ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1450.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1450.)

  И си предадох сърцето да узная мъдростта, лудостта и безумието. И узнах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада, и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия 

  9 dec. 2023

МИНАЛО СИЛНО ЗАБРАВЕНО ВРЕМЕ

По повод снимка от предния текст в поредицата

  Vera: – Има ли те теб сред тези трима младежи? 

  tisss: – По средата прав.

  Vera: – Поне не си намръщен като тях!

  tisss: – Вляво е Ряпов, вдясно Митко Йовчев, който пак нещо разтяга локуми.

  Vera: – Хубаво е, когато имате с кого да си разтягате локумите!

  tisss: – Чат-пат ги навиквам: "Говорете за жени, писна ми да слушам за лекарства, бъбреци, болници и погребения".

  Vera: – Те са стари, затова са им такива темите.

  tisss: – По акъл да, иначе сме връстници.

  Vera: – Шегувам се, то се вижда. За съжаление, и при мен е така, когато се съберем връстници.

  tisss: – Имах съсед, който беше домъкнал мраморна плоча в общото мазе на входа в блока ни и си изчукваше името с поучителен надпис за надгробния си паметник.

  Vera: – Ужас! Това ми действа успокоително че има по-зле от мен.

  tisss: – Че го бях отървал от дисциплинарно уволнение от местния филиал на НИПК (Националния институт за паметниците на културата), като журналист, притеснявайки местен началник, подполковник в МВР, яви се съседът Тодор Такворян (1934) с жена си Валя (1933) и тенджера кюфтета една вечер пред входа на жилището ми. Бил съм по някое си време Арменският поп за моите съседи в крайния пловдивски квартал "Димчо Дебелянов" зад многолюдното гето, затънало в кал, побоища и помия, един вид: Стената на плача за жалби и оплаквания.

  Vera: – Да разбирам ли, че си имал връзки?

  tisss: – Връзки не съм ползвал, вършел съм си работата по съвест. 

  Vera: – Безспорно ти е умението да говориш!

  tisss: – Не толкова да говоря, а да си върша работата. Имаше лаф през 1983-1986 г.: "Не ходете в Партийното бюро на квартала, идете при Бояджиев, да ви свърши работа".*

  Vera: – И да си свършиш работата... Но ако не умееш да ги убедиш ония отсреща, че това е най-правилното, ефектът не е същият, а може би не се изразявам правилно.

  tisss: – След уволнението ми от пловдивския вестник "Комсомолска искра" заради критична статия от май 1981 г. местен шеф на ОФ-е по домашния ми телефон ме заплашваше: "Ела да си получиш ордена (за чест и гражданска доблест), че да не ти се стъжни животът. Имаш две малки момиченца, за тях не мислиш ли! Някой горе ще си мръдне само малкото пръстче и... Не прави фасони, ами ела и си вземи ордена".

  Vera: – Предполагам, този, който те е заплашвал, сега е най-големият демократ в Пловдив?

  tisss: – Димитър Жутев (1943) му е името, председател на някогашния Четвърти районен комитет на Отечествения фронт. Готин човек!... Като приятел ми е говорил. От него и още две други места чух, че статията, за която ме прогониха от редакцията, работниците били разлепвали по колоните в заводските халета в Южната индустриална зона в Пловдив.

  Vera: – Ти ли си бил шеф на вестника?

  tisss: – Шест ведомства, барабар с ОК на МВР, бях извадил на показ как не си вършат работата. Ама не, длъжността ми беше "литературен сътрудник".

