ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1449.)
И си предадох сърцето да узная мъдростта, лудостта и безумието. И узнах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада, и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия
26 avg. 1996
- Сирак от 12-годишен;
- 16-годишен се отделя от своите и заживява сам;
- краде мома, по-голямата от две сестри и брат (Гълъб, Невена, Цвета);
- развърта дом, ражда челяд; взема при себе си и остарялата си майка Елисавета; викахме й баба Ветка.
- когато най-малката му щерка е тормозена от свекър и свекърва, хуква на онези хора в двора. И го помлели свекърът и двамата му сина бабаити от село Крали Марко, Пазарджишко;
- към 40-годишен, имал любовница, далеч по-млада, та баба ми Невена носела на врата си отрова в кожена торбичка (смятала да се трови), а тя бе кротка, суха, почерняла от малария, от дете ми е с образ на светица;
- недоволен от сина си – вуйчо ми Любен, че бил мекушав по нрав и се държал меко с жена си учиная ми Трепка от Мало Конаре, затекъл се една ранна утрин към нужника в двора да го убива; искал буен и сърцат син;
- подир Девети (IX.1944 г.) псуваше комунистите, а доколкото разбирам, онези не му посегнали, дали заради 14-годишния Любен, когото Методи Шатаров, укривайки се в съседната къща на Ставро и Елвира, използвал като куриер, дали заради ротативката за позиви, която криели в камъните за строеж на новата му къща, дали заради торбите барут и олово, минали през дома му по царско време! До 1963 г. дядо сам си обработваше петте лозови градини, докато не довтасаха един ден мрачни хора да му опишат селскостопанския инвентар; разхождаха се като щъркели със зелената си папка по двора, заничаха по ъглите и по стопанските постройки и накрая отведоха кончето Дорчо, талигата, върху която натовариха газовия мотор с помпата за поливане, маркучите. И срещу това му отпуснаха десет лева земеделска пенсия. Като първия му внук, 4-5-годишно хлапе, съм си играл под леглото с блестящи новички сребърни монети от по 100 и 200 лева с лика на Цар Борис ІІІ, които дядо държеше в големи тенекиени кутии под кревата, върху който спяха двамата с баба в лятната им кухничка. Пак там с приятеля си Спас – скулпурът на Пазарджик, нощем слушаха емисиите на Радио БиБиСи и още ечи у мен Лондонският Биг Бен от онези емисии;
- като по-млад, спомням си, чукаше коноп за въжарския цех зад канала, отдето почваше улица "Тунджа", тежка, изморителна работа, но в неделя се е състезавал с тренираните колоездачи. И винаги последен завършвал, ама пак не се отказвал. За сметка на това години по-късно синът му моят вуйчо Любен стана любимецът на бойките пазарджиклии, най-добрият им колоездач не само в Пазарджик, и ми е готино да си спомня как моя вуйчо правеше фурор на колодрума сред Острова в Пазарджик: влиза последен, а после задминава един подир друг четиридесетимата, влезли преди него в бетонния кратер. Пазарджиклии го боготворяха вуйчо, след финиша на състезание Малкия Дявол, както му беше прякора, го вдигаха с бегача му над главите си и го носеха на ръце от Колодрума до големия площад под Часовниковата кула. Нещо в обмяната на веществата открили лекарите у него: при изтощителните многодневни колокритериуми най-нормалното е състезателят да губи част от теглото си, вуйчо ми – напротив, не губел, а наддавал на тегло.. Оказало се, при големи натоварвания организмът му влизал в идеалния си жизнен ритъм. В крайна сметка, вуйчо Любо кръсти сина си: Борислав, въпреки че баща му искал някога да го убива, даде му името на буйния си и страховит баща.
На 72 години, дядо ми имаше магнетичното излъчване на мъж с огромна жизнена енергия. Врязъл ми се е в съзнанието с онзи негов пронизителен поглед. Не откривам по-подходяща дума да го изразя, толкова интензивен взор съм виждал у руския актьор Владислав Дворжецки (1939-1978), който изпълнява главна роля във филма "Бяг" за съдбата на офицер от Руската армия след Октомврийския метеж от 1917 г. Същия поглед съм срещал и у избягал от Белене концлагерист – моя връстник Тодор, когато се криеше в мазето в дома на братовчедка ми Нина и мъжа й – известния Пепо Йолтов от Караджово, или Пепо Мошеника. И то става под носа на милицията през 1977-78 г., зад хотел Тримонциум*. Същия поглед понякога имаше и майка ми: с очи ще ме убие, когато съм я вадил от кожата.
27 avg. 1996
Вчера с Rе. пазарувахме от складовете край Брезовско шосе. Прави ми жестове, но такава й природата. Аристократка! Ще ме побърка това женче. Никой май не се е отнасял така с мен; може би донякъде Петър Анастасов, когато на 26 декември 1972 г. ни назначи с Николай Галов (1943-1993) във вестник "Комсомолска искра". От юли до декември побягнал от Добруджа (по желание отидох за една учебна година, и пак по желание си тръгнах от училището в Гурково на 12 км от Балчик – лятото и есента дращех статии за този младежки вестник и правех репортажи за редакция "Икономика и време" на Елена Чакалова в Радио Пловдив. На 23 декември сутринта Ася ми се появи бременна в осмия месец и хукнах да уреждам изследвания и документи, че да се оженим. На 25 декември – по Коледа, вика ме Пешо в кабинета си: "Майна, вярно ли, че си без работа и ще се жениш?" Казвам: да... И той: "Отиваме при Вила!!!" Величка Самоукова беше и касиерка, и секретарка в "Искрата"... И ни назначи двамата с Николай Галов в един и същи ден – на 26 декември, ама със задна дата, от 1 декември, та на 29-и получих първата си заплата като литературен сътрудник – цели 95 лева суха пара накуп. Кой ти ги дава!
