Мъдрата жена гради дома си, глупавата го руши със собствените си ръце. – Притчи Соломонови, Библия
10 dec. 1997
ИСТИНАТА И САМО ИСТИНАТА, СВЕТАТА ИСТИНА
– Искам си моя.
– Че кому е притрябвал твоят чорап?
– Знам ли!
В коридорчето се появи мама:
– Пийнал бях...
– Пийнал! И какво ще да рече "пийнал"? И хората пият, ама не пълзят по корем под масата, да цункат коленете на кумичката, нито се борят с метлата зад вратата.
– Че аз не пих ли нормално?!
– Ле-леее, нормално! – изкиска се чорлавата Гица. – Ако вече и на това му се казва нормално...? – И направи знак с опната длан, сякаш сама ще си пререже гърлото.
– Ти па! – изгледа я Тотю със снизхождение. – Къде се слагаш па ти! Видяла жабата, че подковават вола, и тя дигнала краче...
– Мое да съм пила, ма не съм се лигавила. Мое да съм пяла, ма не съм повръщала – изпя го досущ като народна песен Гица. Беше изречено почти в ритмичния строй на народната лирика, последица от нощния запой и нощната спявка в компания на девет гайди, които до трети петли огласяха будното в преносен и съвсем буквален смисъл родопско село Руен над Куклен.
– И под масата там... такова?
Мама пак кимна.
– И съм... таквозина... с метлата?
– Търкаляше се – ухили се сестра му Гица. – Такли* правеше като циркаджия за кеф на гостите... Пръхтеше като хайгър, зъркелите си въртеше и си беше хептен любовен. Мани-мани, тя не е за разправяне!
– Бре! – ококори се тате.
– Опитваше и да се съблечеш гол – продължи леля. – На туй в Софийските бардаци стриптис му казват. Нали ма, Ленче?
– Сигур е било много задушно – предположи тате. – А другите?!... Те какво правеха?
– Какво-какво! Сеир гледаха гостите. Радваха ти се. То си беше жив театър – намила Гица, – особено кога изтърча само по гащи да повръщаш, па се съпна** в черджето. И му се извиняваше на старото чердже като същински лорд англичанин, приказваше му на "Вие" как го уважаваш и прочие там английски кралски дивотии и салтанати.
Тотю се ухили кисело, вдигна рамене и сгуши глава като жалва в корубата си:
– Убий ме, нищичко не помня. – Тръгна да ходи напред-назад из стаята, като сам си приказваше и същевременно ръкомахаше: – Ха!... Не може да бъде. Измислят! Ако не измислят, то си е баш излагация. – Застана гузен, наведе глава пред мама и жаловито й рече: – Искам да ми кажеш Истината, само Истината, светата Истина, мила ми Ленче. Много ли се изложих пред гостите?
– Много! – тросна му се мама и изхвърча навън.
– Ама такова петно ни лепваш, здраве му кажи! – подхвана го Гица. – Нас ни остави, вече взели–дали, изпели сме си песента, ами тия... ти-я-я! – С широк жест ни посочи – мен и Юлка. – Попитат ли отсега насетне: "Чий са тия дечица?" – комшиите щастливи ще рекат: "Чий ли! Туй са рожбите на онуй пиянде".
– Аз за едната чест... живея! – проплака Тотю.
– Ще ти мине! – строго отбеляза леля. – Историята помни и други непростими твои деяния. – И го остави да се вайка и кълне що се подвел по Енчо: да канят роднините, та за една вечер да опаткат толкова плюскане, колкото на три сватби вкупом не би се изяло, изпило. И продължи да намила, само дето с пепел не си посипа кратуната.
Като кросното на бабиния стан шета из стаите, философства с лъчезарно, слънчево изражение на Божи човек, одухотворен, обладан от прозрения за Българския ни род и за Българските ни мизерии. Вири показалец, блещи зъркели към комшийския двор и от собствения си глас се опиянява. Крачи и говори, крачи и говори сам на себе си:
– Я, забележи ги онез диви палячовци в парлюментя, народните изедници (обърка хубавата думичка "избраници" с неприятната дума "изедници”), ай, кви бузи, гуши и шкембета са отпуснали, какви задници! Понеже са имунизирани срещу неприятности, тях никой не мож ги барна. Законите те ни ги пишат, като козлета през стобор рипкат между алинеите и параграфите, между членчетата и подчленчетата им на законите. А ний? Ний не сме избраници, а сме си само прозд, ама изключително прозд електорат. Стадо шугави овце, ей това сме ний. А овцата нека да си знае мястото, парцалите да си наляга, салтанати да не продава пред света, да не дига измислени сватби, ами да си кротува и опашката между задните си овчи бутове да държи... Ффалш! Абселютен ффалш! Ффасулковец, жалък тъп ффигурант. Селски бръснарин... Ффигаро проклет! Виж го ти ффуклявия му Енчо! Порядъчният мъж кротко моме си взема за невяста, та дом и челяд да създаде, а тоз ми ти ффигурант и ффасулковец ффсе голям го вади и в небесата ффърчи: "Вижте ме! Альо-оу, женя се за България"! Айй, че нещастник! О-о-офф! Оф-офф! Ако България чакаше на таквиз ффалипръцковци, още да сме си в турско, Али и Ахмед да се казваме, ойде коня у ряката, хептен да сме я закършили. Тя и державата ни такваз, що ли се чудя, като ни е толкоз балама и неффелен народът!
