Ars Poetica - The Trial

или ПОДХВЪРЛЕН ДОНОС,

 ПИСАН ВЪРХУ ТОАЛЕТНА ХАРТИЯ

В памет на Нина, най-красива в бащиния ми род Бояджиеви*

Ах, господине, страшно съжалявам!

Изпълнена към Вас със уважение,

понеже сте тъй горд и тъй прославен,

а честността Ви пример е за мене

и може би понеже няма друга,

която истината да Ви каже,

пред наглостта на Вашата съпруга,

която не Ви заслужава даже –

реших най-искрено да Ви опиша

какви ги върши, по кого тя страда,

кого преследват нейните въздишки,

с кого си ляга хубава и млада.

Поне да беше малко по-дискретна

и тоя ръб да беше мъж достоен,

а то съвсем разбуниха градчето

с един пройдоха – знаете го кой е.

Това Ви е слугата, господине –

мизерникът, нает да копа двора;

а рови той и в нейната градинка,

и фука се на всичкото отгоре.

По къра твърде весела, честита

тя с него по цял ден се размотава,

а - както знам - единствено разчита

на Вас разбутаната ни държава. 

От тоя пропищял е орталъкът,

петима рогоносци нощем дебнат,

че благоверните им съхнат в мъка,

обречени да страдат без надежда.

И аз една от тях съм, господине.

И мен ме гони мъката коварна,

че плюх на своя дом, на свойто име

и до насита любих се край Варна.

На пясъка със него поиграхме, 

лудеехме, обичахме се много:

търкаляхме се и щастливи бяхме

като деца, забравени от бога.

Солено всяко щастие се плаща

и аз, завърнала се при мъжа си,

кинжала вземам и намятам плаща
да отмъстя, докато не е късно.

Пловдив, 26 август 2007 година

________

* Идеята на тоя опус в римувана реч е върху действителна ситуация. Нинче, моля - ако ме виждаш от Отвъдното, да ми простиш, но много те харесвах заради твоя неизчерпаем оптимизъм и дяволитост. Бел.м., Jores.

Ars Poetica - ЛЪЖЕЦЪТ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ

         – Каква е разликата между спамаджията – драскача, плямпалото, графомана, словоблудстващия  –  и нормално пишещите?*

    – Разликата? По какво да го открием! Че се подвизава в Интернет чрез трийсетина мъжки и женски имена: от Ангел Грънчаров, Иван Ангелов, talkinghead, terro_22 (с женски аватар), evros (с аватар ухиления Иван Костов), АngelPotter, nocapitalism, protossgbg, nightmare, Живка Георгиева, philopsy, Dogenius и пр. до Humanus (с аватар образа на Сократ).** 

ВОРОВСКАЯ ЖИЗНЬ МАРУСЯ КЛИМОВА

 Към възпитаник на Ленинградската партийна школа!

Всеки наш ден стават милион чудеса;
казваш: „Животът е пошлост и скука”,
а тревата се буди в сълзи от роса
и дъждът нещо пак си бъбри с капчука.

В изоставени угари троскот расте,
ала с тебе сме живи все още;
всеки възрастен всъщност е малко дете
и не мисля, че всички са толкова лоши.

С тебе сме само косена трева,
но светът е вселена безкрайна:
ще ни хапе пак злото, и що от това,
щом имаме своята мъничка тайна!

Тя е жилава колкото… Любовта,
и макар да е само синапено зърно,
с надежда ще чакам просто така –

 да дойдеш, от нежност обгърната.**

 

Plovdiv, 24 uli 2011 – redact. 4 jan. 2014

______
* Вж. http://forum.all.bg/showthreaded.php/Cat/0/Number/1794697/page/0/vc/1 и http://angeligdb.wordpress.com/2007/06/13/55-11/  &  Лъжецът Ангел Грънчаров… http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Number/1630233/page/0/fpart/all/vc/1

** Pehlyova Sonya: – Нежно...

George C. Boyadzhiev: – Ако разгледаш картинката на човека с каскета и чуеш клипчето към текста, друго ще откриеш отвъд привидната нежност. Посвещението към бивш университетски доносник и от години платен трол в Интернет коренно променя първоначалния смисъл на наглед любовното послание. (Из facebook) 

Ars Poetica - Тhe Hurricane

В дъждовна нощ със кофти вятър,
с активност гръмотевична
чух - някой драще по вратата,
и слязох да го посрещна.

