МОИТЕ ДВЕ ПРИНЦЕСИ

Вера и Надя


Пораснаха и двете дъщерички: 
едната - въглен, другата - пшеничка. 
Отлитнаха... и стаята ми няма, 
усещам, стана мно-о-ого по-голяма. 

И вече няма за какво да споря, 
да се гневя, изобщо - да мърморя. 
Как всичко се оказа равно-равно, 
притихнало и някак си... безславно! 

Къде останаха въздишки, врява, 
и всъщност, вече що ли ми остава, 
освен на мъничкото си балконче 
да седна като уморено конче 

с кафенцето в ръка, с оная книга, 
за четене която все не стига 
уж времето, а ето има време 
да я чета, но нещо ми се дреме 

и мисля да поспя, очи притворил, 
да се завърна в детството отново, 
когато Пловдив беше толкоз прашен, 
а пък у мен хлапакът - тъй безстрашен, 

че влизаше в двубои най-различни 
естествено със жестове цинични, 
и после го пердашеха до кръв, 
но си остана пак герой и пръв, 

че никога без бой не се предаде... 
Рискуваме, нали, кога сме млади! 
А днес, уви!... тъй плаши самотата 
и няма смисъл даже суетата. 

Децата - отлетели от гнездото, 
и ти ненужен виждаш се, защото 
ти липсва някогашната им врява 
и само тъжни спомени остават. 

Наоколо гъмжи от идиоти, 
ала дали това ти е животът 
на българин във скапана държава, 
която и сълза не заслужава? 


Пловдив, 10 октомври 2010 - 28 септември 2013 година