Като спомена "турчин", захапа си дланта, все едно касапски нож между ченетата си пъхна; като рече "циганин", крадливо се опули и завъртя очи; като рече "арменец", на кравай сви показалец над устните, нагледно да покаже какъв патладжан е арменският нос. Българите сме били не само най-просташкото племе на Балканите, но и народ от серсеми, страхливци, мизерници, мижитурки, демек – изродено каръшко племе. И все таквиз хубости. По всичко личеше, че се измъчва, понеже се е изложил пред хората. И както обикновено прави всеки нормален българин в неговото незавидно положение, постара се да окепази, да охули, оцапа и да осере всичко Българско и родно. Заби из дебрите на миналото чак до кан Крум Страшний, разпростря се върху невзрачната ни история на тъмни и подозрителни балкански субекти, хвърли око и върху порутените ни някогашни царски дворци и крепости, не пропусна, хилейки се, да позлорадствува и зарад ослепените от джелатите на византийския император Василий Българоубиец десет хиляди воиници на нашия цар Самуил. Най-щастлив беше обаче, когато захвана да обсъжда простъпката на някой си поп Кръстю, който според патриарха на родната литература дядо Вазов**** предал Апостола на турските заптиета, понеже същият поп Кръстю се накъркал с руйно вино и троянска ракия в Къкринското ханче и се фукал.
– Видиш ли го, чуеш ли от някой, че е българин, смачкай му ффасона! – вихреше се новоизлюпеният домашен Цицерон*****. – Всякогаш е късно да му строшиш кратуната на кучия син, седесарски или още по-гот: депесарски шут да му теглиш в гъза.
Кеф му достави да обсъди и войводата Ботев.
– Кой па е тоз Ботюфф? – разръкомаха се като регулировчик на задръстено от коли софийско кръстовище. – Хапселютен наивник! Ффантазьор и дюстабанлия! Момците харно му рекли ффсинца да заффърлят оружието, мунициите и чизмите да заффучат в храстите, онази циркаджийска унифформа и онез фандъклии калпаци с лъвчета, па боси и по долни бели гащи всеки да драсне къде му очи видят, ама той: Не, та не! Тук ще умрем достойно с песен на уста – рекъл, – ффсинца: курбан за майка България да станем, народът с нашата смърт да се гордей, светът да види, че сме достойни да се наречем българи. И естествено пуснали му куршум в челото на тоз хахо! – Изтри око с опакото на дланта. Рекох си, че сълзичка отрони за войводата и поета Ботев, ама то винена мушица му влязла под клепача.
Оказа се най-подир, че чорапът на наш Тотю си бил в патъка му. Търколили го мама и леля кьор-кютук пиян снощи, залян на миндерчето с единия чорап, левия. Десният в патъка му останал... Кой да се досети, че от миризлив чорап такава историческа буря ще произлезе! Два часа по-късно вече се занимавам с превъзпитание на Муци, която съседите иззад дувара великодушно ни преотстъпиха, когато научиха за бягството на котарака Мики. Уча Муци на задно салто с превъртане във винт. Този трик го наричат цукахара****** по името на двама сърби, братята-близнаци: Цука и Харо. Та подмятам Муца към тавана и тя с разперени лапки и нокти посяга да докопа полилея вместо да врътне сръбското цука-хара, а мама на бабината шевна машина рокле шие за сестра ми. Развали мама едничкия си костюм заради коледния дар на петгодишната Юлия.
Тая сутрин тате отиде на работа със зазката Виктор. С Виктор си лекува калпавото настроение и махмурлука. Напоследък бедстваме. Вкъщи бъбрят, че париците не ни стигат данъци и такси да платим на госпожа Държавата. И съседите гладуват, и у тях за стотинка, не за левчето треперят. Съсухрени старчета обикалят пазара да измолят нещо по-евтинко, че пенсийките им мижави. Таратайки от епохата на соца ръждавеят, зарязани от десетилетия. Три от тез тенекета, обрасли с бурени и трънак с изсъхнали магарешки тръни, сякаш са се вкопали от срам в калта пред блока ни. Закачулени със стари черги и найлоново платно, жребци от епохата на социалистическото световно щастие днес са като мумии от разграбена древноегипетска гробница. Леля ми Гица е в детската градина с Юлия. Сега с мама сме си сам-самички. Навън е кучешки студ, а блокът отсреща не ми мяза на заседнал в мъгла и лед луксозен кораб "Титаник", а на заседнал в океанската тиня Кораб на Смъртта. Ваканцията свърши. В училище, както винаги си е било – нищо интересно. Учителите като сомнамбули ходят по коридорите. Изпеят си урока и все така шарят отгоре-додолу по черната дъска неразбираемите си формули, да ги питаш защо, дали в тия щурави формули се крие смисълът на живота. Ама и тревицата все така си никне по припеците, както вероятно винаги си е никнела от памтивека и ще никне, и когато нас от хилядо години вече няма да ни има.
Илюстрации:
___
Няма коментари:
Публикуване на коментар