Публицистика - НАРОД СЕ ЛЕСНО НЕ ЗАТРИВА...

НАРОД СЕ ЛЕСНО НЕ ЗАТРИВА...

АКО САМ НЕ СЕ ПРЕДАДЕ!

Добруджа. Пътят, който води към Тригорци*

        Сънувам. От какви пластове на подсъзнанието се появява фигурата на бившата ми съпруга? Няма лице, а като докосване - присъствие на угрижен, притеснен човек. Носим четири пакета край множество пресичащи се железопътни линии. Не можем да прекосим, понеже влакове непрестанно профучават в двете посоки. 

        Малко преди една жп-естакада обаче, току зад завой в усойна планинска местност, хвърлям двата тежки денка между траверсите; на дъното на хлътнатината лъщи незасъхнала кал, скоро е валяло. Жена ми тъкмо домъква и своите две вързопчета, вече се колебаем дали да клекнем между релсите или да изчакаме отстрани, вече й крещя да слезе долу в ниското... когато съглеждам търчащ с фенера си към нас иззад завоя едър железничар, размахващ отдалеч ръка да се отстраним, а зад него с набъбващ грохот израства силуетът на многотонна жп-машина... 

        И се събуждам. Шест часът, часовникът пиука да ставам.

        Какво щеше да се случи по-нататък и как така сънят ми приключи на най-драматичното място? Каква е ролята на оная, която отдавна смятам, че съм изтрил от себе си: освен няколко пейзажни спомена, в които отсъства, макар да са по време свързани някак с присъствието й в моя минал живот? Какви послания идат към мене от дълбините на подсъзнанието? Има ли то значение за сега или за близкото утре?... Наивни, глупави въпроси! 

        Бъдещето е като плътна плюшена завеса; не че ме плаши, но и никакъв уют не съзирам отвъд настоящето: неясни зъбери под рядка мъглица, пръски от разбушували се вълни, блъскащи яростно муцуни в стръмен каменист сумрачен бряг... Предпочитам екшъни, в които добрите надделяват над злодеите. 

        Тук обаче не знам кои са добрите. Единствено съзнавам, че озлобеният сам си ръфа плътта, рови в отпадъци, отвращението му замъглява мозъка. Кому е нужно? В песимистичната философия откривам не толкова отчаяние, колкото недостиг на духовна енергия за живот и за творчество.
 
        Волфганг Борхерт. Върнал се изтощен и болен от войната. Умира съвсем млад в клиника (Базел, Швейцария), малко след като съм се родил тук, в Пловдив. 

Волфганг Борхерт (1921-1947)

        Разказът му "Жълтурчето" за група затворници, сред които разцъфтява любовта, възхищението от мизерно цветче, поникнало по чудо между камъните край затворническото каре за разходки - тоя разказ на родения в мъгливия северен Хамбург Волфганг Борхерт ми иде наум, като чета пасаж от "Светът като воля и представа", завършена от Артур Шопенхауер, когато бил тридесетгодишен. Ето Шопенхауер какво пише: 

        "Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обители на нищетата, където тя се крие от студения поглед на любопитните... той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове".

Артур Шопенхауер (1788-1860)

        
        Съпоставям 30-годишния (през 1818) Шопенхауер с 26-годишния (през 1947) Борхерт -

"Бих искал да съм фар в нощта и вятъра -

за дребни и големи риби,

за всяка лодка -

а пък самият аз

съм кораб във беда!"

        - и какво се получава от тая съпоставка! Какво се получава от съпоставката между двата текста? - питам. Жизнелюбието не се ли усеща най-остро, най-мощно именно в най-душните подземия на изпитанията! Страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, изход от лабиринтите на нравствения упадък. Изстраданият оптимизъм - ето кое ме възхищава. 

        Противна ми е слабост, маскираща се с копринените драперии на песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни аристократи като Томас Ман и прочие.

        

        Земята, населявана от мъже и жени с български обичаи, манталитет, традиции, поверия, минало, реч..., все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива! 

        Село Пейково, нейде в Странджанския балкан, си построило параклис. И понеже по онова време, преди около осемдесет години, Пейково не се казвало Пейково, пък било и в турски предели, та каненият за освещаването поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишко облекло, един от своите: турили му вместо калимявка бакърен съд на главата, връчили му железен дилаф вместо владишки жезъл, наметнали го с козяк вместо епитрахил. И така на 12 септември 1912, на Малката Богородица, с веселие, с глъч, с хора и ръченици, с песни параклисът бил по народному осветен не пред клира, а пред Бога и света.

 

        Каква е тая сила! Има ли власт и мизерия да я спре? Когато по Тодор-Живково време манастирите, черквите, параклисчетата из цяла Странджа били изоставени, разграбени, съсипани поради нехайство или страх от някой симпатичен и начетен партиен доносник, единствено това местенце (сякаш напук) продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на същия оня полуезически-полурелигиозен "владика". Сънувала жена от рода извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока локва затънала... Пък кобилката се преобразила в момиченце, момиченцето пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н., и т.н. Там сторили градежа. 

        Какви комплекси избиват квакащите по стъгдите на държавата, какъв е тоя жабешки концерт от насилващи се да се докажат? Толкова жестоко е поломяван коренът ни, че съвсем не ни се налага да се перчим: величието ни е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла - като че винаги е била такава, но българското пак оцелява, даже по-жилаво става, дами и господа, колкото по-нищи духом са ни политиците и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на обикновения българин.

Plovdiv, okt.2000 - redact.4 dec.2014

_____

* Това лято, на 12 срещу 13 август 2014, с приятел от детските години нощувахме под облачното небе в двора на селска къща насред Тригорци. Някога циганите тук бяха две или три семейства. Кипящото от живот някога българско село днес - след четвърт век "демократично управление", населяват 18 (осемнадесет) българи, повечето - възрастни, престарели хора, и 180 (сто и осемдесет цигани). Буренясалото, силно занемарено селско гробище с хлътналите изоставени християнски гробове крещи до небесата за нравствената разруха на цялата ни държава. Живите побягнали по градовете, по чужбина; останали от българите шепа старци и двама-трима младоци. Така видяхме набързо и съседното многолюдно някога Гурково, родно място на поета Йордан Кръчмаров - Данко (1948-1986): многолюдни цигански семейства превзели изоставените български къщи, включително - къщата на Данко, която местната власт някога гласеше за музей на един от най-нежните поети на Добруджа.

     Бел.м., Jores.