Ars Poetica - Love Itself

                                            или  ПЛОВДИВСКАТА ГЛАВНА (УЛИЦА)

                В СЛЪНЧЕВ ЗИМЕН ДЕН

Декември се изниза сред празничната врява.
Не сняг, а скреж сребрее по крехките ели
и Градската градина отново е такава,
каквато си я знаем от детството, нали!

На припек изпълзели покрай Централна поща,
чешити и серсеми, и старчета дори
за футбол злостно спорят, на слънчице се пощят
и толкова са гневни - от тях хвърчат искри.

Врабците нафунели и гургулици сиви
навъртат се тъдява за някоя троха.
Художник шари важен, разгънал си статива.
Куп селянки гневят се на цветната леха.

Какви цветя сред зима! - ала одумват кротко,
че тез де – гражданята, земята не ценят...
Минава автобусът и изгладняла котка
като стрела се втурва сред оня свят пернат.

По „Гладстон” се задава с каручка Цариградски*
във кожен къс тиролски момчешки панталон,
на шията увесил транзисторно бръмкало
със вести най-ужасни, дошли чак от Сайгон.

Рояк хлапаци дръзки подскача и се киска,
и гледа завистливо как с жестове на граф
човекът със метличка плювалниците чисти
и няма по-обичан от него в тоя град.

Пловдив, февруари-март 2008 - 1 януари 2014 година

__________

_{* Един от талисманите на Пловдив от времето на моето детство и юношество (1954-65 г.), когато за любимеца на местните попрезрели актриси малоумния Мильо още се бъбреше шепнешком. В сравнение с благородника Цариградски...} 

Мильо, чиято бронзова фигура виси насред пловдивската Главна, е плебей. За Цариградски днес никой не се сеща. Може би защото времената са такива - ахмашки и просташки, времена на погром и гавра с достойнството ни на българи. Бел.м., Jores.

Ars Poetica - The Last of the Mohicans

или ПОСЛЕДНИЯТ БЪЛГАРИН

                                   Зимата на Орешарски, 2013-та...

Чат-пат налага ми се да се лъсна,
перата си и аз да подредя, 
като мъртвец от гроба си възкръснал,
 от своя дом навън да излетя. 

Какво ли има още да си кажем! 

Не се ли плашиш, че съм тъй смирен - 

издялано под тебе късче камък 

да минеш, горделивецо, по мен? 

                                                                                         
                                     

             Пловдив, 29 декември 2013 година 

Ars Poetica - НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж...

Из едноименното стихотворение на Федерико Гарсиа Лорка*

Отведох я покрай реката

като един уверен мъж,

звезди й свалях... и нататък

се гмурнахме в море от ръж.

В оная рокля с две презрамки:

такава - пъстра, от басма,

и боса, по сандали само,

целуна ме и се засмя...

Дори не съм я уговарял,

пламтеше слънцето над нас

и в августовската омара

съблякох я, обзет от страст.

Тя бъбреше ми на ухото

несвързано какво ли не,

излегната по гръб, защото

поставен бях на колене.

Отгоре гледаше ни сякаш

усмихнат и самият Бог

и в жежкия крайречен пясък

потъна черният й кок. 

Бе ненаситна, неспокойна

като внезапен летен дъжд.

Бях сигурен, че е девойка,

ала тя имала си мъж.

Осъмнахме покрай реката

и даже къпахме се там,

преди да продължа нататък

отново безутешно сам.

На бедността обречен манго,

със присмех срещат ме и днес,

но знам, че никак не е малко

да пазя женската й чест.

Водите си лениво влачи 

реката, дето ме прокле,

докато чувах я как плаче

и да се върна ме зове.

Plovdiv, 10 maj 2011 

__________

* Аз я отведох на реката;

_{бях сигурен, че е девойка,}

_{ала тя имала си мъж.}

_{Бе през нощта на Свети Яков}

_{и с дълги уговорки стана.}

_{Фенерите се загасиха}

и се разпалиха щурците.

Чак при последната ограда

_{допрях гърдите й заспали}

_{и се отвориха те мигом}

_{подобно люлякови гранки.}

_{Колосаната нейна фуста}

_{във моите уши пращеше}

_{безспир като парче коприна,}

_{раздирано от десет ножа.}

_{Дърветата с върхари тъмни}

_{израстваха пред нас грамадни}

_{и лаеше отвъд реката}

_{с далечни псета кръгозорът.}

_{Щом минахме безмълвно двама}

_{къпини, храсти и тръстики,}

_{коравият й ток изрови}

_{във тинята една трапчинка.}

_{Аз смъкнах мойта вратовръзка.}

_{Тя смъкна горната си дреха.}

_{Аз – ремъка със пистолета.}

_{Тя – свойте четири корсета.}

_{Такава гладка кожа нямат}

_{ни охлювът, ни кринът нежен}

_{и не гори в подобен блясък}

_{дори кристалът под луната.}

_{Под мен в уплаха като риби}

_{изплъзваха й се бедрата,}

_{ту пламнали като жарава,}

_{ту като сняг и лед студени.}

_{По най-добрия друм безумно}

_{през тая тъмна нощ препусках,}

_{седефена кобила яхнал}

_{без никаква юзда и стреме.}

_{Аз като мъж не ще повторя}

_{това, което тя ми каза,}

_{защото моят ясен разум}

_{ме учи предпазлив да бъда.}

_{Изцапана от кал и ласки,}

_{аз я отведох на реката.}

_{А кремовете с дълги саби}

_{се биеха под злия вятър.}

_{Държах се както подобава}

_{на всеки циганин достоен.}

_{Дарих я на раздяла щедро}

_{с красива кошница от слама}

_{и не склоних да я залюбя,}

_{защото имаше си мъж,
а каза ми, че е девойка,}
кога я водех към реката.

