ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1448.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1448.)

  И си предадох сърцето да узная мъдростта, лудостта и безумието. И узнах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада, и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

  3 mar. 1997

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (2.)

  Днешната българска интелигенция, хора от 5 до 105-годишна възраст, е продукт на условия, които методично са подкопавани етичните достойнства на нацията ни. С ореола на добродетели се лансираха качества, атрибути на сляпата преданост, всеотдайност към канона за сметка на човечността. Партийната съвест налагаше върховенство на партийната линия. Партията не греши; грешат отделни членове, особено бившите свалени от високите им постове опротивели, изтъркали се вече ръководители; инак Партията винаги е права. 

  Чудно как интелигенцията ни, хора на умствения труд, науката, образованието, изкуството, тъй да се каже, елитът на нацията ни, беше подлъган и омаломощен в мъртвата хватка на руския тип болшевизъм. Най-любознателното и най-будното далече преди 1917 г. само се беше обрекло да славослови чужда на националния ни манталитет имперска сила. Защо ли? Още твърде крехка е била тогавашната ни обществена култура; байганьовците високо са развявали байрак; забравени били предупреждения на Васил Левски и Стефан Стамболов да правим разлика между руския интелигент и руския имперски канцеларист.

  Националната ни митология носи белези на общение, но и противостоене с най-просветената империя на Ранното Средновековие – Византия, съхранила респект към митичната древност с философски легенди и изящество на човеколюбивото начало. С всичките уговорки и неприятни за нас исторически факти, Византия си остава еталон за просветена държава. Накъсо казано, нашият шаячен интелигент от Възраждането до наши дни бърка две разнородни понятия: родствено чувство към Руската нация и прехласване пред управленските метастази на мракобесието, които задушават тази сърцата, сърдечна и талантлива нация, чиято писмена реч и говор са изградени върху старобългарска основа. Русия с присъщата й склонност да внушава, че има водеща роля в развоя на съвременната европейска и световна цивилизация, е всъщност духовна рожба на нашите монаси. 

  Основен аргумент, но и пръв стимул за привързаността на българина към Русия е Освобождението. Но освободителната Руско-турска война освободи българския орач, овчар, занаятчия от 80 на сто Български земи, населявани от предците ни в течение на хилядолетия. Предприемчив труженик в огромната и мощна Османска империя, който със самочувствие на стопанин шетал из земите на три континента, разполагал с пазари за продукцията си, същият този прародител на Перущенския ми Хаджи-трендафилов род след летото 1878-мо бил обграден с гранични полоси между билото на Стара планина и мочурищата край реката Дунава в държава без самостоятелно политическо влияние, а и по закон подчинена на руски чиновници. Доверчив и добродетелен по природа, българинът от една зависимост попадал в друга; следвайки идеала си, все го ползвали за товарно муле на чуждия интерес. 

  Ала няма безплатни обеди, даром на този свят нищо се не дава, а политиката е преди всичко форма на икономически сделки и сложни взаимоотношения; тъй че ако политик призовава към чувства, то е за да ни манипулира, не от добро сърце. Добър политик е безскрупулният тип. Романтичната наша представа за единство между ефимерния аромат на приятни блянове, от една страна, и материалния ни интерес като нация – от друга, е невехнеща отвъд сто и четирийсетте години при нас. Свято й вярваме ние, от пеленачето до княза в Княжество, царя в Царството или президента в Републиката. Как поучително е наивник да гледаш как си мечтае да се възползва от нещичко край глутницата професионални играчи в световния политически хазарт!? Нямам илюзии, че светът някога – когато и да е след нас ще стане по-човечен, по-съвършен. Малко ли е, че като нация още съществуваме, че още ни има, още не са ни изличили! Този свят и тъй си го харесвам – разпокъсван, лутащ се сред гигантската битка между Доброто и Злото. Нима от искри, излетели из титаничната битка, от исполинските й протуберанси и вечните й противоречия, не възниква енергията, зареждаща ни с жизнелюбие и надежда за мир и хармония, която значи щастието да живееш като обикновен простосмъртен човек?*

  Нашите неопитни млади българи, прегърнали с душа и сърце красивата утопия, не видели хищното лице под маската, увлекли по села и градове значителна част от младите ни поколения. И ги предали като жертвени агнета в обятията на руски болшевишки емисари от типа на Георги Димитров, Васил Коларов, а и менажерия апаратчици в партийната руска йерархия. Като милионите връстници от Източна Европа, и аз раснах с легендите за историческия двубой с хищния Запад; ранното ми детство, юношеството, младостта ми бяха осветени от т.нар. световна класова революция, от разобличение на врага. Хлапакът Павлик Морозов, предал баща си на тайната съветска милиция (версия на гестапо), ни сочеха като образец; от него, внушаваха, напомняха ни, пионерът, комсомолецът, партиецът трябва да се учи.

  Евангелие ни бяха фантасмагориите за Владимир Илич и за Йосиф Сталин – за вожда на световния пролетариат и за бащата на народите. И аз повярвах на тези лъжи, че бяха огрявани от туберкулозния лик на 25-годишния Христо Измирлиев от градчето Смирна или Кукуш и от крехката пригърбена фигура на 34-годишния огняроинтелигент Никола Йонков от Банско, от чара на сладкодумния професор Асен Златаров, от трагичната осанка на генерал Владимир Заимов, от изящните поети Христо Ясенов, Гео Милев, Сергей Румянцев, от разкошните ни артисти в литературата, като Антон Страшимиров, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и прочие. Из пепелта на Историята тези неслучайни личности ми бяха водачите.