За моя мила изненада,
не бе ни просяк, ни клошар,
а някаква особа млада
явила ми се беше в дар. 

Сложих й нещичко да хапне:
картофено пюре, халва;
обу ми старите чорапи,
разправих й виц при това.

Прозя ми се чаровно, умно,
изригна свежа уригня;
след туй в леглото ми се гътна
и спа до петък вечерта.

Ако сега ме пита някой
това ли е Принцесата,
ще му отвърна: "Мили братко,
не знам, но трябва да е тя.

Не знам беднячка ли е или
с аристократско потекло,
но с нея вече сме си мили
и лягаме в едно легло.

Сама си дойде и самичка
възможно е да отлети,
когато си разкажем всичко
и климатът се укроти".

Животът в блянове минава
и Бог го е решил добре,
но само който притежава
любима, ще ни разбере.

Пловдив, 23 октомври 2012 - 4 януари 2014 година

Ars Poetica - Love Itself

                                            или  ПЛОВДИВСКАТА ГЛАВНА (УЛИЦА)

                В СЛЪНЧЕВ ЗИМЕН ДЕН

Декември се изниза сред празничната врява.
Не сняг, а скреж сребрее по крехките ели
и Градската градина отново е такава,
каквато си я знаем от детството, нали!

На припек изпълзели покрай Централна поща,
чешити и серсеми, и старчета дори
за футбол злостно спорят, на слънчице се пощят
и толкова са гневни - от тях хвърчат искри.

Врабците нафунели и гургулици сиви
навъртат се тъдява за някоя троха.
Художник шари важен, разгънал си статива.
Куп селянки гневят се на цветната леха.

Какви цветя сред зима! - ала одумват кротко,
че тез де – гражданята, земята не ценят...
Минава автобусът и изгладняла котка
като стрела се втурва сред оня свят пернат.

По „Гладстон” се задава с каручка Цариградски*
във кожен къс тиролски момчешки панталон,
на шията увесил транзисторно бръмкало
със вести най-ужасни, дошли чак от Сайгон.

Рояк хлапаци дръзки подскача и се киска,
и гледа завистливо как с жестове на граф
човекът със метличка плювалниците чисти
и няма по-обичан от него в тоя град.

Пловдив, февруари-март 2008 - 1 януари 2014 година

__________

_{* Един от талисманите на Пловдив от времето на моето детство и юношество (1954-65 г.), когато за любимеца на местните попрезрели актриси малоумния Мильо още се бъбреше шепнешком. В сравнение с благородника Цариградски...} 

Мильо, чиято бронзова фигура виси насред пловдивската Главна, е плебей. За Цариградски днес никой не се сеща. Може би защото времената са такива - ахмашки и просташки, времена на погром и гавра с достойнството ни на българи. Бел.м., Jores.

Ars Poetica - The Last of the Mohicans

или ПОСЛЕДНИЯТ БЪЛГАРИН

                                   Зимата на Орешарски, 2013-та...

Чат-пат налага ми се да се лъсна,
перата си и аз да подредя, 
като мъртвец от гроба си възкръснал,
 от своя дом навън да излетя. 

Какво ли има още да си кажем! 

Не се ли плашиш, че съм тъй смирен - 

издялано под тебе късче камък 

да минеш, горделивецо, по мен? 

                                                                                         
                                     

             Пловдив, 29 декември 2013 година 

Ars Poetica - НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж...

Из едноименното стихотворение на Федерико Гарсиа Лорка*

Отведох я покрай реката

като един уверен мъж,

звезди й свалях... и нататък

се гмурнахме в море от ръж.

В оная рокля с две презрамки:

такава - пъстра, от басма,

и боса, по сандали само,

целуна ме и се засмя...

Дори не съм я уговарял,

пламтеше слънцето над нас

и в августовската омара

съблякох я, обзет от страст.

Тя бъбреше ми на ухото

несвързано какво ли не,

излегната по гръб, защото

поставен бях на колене.

Отгоре гледаше ни сякаш

усмихнат и самият Бог

и в жежкия крайречен пясък

потъна черният й кок. 

Бе ненаситна, неспокойна

като внезапен летен дъжд.