  Vera: – Щом не са ти спрели статията, сигурно и други са пострадали, но резултатът е, че са се научили да имитират работа, и то успешно.

  tisss: – Главният ни редактор Петър Кошутански (194З)**, държа две седмици статията ми в чекмеджето си, а заради тази статия Т. Живков смъмрил своя любимец, Първия секретар на пловдивския ОК на БКП Иван Панев (1933-1993): "Какво чета в младежкия ви вестник бе, Иване – посочил отгърнатия на трета страница "Комсомолска искра" от май 1981 г., – че на Червения площад в Пловдив смърди на леш?!" Пазя си протокола от осем страници след обиколка с групата проверяващи из част от обектите, които бях извадил на показ в статията. Заради това след като все пак Кошутанеца пусна за печат текста ми, две седмици после не се вясна на работа, излезе в болнички май. Свалиха от поста зам.-председателя на пловдивския градски народен съвет инж. Илия Йорданов и си го върнаха пак началник цех в асеновградския завод за амбалаж "Асенова крепост". За вонята, лееща се Тракийското равно поле от Екарисажа, обслужващ цели пет окръга, съм се хващал на бас с тогавашния главен инженер на Пловдив инж. Ангел Михайлов, че ще го будя по всяко време на нощта, кога апапите от Екарисажа изпускат мъртвешката пихтия в река Марица, и лете тук, където живеем на два-три километра от отходните им тръби, особено лете и особено нощем сме се задушавали в леглото си, а и заболелите и починали от рак, не бяха единици.   

  Vera: – Протоколите извадиха ли нещо, или в заключение показаха, че няма нарушение?

  tisss: – Как мислиш? Разбира се, че извадиха. Глобиха 300 (триста) лева, една негова месечна заплата, директора на Екарисаж, откъдето идваше вонята на мъртвец. Но такива протоколи и сега не винаги се огласяват публично.

  Vera: – Обикновено "покриват" такива институции, но пак казвам: добре си го написал, за да се задейства системата.

  tisss: – Това имам наум, когато ме питат защо напоследък под клипа в текст от поредицата "Дневникът на един пловдивчанин" започнах да слагам напомнянето: Пловдив – гнездо на невежество и култура. Дали не мразиш родния си град! – питали са ме. Обичам го такъв, какъвто е с всичките му кусури – отговарям. – Да нямаше толкова кусури, едва ли щях да съм толкова привързан към Пловдив, който не бих заменил за никой друг град на света.

Пловдив – гнездо на невежеството и културата

Plovdiv, edited on 9 dec. 2023

Илюстрации:

- Хубавото "наше" кафене с най-готиното кафе.

- Мои хора в управата на кварталното ОФ-е.***

–––

* След прогонването от младежкия пловдивски вестник ме избраха председател на кварталната ОФ организация с 10 хиляди избиратели. За 2-3 години кварталният клуб със 150 места живна. Всяка събота и неделя тук имаше турнир по шахмат с участие на мои приятели сред младите пловдивски шахмайстори, след пет часа след обяд всеки ден до късно тук човек можеше да чете вестник или да разгледа периодично откриваната изложба на ученици от пловдивското училище за сценични кадри, на някой от младите пловдивски художници, в петък вечер имаше рецитал и представяне на млад пловдивски артист (поет, разказвач, скулптор, художник, щатният фотограф на пловдивския клон на БТА Стефан Минков (1953). Освен приятели, помня, и Андрей Луканов се появи на наша сбирка един петък. Измуши се измачкан, със залъскани колене от бяла ладичка и чинно седна в пълния салон на кварталното ни клубче, без да ми е минало през ум да го каня. О да, тогава наистина ползвах връзки от вестникарската си дейност, макар като на заточение изпратен да даскалувам в отсрещния край на Пловдив, в дивия Кючук Париж.

 Мустакатият Кошутански, вляво от бинтования Филип Димитров. 

** Вж. https://www.marica.bg/balgariq/obshtestvo/istinski-podvig-beshe-da-govorish-sreshu-komunistite & https://www.factor-news.net/index_.php?&id=21041 

*** Отляво-надясно: Пенсионираният Иван Попов – главен инженер на каскада "Въча", авторът, Иван Папазов (Папаза), прост бачкьор по дървените каросерии в Автосервиз "Тракия", учителят по музика Младенов, който ме уговаряше да духнем към Родопите, дето открил местенце да си удвоим подир години евентуалната иначе мижава пенсия, след като издаяним той – директор на селско училище, аз – негов зам, поне десетина години. Бел.м., tisss.