  Естествено вината си е само моя. И колкото и да съм бил непослушен, вярвах на своите мили учители, които чрез героически образи и сърцераздирателни сюжети рисуваха пред моето поколение сияйния образ на Партията, на СССР, световното щастие да те разстрелят героично на барикадата както Йохан или Гаврош. Вярвах, че победата в световната надпревара по вдигане на тежести или върху футболния терен е победа над Злото, империализма. Вярвах, че, изкачвайки самоубийствено, пряко човешки сили най-високия връх на планетата, карловецът Христо Проданов – един достоен член на Партията от родния град на Левски, побеждава световния враг, който също се катери там някъде по канарите, ама му вижда само номера на фланелката отзад на нашия Христо. Ой, Боже мой, как наивно съм вярвал! 

  Целият ми живот, от пелените са ме приучвали да ненавиждам богатството и да ненавиждам богатите. Мизерията бе моята майчица. Щастлив съм бил с мизерната си заплата на вестникар и даскал. Гордеехме се да кажем, че сме от бедно селско или работническо семейство. Преди българския трибагреник и над националното ни честолюбие, набиваха ни в ума, че сме длъжни да доказваме на света как сме преди всичко интернационалисти, до смърт предани на Партията, която понякога може и да греши, но за нас, нейните бойци, винаги е права. Вероятно нямам право да се усещам лъган, предаден от своите управници преди и след Десети ноември!

  Имаме трески за дялане, това е несъмнено, но кога ли най-сетне ще се научим да уважаваме правилата! Нали да си цивилизован, то значи да спазваш договорите, които поемаш с всичките им пасиви и активи! Противна гледка са стремящите се със зъби и нокти да се доберат до благоденствие. Ала как да проумее тази паплач, че животът ни е даден, за да го живеем с достойнство? Внушават ни, че някой бил ни освободил, воден от състрадание и добри намерения. Само че войната е преди всичко бизнес-предприятие с огромни залози в днешния свят. От всяка похарчена копейка, гологан, грош, цент предварително политиците пресмятат какъв приход ще им донесе в трезорите на националната банка от производството на оръжие и от завоювани територии на врага. Военното ведомство и на най-могъщата в света държава в никакъв случай не е готов да пренебрегне онези обстойни калкулации и рекапитулации, които се правят в икономическите и във финансовите държавни и частни канцеларии. Защо да се лъжем, че – например, като рекъл Бенковски при вида на димящата в руини и пепелища наша Тракия: "Ето, отворих пропаст между българите и османския баш челебия, нека сега заповядат Европата и Русия..." – та като изрекъл, значи, тези думи нашият Гавраил Хлътев, и – видите ли, онези хора на Дядо Иван от необятната Рус, разчувствани, презглава хукнали да си проливат кръвта, да хвърлят в бой с османлиите стотици хиляди свои да ни освобождават!

  Театро... То е само игра на въображението. Пък ние се вживяваме до степен да крещим като онези възрожденски нашенски свахи от Вазовия роман "Под игото", дето пустосвали актьора, изпълняващ ролята "враг многострадалную Геновеву". Дълбоки, силни са ни корените. България не е просто изнежена красива Геновева и несретница. Бъдещето, а преди всичко настоящето, най-много от нас зависят, от умението, труда, предприемчивостта и старанието да живеем добросъвестно като стопани на имота си. Ето тъй просперитетът на Иван, Стоян, Драган става успех за целокупната ни нация; така който види успехите на Иван, Стоян и Драган, ще рече: Тези са българи, следователно не са кокошкари, а порядъчни граждани на Европа.

   Тук ни е мястото, при корена! Да не забравяме кои сме, чий сме, да не се правим на казаци или янки, своето да ценим, да спрем да лъжем, да чакаме снизхождение отвън, желаем ли да ни ценят. Ако случваме на неуспехи в едно или друго, между нас си първо да дирим причината; а то важи както за изтеклите сто и кусур години след 1878-а, така и за ставащото днес.

  Глупаци ли сме, та все ни водят за носа с лакърдии за огнени мелници и килим от рози и вавилонски кули, ама утре, в неопределено бъдеще! Животът се живее тук и сега разделен на сюжети като низ от зърна на божигробска броеница. В тази кехлибарена броеница има светли и тъмни, и всякакви зрънца, какъвто е изобщо светът, животът. Тогава що не отберем от Миналото си поуки, които настройват не как героично се мре, а талантливо как се живее за род и отечество! Преклонението ли? Ами че то също може да пречи. Тук и сега не виждам по-главно от нас, живите, оредяващите ден след ден, едва ли вече и пет милиона българи в България.

Пловдив – гнездо на невежеството и културата

Plovdiv, edited on 7 dec. 2023

Илюстрации:

- Карта на България от 1877 г.

- Поредният урок от историята. 

–––
* АЗ, ЕДИН ОТ НАРОДА

Пеньо Пенев (1930-1959)  

Не мечтая

безсмъртие

и пътища леки, а ватенка топла

за зимния ден. - Безсмъртно

нека остане

навеки построеното тук

от мен! 

   Бел.м., tisss.