Бях сигурен, че е девойка,

ала тя имала си мъж.

Осъмнахме покрай реката

и даже къпахме се там,

преди да продължа нататък

отново безутешно сам.

На бедността обречен манго,

със присмех срещат ме и днес,

но знам, че никак не е малко

да пазя женската й чест.

Водите си лениво влачи 

реката, дето ме прокле,

докато чувах я как плаче

и да се върна ме зове.

Plovdiv, 10 maj 2011 

__________

* Аз я отведох на реката;

_{бях сигурен, че е девойка,}

_{ала тя имала си мъж.}

_{Бе през нощта на Свети Яков}

_{и с дълги уговорки стана.}

_{Фенерите се загасиха}

и се разпалиха щурците.

Чак при последната ограда

_{допрях гърдите й заспали}

_{и се отвориха те мигом}

_{подобно люлякови гранки.}

_{Колосаната нейна фуста}

_{във моите уши пращеше}

_{безспир като парче коприна,}

_{раздирано от десет ножа.}

_{Дърветата с върхари тъмни}

_{израстваха пред нас грамадни}

_{и лаеше отвъд реката}

_{с далечни псета кръгозорът.}

_{Щом минахме безмълвно двама}

_{къпини, храсти и тръстики,}

_{коравият й ток изрови}

_{във тинята една трапчинка.}

_{Аз смъкнах мойта вратовръзка.}

_{Тя смъкна горната си дреха.}

_{Аз – ремъка със пистолета.}

_{Тя – свойте четири корсета.}

_{Такава гладка кожа нямат}

_{ни охлювът, ни кринът нежен}

_{и не гори в подобен блясък}

_{дори кристалът под луната.}

_{Под мен в уплаха като риби}

_{изплъзваха й се бедрата,}

_{ту пламнали като жарава,}

_{ту като сняг и лед студени.}

_{По най-добрия друм безумно}

_{през тая тъмна нощ препусках,}

_{седефена кобила яхнал}

_{без никаква юзда и стреме.}

_{Аз като мъж не ще повторя}

_{това, което тя ми каза,}

_{защото моят ясен разум}

_{ме учи предпазлив да бъда.}

_{Изцапана от кал и ласки,}

_{аз я отведох на реката.}

_{А кремовете с дълги саби}

_{се биеха под злия вятър.}

_{Държах се както подобава}

_{на всеки циганин достоен.}

_{Дарих я на раздяла щедро}

_{с красива кошница от слама}

_{и не склоних да я залюбя,}

_{защото имаше си мъж,
а каза ми, че е девойка,}
кога я водех към реката.

_{Вж. http://svetovnaliteratura.wordpress.com/2010/07/22/невярната-съпруга-фредерико-гарсия-л/} 

МОИТЕ ДВЕ ПРИНЦЕСИ

Вера и Надя


Пораснаха и двете дъщерички: 
едната - въглен, другата - пшеничка. 
Отлитнаха... и стаята ми няма, 
усещам, стана мно-о-ого по-голяма. 

И вече няма за какво да споря, 
да се гневя, изобщо - да мърморя. 
Как всичко се оказа равно-равно, 
притихнало и някак си... безславно! 

Къде останаха въздишки, врява, 
и всъщност, вече що ли ми остава, 
освен на мъничкото си балконче 
да седна като уморено конче 

с кафенцето в ръка, с оная книга, 
за четене която все не стига 
уж времето, а ето има време 
да я чета, но нещо ми се дреме 

и мисля да поспя, очи притворил, 
да се завърна в детството отново, 
когато Пловдив беше толкоз прашен, 
а пък у мен хлапакът - тъй безстрашен, 

че влизаше в двубои най-различни 
естествено със жестове цинични, 
и после го пердашеха до кръв, 
но си остана пак герой и пръв, 

че никога без бой не се предаде... 
Рискуваме, нали, кога сме млади! 
А днес, уви!... тъй плаши самотата 
и няма смисъл даже суетата. 

Децата - отлетели от гнездото, 
и ти ненужен виждаш се, защото 
ти липсва някогашната им врява 
и само тъжни спомени остават. 

Наоколо гъмжи от идиоти, 
ала дали това ти е животът 
на българин във скапана държава, 
която и сълза не заслужава? 


Пловдив, 10 октомври 2010 - 28 септември 2013 година