_{Вж. http://svetovnaliteratura.wordpress.com/2010/07/22/невярната-съпруга-фредерико-гарсия-л/} 

МОИТЕ ДВЕ ПРИНЦЕСИ

Вера и Надя


Пораснаха и двете дъщерички: 
едната - въглен, другата - пшеничка. 
Отлитнаха... и стаята ми няма, 
усещам, стана мно-о-ого по-голяма. 

И вече няма за какво да споря, 
да се гневя, изобщо - да мърморя. 
Как всичко се оказа равно-равно, 
притихнало и някак си... безславно! 

Къде останаха въздишки, врява, 
и всъщност, вече що ли ми остава, 
освен на мъничкото си балконче 
да седна като уморено конче 

с кафенцето в ръка, с оная книга, 
за четене която все не стига 
уж времето, а ето има време 
да я чета, но нещо ми се дреме 

и мисля да поспя, очи притворил, 
да се завърна в детството отново, 
когато Пловдив беше толкоз прашен, 
а пък у мен хлапакът - тъй безстрашен, 

че влизаше в двубои най-различни 
естествено със жестове цинични, 
и после го пердашеха до кръв, 
но си остана пак герой и пръв, 

че никога без бой не се предаде... 
Рискуваме, нали, кога сме млади! 
А днес, уви!... тъй плаши самотата 
и няма смисъл даже суетата. 

Децата - отлетели от гнездото, 
и ти ненужен виждаш се, защото 
ти липсва някогашната им врява 
и само тъжни спомени остават. 

Наоколо гъмжи от идиоти, 
ала дали това ти е животът 
на българин във скапана държава, 
която и сълза не заслужава? 


Пловдив, 10 октомври 2010 - 28 септември 2013 година

Ars poetica - ИЗЖИВЕЙ МИГА

                          

Изживей мига докрай.

Докрай в победата!

Във гибелта докрай!

Докрай ти проникни в това, което става. 

Бъди си сам водач в скалистите земи

на случая. Разкъсвай

пелената избеляла пред очите любопитни

и чуй каква страхотна тръпка е да чувстваш

издъно всяко нещо.

 

Поспри се ти, току-що отминаващ.

Чуй ударите на съдбата - тоя Бронзов конник, 

послушай как сред грохота сърдечен

бие тъничко Кълвачът на надеждата, 

че още жив си,

че нещичко все пак ти предстои.

 

Изживей мига докрай. Докрай бъди! 

Докрай в падението! В гордостта докрай!

Полето е полирано от Росата на скръбта,

но Вечерта в омара слънчева се къпе.

И тогава, щом птица като сянка ти се мерне,

спомни си, че това е някой миг пропуснат.

 

Ти мостчето мини с походка строга.

Влез в тъмното. Не спирай по средата.

И все напред... отвъд смъртта на

миговете отлетели.

Ars Poetica - ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ЗИМНИЯ СТУД

Дърво и камък от студ щом се пукат

и котката при кучето ляга да спи,

двамата си спомнят, че са съпрузи

и един към друг стават внезапно добри.

Той от бъбрежа й хич не се дразни;

тя преоткрива го с усет на котка

и така от студа вън с тръпки и спазми

любовта им сякаш се завръща в живота.

Бедрото си голо прехвърлила върху него,

дъхти му в ухото и той някак разбира,

че това е момичето, което тъй нежно

не го е целувало в тая квартира. 

Вън зимният вятър в клоните бръсне

както ножче, от бръснене съвсем изтъпяло.

Какво я прихваща? Нима не е късно

да чувстваме обич с цялото тяло?

Толкова свади, раздели, обиди,

женски капризи, мъжки измени...

А с тояжка куцукайки, Зимата иде.

Въобще, де остана топлото време?

И някой случайно ще зърне жената

колко е хубава, знойна такава,

ще й запечата с целувки устата 

и ще я люби, както тя заслужава. 

Ars Poetica - ПОСВЕЩЕНИЕ

 УЛИЧЕН МУЗИКАНТ КЪМ НОЩНА ПРИНЦЕСА, 

СВРЯЛА СЕ В КРЪЧМАТА ДА СЕ ПОСТОПЛИ 

На момичетата, които зъзнат край магистралите и
по булевардите на големите градове на планетата

- За една дяволита твоя усмивка

бих заложил петак или наръч сено. 

За две бих заложил гердан от мъниста,

а за три бих поръчал кана вино.

За целувка със обич – роза червена. 

Ако две са целувките – ален колан. 

Ако виждам при туй, че си силно смутена,

аз сърцето си, мила, на тебе ще дам.