Пак двамата с Николай Галов ни обсъждаха и ни приеха на събрание на пловдивските журналисти за членове на Съюза на БЖ. Без родственици с власт или партийно членство, каквито бяха всички други в тази редакция. Може би като нас да бе и поетът Николай Заяков (1940-2013), но като поет, предизвикал възхищение в Пловдив с първата си стихосбирка "Въпреки". Жест ми направи през пролетта на 1973 г. и Върба Чавдарова (1929-1922), колега от "Искрата", когато след люта кавга с майка ми тръгнах да търся къде да се подслоним с жена ми Ася и двумесечната Вера. Мразовитите дни на март с бебчето Вера слабичката като вейчица Ася прекарваше дни по алеите на Цар-Симеоновата градска градина, идваше през час-два да се стопли в редакцията и да изпере бебешките пеленки с ледена вода на чешмата към тоалетната в редакцията, и простираше пеленките да съхнат върху парното в нашата канцелария с изглед към Тримонциум*. Та Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като прехвалената журналистка, но и съпруга на шефа на пловдивския клон на Балкантурист Елена Чакалова, на която през онези месеци бях вероятно най-активният й сътрудник, отказала да помогне. Не съм я молил, Върба я уговаряше пред мен по телефона. Достатъчно е било тази фина дама Елена да си мръдне малкото пръстче, и щяхме да сме, макар временно, подслонени в някой от десетината абсолютно празни през март хотела на Пловдив; "Не е законно – предаде ми Върба, – ти си тукашен, а хотелите са за гости на Пловдив".
И Иван Коджабашев (1946) се бе разтърчал тогава. Баща му полковник Стоян Коджабашев, беше домакин на местния Дом на армията с хотелски стаи за офицери, но и там нищо не стана. Въпреки това, жестът си е жест. Пак Върба Чавдарова през лятото на 1977 г., ме отърва от нещо, което за мен в онези години си беше почти интерниране – от Толбухинския отдел "Народна просвета" се амбицирали да ме върнат учител в Гурково и взех да получавам сърцераздирателни и заплашителни циркулярни писма; и като не видяха ответ, получих призовка да се явя еди-къде си в Толбухин (днес Добрич), в противен случай дължа на държавата сумата, употребена за висшето ми образование със съответните лихви и такси. Някой си Гичо Димитров – шефът им на толбухинските смешници, се беше подписал под сълзливо послание от страничка и половина на пишеща машина, дето се мъдреше "бисер" от рода на: "Докато Вие там в Пловдив, др. Бояджиев, се наслаждавате на охолен и честит живот в големия град, в село Гурково, Толбухински окръг, осемдесет и седем деца от V, VI, VII и VIII клас страдат поради Вашето безотговорно отношение към образователната система в нашия окръг". Идиот!
Добре, че беше Върба, да ме отърве както от фамозния Гичо, така и през 1976 г. от шефа на дирекция Работна сила" към Пловдивската общинска управа Кою Брадинов, когото пък бях подразнил с интервю (лично го записах на портативния UHER на местното Радио Пловдив), от което интервю, според ахмашките му приказки, ставаше кристално ясно, че въпросната "Работна сила" нищо съществено не върши, но пък чудесно отчита активна безсмислена дейност. И Върба звъня на Георги Стойчев, пряко обвързан с раждането на местния ни младежки вестник, един от "голямото добрутро", вече завеждащ отдел в ЦК на БКП.
Сигурно е, че има и други жестове от този род; разликата е, че хубавата R. го върши в момент на недоимък, и не от приятелски чувства, а от нещо много-много по-важно лично за мен.
28 avg. 1996
Др. Георги Пирински (1948), иначе Зайков му е македонската фамилия, според културтрегера, известния по света траколог проф. Иван Маразов (1942), Пирински/Зайков бил "по-дистанциран в отношенията си". На моя скъп пловдивски сленг преведено – държи се с вас, като да сте му изяли десерта.
ЕПИЛОГ
Под тъжното да има затаен смях, от който да струи светлина. Така ми се нрави. Че аман от оплаквачи! Може да не знаете, имаме в нашата традиция такава чудна форма за сбогуване с някой, преселил се в съвършения свят – в Отвъдното, плащат й на оплаквачката, и тя се скъсва да реве, ма реве, ти казвам, че и надгробните камъни чак хълцат и реват с кървави сълзи... Прекаленото винаги издава лицемера. Познавам от 1994 година мил един господин, който не пропуска случай да напомни на света, че е дипломиран философ и психолог, новатор в образователната система, антикомунист и изявен демократ, борец за истина и справедливост. В усилията да докаже святост и чистота на помислите стигна дотам, че опротивя на всичките си някогашни приятели и изобщо наивни хора, които просто от състрадание го поздравяваха. Сега кеси самичък сред един от пловдивските ветровити площади под жежкото слънце, за да докаже на пловдивчани колко е прав и колко жестоко се отнася директорката на някакъв техникум Анастасова, Регионалното управление на образованието и световната демократична и прогресивна общност към безумните му опити да оправи всякакви недъзи и пр. несправедливости. При него се е получило т.нар. перпетуум мобиле – колкото повече се инати, толкова повече, образно казано, му бият шута, минават на другия тротоар, щом им се появи, независимо че е философ-психолог с хиляди страници статии, списания и книги, писани с едничкото желание да помогне на човечеството най-сетне да постигне мир и щастие с всички чалнати философи под слънцето. И повече да няма войни!
Plovdiv, edited on 8 dec. 2023
Илюстрации:
- Моята компания под тентите на готиното кафене.
- Разрушени сгради, в една от които бе вестникът.
–––
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар