза.

        – Женен???!

        – Не... Всъщност, да... Сега се развежда. Има ги двенки, дъщерички.

        – Ти си луда!!! – рече по-възрастната, свила юмруче пред устни, неестествено ококорила очи. – Ще ти тръсне двете си джерамета и... върви се оправяй. Ай сиктир!

        – Жена му ги зарязала, хукнала с някакъв бивш пандизчия**, а моичкият все се шегува: при нея, казва, ще му е по-добре отколкото в пандиза.

        – Ама че тип! Оная от добро ли ще го зареже? 

        – Знам ли! Ама ми е хубаво с него.

        – Мъжете са гадна пасмина – кимна към заводския двор Копчето. 

        И в това, че се спря дотук, пак имаше куп тежки, черни обвинения към всички мъже по света. Зарея поглед навън. Из надвисналите облаци като гроздово зърно розовее слънцето. 

        – Питам се напоследък, що живеем? Заради това ли?! – Посочи папките. – Или за да родим нещастници като нас, дето ще повтарят нашите грешки, дето едно "благодаря" няма да кажат, па са и вирнали празните си кратуни... а утре ще газят калта, ще се лутат и те в своя скучен живот като муха в паяжина?        

        – Но аз не си спомням да съм била по-щастлива, мила! – лъчезарна, грееща й се усмихна другата. 


        Plovdiv, noe.1990 - 23 noe.2014
_______

<sub>* Новото общинско гробище в Пловдив, което се намира край т.нар. Рогошко шосе, един от изходите на града.

** Затворник.</sub> 

Ars Poetica - САНТА ФЕ

САНТА ФЕ

На този ден, във този час

преди известен брой лета

ти, мила, се яви у нас

премръзнала от самота.

Денят бе сив и мразовит,

аз сложих в джезвето кафе

и сам запалих огън с вид

на мъж, обръгнал в Санта Фе*.

Ти длан над пламъка простря

и мълком гледахме навън

как кротко пада вечерта

като завивка преди сън.

Какво се случи след това

до днес така и не разбрах -

нахлу вихрушка, завъртя

и двама ни в такава страст,

че после казваше: „Оле!

Мен, мили, губи ми се час,

внезапно паднала във плен

или изпаднала в несвяст.

Дойдох при тебе сам-сама

уж само за едно кафе,

а всеки път си тръгвам аз,

до гроб оставайки при теб”.

Plovdiv, 21 noe.2014

         _____

               * Санта Фе - от испански "Свещена вяра".

Ars Poetica - ОТКРИТИЕ НА ЛЮБОВТА

или УКРОТЯВАНЕ НА ОПЪРНИЧАВАТА

До коленете си ме пусна, и по-нагоре.

До пъпа - розовата блузка, и по-нагоре.

Докосна ме със влажни устни, и по-навътре.

Ала в сърце не ме допусна, не по-навътре!

Лежа сега и си мечтая, за теб си мисля.

Случайно ли с мен го направи, или ме искаш?

Аз нищичко от теб не искам, но вече зная -

изложен съм от днес на риска да си мечтая ...

В пейзажа вътрешен да влизам, и по-навътре.

Да свалям риза подир риза, и по-навътре.

Когато друга ме целува, теб да копнея.

И вече не да съществувам, а да живея.

Пловдив, 21 nое.1991 -  21 nое. 2014

Ars Poetica - НЕПОПРАВИМО

НЕПОПРАВИМО

Непоправимо е това, което стори

със сърцето ми, Любима.
Ти влезе в мене като в дом
и ме превърна в облаци от розови мечти,
и вече аз не мога
да съм повече това, което бях.
Не съм от себе си сега доволен,
о, как не съм със себе си съгласен!

В сърцето ми ти влезе.
Ти влезе в тоя дом, Любима.
На иконите ми се изплези,
свещените ми бавни книги
изпъстри със рисунки смешни
на своята припряна реч,
въпроси хиляди зададе един през друг,
с кокетство женско поплака си...

И се оттеглям днес от свойто вчера,
цял изранен, доспехите си гледам
от разстояние – достатъчно за да те имам
до мен.

Plovdiv, noe. 1986 – redact. 29 okt. 2014